Джон Стайнбек
Тортила Флет (6)

5
КАК СВЕТИ ФРАНЦИСК ПРОМЕНИ ДЪРЖАНЕТО СИ И НАЛОЖИ ЕДНО МАЛКО НАКАЗАНИЕ НА ПАЙЛЪН, ПАБЛО И ДЖИЗЪС МАРИЯ

Следобедът на този ден дойде така незабелязано, както идва старостта на щастливия човек. В лъчите на слънцето се появи малко злато. Заливът стана по-син и крайбрежният вятър набърчи водите му. Ония самотни въдичари, които вярваха, че рибата кълве повече при прилив, напуснаха скалите и местата им бяха заети от други, които бяха убедени, че рибата кълве повече при отлив.

В три часа вятърът се обърна, тихо задуха от залива към сушата и донесе мириса на всякакъв вид водорасли. По празните места, на Монтерей кърпачите на мрежи оставиха совалките си и свиха цигари. Из улиците на града пълни дами, в чиито очи се криеше онази умора и мъдрост, които човек така често вижда в очите на прасетата, влизаха в мощни автомобили и се понасяха към морето и към чашите с джинфиз в хотел „Дел Монте“. На улица Алварадо шивачът Хуго Мачадо сложи върху вратата на магазина си бележка с надпис „Ще се върна след пет минути“ и се прибра в къщи за целия ден. Боровете се поклащаха бавно и сластно. От стотици кокошарници кокошките с кротки гласове се оплакваха от злата си съдба.

Пайлън и Пабло седяха под кастилската роза в двора на Торели, безмълвно пиеха вино и предоставиха на следобеда да ги отвлича в мудна леност.

— Добре е, че няма да занесем два галона с вино на Дани — каза Пайлън. — Той е човек, който не знае мярка в пиенето.

Пабло се съгласи.

— Дани изглежда здрав — каза той, — но всеки ден чувам да умират тъкмо такива хора. Я си спомни Рудолфо Келинг! Спомни си Анджелина Васкес!

Реализмът на Пайлън постепенно взе връх.

— Рудолфо падна в каменоломните до Пасифик Гроуф — забеляза той с лек упрек в гласа, — Анджелина се отрови с развалена сардела. Но — продължи добродушно той — аз разбирам какво искаш да кажеш. Има много хора, които са умрели и от недостатъчно пиене на вино.

Целият Монтерей постепенно почна инстинктивно да се подготвя за нощта. Мисис Гутиерес наряза люти чушлета в своята енчилада. Рупърт Хоган, питиепродавецът, наля вода в джина и го остави настрана, за да го сервира след полунощ. После си сложи малко черен пипер в своето вечерно уиски. В танцувалния салон на Ел Пасео Булет Розендал отвори кутия бисквити и ги нареди като груба кафява дантела върху чиниите от официалния сервиз. Дрогерията „Палас“ прибра навесите над витрините си. Една малка група от хора, прекарали следобеда пред пощата в разговори с познатите си, се отправи към гарата да посрещне делмонтския експрес, който идеше от Сан Франциско. Преситените чайки се дигаха от консервните фабрики и полетяха към крайбрежните скали. Пеликани в редици заскачаха упорито над водата, за да прекарат там нощта. В рибарските лодки италианците навиха мрежите си на големи макари. Малката мис Алма Алварес, която беше на девет-десет години, положи своя дневен букет от розов здравец пред изображението на света Богородица върху външната стена на църквата „Сан Карлос“. В съседното методистко село Пасифик Гроуф женското християнско въздържателно дружество се срещна на чай и разговори и изслуша една ниска дама, която описваше силно и картинно пороците и проституцията в Монтерей. Тя смяташе, че трябва да се излъчи комитет, който да посети тези места, за да види точно в какво ужасно състояние са те. Те бяха проучвали това състояние толкова често, че сега се нуждаеха от нови факти.

Слънцето отиваше на запад и доби оранжева руменина. Под розовия храст в двора на Торели Пабло и Пайлън привършиха първия галон с вино. Торели излезе от дома си и премина през двора, без да съгледа своите стари клиенти. Те почакаха, докато той се изгуби по пътя към Монтерей, след това влязоха в къщата и със съвършено умение изкопчиха по една вечеря от мисис Торели. Те я потупваха отзад, наричаха я „сладко патенце“, позволяваха си малки ухажорски свободи с личността й и накрая я оставиха, поласкана и леко разрошена.

Сега вече в Монтерей мръкна и светлините се появиха. Кротко заблестяха прозорците. С неоновите си блясъци киното започна да зове: „Децата на ада“… „Децата на ада“… Една малка, но фанатична група от хора, които вярваха, че рибата кълве повече вечер, зае място на студените крайморски скали. Тънка мъгла се провлачи по улиците и се усука около комините, а въздухът се изпълни с приятна миризма на горящи борови клони.

Пабло и Пайлън се върнаха под своя розов храст и седнаха на земята, но не бяха толкова доволни както по-рано.

— Стана студено — каза Пайлън и отпи глътка вино, за да се стопли.

— Да се приберем в къщи, там е топло — предложи Пабло.

— Само че няма дърва за печката.

— Добре де — рече Пабло. — Ти вземи виното и ме чакай на ъгъла.

Пайлън почака около половин час. Той чакаше търпеливо, защото знаеше, че има неща, които дори приятелството не може да отмени. Докато чакаше, внимателно гледаше към улицата, по която бе заминал Торели, защото Торели беше енергичен човек и на него не му минаваха обяснения, дори и да бяха грижливо обмислени и стилно издържани. Освен това си знаеше, че Торели има италиански пресилени и съвсем безпочвени схващания за чисти съпружески отношения. Но Пайлън напразно стоеше нащрек. Никакъв Торели не се прибра внезапно в къщи. След малко Пабло се появи и Пайлън със задоволство и възхищение забеляза, че носи наръч борови клони от склада на Торели.

Преди да стигнат в къщи, Пабло не спомена нищо за последното си преживяване. Тогава той тихо повтори думите на Дани:

— Гореща кръв има това сладко патенце!

Пайлън кимна в тъмното и каза спокойно и разсъдливо:

— Човек рядко намира на едно място всички неща: вино, храна, любов и топливо — Ние не бива да забравяме Торели, мой приятелю! добре е да се познава такъв човек. Някой път може и да му подарим нещо..

Накладоха буен огън в желязната печка. Двамата приятели приближиха столовете си и сложиха чашите близо до печката, да притоплят малко виното.

И Тази нощ благочестива светлина изпълваше стаята, защото Пабло беше купил свещ, която да запали за свети Франциск. Нещо обаче бе отвлякло вниманието му, преди да довърши своето набожно начинание. В този миг малката вощеница красиво гореше в една мидена черупка, хвърляше върху стената сенките на Пабло и Пайлън и ги караше да танцуват.

— Къде ли се е дянал Джизъс Мария? — забеляза Пайлън.

— Обеща, че ще се върне скоро — каза Пабло. — Той май не е човек, на когото да се довериш.

— Може да му се е случило нещо, което го задържа, Пабло. Джизъс Мария, с тази червена брада и това нежно сърце, винаги се забърква в женски истории.

— На него умът му е като на щуреца — рече Пабло. — Пее, играе и скача. Не е сериозен човек той!

Не чакаха дълго. Тъкмо бяха почнали второто шише, когато Джизъс Мария нахълта вътре. Той се хвана за вратата, за да не падне. Ризата му беше скъсана, а лицето — окървавено. Едното му око беше синьо и изглеждаше твърде зловещо на светлината и свещта.

Пабло и Пайлън се спуснаха към него.

— Бедният ни приятел! Наранен е. Паднал е от скала! Влак го е блъснал!

В думите им нямаше ни най-малка нотка и присмех, но Джизъс Мария разбра, че това е най-смъртоносният вид присмех. Той се взря в тях с удареното си око, което все още имаше волята да се отваря и да гледа.

— И на двамата майките ви са крави, крави без вимета! — забеляза той.

Те отскочиха от него, ужасени от просташката му ругатня.

— Нашият приятел се е побъркал!

— Пукнали са му черепа.

— Налей му малко вино, Пабло!

Джизъс Мария мрачно седна до огъня и погали шишето, а приятелите му търпеливо чакаха да обясни трагедията. Но Джизъс Мария сякаш изпитваше удоволствие да държи приятелите си в неведение за произшествието. Макар Пайлън да се изкашля няколко пъти, а Пабло да гледаше Джизъс Мария с очи, които предлагаха съчувствие и разбиране, Джизъс Мария седеше безмълвно и гледаше печката, виното и благословената свещ. Най-после неговата нелюбезна сдържаност принуди Пайлън също да бъде нелюбезен. Иначе той не виждаше как биха могли да разберат за случилото се.

— Пак ли войниците? — попита той.

— Да — изръмжа Джизъс Мария. — Тоя път подраниха!

— Трябва да са били поне двайсет, щом са те наредили така! — забеляза Пабло, за да повдигне духа на приятеля си. — Всички знаят колко си изкусен в боя!

Джизъс Мария доби по-щастлив вид.

— Бяха четирима — каза той. — Но и Арабела Грос им помагаше. Тя ме удари с камък по главата.

Пайлън почувствува, че в него се надига вълна от нравствено негодуване.

— Няма да ти припомням — рече свирепо той — как твоите приятели те предупреждаваха да нямаш нищо общо с тая фабрична фльорца!

Той се запита дали наистина е предупреждавал Джизъс Мария и му се стори, че му е говорил.

— Тия евтини бели момичета са много мръсни, приятелю! — намеси се Пабло. — А даде ли й оная работа, дето се връзва отзад на гърба?

Джизъс Мария порови в джоба си и извади един смачкан сутиен от розова изкуствена коприна.

— Нямах време — каза той. — Тъкмо се канех да й го дам. Но и без това още не бяхме отишли в гората.

Пайлън помириса въздуха наоколо и поклати глава с някаква тъжна търпимост.

— Ти си пил уиски. Джизъс Мария кимна.

— А откъде взе уиски?

— От ония войници — отвърна той. — Те го бяха скрили в канала. Арабела знаеше, че е там, и ми каза. Но войниците ни видяха с шишето.

Разказът постепенно се оформяше, Пайлън обичаше така да се разказва. Историята нямаше да прилича на нищо, ако се избълваше бързо. Добрият разказ се състои от полуизречени неща, които слушателят попълва от своя собствен опит. Той взе сутиена от скута на Джизъс Мария, погали го с пръсти и го загледа с вида на човек, който се забавлява. Но след миг радостна светлина озари очите му.

— Сетих се! — извика той. — Ние ще дадем това нещо на Дани като подарък за мисис Моралес!

Пабло посрещна идеята с въодушевление и Джизъс Мария се почувствува в безнадеждно малцинство. Разбирайки неговото поражение, Пабло деликатно напълни буркана му.

Мина малко време и тримата мъже започнаха да се усмихват. Пайлън разказа една много забавна история за нещо, което се случило с баща му. Доброто настроение се върна в компанията. Запяха. Джизъс Мария изпълни бавен танц, за да докаже, че не е сериозно пострадал. Виното все повече намаляваше в шишето, но още преди да се свърши, на тримата приятели се доспа. Пайлън и Пабло пропълзяха до леглото, а Джизъс Мария се настани удобно на пода до печката.

Огънят изгасна. Дълбоките мелодии на съня изпълниха къщата. Само в предната стая нещо мърдаше. С невероятна бързина благословената свещ изстрелваше своето малко копиеподобно пламъче ту нагоре, ту надолу.

По-късно тази свещица даде възможност на Пайлън, Пабло и Джизъс Мария да помислят върху някои етични проблеми. Една малка восъчна пръчка с дебел конец в нея — такова нещо, ще кажете, отговаря само на известни физически закони и на нищо друго. Нейното поведение, ще помислите, се определя от принципите на топлината и изгарянето. Вие палите фитила, восъкът пламва и фитилът намалява; свещта гори няколко часа, свършва, и това е всичко. Случаят е приключил. Съвсем скоро свещта е забравена и няма да съществува никога вече.

Но забравихте ли, че тази свещ беше благословена? Че в миг на чиста съвест или религиозно въодушевление Пабло я беше посветил на свети Франциск? Ето тук се крие онова начало, което поставя восъчния цилиндър извън властта на физическите закони.

Свещта насочваше своето светло копие към небето като художник, който изгаря собственото си същество, за да достигне божественост. Свещта ставаше все по-малка и по-малка. Отвън духна вятър и се промъкна през пукнатините на стената. Свещта се наклони. Един копринен календар с лицето на някаква красавица, която гледаше от сърцевината на американска роза, се залюля от стената. Той попадна в светлото копие. Пламъкът лизна коприната и побягна към тавана. Един скъсан тапет също пламна и падна върху куп стари вестници.

От небето светците и мъчениците гледаха надолу с твърди, неумолими лица. Свещта беше благословена. Тя принадлежеше на свети Франциск. На нейно място тази нощ свети Франциск щеше да палне голяма свещ.

Ако беше възможно да се измерят дълбините на съня, човек би казал съвсем справедливо, че Пабло, чието виновно действие предизвика пожара, спеше по-дълбоко дори и от двамата си приятели. Но тъй като бездната на съня е неизмерима, може да се каже само, че той спеше много дълбоко.

Пламъците бягаха по стените, намериха малки дупки в покрива и изскочиха в нощта. Къщата се изпълни с ревящия глас на огъня. Джизъс Мария несръчно се обърна и започна да си сваля палтото насън. Тогава една горяща летва падна върху лицето му. Той скочи с писък и застана ужасен сред яростта на огъня.

— Пайлън! — изкрещя той. — Пабло! — И изтича в другата стая, изрита приятелите си от леглото и ги избута от къщата. Пайлън все още стискаше розовия сутиен.

Те застанаха до горящата къща и погледнаха пред вратата, която огънят заграждаше като червена завеса. И вътре на масата можаха да видят, че шишето е с цели пет сантиметра вино в него.

Пайлън усети, че у Джизъс Мария се поражда диво желание за подвиг.

— Недей! — извика той. — Нека загине в пламъците като наказание, задето го оставихме.

До тях долетя воят на сирените и ревът на пожарните автомобили, които бяха тръгнали от пожарната команда в Монтерей и сега изкачваха нагорнището на втора скорост.

Пайлън бързо се обърна към Джизъс Мария.

— Бягай и кажи на Дани, че къщата му гори. Бързо бягай, Джизъс Мария!

— Защо ти не отидеш?

— Слушай! Дани не знае, че ти си наемател на къщата му. Той може би ще се разсърди малко на Пабло и на мене.

Джизъс Мария схвана логиката в думите и побягна към къщата на Дани. Къщата не светеше.

— Дани! — развика се той. — Дани, къщата ти гори!

Никой не отговори.

— Дани! — викна той отново.

В съседната къща на мисис Моралес се отвори прозорец. Дани извика ядосано:

— Какво искаш, по дяволите!

— Втората ти къща гори, Дани! Къщата, дето живеят Пабло и Пайлън!

За миг Дани не каза нищо. След това попита:

— Дойде ли пожарната команда?

— Да — викна Джизъс Мария. По това време цялото небе беше осветено. Можеше да се чуе пукането на горящите греди.

— Добре де! — каза Дани. — Щом пожарната команда не може да направи нищо, Пайлън смята ли, че аз мога да направя нещо?

Джизъс Мария чу как прозорецът се затваря с трясък, обърна се и заситни към пожара. Той знаеше, че не беше подходящ момент да се вика Дани, но в противен случай как би могло да му се съобщи? Ако не бяха казали на Дани за пожара, той можеше да се ядоса. Джизъс Мария беше доволен че все пак го е уведомил. Сега отговорността лежеше върху мисис Моралес.

Къщата беше малка, ветровита, стените бяха съвсем сухи. Може би откак горя китайският квартал, не е имало такъв бърз и резултатен пожар. Пожарникарите погледнаха пламтящите стени и почнаха да поливат храстите, дърветата и съседните къщи. За по-малко от час къщата изчезна напълно. Чак тогава маркучите се насочиха към догарящата купчина, да угасят въглените и пепелта.

Пайлън, Пабло и Джизъс Мария стояха рамо до рамо и гледаха всичко това. Половината население на Монтерей и цялото население на Тортила Флет, с изключение на Дани и мисис Моралес, щастливо стояха и наблюдаваха пламъците. Най-после, когато всичко свърши, когато само облак пара се издигаше от черния куп, Пайлън мълчаливо се обърна и закрачи.

— Къде отиваш? — повика го Пабло.

— Отивам в гората да си доспя — каза Пайлън. — И те съветвам и ти да дойдеш с мен. Ще бъде по-хубаво Дани да не ни вижда за известно време.

Другите двама мрачно кимнаха и го последваха към боровата гора.

— Нека да ни бъде за урок — рече Пайлън. — Тази работа ни научи никога да не оставяме през нощта вино в къщи.

— Следващия път — каза Пабло безнадеждно — ще го оставим навън, а тогава пък някой ще го открадне.