Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tortilla Flat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

„Народна култура“, София, 1985

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

8
КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ ТЪРСЕХА ТАЙНСТВЕНОТО СЪКРОВИЩЕ СРЕЩУ АНДРЕЕВДЕН. КАК ПАЙЛЪН ГО НАМЕРИ И КАК СЛЕД ТОВА ЕДИН ЧИФТ РИПСЕНИ ПАНТАЛОНИ ДВА ПЪТИ СМЕНИ СОБСТВЕНИКА СИ

Ако беше героична натура, Джо Портаджи щеше да прекара много тежки дни в армията. Фактът, че той беше Големия Джо Портаджи, човек с приличен стаж в затвора на Монтерей, не само го отърва от неприятностите на прекаления патриотизъм, но и засили убеждението му, че както дните на човека са наполовина разделени между съня и бдението, така и годините на човека се прекарват наполовина в затвора и наполовина вън от затвора. Докато траеше войната, Джо Портаджи прекара значително повече време в затвора, отколкото вън от затвора.

В цивилния живот човек бива наказван за нещата, които върши; но правилниците на армията добавят към това едно друго начало — те наказват човек за нещата, които не върши. Джо Портаджи никога не можа да разбере това. Той не си чистеше пушката, не се бръснеше, веднъж или два пъти не се върна след отпуска. Към тези недостатъци се прибавяше и склонността му към сериозни разпри, която Джо Портаджи проявяваше винаги, когато му диреха сметка за някое неподчинение.

Обикновено той прекарваше половината си време в затвора. През двете години в армията прекара осемнадесет месеца в затвора. И той съвсем не беше доволен от живота във военния затвор. В градския затвор на Монтерей беше свикнал на удобства, имаше другари. В армията не намери нищо друго освен задължителен труд. В Монтерей срещу него се отправяше само едно обвинение: пиянство и нарушение на обществения ред. Обвиненията в армията до такава степен го изумяваха, че изумлението стана негово постоянно душевно състояние.

Когато войната свърши и всички войскови части бяха разпуснати, Големия Джо имаше все още да излежава присъда от шест месеца. Обвинението беше: явил се на пост в пияно състояние. Ударил един сержант с газена тенекия. Отричал самоличността си (той не можеше да си я спомни, затова бе отричал всичко), Откраднал два галона с варен фасул и яздил коня на майора извън казармата, без да има отпуска.

Ако не беше подписано примирието, Големия Джо може би щеше да бъде разстрелян. Той се върна в Монтерей дълго след като другите ветерани бяха пристигнали и обрали всички наслади на победата.

Когато Големия Джо се спусна от влака, той беше облечен с войнишка мушама, куртка и чифт сини рипсени панталони.

Градът не се беше променил много, като изключим сухия режим, а сухият режим не засягаше Торели. Джо замени мушамата си за галон вино и тръгна да дири приятелите си.

Истински приятели тази вечер не можа да намери, но затова пък в Монтерей не липсваха всички ония порочни и измамни лекета и харпии, които винаги са готови да привлекат човека в ямата на злото. Джо, който не беше много нравствена личност, не изпитваше отвращение към ямата на злото. Той дори я харесваше.

Преди да мине много време, виното му се свърши, а пари той нямаше; и тогава харпиите се опитаха да извадят Джо от ямата на злото. Но той не пожела да бъде изваден, на него там му беше удобно.

Тогава те се опитаха да го изтласкат със сила. Големия Джо почувствува справедлива и страшна мъка, счупи всички мебели и прозорци, изблъска полуголите момичета, които с писъци изскочиха навън, и тогава, като заключение на всичко това, запали постройката. Винаги е опасно да се предизвиква Джо, защото той не знае мярка.

Най-после един полицай се намеси и го хвана за ръката. Джо Портаджи въздъхна щастливо. Той пак си беше у дома.

След къс процес без съдебни заседатели Джо беше осъден на един месец затвор. Той с наслада се налегна на коженото легло и прекара в тежък сън една десета от наказанието си.

Портаджи обичаше затвора на Монтерей. Това беше място, където човек се среща с хора. Когато останеше за по-дълго време, всички негови приятели влизаха при него и пак излизаха. Времето течеше бързо. Дори му стана малко тъжно, когато трябваше да си върви, но тъгата му бе намалена от мисълта, че е много лесно отново да се върне.

Той с удоволствие би слязъл пак в ямата на злото, но нямаше нито вино, нито пари. Тръгна по улиците да дири своите стари приятели Пайлън, Дани и Пабло, но не ги намери. Полицейският сержант каза, че отдавна не са му попадали подръка.

— Трябва да са умрели — каза Джо Портаджи. Той тъжно закрачи към Торели, но Торели не беше дружелюбен с хора, които нямат нито пари, нито вещи за обмяна, така че не дари Големия Джо с особена утеха; но Торели му каза, че Дани е наследил една къща в Тортила Флет и че неговите приятели живеят с него там.

Големия Джо изпита топло чувство и желание да ги види. Вечерта той закрачи към Тортила Флет да намери Дани и Пайлън. Беше мръкнало и както си вървеше по улицата, срещна Пайлън, който бързаше с делови вид.

— Ей, Пайлън! Аз тъкмо идвах да те видя!

— Здрасти, Джо Портаджи. — Пайлън беше рязък. — Къде се губи досега?

— В армията — отвърна Джо.

Умът на Пайлън явно беше на друго място.

— Аз трябва да вървя.

— Ще дойда с тебе — каза Джо. Пайлън спря и го изгледа.

— Не знаеш ли какво е тази вечер? — попита той.

— Не. Какво е?

— Тази вечер е срещу Андреевден.

Тогава Портаджи разбра. Тази нощ всеки паисано, който не е в затвора, броди неуморно из гората. Това е нощта, когато всички заровени съкровища излъчват изпод земята слаб фосфоресциращ блясък. А в гората имаше много съкровища. През последните двеста години Монтерей беше нападан много пъти и всеки път хората заравяха ценности.

Нощта беше ясна. Пайлън беше излязъл от своята сурова делнична черупка, нещо, което му се случваше от време на време. Тази вечер той беше идеалистът, човекът, който раздава дарове. Тази вечер той бе обзет от мисията да върши добро.

— Можеш да дойдеш с мен, Големи Джо Портаджи, но ако намерим съкровище, аз ще решавам какво да правим с него. Ако не ти изнася, можеш да идеш сам да си търсиш съкровище.

Големия Джо не умееше да проявява собствени усилия.

— Идвам с тебе — каза той. — А за съкровищата пет пари не давам.

Докато стигнаха гората, нощта настъпи. Петите им се набождаха по нападалите борови иглици. Сега Пайлън разбра, че не би могло да има по-съвършена нощ от тази. Висока мъгла покри небето, а зад нея луната светеше така, че пълнеше гората с призрачна светлина. Нямаше ония резки контури, които ни напомнят за действителността. Стеблата на дърветата не бяха черни дървени клони, а меки, безплътни сенки. Храсталаците губеха форма и сменяха очертанията си в странна светлина. В тази нощ духовете биха могли спокойно да се разхождат, без да ги е страх, но хората няма да повярват в тях, защото тази нощ беше нощ на вълшебства и само един безчувствен човек не би усетил това.

От време на време Пайлън и Големия Джо срещаха други иманяри, които неуморно сновяха на зигзаг между боровете. Главите им бяха наведени надолу, те се движеха мълчаливо и не се поздравяваха. Кой би могъл да каже, че всички те са живи, земни хора? Джо и Пайлън знаеха, че някои от тях са сенките на онези някогашни люде, които са заровили съкровищата и които срещу Андреевден се връщат из земята да видят дали златото им още лежи необезпокоено. Пайлън носеше на врата си медальона на своя светец, така не се страхуваше от призраци. Големия Джо държеше пръстите си скръстени. Макар и да се страхуваха малко, те знаеха, че ги покровителствуват сили, достойни да се сравнят с прокобите на нощта.

Докато вървяха, излезе вятър, който пръсна мъглата край бледата луна като тънко петно размазана водна боя. Бягащата мъгла придаде нови очертания на гората и всяко дърво крадешком запълзя, а храстите се раздвижиха безшумно като големи черни котки, Върхарите дрезгаво заговориха на вятъра, предсказваха щастливи съдби и предричаха гибел. Пайлън знаеше, че не е хубаво да се слуша говорът на дърветата, Никога нищо добро не се е случвало на оня, който е узнал бъдещето си, а освен това този шепот беше нечестив. Той престана да обръща внимание на говора на дърветата.

Пайлън се засуети на зигзаг из гората, а Големия Джо ситнеше до него като едро куче, което винаги е нащрек. Самотни мълчаливи хора ги срещаха и отминаваха, без да ги поздравят. Мъртвите също ги отминаваха безшумно, без да ги поздравят.

Долу, от фара на носа, сирената запищя през мъглата и във воя й имаше скръб за всички кораби, които са се разбили в железния риф, както и за всички други кораби, които рано или късно ще намерят там смъртта си.

Пайлън потрепера и му стана студено, макар нощта да беше топла. Той зашепна наум молитви към света Богородица.

Край тях мина някакъв сив човек с наведена глава и не ги поздрави.

Цял час изтече, а Пайлън и Големия Джо крачеха все така неуморно, като умрелите, които бродеха в нощта.

Изведнъж Пайлън спря. Ръката му, стисна ръката на Джо.

— Виждаш ли го? — прошепна той.

— Къде?

— Ей там, вдясно!

— Хм! Да-а-а-а! Май че го виждам!

На Пайлън му се стори, че вижда нежен стълб от синя светлина, който изскача от земята и блести на десетина ярда от него.

— Големи Джо! — зашепна той. — Намери бързо две пръчки, около метър дълги! Не искам да гледам встрани, че мога да го изгубя от очи!

Той стоеше неподвижен като куче, което прави стойка, докато Големия Джо побягна за пръчки. Пайлън го чу да отчупва от един бор два малки изсъхнали клона. Той чу и как Джо окастри клонките по тях. И през цялото време Паилън гледаше стъблото от мъглява светлина. Тя беше толкова слаба, че от време на време сякаш изчезваше. Понякога той не беше сигурен, че я вижда. Не отмести очи и когато Големия Джо сложи пръчките в ръката му. Само допря пръчките на кръст и бавно пристъпи напред, като държеше кръста пред себе си. Щом доближи, светлината сякаш угасна, но той беше видял откъде бе излизала тя — една вдлъбнатина в нападалите борови игли с формата на съвършен кръг.

Пайлън положи кръста върху вдлъбнатината и рече:

— Всичко, което лежи тук, е мое, защото аз го открих. Махнете се, зли духове! Махнете се, човешки сенки, дето сте заровили това съкровище. В името на Отца и Сина и светия Дух!

После изпусна тежка въздишка и седна на земята, — Ние го намерихме, о, мой приятелю, Големи Джо! — извика той. — Толкова години го търся и едва сега го намерих!

— Да копаем — каза Големия Джо. Но Паилън поклати глава нетърпеливо.

— Когато всички духове са още на свобода? Когато е опасно даже да се стои тука? Ти си глупак, Големи Джо! Ние ще седим тук до сутринта, тогава ще отбележим мястото, но чак утре вечер ще копаем. Никой вече не може да види светлината, след като сме я покрили с кръста. А утре вечер няма да има никаква опасност.

Сега, докато седяха на боровите игли, нощта изглеждаше още по-страшна, но кръстът ги огряваше с топлината на своята святост и сигурност като малък огън, накладен на земята. И все пак като огън, накладен на земята, той стопляше само лицата им. Техните гърбове стояха изложени на студа и нечестивата мъгла, която бродеше между дърветата.

Паилън стана, начерта голям кръг около цялото място и остана вътре в кръга, преди да го затвори.

— Нека в името на светия Исус никоя нечестива сила да не прекрачи тази черта! — изпя той. След това седна отново. Сега двамата с Големия Джо се почувствуваха по-добре. Те, чуваха заглушените стъпки на морните духове-бродници, виждаха слабите светлини, които струяха от прозрачните минаващи сенки, но защитната линия на техния кръг беше недостъпна. Нищо лошо от този свят, или от другия, не беше в състояние да прекрачи кръга.

— Какво ще правиш с парите? — попита Големия Джо.

Паилън го погледна с презрение.

— Ти, изглежда, никога не си търсил съкровище, Големи Джо Портаджи, щом не знаеш какво се прави с него? Аз, няма да запазя това съкровище за себе си! Ако почна да го вадя, гледайки да го запазя за себе си, тогава съкровището само ще се заравя все по-надолу и по-надолу, като рак в морския пясък, и вече никога не ще го достигна. Не, така не бива? Аз ще изкопая това съкровище за Дани.

Идеализмът на Паилън беше неудържим. Той разказа на Големия Джо колко добър е Дани към своите приятели. — А ние нищо не сме направили за него — каза той. — Не му плащаме наем. Понякога се напиваме и чупим покъщнината. Бием се с него, когато се скараме, и го ругаем, О, ние сме много лоши, Големи Джо! Затова всички заедно, Пабло, Джизъс Мария, Пирата и аз обсъдихме и решихме. Тази нощ ние до един сме в гората да търсим съкровище, И съкровището ще бъде за Дани. Той е толкова добър, Големи Джо, толкова е мил, а ние сме така лоши! Но ако му занесем една торба със злато, той ще бъде щастлив. И само защото моето сърце е изчистено от всякаква корист, затова можах да намеря това съкровище.

— И ти няма да вземеш нищичко от него? — попита недоверчиво Големия Джо. — Нито дори за един галон вино?

Тази нощ у Паилън не бе останала ни следа от лошия Паилън.

— Не, нито една люспа злато! Нито един ръждив гологан! Всичко е за Дани, до стотинка! Джо беше разочарован.

— И аз, вървях с тебе целия този път, без да получа дори чаша вино за това? — оплака се той.

— Когато Дани вземе парите — каза Паилън деликатно. — той може би ще купи малко вино. Разбира се, аз няма да му намеквам за това, защото съкровището си е на Дани. Но мисля, че той може би ще купи малко вино и ако ти си добър към него, може да получиш една чаша.

Големия Джо се успокои, защото от дълго време познаваше Дани. Той реши, че е напълно възможно Дани да купи голямо количество вино.

Нощта се стелеше над тях. Луната залезе и остави гората в приглушена тъмнина. Сирената пищеше в мъглата. През цялата нощ Пайлън остана, неопетнен. Той дори произнесе една малка проповед на Големия Джо, както обичат да правят новопокръстените.

— Струва си да бъдеш добър и щедър — каза той. — Не само че си осигуряваш място за вечно щастие на небето, но и получаваш още тук, на земята, награда за добрината си. Човек усеща как в стомаха му се разлива някаква златна топлина, като че ли се е нагълтал с енчилада. Духът божи загръща човека в невидимо палто, по-топло от камилска вълна. Аз не винаги съм бил добър човек, Големи Джо Портаджи! Съвсем честно ти го признавам!

Големия Джо го знаеше много добре.

— Аз бях лош — продължаваше Пайлън в екстаз, той изцяло се наслаждаваше на новите си преживявания. — Аз лъжех и крадях. Развратничех. Блудствувах и споменавах божието име напразно.

— И аз — заяви радостно Големия Джо.

— И какво излезе накрая, Големи Джо Портаджи? Все съм имал едно такова лошо чувство. Знаех, че ще ида в ада. Но сега виждам, че грешникът никога не е толкова лош, че да не бъде простен? Макар и да не съм се изповядал, усещам, че промяната у мене радва бога, защото милостта му бди над мене. И ако и ти промениш живота си, Големи Джо, ако се откажеш от пиенето, от побоищата и от ония момичета, там долу, в заведението на Дора Уилямс, ще изпиташ същите чувства като мене.

Но Големия Джо беше заспал. Щом седнеше на едно място, той никога не можеше да остане дълго време буден.

Пайлън не изпитваше такава голяма наслада от божията милост, щом не можеше да разкаже за нея на Големия Джо, но той все пак седеше на земята и се вглеждаше в мястото на съкровището, докато небето посивя и утрото се появи зад мъглата. Той видя как боровете се очертаха и изскочиха от мрака, Вятърът спря. Малки сини зайци излязоха от храстите и заскачаха по боровите иглици. Очите му се затваряха, но той беше щастлив.

Когато се зазори напълно, той бутна с крак Големия Джо Портаджи.

— Време е да ходим при Дани. Съмна вече — каза Пайлън и хвърли кръста, тъй като повече не бе нужен, и изтри начертания кръг. — Не бива да оставяме знаци — предупреди той, — но трябва да запомним мястото по скалите и дърветата.

— Защо не почнем да копаем още сега? — попита Големия Джо.

— И всички от Тортила Флет да пристигнат, за да ни помогнат, нали? — каза Пайлън саркастично. И Те внимателно огледаха околността и си рекоха:

— Ето тук вдясно има три дървета едно до друго, а вляво — други две. Тук долу има храст, а там има скала.

Най-после напуснаха съкровището, като се мъчеха да помнят пътя, по който вървят.

В къщата на Дани намериха приятелите си изморени.

— Откри ли нещо? — попитаха приятелите.

— Не — бързо каза Пайлън, за да предварди признание от страна на Големия Джо.

— Абе на Пабло му се сторило, че видял светлина, но тя изчезнала, преди да отиде до нея. Пирата пък видял духа на една стара жена и с нея било кучето й.

Пирата се ухили.

— Тя ми каза, че моето умряло куче, било щастливо на оня свят — рече той.

— Водя ви Големия Джо Портаджи, той току-що се връща от армията — обяви Пайлън.

— Здрасти, Джо!

— Тука си имате хубаво местенце — рече Портаджи и се настани удобно на един стол.

— Само няма да ми лягаш в леглото! — предупреди Дани, защото той знаеше, че Джо Портаджи ще остане да живее, при тях. Начинът, по който седна на стола и кръстоса крака, показваше установеност.

Пирата излезе, взе си количката и тръгна из гората да цепи своята борина. Останалите петима легнаха под слънчевата светлина, която вече пробиваше мъглата, и в скоро време заспаха.

Събудиха се чак към средата на следобеда. Опънаха ръце, седнаха и равнодушно погледнаха залива под тях, където един кафяв танкер бавно навлизаше в морето. Пирата беше оставил чантите на масата, приятелите ги отвориха и извадиха храната, която им беше донесъл.

Големия Джо слезе по пътеката към разнебитената портичка.

— Ще се видим по-късно — обади се той на Пайлън.

Пайлън неспокойно го наблюдаваше, докато се увери, че Големия Джо слиза надолу към Монтерей, а не отива нагоре към боровата гора. Четиримата приятели седнаха на земята и мечтателно съзерцаваха как идва вечерта.

Джо Портаджи се върна по здрач. Двамата с Пайлън направиха съвещание в двора, на достатъчно разстояние, за да не ги чуят.

— Ще заемем инструменти от мисис Моралес — каза Пайлън. — До нейния курник има лопата и мотика. Като стана съвсем тъмно, те тръгнаха.

— Отиваме при едни момичета, приятелки на Джо Портаджи — обясни Пайлън. Те пропълзяха в двора на мисис Моралес и заеха инструментите. И тогава Големия Джо извади от бурените край пътя шише с един галон вино.

— Ти си взел съкровището! — извика свирепо Пайлън. — Ти си предател, куче мръсно! Големия Джо го успокои.

— Аз не съм казал къде е съкровището — рече той с известно достойнство. — Казах им така: „Намерихме съкровище, но то е за Дани. Когато Дани го получи, аз ще заема от него един долар и ще платя виното.“

Пайлън беше потресен.

— И те ти повярваха и те оставиха да вземеш виното? — попита той.

— Виж какво!… — колебаеше се Големия Джо. — Оставих им нещо в залог, за да докажа, че ще им платя долара.

Пайлън се обърна като светкавица и го хвана за гърлото.

— Какво им остави?

— Само едно одеяло, Пайлън — проплака Джо Портаджи. — Само едно малко одеялце!

Пайлън посегна да го разтърсва, но Големия Джо беше толкова тежък, че той успя да разтърси само себе си.

— Какво одеяло? — изкрещя той. — Казвай веднага, какво одеяло си откраднал? Големия Джо зарида.

— Само едно от одеялата на Дани. Само едно-едничко. Той има две. Взех му само онова, мъничкото. Не ме бий, Пайлън. Другото беше по-голямо. Дани ще си го вземе обратно, като намерим съкровището.

Пайлън го обърна и го ритна с вещина и жар.

— Свиня! — изруга той. — Мръсно крадливо говедо! Ти ще вземеш обратно одеялото и ще го върнеш, иначе ще те направя на парчета!

Големия Джо се опита да го умиротвори.

— Ама аз си помислих колко много направихме ние за Дани! — прошепна той. — Помислих си: „Дани ще бъде толкова щастлив, че ще си купи сто нови одеяла.“

— Млък! — рече Пайлън. — Ти ще върнеш същото това одеяло, иначе ще ти строша главата!

Той вдигна шишето, отпуши го и отпи малко, за да успокои възмутената си съвест. След това отново запуши тапата и отказа да даде на Портаджи дори и една капка.

— Като наказание за тази кражба, сега само ти ще копаеш! — нареди той. — Вземай тия инструменти и върви с мене!

Големия Джо заквича като пале и се подчини. Той не можеше да устои на справедливия гняв.

Дълго време търсиха мястото на съкровището. Беше доста късно, когато Пайлън посочи трите дървета в една редица и каза:

— Ето го!

Заопипваха земята и намериха вдлъбнатината. Лунната светлина им помагаше малко, защото тази нощ по небето нямаше мъгла.

След като нямаше сам да копае, Пайлън си създаде нова теория за изравяне на съкровища.

— Понякога парите са в чували — каза той, — а чувалите са изгнили. Ако копаеш право надолу, може да се повреди нещо.

Той щедро начерта широк кръг около вдлъбнатината.

— Сега изкопай наоколо нещо като дълбок окоп, а после съкровището само ще се покаже.

— Ти няма ли да копаеш? — попита Големия Джо.

Пайлън избухна в ярост.

— Да не би аз да съм крадец на одеяла? — викна той. — Да не би аз да крада одеяла от леглото на приятеля си, който ме подслонява?

— Каквото ще да става, това няма да го копая сам — каза Големия Джо.

Пайлън вдигна един от боровите клони, който само преди една нощ бе послужил за направа на кръста. Той зловещо пристъпи към Големия Джо Портаджи.

— Разбойнико! — изръмжа той, — Мръсна свиньо? Неблагодарнико! Взимай веднага тая лопата!

Смелостта на Големия Джо се изпари и той коленичи за лопатата. Ако съвестта на Джо Портаджи беше чиста, той можеше да протестира, но страхът му от Пайлън, въоръжен с една справедлива кауза и парче боров клон, беше голям.

Големия Джо ненавиждаше самото копаене по принцип. Видът на една движеща се лопата му беше крайно неприятен. Целта, която се преследваше — да повдигаш мръсна пръст от едно място и да я слагаш на друго — очевидно беше глупава и безплодна за всеки човек с по-широк поглед върху нещата. Човек може да копае цял живот и да не получи на практика нищо. Реакцията на Големия Джо беше дори още по-проста: той направо мразеше да копае. Беше влязъл в армията, за да се бие, а през цялото време не беше правил нищо друго, освен да копае.

Но Пайлън висеше над него и прясно изкопаният окоп се разгъна около мястото на съкровището. Нямаше смисъл да се оплаква от глад, болести или прилошаване. Пайлън беше неумолим, кражбата на одеялото стоеше срещу Джо. Колкото и да виеше, да хленчеше и да вдигаше ръце, за да покаже, че са му излезли пришки, Пайлън висеше над него и го принуждаваше да копае.

Мина полунощ, а окопът беше още три фута дълбок. Петлите на Монтерей пропяха. Луната потъна зад дърветата. Най-после Пайлън разреши да се копае навътре, към съкровището. Лопатите пръст сега отхвърчаха по-бавно. Големия Джо беше изтощен. Тъкмо преди да се зазори, лопатата му удари нещо твърдо.

— Ай? — изкрещя той. — Пайлън, стигнахме го! Находката беше голяма и квадратна. Те трескаво закопаха около нея в тъмното, без да могат да я видят.

— Внимавай! — предупреди Пайлън. — Внимавай да не повредиш нещо!

Съмна се, преди да открият какво е. Пайлън долови, че удря на метал и клекна да го види в дрезгавата светлина. Беше доста голям бетонен квадрат. Отгоре му имаше кръгла кафява табелка. Пайлън засрича думите по нея:

„Геодезична служба на Съединените американски щати 1915 година. Надморска височина 600 фута.“

Пайлън седна в дупката и раменете му увиснаха от отчаяние.

— Няма ли съкровище? — плачливо попита Големия Джо.

Пайлън не отговори. Портаджи огледа циментения квадрат и челото му се нагърчи в размисъл. Той се обърна към опечаления Пайлън:

— Не можем ли, да вземем това парче метал и да го продадем?

Пайлън излезе от своята потиснатост.

— Джони Пом-пом намери едно такова — каза той със спокойствието на голямото разочарование. — Джони Пом-пом взе металното парче и се опита да го продаде. За изкопаване на едно такова осъждат на една година затвор. Една година затвор и две хиляди долара глоба.

В мъката си той не искаше нищо друго, освен да се махне от това трагично място. Стана, намери бурени, с които да завие шишето с вино, и тръгна надолу. Големия Джо загрижено заситни след него.

— Къде отиваме? — попита той.

— Не знам — каза Пайлън.

Денят вече блестеше, когато стигнаха до пясъчния бряг, но Пайлън не спря дори и на брега. Той се повлече по твърдия пясък, там, където вълните го миеха, докато МонтереЙ остана далече зад тях и само пясъчните дюни зад плажа и нагънатите вълни на залива останаха свидетели на неговата скръб. Големия Джо седна до него и изпита чувството, че е някак отговорен за мълчаливото му страдание.

Пайлън махна бурените от шишето, отпуши го, отпи дълбоко и понеже скръбта е майка на състраданието, подаде виното на негодника Джо.

— Как само го мислехме! — викна той. — Как мечтите ни тикаха напред! Все си мислех как ще занесем торбите със златото на Дани! Представях си вече как щеше да гледа той! Щеше да се учуди. Дълго време нямаше да повярва. — Взе бутилката от Джо Портаджи и отпи грандиозна глътка. — И сега всичко това изчезна, изпари се в нощта?

Слънцето вече напичаше плажа. Въпреки своето разочарование, Пайлън усещаше, че в него се прокрадва предателско спокойствие, някакво подло желание да открие и добри страни в настоящото положение.

Големия Джо кротко, както си знаеше, беше вече изпил повече, отколкото му се полагаше. Пайлън с възмущение грабна шишето и продължително пи.

— И все пак, подир всичко това — каза той философски, — може би ако бяхме намерили златото, то нямаше да донесе добро на Дани. Той винаги е бил бедняк. Богатството може да го подлуди.

Големия Джо кимна тържествено. Виното все повече намаляваше в шишето.

— Щастието е по-важно от богатството — каза Пайлън. — По-хубаво е да се помъчим да направим Дани щастлив, отколкото да му даваме пари.

Големия Джо кимна отново и си свали обущата.

— Да го направим щастлив, да! Това е то!

Пайлън тъжно се обърна към него.

— Ти си само едно прасе и не заслужаваш да живееш сред хора — нежно му каза той. — Ти, който открадна одеялото на Дани, би трябвало да живееш в кочина и да те хранят с картофени люспи!

От топлото слънце им се приспа. Малките вълни шепнеха по плажа. Пайлън си свали обущата.

— Да си го поделим по братски! — рече Големия Джо и те пресушиха шишето.

Плажът кротко се люлееше, вдигаше се и падаше, сякаш земята диша.

— Ти не си лош човек — каза Пайлън. По Големия Джо Портаджи беше вече заспал. Пайлън си съблече сакото и покри лицето си. След няколко минути и той сладко заспа.

Слънцето пътуваше по небето. Приливът плъзна по плажа, после отстъпи. Ескадрон подскачащи дъждосвирци огледаха спящите хора. Едно скитащо куче ги подуши. Две възрастни дами, които събираха миди, видяха телата им и забързаха в обратна посока, да не би тези мъже да скочат, обхванати от страст, да ги подгонят и престъпно да ги обладаят. Те се сетиха, че е срамота полицията да не прави нищо срещу такива рискове.

— Те са пияни — каза едната.

Другата се вгледа назад към брега, където бяха спящите.

— Пияни свини! — рече тя.

Когато най-после слънцето слезе зад боровете на хълма, който стои над Монтерей, Пайлън се събуди. Устата му беше изсъхнала като стипца, главата го болеше и целият се беше вдървил от коравия пясък. Големия Джо хъркаше.

— Джо — извика го той, но никакъв зов не можеше да стигне до Портаджи. Пайлън се опря на лакът и погледна морето.

„Малко вино ще ми оправи вкуса“ — помисли си той, след което вдигна шишето и не намери нито капка да разкваси изсъхналия си език. После обърна джобовете си с хастарите навън, като се надяваше, че докато е спал, може би е станало някакво чудо, но никакво чудо не беше станало. Имаше едно счупено джобно ножче, за което му бяха отказали чаша вино поне двадесет пъти. Имаше една тапа с въдица за риба, парче мръсен канап, един гвоздей и няколко ключа, които не ставаха на никоя врата. В целия му куп нямаше нищо, което Торели да сметне за ценно, дори и в миг на моментна лудост.

Пайлън замислено погледна Големия Джо.

„Горкият! — помисли си той. — Когато Джо Портаджи се събуди, и той като мене ще има същия лош вкус в устата. Би се зарадвал, ако има малко вино за разкваска.“

Няколко пъти разтърси грубо Големия Джо и когато Портаджи само промърмори нещо и пак захърка, Пайлън пребърка джобовете му. В тях намери едно медно копче за панталон, един малък метален диск, на който пишеше: „Най-добра храна ще получите в ресторанта «При холандеца»“, четири-пет кибритени клечки без главички и малко тютюн за дъвчене.

После седна по турски. Нямаше никаква полза. Трябваше да гние тук на плажа, докато гърлото му отчаяно зовеше за вино.

Той забеляза сукнените панталони на Портаджи и ги пипна с ръка.

„Хубав плат — помисли си той. — Откъде накъде този мръсен Портаджи ще носи такъв хубав плат, когато всичките му приятели ходят с джинси?“

Тогава той си спомни колко зле стояха панталоните на Големия Джо, колко тесни му бяха в кръста, дори когато двете горни копчета оставаха разкопчани, как маншетите с няколко сантиметра не стигаха до глезените.

„Някой с по-прилични размери ще бъде щастлив в тези панталони“ — реши Пайлън.

Той си спомни как Големия Джо окраде Дани и се превърна в ангел, който носи възмездие. Как смееше този тлъст и черен Портаджи да оскърбява Дани!

„Като се събуди, ще го набия? — започна да разсъждава Пайлън. — Но неговото престъпление беше кражба. Няма ли да му послужи за урок, ако разбере как се чувствува човек, когото са окрали? Какъв смисъл има наказанието, щом няма поука?“

Какво тържество за него. Ако с един замах можеше да отмъсти за Дани, да вкара в пътя Големия Джо, да му даде един урок по етика и да получи малко вино, кой на този свят би могъл да го упрекне в нещо?

Той енергично разтърси Джо Портаджи, а Джо му махна с ръка, като че пъдеше муха. Пайлън сръчно събу панталоните му, сгъна ги и тръгна през пясъчните дюни.

Торели го нямаше, но мисис Торели му отвори. Отначало той се държеше малко тайнствено и накрая предложи панталоните за преглед. Тя решително поклати глава.

— Но гледай! — каза Пайлън. — Ти виждаш само петната и мръсното! Но я погледни този хубав плат отдолу! Помисли си, сеньора! Ти ще изчистиш петната и ще огладиш панталоните! Торели влиза. Той мълчи, той е нещо мрачен. Тогава ти му подаряваш тези хубави панталони. Виждаш ли как очите му почват да блестят? Виждаш ли колко щастлив е той? Той те взема в прегръдките си! Погледни как той ти се усмихва, сеньора! Нима за такова щастие е скъпо да се даде един галон червено вино?

— Панталоните са изтънели на седалището — каза тя.

Той ги повдигна към светлината.

— Нима може да се види нещо през тях? Не! Изчезнала е само твърдостта, неприятната грубост на плата. Те са в превъзходно състояние.

— Не — отсече твърдо тя.

— Ти си жестока към своя мъж, сеньора! Ти му отказваш такава радост! Аз не бих се учудил да го видя, че ходи при други жени, щом ти си толкова безсърдечна! Хайде, поне за един литър!

Най-после нейното съпротивление беше сломено и тя му даде един литър. Пайлън незабавно го изпи.

„Ти се опита да подбиеш цената на своето щастие — упрекна я той. — Аз трябваше да искам половин галон.“

Мисис Торели беше твърда като камък. Пайлън не можа да изкопчи нито капка повече. Той седна в кухнята и тъжно се замисли.

„Каква скръндза! Тя ме измами с панталоните на Големия Джо!“

После с болка си спомни за своя приятел, захвърлен там, някъде на брега. Какво ли прави той сега? Ако отиде към града, ще го арестуват, И какво беше направила тази вещица, за да заслужава такива панталони? Тя се беше опитала да присвои панталоните на един негов приятел за някакъв си мизерен литър мизерно вино! Пайлън усети, че в него се разгаря гняв срещу нея.

— Отивам си ей сега! — каза той на мисис Торели. Панталоните висяха навън в една ниша до кухнята.

— Много здраве! — рече мисис Торели през рамо. Тя влезе в своя малък килер да приготви вечерята.

По пътя си Пайлън мина край нишата и взе не само панталоните, но и одеялото на Дани.

Сетне се спусна надолу по плажа към мястото, където беше оставил Големия Джо. Забеляза огън, който ярко гореше на пясъка, и когато наближи, пред пламъците започнаха да минават малки черни фигурки. Беше вече много тъмно, той се ориентираше по огъня. Като доближи още повече, видя, че това е скаутски лагер за девойки. Той продължи внимателно.

Дълго време не можа да види Големия Джо, но накрая го откри да лежи, полузаровен в пясъка, безмълвен от студ и ужас. Пайлън отиде с твърда крачка при него и му подаде панталоните.

— Вземи ги, Големи Джо, и се радвай, че пак ги имаш!

Зъбите на Джо тракаха.

— Кой ми открадна панталоните? Часове вече лежа тук и не смея да мръдна от тези момичета!

С чувството на човек, който изпълнява дълга си, Пайлън застана между Големия Джо и малките момичета, които тичаха около огъня. Портаджи избърса студения влажен пясък от краката си и обу панталоните. Двамата тръгнаха един до друг по тъмния плаж към Монтерей, където нощните светлини висяха по хълма като огърлица над огърлица. Пясъчните дюни се таяха зад плажа като уморени хрътки, които си почиват, а вълните кротко се упражняваха да удрят брега и тихо съскаха. Нощта беше студена и безразлична, нейният топъл живот се беше скрил и сега тя беше пълна с предупреждения към човека, че той е сам на този свят, сам между себеподобните си, и че няма откъде да получи утеха.

Пайлън още тънеше в мисли и Джо Портаджи усещаше дълбочината на чувствата му. Най-после Пайлън обърна глава към своя приятел.

— Поуката от всичко това е, че е голяма глупост човек да се довери на жена — каза той.

— Ама жена ли ми взе панталоните? — възбудено попита Големия Джо. — Коя беше? Врата й ще извия! И Пайлън поклати глава така тъжно, както старият Йехова, който, почивайки си на седмия ден, е видял, че неговото миросъздание е скучно.

— Тя е наказана — рече той. — Човек ще рече, че тя сама се наказа и това е най-хубавото. Тя имаше твоите панталони, купи ги от алчност, а сега ги няма.

Тези неща бяха отвъд разбирането на Големия Джо. Те бяха тайни, в които е най-добре да не се вниква, още повече, че така го искаше Пайлън. Големия Джо каза смирено:

— Благодаря ти, че ми върна панталоните! Но Пайлън беше толкова потънал във философски размисъл, че дори и благодарностите нямаха за него никаква стойност.

— Това е нищо — каза той. — От цялата работа е ценна само поуката, която имаме.

Те се отдалечиха от брега, завървяха нагоре и минаха покрай голямата сребърна кула на завода за газ.

Големия Джо Портаджи беше щастлив, че е заедно с Пайлън.

„Този човек се грижи за приятелите си — помисли си той. — Дори когато те спят, той бди да не им се случи зло.“

И реши някой път да направи нещо хубаво за Пайлън.