Айрис Йохансен
Дъщерите на Пандора (13)

Глава 12

Рената чуваше стъпките зад себе си. Те се забавяха, когато тя забавеше ход, и се ускоряваха, когато тя забързаше. Копеле. Молино? Не, вероятно не. Един от хората му.

Остани спокойна. Беше се подготвила за това и щеше да го посрещне със същата сила, която беше показал Едмънд.

Не, май нямаше да успее да покаже същото присъствие на духа. Едмънд беше мъченик, светец. Тя нямаше да им позволи да я накарат да направи нещо, което не желае. Беше само на двайсет и три и целият й живот беше пред нея. Щеше да живее.

Следваше я само един мъж. Не беше задължително да е човек на Молино. Можеше да бъде и крадец. Минаваше полунощ и не за първи път мъж се опитваше да я проследи, макар от офиса до паркинга, където беше паркирала колата, да имаше само две пресечки.

Този мъж обаче не се опитваше да я приближи. Държеше я под око, но не се опитваше да я настигне. Това не й харесваше. Не, никак не й харесваше. Добре, да го накараме да играе с открити карти.

Зави наляво при следващата пресечка и влезе в един магазин. Той зави зад ъгъла след няколко минути. Беше мъж с тежко телосложение, прехвърлил четирийсетте, с оредяваща кестенява коса. Спря предпазливо, погледът му обходи улицата пред него. Бръкна в джоба на якето си. Тя видя проблясване на метал. Пистолет. Не му даде шанс да го използва. Изскочи от магазина и го удари силно по ръката с опакото на дланта си. Оръжието изпадна от безчувствената ръка. След това тя заби юмрука си в корема му.

— Кучка! — каза той, останал без дъх. — Ще те нарежа на парчета. Ти…

Тя приложи удар от карате върху тила му. Той се сгърчи, но вече беше извадил нож малко преди тялото му да падне на тротоара. Стана и се спусна към нея. Господи, мразеше ножовете. Винаги беше изпитвала ужас от студената стомана — ужас, че ще се вреже в тялото й. Наведе се вляво, после го удари с отворена длан по носа. Този път той не стана. Дали беше мъртъв? О, да! Разцепените кости на носа му се бяха забили в мозъка му. Тя коленичи до него и започна да рови из джобовете му. Накрая откри документите му за самоличност. Раул Фалбон.

— Видях полицейска кола само на една пресечка оттук. Предлагам да забравим за трупа и да изчезнем бързо оттук.

Тя замръзна, погледът й обходи мъжа, застанал на няколко метра от нея. Напрегна се, готова да скочи, ръката й се стрелна към оръжието, изпуснато от Фалбон.

— О, Боже! — Той извади пистолет от джоба на якето си. — Не съм заплаха за теб, но със сигурност не искам да пострадам като бедния човек, който лежи на тротоара, Рената. А сега, ще тръгнем ли по-бързо? Не искаш полицията да те разпитва, нали? Аз със сигурност не искам да разговарям с тях.

— Кой си ти?

— Джед Харли. И не съм свързан с Молино. За да го докажа, ще забравя, че направи опит да вземеш оръжието, което лежи на земята. И ще сваля моето веднага щом имаме възможност да поговорим. Сключихме ли сделка?

Тя сви рамене.

— Разбира се. Ще бъде много глупаво от моя страна… — Тя се наведе бързо, удари го през коленете и го събори на земята. И в следващия миг беше върху него.

— Не, мадам…

Той я удари с опакото на ръката си и я запрати на земята. Зави й се свят. Тя разтърси глава и протегна ръка към пистолета, който все още беше на земята до трупа на Фалбон. Той го достигна преди нея и го запрати надолу по улицата. Тя го ухапа по ръката и се опита да вземе пистолета, който той държеше.

— Ауч! Ти изглежда си една малка канибалка!

Удари я по слепоочието с дръжката на пистолета. Тя изпита силна болка. Трябваше да я игнорира. Нападна го отново, целеше се в сънната артерия. Той хвана ръката й, завъртя я рязко, хвана я за гърлото и дръпна болезнено главата й назад.

— Чуй ме. Мога да ти счупя врата. Не искам да го правя.

— Защото тогава ще съм безполезна за теб — каза тя ожесточено. — Няма да мога да ти кажа онова, което искаш да знаеш.

— Не, няма да го направя, защото заповедите, които съм получил, са да те пазя от Молино. Да запазя живота ти, за да можеш да разговаряш с Нийл Грейди. Няма да е правилно да ти счупя врата. — Добави с копнеж: — Макар че може би си струва да го направя.

Може би, ако го сриташе отзад, той щеше да отпусне малко хватката, а това беше достатъчно да… Той въздъхна.

— Няма да се предадеш, нали? Мисля, че ще се наложи да приложа други методи. — Хвана я за ръката. — Престани да се съпротивляваш. Защото ще си получиш заслуженото. — Тя почувства как той я кара да сключи ръката си около нещо твърдо, метално. После я пусна и отстъпи назад. — Добре, давай.

Тя втренчи поглед в пистолета, който той беше поставил в ръката й.

— Какво правиш?

— Ти очевидно трябва да имаш преимущество, в противен случай не искаш да чуеш нищо. — Разпери ръце. — Аз съм оставен на твоята милост, Рената Вилгер.

Тя смръщи вежди.

— Пистолетът празен ли е?

Той се усмихна.

— Мили боже, вярвам, че си разочарована. Да не е прекалено лесно за теб? Не, пистолетът е зареден. Какво ще правиш сега?

Не беше сигурна. Ходът му я изненада, не беше подготвена за такъв обрат. Очевидно беше, че той иска да я обърка, да я обезвреди умствено, ако не физически. Обаче тя не познаваше мъж, който би поел доброволно такъв риск.

— Може ли да направя предложение? Прекъснах те, докато претърсваше джобовете на този мъртвец. Защо не продължиш?

— Взех паспорта му. Името му е Фалбон. Това ми е достатъчно, за да го проследя.

— Тогава защо не напуснеш сцената на местопрестъплението и не дойдеш с мен в „Шератън“, за да се видиш с Грейди и Мегън Блеър?

— Не смятам, че е престъпление да убиеш някой от хората на Молино. — Очите й изведнъж се разшириха. — Мегън Блеър? Тя е тук, в Мюнхен?

— В хотела е. — Той я изгледа с присвити очи. — Откъде познаваш Мегън? Това има ли някакво значение?

Тя не отговори на нито един от въпросите му.

— По дяволите, тя не бива да е близо до мен. Възможно е да е довела Молино тук.

— Кажи й го сама, тогава. Защото тя няма да послуша мен. Ще й звънна. — Извади телефона си, като се погрижи тя да види, че не е оръжие. — О’кей?

Тя се колебаеше. После кимна.

— Обаче няма да вляза в хотела. Кажи й, че ще се срещнем в парка от другата страна на улицата.

— Много умно. — Набра номера. — Грейди, трябва да се срещнем с теб и Мегън в парка срещу хотела след около час. Ще доведа Рената Вилгер.

Слуша известно време, после се усмихна. Погледна първо Рената, която продължаваше да държи пистолета насочен в него, а после мъртвеца, проснат на тротоара.

— О, да, сигурен съм, че точно тази Рената Вилгер ни трябва.

 

 

Харли ги чакаше, застанал под светлината на лампата, близо до една от пейките. Беше сам. Разочарование обзе Мегън.

— Къде е тя, Харли? Изгуби ли я?

— Не. — Хвана я за ръката и я дръпна в кръга светлина. — Вдигни си главата.

— Какво правиш? — Грейди направи крачка напред.

— Не й причинявам болка. — Извика в мрака. — Ето я. Доведох я, както обещах. Излез, излез, където и да си.

— Това звучи като детска игра — каза Грейди.

— Да, игра на криеница — кимна Харли. — Но да се надяваме, че криеницата е приключила. Рената не се крие, тя всъщност ни няма доверие. Затова и държи пистолета непрекъснато насочен в мен. Моят пистолет.

— Твоят пистолет?

— Историята е дълга. — Харли отново извика. — Рената, имаше време добре да огледаш Мегън. „Да“ или „не“?

— Как, въобще, ще ме познае тя? — запита Мегън.

Харли сви рамене.

— Задай този въпрос на нея. — Гледаше някъде зад нея, в храстите. — Скъпо мое момиче, разбирам загрижеността ти, но наистина не е учтиво да насочваш пистолет в непознати хора. Това ги изнервя.

— Не съм насочила пистолета към тях — каза жената, която се приближаваше към тях. — Просто се подготвям. Откъде да знам дали Молино не я следи?

Рената Вилгер беше по-млада, отколкото Мегън си я представяше. Беше може би в началото на двайсетте, дребна, стройна, червенокоса, носът й беше обсипан с лунички. Кафявите й очи блестяха, тя гледаше втренчено Мегън.

— Ако не те използват, значи си или много глупава, или си престъпно небрежна с идването си тук. Трябва по-бързо да изчезнеш от Мюнхен, стой далеч от мен.

Каква малка тигрица!

— Нямаше да излезеш от храстите, ако мислеше, че Молино ме използва, за да те вкара в капан. И няма да отида никъде, докато не получа онова, което искам. — Погледна оръжието, което Рената държеше. — Върни пистолета на Харли и да поговорим.

— Защо да говоря с теб? Ти вероятно си съсипала нещата тук за мен. Ще трябва да бягам и да се крия.

— А може би не.

— Тя е права — каза Харли. — Имаше и друга опашка тази вечер, освен мен. Вече се беше отървала от него, когато се появих аз. Той се казваше Раул Фалбон. Изпратих снимка от моя мобилен телефон на Винъбъл, приятеля на Грейди от ЦРУ, а той току-що се свърза с мен. Фалбон е един от най-скъпите наемници, работи предимно за Молино.

— Отървала се е от него? — запита Мегън.

— Убих копелето — каза рязко Рената. — Ти какво си мислиш? Че само ще го зашеметя, за да може да ме преследва и утре? Нямаше да е умно.

— Да, нямаше — съгласи се Грейди. — А сега на Молино ще се наложи да изпрати някого другиго. Но така ще си осигурим малко време.

— Така аз ще си осигуря време — поправи го тя. — Благодарение на теб, имам нужда от него.

— Не ние доведохме Молино при теб — каза Мегън. — Нямаше как да узнае от нас името на човека, когото търсим. Аз самата не го знаех преди няколко дни.

— Значи го е открил посредством същия източник.

Мегън поклати глава.

— Няма начин.

— Не ми казвай това. Не знаеш на какво е способен, за да получи онова, което иска.

— Повярвай ми, знам. — Мегън погледна Рената право в очите. — Бях там.

— Глупости. Ти беше в безопасност в Джорджия през всичките тези години. Не знаеш нищо.

— А ти откъде знаеш това? — Спомни си нещо друго. — И откъде знаеше как изглеждам?

— Записано е в Книгата.

— Какво?

— В Книгата има и снимки. Майка ти е била открита и документирана, когато е била в тийнейджърските си години. След това държахме под око и двете ви, но ти се изплъзна, когато беше на петнайсет. Отне ни дълго време, но Едмънд най-после успя да те намери — тогава ти беше втора година студентка в медицинския университет.

— Едмънд…

— Едмънд Гилъм. — Мълча няколко секунди. — Вече не е жив.

Гласът на Рената беше спокоен, но в думите й имаше толкова болка. Мегън беше разтърсена до дън душа. Искаше да я докосне, да я утеши, но щеше да е все едно да се опиташ да успокоиш вълчица.

— Да, той умря в онзи фургон в Рим. Беше много смел.

— Беше глупак. Казах му, че трябва да бяга. — Пое си дълбоко дъх, дишаше накъсано, на пресекулки. — Както ще направя аз.

— Прекалено много хора са се опитали да избягат от Молино.

— Нима мислиш, че не искам да остана и да се опитам да заловя този кучи син? Не мога. Не и сега.

— Защото Книгата е у теб — каза Грейди.

— Не съм казала това.

— Не си, но е вярно — каза Мегън. — Знаем го от Едмънд.

Рената замръзна.

— Лъжеш. Едмънд никога, на никого, не би издал тайната. По-скоро би умрял.

Мегън кимна.

— Права си. Той наистина умря, за да не каже на никого. — Добави тихо: — Но докато умираше, се молеше за теб, Рената.

Рената я гледа дълго, втренчено.

— О, по дяволите! — Завъртя се рязко на пети. — Хайде да повървим малко, Мегън.

— Предполагам, че двамата с Грейди не сме поканени? — каза Харли. — Останете на пътеката, за да ви виждаме.

Рената не отговори и Мегън трябваше да побърза, за да се изравни с нея. Рената беше пъхнала ръце дълбоко в джобовете си, гледаше право напред. Не проговори няколко минути, а когато го направи, гласът й вече не беше спокоен.

— Ти си Слушател?

— Да.

— В Книгата пишеше, че вероятно ще се превърнеш в такава, но не бяхме сигурни. — Тя премигваше бързо, за да не потекат сълзите по бузите й. — Едмънд дори се обзаложи с мен, че вече си развила този талант. — Тя преглътна. — Казах му, че е луд и че ако досега не си показала признаци, то ще е, защото талантът е прескочил едно поколение.

— Иска ми се да беше така.

Рената кимна рязко.

— Но тогава нямаше да можеш да ми разкажеш за Едмънд, нали? Кога се случи това?

— Преди три дни. В онзи фургон в покрайнините на Париж.

Рената отново замълча.

— Беше ли… много лошо за него?

Мегън за нищо на света не би я излъгала.

— Беше ужасно.

— Мили боже! — Спря да върви и затвори очи. — Знаех го. Но трябваше да го чуя.

— Той беше много смел и беше твърдо решен никой друг да не пострада заради Молино.

— Той беше такъв глупак! Беше се съгласил с мен, че дори да има най-малкото подозрение, че някой го преследва, трябва да бяга. Но не го направи. Когато дойде да ме види преди три месеца, каза, че това е само чувство и не може да види ясно бъдещето. И дори се засмя над думите си.

— Но се е чувствал достатъчно неспокоен да ти даде Книгата.

— Да.

— Ще ми я дадеш ли? Обещавам да не попадне в ръцете на Молино.

Рената я гледа дълго и втренчено, силно изненадана.

— Не, по дяволите. Едмънд умря заради нея, даде ми я да я пазя. Никога няма да я предам. — Гласът й вибрираше от решителност и страст. — Ти за коя се мислиш? Не знаеш нищо.

— Опитвам се да се уча, Рената. Научи ме.

— Нямам време. Просто стой далеч от мен. Ти си лоша новина.

— Не мога да стоя далеч от теб. Трябва да заловя Молино, а той иска Книгата. Грейди казва, че Молино винаги стои в сенките, крие се, трябва да го примами да се покаже. Възможно е Книгата да е единственият начин да го спрем.

— Тогава ще е по-добре да намериш друг начин. Няма да рискувам Книгата.

— Няма да има никакъв риск. Никога няма да позволим…

— Не! — каза рязко Рената. — Откажи се.

Мегън поклати глава.

— Добре, недей ни предава Книгата. Но не бягай от нас. Ние ще те защитим. Господ ни е свидетел, не искаме нищо да ти се случи.

Рената изкриви устни.

— Защото се страхуваш, че тогава никога няма да намерите Книгата.

Мегън внезапно беше завладяна от гняв.

— Върви по дяволите! Не можеш да повярваш, че не искам смъртта ти? Едмънд със сигурност се е интересувал от съдбата си. Молеше се за теб. Накара и мен да изпитвам добри чувства към теб. Те го измъчваха, сториха му ужасни неща, а после го убиха. Няма да позволя нищо друго да му бъде отнето. Той искаше ти да живееш и, за бога, ти ще живееш! Ако бягаш, аз ще те следвам. Ако се криеш, ще те намеря.

Рената я гледаше изненадана.

— Не исках да кажа, че… Е, може би точно това исках да кажа. — Вирна предизвикателно брадичка. — Но имам причина да се съмнявам в теб. За мен ти си непозната.

— С изключение на онова, което си прочела в Книгата.

— Там нямаше много. Едмънд не успя да ти направи подробен профил. Защото ние сме прекалено много.

— Тогава аз ще запълня празнините. Защото трябва да ме познаваш. Трябва да ми имаш доверие. — Тръгна отново. — Няма да позволя нещата между нас да стоят по различен начин. Не искам да изпаднеш в паника и да избягаш от мен, не искам да имаш и най-малкото подозрение. Какво знаеш за Нийл Грейди?

— Знам, че се опитва да намери членовете на семейството, и то от доста време. Бил е в ЦРУ, има талант. Едмънд мислеше, че е добра идея да се свържем с него, преди той да ни е открил. Мислеше, че може да разговаря с Грейди. Хареса му онова, което научи за него.

— Но не го е направил.

Тя сви рамене.

— Ние сме изключително внимателни. Не правим нищо импулсивно. Едмънд се канеше да изчака шест месеца, преди да предприеме каквото и да било.

Каква трагедия!, помисли си Мегън. Двамата мъже са се движили, макар и бавно, един към друг. Ако Грейди го беше намерил само два дни по-рано, ако Едмънд не беше толкова предпазлив, ужасът във фургона можеше никога да не се случи.

— Но не е разполагал с шест месеца — каза Мегън. — Как ми се иска да се беше свързал с Грейди.

— Трябваше да е сигурен. Грейди не беше единственият, който ни търсеше. — Стисна здраво устни. — А Молино разбра за съществуването ни посредством майка ти. Онзи доклад на Трибунала нямаше да означава нищо за него, ако не го беше свързал със Сара.

— Да не би да очакваш да се извиня? — запита Мегън. — Забрави. Майка ми дори не знаеше за семейство Деванес. Тя просто се опитваше да оцелее и да държи мръсните ръце на Молино далеч от онези безпомощни деца. И премина през ада, за да го направи. Така че, не се опитвай да предизвикаш у мен чувство на вина.

Рената мълча известно време, после бавно каза:

— Книгата е безценна. — Усмихна се едва доловимо. — Но такива са и децата. И може би си права, че се опитвам да ти създам чувство на вина. Чувствам се така, сякаш трябва да се защитавам.

— Никой не те напада. Нямаш причина да се защитаваш.

— Напротив, имам. За мен това е начин на живот.

Напоследък това беше станало начин на живот и за Мегън. Започваше да се чувства близка с Рената Вилгер. Тя беше импулсивна, недоверчива, но изпитваше топли чувства към Едмънд и беше готова да се бори със зъби и нокти, за да запази Книгата. В последните й думи имаше горчивина, която извика съчувствие у Мегън.

— Тогава се пази от Молино. Тук си сред приятели.

— Така ли? — Рената извърна поглед. — Ти имаш ли доверие на Грейди?

— Да.

— А на Харли?

— Да. Макар да не го познавам толкова добре.

— А аз нямам доверие на нито един от вас. Така че може би ще е по-добре да престанеш да ме притискаш.

Мегън поклати глава.

— Това ще се промени. Ще започнеш да ми имаш доверие. Ще започнем стъпка по стъпка. Не можеш да имаш доверие на човек, когото не познаваш. Каза, че знаеш много малко за мен? Аз пък не обичам да се доверявам на непознати. Аз съм затворен в себе си човек и понякога общуването ми причинява болка. Но накрая ще знаеш толкова за мен, все едно че си ми сестра. — Пое си дълбоко дъх. — Ще започнем с майка ми. Тя беше мила и забавна и с нея винаги се чувствах в безопасност. А това беше важно за нея, макар аз да не го осъзнавах, докато не…

 

 

— Мили Боже, разговарят вече повече от час! — Погледът на Грейди не се отделяше от Мегън и Рената, които бяха седнали на една от пейките в парка на няколко метра от тях. — За какво, по дяволите, говорят!

— Не се осмелявам да гадая — каза Харли. — И въобще не съм любопитен. — Хвърли кос поглед на Нийл. — Но съм сигурен, че това те подлудява. Ти обичаш да контролираш и ти е трудно, когато не си включен в събитията. Обаче съм готов да се обзаложа, че Рената Вилгер е труден човек. Мегън вероятно прави всичко възможно да я убеди да не бяга. Изненадан съм, че е толкова търпелива.

Но Грейди не беше изненадан. Понякога Мегън се поддаваше трудно на контрол, но можеше да е напълно концентрирана, когато се наложи.

— Тя иска Книгата, а Рената е ключът към нея. Няма да й позволи да й убегне. Какво знаем за произхода й?

— И двамата й родители са мъртви. Баща й бил немец, а майка й била американска гражданка. Прекарала е по-голямата част от детството си в Бостън с майка си. Няма братя и сестри. Съвсем сама е на света още от тринайсетгодишна, ако не се брои един неин далечен братовчед, Марк Олтмън, при когото прекарвала ваканциите. Тя очевидно е едва ли не гений, не е срещнала никакви трудности с образованието си. Завършила е докторат по финанси в Харвард преди две години и е получила работа във фирма по недвижими имоти. Обича работата си и напредва бързо. — Направи пауза. — За нея ще е много трудно, ако се наложи да напусне работа и да бяга, да се крие от Молино.

— Ще е още по-лошо, ако Молино успее да я хване — каза Грейди. — А какво знаеш за онзи братовчед? Дали Молино би го използвал, за да стигне до нея?

— Той преживява трудни времена. Марк Олтмън е бил агент на МОСАД, израелските тайни служби, преди да се пенсионира. — Поклати глава с нескрита горчивина. — И съм сигурен, че е научил Рената на много неща, на които книгите не биха могли да я научат. Тя е смъртоносен малък скорпион.

— Мисля, че може би тези уроци са били най-ценните, които е научила. Баща й евреин ли е бил?

— Да. Баба и дядо й са били в концентрационен лагер в Аушвиц, но по-голямата част от семейството емигрирали в Израел след войната. Той останал в Мюнхен, но бил близък с останалите членове на фамилията, които живеели в Израел.

— Някаква семейна връзка с Едмънд Гилъм?

— Не, доколкото знам. Нямах време да направя по-задълбочени проучвания. — Погледът му отново се спря на двете жени. — Обаче Мегън може да го направи вместо мен.

— Не разчитай много на това. Досега, както ми се струва, говори само Мегън. — Но още докато произнасяше тези думи, Мегън и Рената се изправиха и тръгнаха по пътеката към тях. — Е, поне скорпионът не тича в обратната посока.

Обаче забеляза, че израженията и на двете жени издават предпазливост. Не бяха нито враждебни, нито изразяваха дружелюбност, само предпазливост.

— Тя няма да ни даде Книгата — каза Мегън. — Но е достатъчно любезна да ни позволи да се опитаме да спасим врата й.

— Аз и сама мога да внимавам за живота си — възрази Рената. — Но тя каза, че се опитвате да заловите Молино, а аз не мога да сторя това сама. — Втренчи поглед в Грейди. — Искам Молино мъртъв. Той трябва да умре. Ще помогна с всичко, което мога да сторя. Но ако реша, че Книгата е застрашена по някакъв начин, ще се откажа и ще се скрия.

— А ще останеш ли в хотела, където ще можем да те държим под око? — запита Харли.

Рената поклати глава.

— Не, но ще държим връзка.

— Имаш ли приятели, у които можеш да отседнеш?

— Шегуваш ли се? — Тя поклати глава. — Ако отседна при тях, няма да съм им искрен приятел. Едмънд ми каза преди години, че ще стана Пазител на Книгата, ако нещо се обърка при него. Той ме наблюдава още от дете. Отсядаше у нас при всяко свое идване в Мюнхен, а за мен това беше като да имам по-голям брат. Отначало мислех, че само е наш приятел — мой и на Марк — но после той ми каза, че аз ще бъда следващият Пазител. Каза, че съм идеалният избор. Нямах семейство, ако се изключи Марк, а той не представляваше никаква опасност за семейството. Бях така погълната от ученето си, че нямах време да си създам много приятели. След като той ми каза, че ще съм следващият Пазител, аз се отказах и от малкото приятели, които имах. — Извърна се. — Не се тревожи, дълго време се подготвям за това. Ще ти се обадя утре, след като се установя някъде. — Не изчака отговор, а тръгна към изхода на парка.

— По дяволите! — изруга тихо Мегън, когато Рената изчезна от погледа й. — Отказала се е от приятелите си само защото е знаела, че ще се наложи да поеме отговорността за Книгата? Не би могла да постъпи по-незряло.

— Гилъм сякаш е промил мозъка й — каза Харли.

Мегън се обърна рязко към него.

— Не е. Не би го направил. Той беше много загрижен за нея. Знам, че е било така.

— Добре. Добре. — Вдигна ръка сякаш да се защити. — Просто направих забележка.

— Тя, изглежда, иска да защити Книгата толкова, колкото и той. А за него сигурно е било трудно да реши да я постави в опасност. — Мегън тръгна към изхода на парка. — Очевидно целият техен свят се е въртял около тази проклета Книга.

— И все още се върти — каза Грейди и я последва. — А нашият свят започва да става огледален образ на техния. Идваш ли, Харли?

— Още не. Ще дам на Рената още няколко минути, после ще тръгна след нея.

— Какво?

— Сложих предавател в сакото й. — Извади миниатюрен приемник от джоба си. — Първоначално мислех да го използвам в апартамента й, но не искам тя да ни избяга. Нямам й доверие.

— Употребих доста време в опити да я убедя, че с нас е в безопасност, че сме нейни приятели — каза Мегън. — Няма да съм доволна от теб, ако тя открие предавателя и се ядоса.

— Ще ти хареса още по-малко, ако тя реши да избяга и ние не знаем къде е. — Харли също тръгна към изхода. — Имай ми доверие. Ще бъда изключително внимателен.

 

 

Рената отвори клетъчния си телефон веднага щом влезе в колата. След няколко секунди се свърза с Марк в Берлин.

— Наложи се да убия човек тази вечер. Молино знае, че Книгата е у мен. Мегън Блеър е по петите ми и вероятно това ме е издало. Трябва да бягам.

— Мегън Блеър… — повтори замислено Марк. — Ти каза, че е възможно тя да те потърси.

— Беше само един от възможните сценарии, които разигравах. Резултатът зависеше от това, дали ще дойде заедно с Грейди. Така стана. Иска да използва Книгата, за да залови Молино.

Марк се засмя тихо.

— Невероятно. Но поне има ясно определени цели. Можеш ли да намериш начин да я използваш?

— Може би. — Мълча известно време. — Тя е Слушател, Марк. Била е с Едмънд в края му. Било е… ужасно.

— Подозирахме го.

— Но не знаех със сигурност. — Опита се да запази гласа си спокоен. — Тя каза… че той се молел за мен.

— Той непрекъснато се молеше да се окажеш достатъчно силна да опазиш Книгата.

— Не мисля така.

— Рената.

— Добре съм. Това просто ми дойде като шок. — Прочисти гърлото си. — А ти знаеш, че винаги ще се старая да опазя Книгата.

— Тогава намери начин да използваш Мегън Блеър. Молино е прекалено близо.

— Тя е от семейството, Марк.

— Но говорим за Молино, Рената.

Той беше прав, разбира се. Мегън Блеър вече беше подложила на риск безопасността на Рената, както и тази на Книгата, с идването си тук. Трябваше да пренебрегне инстинктите си, за да защити членовете на семейството. Понякога трябва да се правят жертви.

— Знам, че трябва да го заловим. Няма да те проваля.

— Не мен ще провалиш, а семейството. Сигурен съм, че никога няма да го направиш. Обади ми се, ако имаш нужда от помощ. Ще дойда, каквото и да ми струва това. — Той сложи край на разговора.

Да, тя знаеше, че Марк винаги би й помогнал. Но решенията му понякога бяха прибързани и рисковани и тя не искаше, за нищо на света, той да е по петите на Мегън Блеър. Щеше първо да се опита да се справи сама.

 

 

Беше почти четири часът сутринта, когато Мегън и Грейди се върнаха в хотела.

— Можеш да поспиш само два часа — каза Грейди, докато Мегън прекосяваше всекидневната, за да отиде до спалнята. — Рената ни даде малко време, като ни отърва от Фалбон, но не знаем колко информация е успял той да предаде на Молино. Ако Молино знае, че сме в Мюнхен, по-добре да напуснем града.

— Не и без Рената Вилгер — каза Мегън. — Няма да я изоставя. Можем да намерим и друго място тук, в Мюнхен. — Отвори вратата. — Ти искаше Книгата. И ще я вземем.

— А ти искаш да защитиш избраната от Едмънд Пазителка на Книгата.

— Той се молеше за нея — отговори Мегън. — И на молитвите му ще бъде отговорено. — Вратата се затвори след нея.

Господи, колко съм уморена, помисли си, докато вървеше към банята. Обаждането на Харли я беше събудило от дълбокия й сън, но се чувстваше емоционално по-изтощена отпреди. Книгата започваше да заема централно място не само в мислите й, но и в живота й, както беше и с хората около нея. Започваше да приема митични размери, а беше само книга, по дяволите. Хората не би трябвало да са готови да умрат за една книга. Но хората не трябваше и да са готови да убият за една книга, както беше с Молино.

Какви мисли се въртяха из главата й? Независимо колко усилено се опитваше да намали значението на Книгата, тя очевидно имаше въздействие върху живота на хиляди хора, в противен случай Едмънд не би умрял за нея.

Изми лицето си и започна да се съблича. Престани да мислиш за това, каза си. Поспи няколко часа и ще си готова да продължиш.

Не, преди да се върне в леглото, щеше да се обади да провери какво е състоянието на Филип. Вероятно беше глупаво да продължава да се надява, да мисли, че за него има шанс, но не, тя нямаше да се откаже.

Пандора оставила надеждата в онази проклета кутия, когато пуснала всички други духове навън.

Е, тя не беше Пандора, никога нямаше да бъде Пандора, щеше с всички сили да продължи да се надява за Филип.