Джон Стайнбек
Тортила Флет (1)

ПРЕДГОВОР

Това е историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани. Тая история разказва как тия три неща станаха едно, така че, ако в Тортила Флет заговорите за къщата на Дани, никой не ще мисли, че имате пред вид само дървената постройка, отдавна измазана с вар и обрасла в листата на древната, неподрязвана кастилска роза. Не, когато заговорите за къщата на Дани, всеки ще разбере, че имате пред вид едно цяло от хора, от което блика нежност, радост, благодеяния и, най-сетне, мистична скръб. Защото къщата на Дани прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари. Тази история ни разказва също и за това, как тяхната група се появи, как разцъфтя и израсна в едно красиво и мъдро общество. Тази история се занимава с приключенията, които са имали приятелите на Дани, с техните мисли и стремежи. И най-сетне тази история, разправя как погина техният талисман и как цялата група се разпръсна.

В Монтерей, този стар град на калифорнийския бряг, всички тия неща са добре известни, те се повтарят и понякога разкрасяват, и би било добре да се запише целият цикъл разкази, така че, когато бъдещите учени слушат легендите, да не могат да казват, както казват за крал Артър, за Роланд или за Робин Худ: „Тоя Дани изобщо не е съществувал, нито са съществували приятелите на Дани, нито някаква къща на Дани. Дани е бог, с който са олицетворявали природата, а неговите приятели са първични символи на вятъра, небето и слънцето.“ Целта на тази история е да разсее сега и завинаги презрителните усмивки от устните на киселите учени.

Монтерей лежи върху склона на един хълм с яркосин залив отдолу и висока, тъмна, борова гора отзад. По-ниските части на града са населени от американци, италианци, рибари и работници във фабриките за рибни консерви. Но върху хълма, където гората и градът се размесват, където улиците в своята невинност не знаят що е асфалт и на кръстопътищата няма светофари, старите поселници са се укрепили тъй, както някога древните брити са се укрепили в Уелс. Това са „паисаносите“.

Те живеят във вехти, дървени къщи, сред буренясали дворища, с надвиснали от гората борове над покривите. Търговският дух не е опетнил паисаносите, те са вън от сложната система на американския бизнес и понеже нямат нищо, което би могло да бъде ограбено, използувано или ипотекирано, тази система не ги напада с такова ожесточение.

Какво представлява един паисано? Той е смес от испанска, индианска и мексиканска кръв. Неговите прадеди са живели в Калифорния от преди сто или двеста години. Той говори английски с паисаноски акцент и испански — също с паисаноски акцент. Когато го питат от коя раса е, с възмущение се кълне, че има чиста испанска кръв, и засуква ръкава си, за да покаже, че меката вътрешна част на ръката му е почти бяла. Цвета на кожата си, който напомня добре обгорена лула от морска пяна, обяснява със слънчевия загар. Той е паисано и живее в този квартал върху хълма над Монтерей, който се нарича Тортила Флет, или Низината Тортила, макар че в същност не е никаква низина.

Дани беше паисано, беше израснал в Тортила Флет и всеки го обичаше, но като едно от кресливите деца на Тортила Флет, не се отличаваше с нищо особено. Той беше свързан чрез кръвни или сърдечни връзки с почти всеки един от Низината. Дядо му бил изтъкнат човек, притежавал две малки къщи в Тортила Флет и бил уважаван за имуществото си. Ако порасналият Дани предпочиташе да спи в гората, да работи по фермите и да изтръгва от един неблагосклонен свят храната и виното си, то не бе, защото му липсваха влиятелни роднини. Дани беше дребен, мургав и настоятелен. На двадесет и пет години краката му имаха точните извивки на конските туловища от двете страни на седлото.

Тъкмо когато Дани навърши двадесет и пет години, беше обявена войната с Германия. Дани и неговият приятел Пайлън, впрочем Пайлън на тукашен език означава онова питие, с което се полива сключена сделка, имаха два галона вино, когато чуха за войната. Големия Джо Портаджи видя блясъка на шишетата между боровете и се присъедини към Дани и Пайлън.

Докато виното в шишетата намаляваше, родолюбието на тримата мъже растеше. И когато виното се свърши, те се спуснаха надолу под ръка, за да изразят своето другарство и да се крепят, и отидоха в Монтерей. Пред един пункт за записване на доброволци високо завикаха в полза на Америка и призоваха Германия да дойде, ако й стиска. Крещейки, заплашваха Германската империя, докато дежурният сержант се събуди, надяна куртката и излезе на улицата да ги усмири. Той ги записа като доброволци.

Сержантът ги строи пред бюрото си. Преминаха през всички тестове, освен този за трезвеност, и тогава сержантът се обърна с въпроси към Пайлън:

— В какъв род войска искаш да отидеш?

— Пет пари не давам! — каза Пайлън безгрижно.

— Според мен ние имаме нужда от такива като теб в пехотата. — И Пайлън беше записан..

Сержантът се обърна към Големия Джо и Портаджи изтрезня.

— А ти къде искаш да отидеш?

— Искам да си отида в къщи — жално каза Големия Джо.

Сержантът записа и него в пехотата. Най-после погледна Дани, който спеше, както стоеше на краката си.

— А ти къде искаш да отидеш?

— А?

— Питам, в какъв род войска?

— Какво значи това в какъв род войска?

— Какво можеш да вършиш?

— Аз ли? Всичко.

— Какво работеше, преди да дойдеш тук?

— Аз ли? Дерях мулета.

— Охо, виж ти! Колко мулета можеш да караш? Дани се надвеси напред леко и професионално.

— Колко имате?

— Около трийсет хиляди — каза сержантът. Дани махна с ръка.

— Навържете ми ги и ще ги одера! — каза той. Така Дани отиде в Тексас и кара мулета, докато трая войната. Пайлън марширува с пехотата в Орегон, а Големия Джо, както ще се изясни по-нататък, отиде в затвора.