Карл Маркс, Фридрих Енгелс
Манифест на комунистическата партия (12)

III
Социалистическа и комунистическа литература

1. Реакционният социализъм

а) Феодалният социализъм

Френската и английската аристокрация по своето историческо положение беше призвана да пише памфлети против съвременното буржоазно общество. Във френската юлска революция от 1830 г. и в английското движение за парламентарна реформа тя още веднъж беше бита от омразния парвеню. За сериозна политическа борба не може вече да става дума. Оставаше й само литературната борба. Но и в областта на литературата старите фрази от времето на реставрацията^[1] бяха станали вече невъзможни. За да възбуди симпатии, аристокрацията трябваше да даде вид, че не държи на своите собствени интереси и че формулира своя обвинителен акт против буржоазията само в интереса на експлоатираната работническа класа. Тя си доставяше удовлетворение, като съчиняваше пасквили за своя нов властелин и му нашепваше на ухото повече или по-малко зловещи пророчества.

Така възникна феодалният социализъм — полупогребална песен и полупасквил, полуотглас от миналото и полузаплаха за бъдещето, понякога улучващ буржоазията в самото й сърце с горчива, остроумна, язвителна присъда, но винаги разсмиващ поради пълната си неспособност да разбере хода на съвременната история.

Аристокрацията размахваше като знаме пролетарската просяшка торба, за да поведе народа подир себе си. Но винаги, когато той тръгнеше след нея, съглеждаше на задника й старите феодални гербове и се разбягваше с гръмък и непочтителен смях.

Тази комедия разиграха част от френските легитимисти и „Млада Англия“^[2].

Когато феодалите доказват, че техният начин на експлоатация се различава от буржоазната експлоатация, те забравят само, че те са експлоатирали при съвсем други, сега вече отживели обстоятелства и условия. Когато те изтъкват, че при тяхното господство не е съществувал съвременният пролетариат, те забравят само, че именно съвременната буржоазия е необходим продукт на техния обществен строй.

Впрочем те толкова малко крият реакционния характер на своята критика, че тяхното главно обвинение против буржоазията се състои именно в това, че при нейното господство се развива една класа, която ще вдигне във въздуха целия стар обществен строй.

Те много повече упрекват буржоазията в това, че създава революционен пролетариат, отколкото че изобщо създава пролетариат.

Затова в политическата практика те участват във всички насилствени мерки против работническата класа, а в обикновения живот, въпреки всичките си надути фрази, не изпускат случая да събират златните ябълки^[3] и да разменят вярност, любов и чест срещу печалба от търговия с овча вълна, захарно цвекло и ракия.^[4]

Както попът винаги е вървял ръка за ръка с феодала, така попският социализъм върви с феодалния.

Няма нищо по-лесно от това, да се придаде на християнския аскетизъм социалистическа окраска. Нима християнството не ратуваше също против частната собственост, против брака, против държавата? Нима то не проповядваше вместо тях благотворителност и просия, безбрачие и умъртвяване на плътта, манастирски живот и църква? Християнският социализъм е само светената вода, с която попът ръси озлоблението на аристократа.

б) Дребнобуржоазният социализъм

Феодалната аристокрация не е единствената съборена от буржоазията класа, чиито условия на живот в съвременното буржоазно общество се влошиха и отмират. Средновековните градски жители и дребните селяни бяха предшествениците на съвременната буржоазия. В по-слабо развитите в индустриално и търговско отношение страни тази класа все още вегетира наред с възхождащата буржоазия.

В ония страни, в които се е развила съвременната цивилизация, се е образувала — и като допълнителна част на буржоазното общество постоянно отново се образува — нова дребна буржоазия, която се люшка между пролетариата и буржоазията. Но конкуренцията непрестанно смъква нейните членове в редовете на пролетариата и с развитието на едрата индустрия те виждат как се приближава времето, когато съвсем ще изчезнат като самостоятелна част на съвременното общество и ще бъдат заместени в търговията, в манифактурата и в земеделието с надзиратели и служители.

В страни като Франция, където селяните съставят много повече от половината от населението, беше естествено да се появят писатели, които, заставайки на страната на пролетариата, против буржоазията, в своята критика на буржоазния строй прилагаха към него дребнобуржоазен и дребноселски мащаб и защитаваха делото на работниците от дребнобуржоазно гледище. Така възникна дребнобуржоазният социализъм. Сисмонди стои начело на този вид литература не само във Франция, но и в Англия.

Този социализъм извънредно остроумно разкриваше противоречията в съвременните производствени отношения. Той разбули лицемерните труфила на икономистите. Той неопровержимо доказа разрушителното действие на машинното производство и на разделението на труда, концентрацията на капиталите и на земевладението, свръхпроизводството, кризите, неизбежната гибел на дребните буржоа и селяни, мизерията на пролетариата, анархията в производството, крещящото неравенство в разпределението на богатството, унищожителната индустриална война между отделните нации, разложението на старите нрави, на старите семейни отношения и на старите националности.

Но по своето положително съдържание този социализъм се стреми или да възстанови старите средства за производство и размяна, а с тях и старите отношения на собственост и старото общество, или насилствено отново да затвори съвременните средства за производство и размяна в рамките на старите отношения на собственост, които тези средства вече са разрушили и трябваше да разрушат. В двата случая той е едновременно и реакционен, и утопичен.

Цехова организация на манифактурата и патриархално селско стопанство — това е неговата последна дума.

В по-нататъшното си развитие това направление изби в жалко хленчене.^[5]

в) Немският, или „истинският“, социализъм

Френската социалистическа и комунистическа литература, която възникна под гнета на господстващата буржоазия и е литературен израз на борбата против това господство, бе пренесена в Германия по времето, когато буржоазията там току-що започваше своята борба против феодалния абсолютизъм.

Немски философи, полуфилософи и любители на красивата фраза се нахвърлиха жадно върху тая литература и забравиха само това, че при пренасянето на тия съчинения от Франция едновременно с тях в Германия не бяха пренесени и френските условия на живот. При немските условия френската литература загуби всяко непосредствено-практическо значение и придоби чисто литературен облик. Тя по необходимост се изрази в празни размишления върху истинското общество, върху осъществяването на човешката същност. Така например за немските философи от XVIII век исканията на първата френска революция имаха смисъл само като искания на практическия разум изобщо, а волеизявяванията на революционната френска буржоазия в техните очи означаваха закони на чистата воля, на волята, каквато тя трябва да бъде, на истински човешката воля.

Цялата работа на немските литератори се състоеше изключително в това, да съгласуват новите френски идеи със своята стара философска съвест или, по-точно, да усвоят френските идеи от своята философска гледна точка.

Това усвояване стана по същия начин, по който човек изобщо усвоява чужд език — чрез превод.

Известно е, че на манускрипти, съдържащи класически съчинения на езическата древност, калугерите са писали над редовете глупави житиета на католическите светци. Немските литератори постъпиха с нечестивата френска литература тъкмо наопаки. Те пишеха своите философски безсмислици под френския оригинал. Например под френската критика на паричните отношения те написаха „отчуждаване на човешката същност“, под френската критика на буржоазната държава — „премахване на господството на Абстрактно-Всеобщото“, и т.н.

Това вмъкване на своята философска фразеология във френската теория те кръстиха „философия на делото“, „истински социализъм“, „немска наука за социализъм“, „философско обоснование на социализма“ и т.н.

Така френската социалистическо-комунистическа литература беше съвършено кастрирана. И тъй като в ръцете на германеца тя престана да изразява борбата на една класа против друга, то германецът беше убеден, че е преодолял „френската едностранчивост“ и че застъпва вместо истински потребности — потребността от истина, а вместо интересите на пролетариата — интересите на човешката същност, на човека изобщо, на човека, който не принадлежи към никоя класа и изобщо съществува не в действителността, а в мъглявите небеса на философската фантазия.

Този немски социализъм, който считаше своите безпомощни школски упражнения за тъй сериозни и важни и ги разтръбяваше така кресливо, постепенно загуби своята педантична невинност.

Борбата на немската, особено на пруската буржоазия против феодалите и абсолютната монархия — с една дума, либералното движение — ставаше все по-сериозна.

Така на „истинския“ социализъм се представи желаният случай да противопостави на политическото движение социалистическите искания, да предаде на традиционната анатема либерализма, представителната държава, буржоазната конкуренция, буржоазната свобода на печата, буржоазното право, буржоазната свобода и равенство и да проповядва на народните маси, че от това буржоазно движение те нищо няма да спечелят, а, напротив, рискуват да загубят всичко. Немският социализъм много на място забравяше, че френската критика, чието жалко ехо беше той, предполагаше съвременното буржоазно общество със съответстващите му материални условия на живот и съответната политическа конституция — т.е. именно всички ония предпоставки, за чието извоюване в Германия тепърва ставаше дума.

Той служеше на немските абсолютистични правителства с тяхната свита от попове, школски наставници, закостенели юнкери и бюрократи като желано градинско плашило против застрашително надигащата се буржоазия.

Той беше сладникаво допълнение към горчивите камшични удари и куршуми, с които тези правителства усмиряваха въстанията на немските работници.

Ако „истинският“ социализъм стана по такъв начин оръжие в ръцете на правителствата против немската буржоазия, то той и непосредствено изразяваше реакционни интереси — интереси на немските дребни буржоа. В Германия действителната обществена основа на съществуващия ред е дребната буржоазия, наследена от XVI век и оттогава постоянно отново появяваща се в една или друга форма.

Нейното запазване е равносилно на запазване на съществуващия в Германия ред. Тя се бои от индустриалното и политическото господство на буржоазията, защото вижда в него своята сигурна гибел — от една страна, поради концентрацията на капитала, от друга — поради растежа на революционния пролетариат. Струваше й се, че „истинският“ социализъм убива с един куршум два заека. И той се разпространи като епидемия.

Одеянията, изтъкани от умозрителна паяжина, извезани с цветя от красиви фрази, пропити със сълзите на сладникаво умиление — тези натруфени одеяния, в които немските социалисти загръщаха няколкото си мършави „вечни истини“, само увеличаваха пласмента на тяхната стока сред тая публика.

От своя страна немският социализъм все повече разбираше своето призвание — да бъде високопарният представител на тези еснафски слоеве.

Той провъзгласи немската нация за образцова нация и немския еснафин за образцов човек. На всяка негова низост той придаваше съкровен, възвишен социалистически смисъл, който я превръщаше в нещо съвсем противоположно. Последователен докрай, той открито се опълчваше против „грубо-разрушителното“ направление на комунизма и възвести, че в своето величествено безпристрастие стои над всяка класова борба. С твърде малко изключения всичко, което циркулира в Германия като уж социалистически и комунистически съчинения, спада към тая мръсна, развращаваща литература.^[6]

2. Консервативният, или буржоазният, социализъм

Известна част от буржоазията желае да излекува социалните недъзи, за да осигури съществуването на буржоазното общество.

Тук спадат икономисти, филантропи, хуманисти, дейци за подобряване положението на трудещите се класи, организатори на благотворителността, членове на дружествата за закрила на животните, основатели на въздържателни дружества, всевъзможни реформатори на дребно. Този буржоазен социализъм е разработен дори в цели системи.

Като пример ще приведем „Философия на нищетата“ от Прудон.

Буржоата социалисти искат да запазят условията на живот на съвременното общество, но без борбите и опасностите, които неизбежно произтичат от тях. Те искат да запазят съществуващото общество, но без онези елементи, които го революционизират и разлагат. Те искат да има буржоазия без пролетариат. Буржоазията си представя света, в който тя господства, естествено, като най-добрия свят. Буржоазният социализъм разработва тая утешителна представа в повече или по-малко цялостна система. Като призовава пролетариата да осъществи неговата система и да влезе в новия Ерусалим, той всъщност иска само пролетариатът да си остане в сегашното общество, но да се откаже от своята враждебна представа за това общество.

Друга, по-малко системна, но по-практическа форма на този социализъм се стремеше да отвърне работническата класа от всяко революционно движение, като доказваше, че полезно за нея може да бъде не едно или друго политическо преобразование, а само изменението на материалните условия на живот, на икономическите отношения. Но под изменение на материалните условия на живот този социализъм съвсем не разбира премахване на буржоазните производствени отношения, което е възможно само по революционен път, а административни подобрения, които се извършват върху почвата на тези производствени отношения, значи с нищо не изменят отношенията между капитал и наемен труд, а в най-добрия случай само намаляват за буржоазията разходите по нейното господство и опростяват нейното държавно стопанство.

Своя най-подходящ израз буржоазният социализъм намира едва когато се превръща в чисто ораторска фраза.

Свободна търговия! — в интерес на работническата класа; покровителствени мита! — в интерес на работническата класа; затвори с отделни килии! — в интерес на работническата класа: това е последната, единствената сериозно казана дума на буржоазния социализъм.

Социализмът на буржоазията се състои именно в твърдението, че буржоата са буржоа — в интереса на работническата класа.

3. Критично-утопичният социализъм и комунизъм

Ние не говорим тук за литература, която във всички велики революции на новото време е изразявала исканията на пролетариата (съчиненията на Бабьоф и др.).

Първите опити на пролетариата непосредствено да осъществи своите собствени класови интереси във време на всеобщо възбуждение, в периода на събаряне на феодалното общество, неизбежно се проваляха поради неразвитостта на самия пролетариат, а също и поради липсата на материални условия за неговото освобождение, тъй като тези условия са продукт едва на буржоазната епоха. Революционната литература, която съпровождаше тия първи движения на пролетариата, по своето съдържание е неизбежно реакционна. Тя проповядва всеобщ аскетизъм и груба уравниловка.

В собствения смисъл на думата социалистически и комунистически системи, системите на Сен Симон, Фурие, Оуен и т.н., се появяват през първия, неразвития период на борбата между пролетариата и буржоазията, които ние изложихме по-горе (виж „Буржоазия и пролетариат“).

Наистина изобретателите на тия системи виждат противоположността на класите, както и действието на разрушителните елементи в самото господстващо общество. Но те не виждат на страната на пролетариата никаква историческа самодейност, никакво свойствено нему политическо движение.

Тъй като развитието на класовата противоположност върви в крак с развитието на индустрията, те също така не могат още да намерят материалните условия за освобождение на пролетариата и търсят такава социална наука, такива социални закони, които да създадат тези условия.

Обществената дейност трябва да бъде заместена от тяхната лична изобретателска дейност, историческите условия за освобождението — от фантастични условия, постепенното организиране на пролетариата в класа — от нарочно измислена организация на обществото. Бъдещата история на света се свежда за тях до пропагандата и практическото осъществяване на техните планове за обществото.

Наистина те съзнават, че в своите планове застъпват главно интересите на работническата класа като най-страдащата класа. За тях пролетариатът съществува именно само като най-страдаща класа.

Но вследствие на неразвитата форма на класовата борба, както и на тяхното собствено положение в живота, те се считат стоящи високо над тази класова противоположност. Те искат да подобрят положението на всички членове на обществото, даже и на намиращите се в най-добри условия. Затова те непрекъснато апелират към цялото общество без разлика и даже предимно към господстващата класа. Достатъчно било само да се разбере тяхната система, за да бъде тя призната като най-добрия възможен план за най-доброто възможно общество.

Затова те отхвърлят всяко политическо и особено всяко революционно действие; искат да постигнат своята цел по мирен път и се опитват да прокарат пътя за новото обществено евангелие с дребни и, разбира се, несполучливи експерименти със силата на примера.

Това фантастично описание на бъдещото общество възниква в едно време, когато пролетариатът е още крайно неразвит и затова си представя своето собствено положение все още фантастично, то възниква от неговия пръв, изпълнен с предчувствия порив към общо преобразуване на обществото.

Заглавна страница на българското издание на „Манифест на Комунистическата партия“

Но тези социалистически и комунистически съчинения съдържат и критически елементи. Те нападат всички основи на съществуващото общество. Затова те дадоха извънредно ценен материал за просвещаването на работниците. Техните позитивни положения за бъдещото общество, напр. премахването на противоположността между града и селото, премахването на семейството, на частното обогатяване, на наемния труд, провъзгласяването на обществена хармония, превръщането на държавата в просто управление на производството — всички тия положения изразяват само необходимостта от отпадане на класовата противоположност, която едва е започнала да се развива и им е била известна само в нейната първична, безформена неопределеност. Затова самите тия положения все още имат чисто утопичен характер.

Значението на критично-утопичния социализъм и комунизъм стои в обратно отношение към историческото развитие. Колкото повече класовата борба се развива и взема все по-определена форма, толкова повече това фантастично издигане над нея, това фантастично отрицателно отношение към нея загубва всяка практическа стойност, всяко теоретическо оправдание. Затова макар че основателите на тези системи в много отношения бяха революционни, техните ученици винаги образуват реакционни секти. Те здраво се придържат към старите възгледи на своите учители въпреки извършилото се историческо развитие на пролетариата. Затова те последователно се стараят отново да притъпят класовата борба и да примирят противоположностите. Те все още мечтаят за експериментално осъществяване на своите обществени утопии, за учредяване на отделни фаланстери, за основаване на вътрешни колонии („Home-colonies“), за създаване на малка Икария^[7] — издание на Новия Ерусалим в джобен формат, — а за изграждането на всички тия въздушни замъци та са принудени да апелират към филантропията на буржоазните сърца и кесии. Те постепенно се смъкват в категорията на описаните по-горе реакционни или консервативни социалисти и се отличават от тях само със своя по-систематичен педантизъм и с фанатичната си вяра в чудодейната сила на своята социална наука.

Ето защо те ожесточено се опълчват срещу всяко политическо движение на работниците, което може да възникне според тях само при сляпо неверие в новото евангелие.

Оуенистите в Англия и фуриеристите във Франция се обявяват — първите против чартистите, вторите против реформистите^[8].