Сюзан Колинс
Възпламеняване (7)

7

Кожена чанта, пълна с храна, и манерка с горещ чай. Чифт подплатени с пухкава кожа ръкавици, които Цина забрави. Три вейки, откъртени от голите дървета, подредени в снега така, че да сочат посоката, в която ще поема. Това оставям за Гейл на обичайното място в първата неделя след Празника на плодородието.

Продължавам нататък през студената, мъглива гора и прокарвам през снега пътеката, която ще е непозната за Гейл, но аз уверено чувствам под краката си. Тя води към езерото. Вече знам, че на старото място за срещи може да ни следят, а днес това ми е абсолютно необходимо, за да мога да разкажа всичко на Гейл. Но дали той изобщо ще дойде? Ако не дойде, няма да имам друг избор, освен да рискувам и да отида у тях посред нощ. Има неща, които той трябва да знае… неща, които трябва да ми помогне да реша…

Веднага щом осъзнах какво виждам на телевизионния екран при кмета Ъндърси, излязох от стаята и бързо тръгнах по коридора. Точно навреме, защото секунди по-късно кметът се качваше по стълбите. Махнах му с ръка.

— Мадж ли търсиш? — попита дружелюбно той.

— Да, искам да й покажа роклята си — казах аз.

— Е, знаеш къде да я намериш. — Точно тогава от кабинета му се разнесе нова поредица от писукащи звуци. Лицето му стана мрачно. — Извини ме — каза той. Влезе в кабинета и затвори плътно вратата.

Постоях в коридора, докато се съвзема. Повтарях си, че трябва да се държа естествено. После намерих Мадж в стаята й. Седеше пред тоалетката и решеше с четка дългата си къдрава руса коса. Носеше същата красива бяла рокля, с която беше облечена в деня на Жътвата. Видя ме в огледалото и се усмихна:

— О, виж колко си страхотна. Направо от модния свят на Капитола.

Пристъпих по-близо. Пръстите ми докоснаха сойката-присмехулка.

— Сега дори и брошката ми е прочута. Благодарение на теб сойките-присмехулки са последният вик на модата в Капитола. Сигурна ли си, че не си я искаш обратно? — попитах.

— Не ставай глупава, тя ти е подарък — каза Мадж. Върза косата си отзад с празнична златиста панделка.

— Откъде я намери, все пак? — попитах.

— Беше на леля ми — каза тя. — Но мисля, че отдавна я имаме в семейството си.

— Странен избор — сойка-присмехулка. Като се имат предвид събитията по време на бунта. Провалът на Капитола със сойките-бъбрици и всичко друго.

Сойките-бъбрици били мутанти, генетично променени мъжки птици, създадени от Капитола като оръжие за шпиониране на бунтовниците в окръзите. Те можели да запомнят и да повтарят дълги пасажи човешка реч, затова ги изпращали в области с бунтовници, за да улавят думите им и да ги съобщават на Капитола. Бунтовниците се досетили за това и ги насочили срещу Капитола, като говорели пред тях само лъжи. Когато това се разкрило, Капитолът се отказал от сойките-бъбрици и ги оставил да измрат. След няколко години те изчезнали, но преди това успели да се съешат с женски присмехулници и така възникнал съвсем нов биологичен вид.

— Но сойките-присмехулки никога не са били оръжие — каза Мадж. — Те са просто пойни птици. Нали така?

— Да, сигурно е така — казах аз. Но това не е вярно. Присмехулникът наистина е просто пойна птица. За разлика от него сойката-присмехулка е създание, което се е появило без намесата на Капитола. Капитолът едва ли е предвиждал, че напълно контролираното от него оръжие — сойката-бъбрица — ще се окаже достатъчно умна, за да оцелее в дивата природа, да предаде генетичния си код и да процъфтява в тази нова форма. Не бяха предвидили волята й за живот.

Сега, докато си пробивам път през снега, виждам как сойките-присмехулки скачат из клоните, чувам ги как подхващат песните на други птици, повтарят ги, а след това ги превръщат в нова мелодия. Както винаги, те ми напомнят за Ру. Сещам се за съня си от последната нощ във влака, в който я следвах, преобразена в сойка-присмехулка. Жалко, че се бях събудила малко по-рано и не можах да разбера къде се опитваше да ме заведе.

Езерото е много далече, няма спор по въпроса. Ако изобщо реши да ме последва, Гейл ще изразходва много енергия, която иначе би използвал за лов. Показателно беше, че го нямаше на вечерята в дома на кмета, макар че останалите от семейството му дойдоха. Хейзъл каза, че си е останал вкъщи, защото е болен, което беше очевидна лъжа. Нямаше го и на Празника на плодородието. Вик ми каза, че е излязъл на лов. Това сигурно беше вярно.

След два часа стигам до стара къща, близо до края на езерото. Може би „къща“ е твърде силно казано. Състои се само от една малка стая. Според баща ми преди много време тук е имало много такива къщи — все още се виждат част от основите им — и хората са идвали да се забавляват и да ловят риба на езерото. Тази къща е надживяла останалите, защото е построена от бетон. Подът, покривът, таванът — всичко е от бетон. Само един от прозорците е със здраво стъкло. Няма вода и електричество, но огнището още действа, а в ъгъла има купчина дърва, които баща ми и аз събрахме преди години. Запалвам малък огън, като разчитам, че мъглата ще скрие издайническия дим. Докато огънят се разгаря, измитам натрупания сняг под изтърбушените прозорци с метлата от клони, която баща ми направи, когато бях на около осем години и си играех тук на семейство. После сядам върху малката бетонна плоча на огнището, за да се разтопи снега от дрехите ми, и чакам Гейл.

Той се появява след учудващо кратко време. През рамо е преметнал лък, на колана му виси мъртва дива пуйка, на която сигурно е попаднал по пътя. Застава на прага, сякаш се опитва да реши дали да влезе или не. Държи неотворената кожена чанта с храна, манерката и ръкавиците на Цина — подаръци, които отказва да приеме, защото ми е ядосан. Знам точно как се чувства. Нима аз не постъпвах по същия начин с майка си?

Поглеждам го в очите. Сдържаността му не може да прикрие болката и чувството за измяна, което изпитва заради годежа ми с Пийта. Тази среща днес е последният ми шанс да не изгубя Гейл завинаги. Може да се опитвам да му обяснявам с часове, и той пак да ме отблъсне. Затова минавам направо към същността на защитата си.

— Президентът Сноу лично заплаши, че ще нареди да те убият — казвам.

Гейл леко повдига вежди, но не показва истински страх или учудване.

— И кой друг?

— Е, не ми даде точния списък. Но е логично да се предположи, че в него са включени и семействата ни — казвам аз.

Това е достатъчно, за да го накара да се приближи до огъня. Свива се пред огнището и се грее.

— Освен ако какво?

— Освен ако… все още нищо, за момента — казвам аз. Очевидно това изисква още обяснения, но нямам представа откъде да започна, затова просто седя там, загледана мрачно в огъня.

Прекарваме така около минута, после Гейл нарушава мълчанието:

— Е, благодаря за предупреждението.

Обръщам се към него, готова да се озъбя, но долавям проблясването в очите му. Мразя се за това, че се усмихвам. Моментът не е смешен, но предполагам, че е доста тежко да стовариш тази информация върху някого. Всички ще бъдем унищожени, каквото и да стане.

— Все пак трябва да знаеш, че имам план.

— Да, бас държа, че е изумителен — казва Гейл. Мята ръкавиците на скута ми. — Дръж. Не искам старите ръкавици на годеника ти.

— Той не ми е годеник. Това беше само част от преструвката. А тези ръкавици не са негови. На Цина са.

— Дай ми ги тогава — казва той. Нахлузва ръкавиците, разкършва пръсти и кимва одобрително. — Поне ще умра в комфорт.

— Това звучи оптимистично. Разбира се, ти не знаеш какво стана — казвам аз.

— Да чуем — казва той.

Решавам да започна с нощта, когато двамата с Пийта бяхме увенчани като победители в Игрите на глада, а Хеймич ме предупреди, че съм си навлякла гнева на Капитола. Разказвам му за тревогата, която ме измъчва дори след като се прибрах вкъщи, за посещението на президента Сноу, за убийствата в Окръг 11, за напрежението сред тълпите, за последното отчаяно усилие, каквото беше годежът, за знака на президента, че това не е било достатъчно, за убеждението ми, че ще ме накарат да платя за всичко.

Гейл изобщо не ме прекъсва. Докато говоря, пъхва ръкавиците в джоба си и се заема да приготви ядене за двама ни от храната в кожената чанта. Препича хляб и сирене, нарязва ябълки, слага кестени да се пекат на огъня. Гледам ръцете му, красивите му, умели пръсти. Осеяни с белези, каквито бяха и моите, преди Капитолът да заличи всички следи от кожата ми, но силни и сръчни. Ръце, достатъчно здрави да копаят въглища в мината, но достатъчно прецизни да заложат фина примка. Ръце, на които имам доверие.

Спирам за миг, за да отпия глътка чай от термоса, преди да му разкажа за прибирането си у дома.

— Е, наистина много си се заплела — казва той.

— Още не съм свършила — отвръщам му аз.

— Чух достатъчно за момента. Да прескочим напред към този твой план — казва той.

Поемам си дълбоко дъх:

— Ще избягаме.

— Какво? — пита той. Това наистина е неочаквано за него.

— Ще избягаме в гората и ще се опитаме да се спасим. — Изражението му е неразгадаемо. Дали ще ми се присмее и ще отхвърли предложението ми като глупаво? Възбудено скачам на крака и се готвя за спор. — Ти сам каза, че според теб можем да го направим! Онази сутрин в деня на Жътвата. Каза…

Гейл пристъпва към мен и усещам как ме повдига от земята. Стаята се завърта и трябва да се хвана с ръце за врата му, за да се задържа. Той се смее, щастлив е.

— Хей! — протестирам аз, но също се смея.

Гейл ме пуска на земята, но продължава да ме прегръща.

— Добре, хайде да избягаме — казва той.

— Наистина ли? Значи не мислиш, че съм луда? Ще тръгнеш с мен? — Някаква част от смазващата тежест започва да се вдига и се прехвърля върху плещите на Гейл.

— Да, мисля, че си луда, и да, ще тръгна с теб — казва той. Наистина го мисли. Не само го мисли, но и го приема на драго сърце. — Можем да го направим. Знам, че можем. Да се махнем оттук и никога да не се връщаме!

— Сигурен ли си? — казвам. — Защото ще бъде трудно, с децата и така нататък. Не искам да навляза на пет километра навътре в гората и ти да ми…

— Сигурен съм. Напълно, изцяло, сто процента сигурен. — Той навежда чело, допира го към моето и ме притегля към себе си. Кожата му, цялото му същество излъчва топлина от това, че е толкова близо до огъня, и аз затварям очи, като попивам в себе си топлината му. Вдъхвам мириса на навлажнена от снега кожа, дим и ябълки, миризмата на всички онези зимни дни, които прекарвахме заедно преди Игрите. Не се опитвам да се отдръпна. Така или иначе, защо би трябвало да го правя? Гласът му се снижава до шепот: — Обичам те.

Ето защо.

Никога не мога да предвидя тези неща. Случват се прекалено бързо. Аз предлагам план за бягство, а в следващия момент… от мен се очаква да реагирам на нещо такова. Изтърсвам възможно най-неподходящия отговор:

— Знам.

Прозвучава ужасно. Сякаш знам, че той ме обича, но не отвръщам на чувствата му. Гейл понечва да се отдръпне, но аз го сграбчвам:

— Знам! А ти… ти знаеш какво означаваш за мен. — Не е достатъчно. Той се освобождава от хватката ми. — Гейл, сега не мога да мисля за никого по този начин. Всеки ден, всяка минута, през която съм будна, откакто при Жътвата изтеглиха името на Прим, мисля само за едно — колко ме е страх. И не остава място за нищо друго. Ако се махнем, ако отидем някъде, където ще сме в безопасност, може би всичко ще е различно. Не знам.

Виждам го как преглъща разочарованието си.

— Значи, ще тръгнем. И ще разберем. — Той поглежда към огъня, където кестените започват да прегарят. Изважда ги и ги подхвърля върху плочата на огнището. — Няма да е лесно да убедим майка ми.

Сигурно все още е готов да тръгне. Но щастието е изчезнало и на негово място е останало до болка познатото ми напрежение.

— Моята също. Ще трябва да я убедя, че друг изход няма. Ще я изведа на една дълга разходка. Ще се погрижа да разбере, че алтернативата е да умрем.

— Тя ще разбере. Гледах голяма част от Игрите с нея и Прим. Няма да ти откаже — казва Гейл.

— Надявам се, че няма. — Температурата в къщата сякаш за секунди е спаднала с двайсет градуса. — Истинското предизвикателство ще бъде Хеймич.

— Хеймич? — Гейл зарязва кестените. — Няма да поканиш и него да дойде с нас, нали?

— Трябва, Гейл. Не мога да изоставя него и Пийта, защото те ще… — Намръщената му гримаса ме кара да млъкна насред изречението. — Какво?

— Съжалявам. Не си давах сметка колко голяма е групата ни.

— Ще ги измъчват до смърт, за да разберат къде съм — казвам му аз.

— Ами семейството на Пийта? Те никога няма да дойдат. Всъщност вероятно изгарят от нетърпение да ни издадат. Сигурен съм, че той е достатъчно умен и си дава сметка за това. Ами ако реши да остане?

Опитвам се да си придам безразличен вид, но гласът ми потреперва:

— Тогава ще остане.

— Готова си да го зарежеш? — пита Гейл.

— За да спася Прим и мама — да — отговарям аз. — Искам да кажа, не! Ще го накарам да дойде.

— А мен би ли ме изоставила? — Сега погледът на Гейл е твърд като камък. — Например ако не успея да убедя майка си да повлече три малки деца в гората посред зима.

— Хейзъл няма да откаже. Ще разбере, че е разумно — казвам аз.

— Да предположим, че не разбере, Катнис. Тогава какво? — настоява той.

— Тогава ще трябва да я принудиш, Гейл. Да не смяташ, че си измислям тези неща? — Аз също гневно повишавам глас.

— Не. Не знам. Може би президентът просто те манипулира. Нали той уреди сватбата ти. Ти видя как реагира тълпата в Капитола. Не мисля, че може да си позволи да те убие. Или да убие Пийта. Как ще се измъкне от това? — казва Гейл.

— Е, съмнявам се дали при положение, че в Окръг 8 има бунт, той прекарва много време да ми избира сватбена торта!

Още докато изричам тези думи, искам да си ги взема обратно. Въздействието им върху Гейл е незабавно — лицето му почервенява, от очите му излизат искри.

— В Осми има бунт? — прошепва той.

Опитвам се да се отметна от думите си, да го успокоя, както се опитах да успокоя напрежението в окръзите.

— Не знам дали наистина е бунт. Има вълнение. Хора по улиците… — казвам.

Гейл ме сграбчва за раменете:

— Какво видя?

— Нищо! Не лично. Просто чух нещо. — Както обикновено, думите ми са закъснели и недостатъчни. Предавам се и му разказвам. — Видях нещо на телевизора на кмета. Не беше предназначено за мен. Имаше тълпа и пожари, а миротворците стреляха и убиваха хора, но те се съпротивляваха… — Прехапвам устни и се мъча да продължа с описанието на сцената. Вместо това изричам на глас думите, които ме разяждат отвътре: — И вината за това е моя, Гейл. Заради онова, което направих на арената. Ако просто се бях самоубила с онези къпини, нищо от това нямаше да се случи. Пийта можеше да се прибере у дома жив, а всички останали също щяха да са в безопасност.

— В безопасност, за да правят какво? — казва той с по-кротък тон. — Да умират от глад? Да работят като роби? Да изпращат децата си на заколение? Ти не си причинила зло на тези хора — дала си им шанс. Те просто трябва да бъдат достатъчно смели, за да се възползват от него. В мините вече се говори. Има хора, които искат да се бият. Нима не виждаш? Вече се случва! Най-после се случва! Ако в Окръг 8 има бунт, защо не и тук? Защо не и навсякъде? Може би е настъпил моментът, моментът, който ние…

— Спри! Не знаеш какво говориш. Миротворците извън Окръг 12… те не са като Дарий, не са дори като Крей! За тях животът на хората в окръзите не означава абсолютно нищо, означава по-малко от нищо! — казвам аз.

— Ето защо трябва да се включим в борбата! — отвръща рязко той.

— Не! Трябва да се махнем оттук, преди да ни убият, и много други хора заедно с нас! — Пак крещя, но не мога да разбера защо го прави. Защо не иска да проумее нещо, което е толкова неоспоримо?

Гейл ме отблъсква грубо от себе си:

— Заминавай тогава. Аз няма да избягам, дори и след милион години.

— Преди доста ентусиазирано прие предложението. Не разбирам как един бунт в Окръг 8 може да ти повлияе, освен още повече да те убеди, че трябва да се махнем. Ти просто си ядосан заради… — Не, не мога да му натяквам за Пийта. — Ами семейството ти?

— Ами другите семейства, Катнис? Онези, които не могат да избягат? Не разбираш ли? Вече не става въпрос за нашето спасение. Щом бунтът е започнал! — Гейл поклаща глава, без да крие отвращението си от мен. — Можеш да направиш толкова много. — Той хвърля ръкавиците на Цина в краката ми. — Размислих. Не искам нищо, което е изработено в Капитола. — И си отива.

Поглеждам надолу към ръкавиците. Нищо, което е изработено в Капитола? Към мен ли беше насочено това? Дали сега за него съм само поредният продукт на Капитола и следователно нещо, до което не желае да се докосва? Несправедливостта на всичко това ме изпълва с гняв. Но гневът е примесен със страх, че той всеки момент може да извърши нещо безумно.

Отпускам се до огъня и отчаяно обмислям следващия си ход. Успокоявам се с мисълта, че бунтове не се правят за един ден. Гейл може да говори с миньорите едва утре. Ако успея да стигна до Хейзъл преди това, тя сигурно ще го вразуми. Но не мога да отида сега. Ако е там, той няма да ме пусне да вляза. Може би довечера, след като всички останали са заспали… Хейзъл често работи до късно вечер, за да привърши с прането. Мога да отида тогава, да почукам на прозореца и да й разкажа какво е положението, за да попречи на Гейл да извърши някоя глупост.

Припомням си разговора с президента Сноу:

— Моите съветници се безпокояха, че може да създадеш трудности, но ти не възнамеряваш да създаваш трудности, нали?

— Не.

— Точно това им казах. Казах, че никое момиче, което е готово да стигне до такива крайности, за да спаси живота си, не би го захвърлило с лека ръка.

Мисля си какви усилия е положила Хейзъл, за да спаси семейството си. Естествено тя ще бъде на моя страна. А може би няма?

Сигурно вече наближава обяд, а дните са толкова къси. Не е хубаво да си в гората след здрачаване, ако не се налага. Стъпквам догарящия огън, разчиствам остатъците от храна и затъквам ръкавиците на Цина в колана си. Решавам да ги задържа още известно време. В случай, че Гейл размисли. Спомням си изражението на лицето му, когато ги хвърли на земята. Колко отвратен беше от тях, от мен…

Тръгвам с мъка през гората и стигам до старата си къща, докато още е светло. Въпреки очевидния неуспех на разговора с Гейл, не се отказвам от плана си да избягаме от Окръг 12. Решавам като следващ ход да намеря Пийта. Може да е странно, но тъй като и той видя част от нещата, които видях аз по време на турнето, има шанс да го убедя по-лесно от Гейл. Срещам го, когато излиза от Градчето на победителите.

— На лов ли беше? — пита той. Личи си, че не смята това за добра идея.

— Не съвсем. В града ли отиваш? — питам аз.

— Да. Вкъщи ме чакат за вечеря — казва той.

— Е, нека да те изпратя дотам. — Пътят от Градчето на победителите до площада е почти безлюден. Мястото е достатъчно безопасно за разговори. Изглежда обаче, че не мога да накарам думите да излязат от устата ми. Беше такава катастрофа, когато го предложих на Гейл. Дъвча напуканите си устни. С всяка стъпка площадът е все по-близо. Може скоро да не ми се отдаде друга възможност. Поемам си дълбоко дъх и бързо изричам: — Пийта, ако те помоля да избягаш от окръга заедно с мен, би ли го направил?

Пийта хваща ръката ми и ме принуждава да спра. Не е нужно да поглежда лицето ми, за да види дали говоря сериозно.

— Зависи защо ме молиш.

— Не успях да убедя президента Сноу. В Окръг 8 има бунт. Трябва да се махаме — казвам.

— Под „ние“ само себе си и мен ли имаш предвид? Не. Кой още ще участва? — пита той.

— Моето семейство. Твоето, ако пожелае да дойде. Може би Хеймич — казвам.

— А Гейл? — пита той.

— Не знам. Възможно е той да има други планове.

Пийта поклаща глава и ми се усмихва печално:

— Обзалагам се, че е така. Разбира се, Катнис, ще дойда.

Усещам как в мен леко потрепва надежда:

— Наистина ли?

— Да. Но и за миг не мисля, че ти ще го направиш — казва той.

Рязко издърпвам ръката си:

— В такъв случай не ме познаваш. Бъди готов. Може да е всеки момент. — Тръгвам, а той ме следва на една-две крачки.

— Катнис… — казва Пийта. Не забавям ход. Ако мисли, че идеята е лоша, не искам да знам, защото нямам друга. — Катнис, чакай. — Ритам една мръсна, замръзнала буца сняг от пътеката и го оставям да ме настигне. От въглищния прах всичко изглежда особено грозно. — Наистина ще дойда, ако така искаш. Но мисля, че е по-добре да го обсъдим с Хеймич. Да се уверим, че няма да влошим положението за всички. — Той вдига глава. — Какво е това?

Ослушвам се. Толкова съм погълната от собствените си тревоги, че не съм дочула странния шум, идващ от площада. Свистене, звук от стоварващ се удар, тълпа, която дружно си поема дъх.

— Ела — казва Пийта. Изражението му изведнъж става сериозно. Не знам защо. Не мога да определя какъв е този звук, не се сещам какво се е случило. Но за него това означава нещо лошо.

Когато стигаме до площада, е ясно, че нещо става, но тълпата е твърде гъста, за да видим. Пийта стъпва на един сандък пред сладкарницата, подава ми ръка да се кача при него и оглежда площада. Почти съм се качила, когато той изведнъж ме бута надолу.

— Слизай. Махай се оттук! — Той шепне, но гласът му е остър и настойчив.

— Какво? — Опитвам се със сила да се изкатеря отново.

— Прибери се вкъщи, Катнис! Ще дойда при теб след малко, обещавам! — казва той.

Каквото и да става, то е ужасно. Изтръгвам се от ръката му и започвам да си пробивам път през тълпата. Хората ме виждат, разпознават лицето ми, а след това по лицата им се изписва паника. Нечии ръце ме блъскат назад. Гласове съскат:

— Махни се оттук, момиче.

— Само ще влошиш нещата.

— Какво искаш да направиш? Да го убият заради теб?

Но в този момент сърцето ми така бясно забива, че почти не ги чувам. Само знам, че каквото и да става на площада, то е предназначено за мен. Когато най-после си пробивам път през тълпата до разчистеното пространство, виждам, че съм права. И че Пийта е бил прав. И онези гласове също са били прави.

Китките на Гейл са завързани за дървен стълб. Дивата пуйка, която застреля по-рано, виси над него, прикована с гвоздей в шията. Якето му е захвърлено настрани на земята, ризата му е разкъсана и смъкната от гърба. Проснат е на колене в безсъзнание и виси на въжетата, с които са вързани китките му. Това, което някога беше гърбът му, сега е сурово, кърваво парче месо.

Зад него стои мъж, когото никога не съм виждала, но разпознавам униформата му. Такава носи нашият главен миротворец. Това обаче не е старият Крей, а висок, мускулест мъж с добре изгладени панталони.

Схващам напълно картината чак когато ръката му вдига камшика.