Сюзан Колинс
Възпламеняване (16)

16

Хеймич стисва китката ми, сякаш предусеща следващия ми ход, но аз съм толкова безмълвна, колкото и Дарий, след това което са му причинили инквизиторите от Капитола. Веднъж Хеймич ми каза, че правели нещо с езиците на авоксите, за да не могат никога да проговорят. Мислено чувам закачливия и бодър глас на Дарий, който подмята някаква шега към мен от другия край на „Таласъма“. Но не защото иска да ми се подиграва, както се държат сега с мен другите трибути, а защото изпитвахме искрена взаимна симпатия. Ако Гейл можеше да го види…

Знам, че всяко движение, което направя, всичко, с което покажа, че съм го разпознала, само ще му навлече наказание. Затова просто се гледаме в очите. Дарий, който сега е ням роб, и аз, която сега съм тръгнала на смърт. А и какво бихме могли да си кажем? Че на всеки от нас му е мъчно за другия? Че ни боли за болката на другия? Че е хубаво, задето сме се познавали?

Не, Дарий едва ли е много доволен от това, че ме е познавал. Ако не бях се изправила пред Тред, Дарий нямаше да излезе напред да спасява Гейл. Нямаше да е авокс. И по-точно, нямаше да е моят авокс, защото е съвсем очевидно, че президентът Сноу го е поставил там заради мен.

Извивам китката си, за да я освободя от хватката на Хеймич, тръгвам по коридора към старата си спалня, влизам и заключвам вратата. Сядам на леглото си, с лакти върху коленете, опряла чело върху юмруците си, и гледам светещия си костюм в тъмнината. Представям си, че съм в старата ни къща в Окръг 12, сгушена до огъня. Батериите се изтощават и костюмът бавно става отново черен.

Ефи чука на вратата да ме повика за вечеря, ставам и си събличам костюма, сгъвам го внимателно и го оставям на масата заедно с короната си. В банята отмивам тъмните ивици грим от лицето си. Обличам се с обикновена риза и панталони и тръгвам към трапезарията.

Не си спомням почти нищо от вечерята, освен че Дарий и червенокосото момиче ни сервират. На масата са Ефи, Хеймич, Цина, Порша и Пийта и предполагам, че говорят за церемониите по откриването. Но помня едно нещо — нарочно събарям на пода чиния с грах и преди някой да успее да ме спре, се навеждам да събера зърната. Дарий е точно до мен, когато преобръщам чинията, и за кратко двамата сме един до друг, скрити от погледа на другите, докато събираме граха. Само за миг ръцете ни се докосват. Усещам кожата му, груба под мазния сос от ястието. В силното, отчаяно стискане на пръстите ни се съдържат всички думи, които никога няма да изречем. В този момент Ефи се разкряква зад гърба ми: „Това не е твоя работа, Катнис!“, и пускаме ръцете си.

Отиваме да гледаме записа на церемониите по откриването и се намествам на канапето между Цина и Хеймич, защото не искам да съм до Пийта. Ужасната история с Дарий засяга само мен и Гейл и може би дори Хеймич, но не и Пийта. Може и да е познавал Дарий достатъчно, за да се поздравят с кимане, но Пийта не беше свързан с „Таласъма“ така, както ние, останалите. Освен това още съм му ядосана, задето ми се присмиваше заедно с другите победители, и последното, което искам от него, е съчувствие и утеха. Не съм променила решението си да го спася на арената, но не му дължа нищо повече.

Гледам процесията към Кръглия площад и си мисля какъв ужас е да ни обличат в тези костюми и да ни карат да обикаляме по улиците в колесници дори в обикновените Игри. Децата в костюми изглеждат глупаво, но се оказва, че застаряващите победители са направо жалки. По-младите сред тях, като Джоана Мейсън и Финик, или онези, които не са пълни развалини, като Сийдър и Брут, успяват да запазят известно достойнство. Но повечето, които са попаднали в лапите на алкохола или морфлинга, или са болни, изглеждат гротескно в костюмите си, изобразяващи крави, дървета и хляб. Миналата година обсъждахме всеки участник, но тази вечер само от време на време се чува някоя забележка. Не е чудно, че тълпата полудява, когато се появяваме ние с Пийта — изглеждаме млади, силни и красиви в блестящите си костюми. Така, както трябва да изглеждат трибутите.

Щом предаването свършва, ставам да благодаря на Цина и Порша за изумителната им работа и отивам да спя. Ефи ми напомня, че трябва да се срещнем рано за закуска и да разработим стратегия за тренировките, но дори нейният глас звучи глухо. Горката Ефи. Най-после имаше свястна година в Игрите с Пийта и мен, а сега всичко е пълна каша и дори тя не може да извърти нещата така, че да намери нещо оптимистично. По стандартите на Капитола това трябва да е истинска трагедия.

Лягам си и след малко на вратата ми се чука тихо, но не обръщам внимание. Тази вечер не искам Пийта. Особено когато Дарий е близо. Почти толкова ужасно е, колкото ако Гейл беше тук. Гейл. Как да не си мисля за него, когато Дарий броди като призрак из коридорите?

Кошмарите ми се въртят главно около езици. Първо гледам, застинала и безпомощна, как нечии ръце в ръкавици извършват кървавата дисекция в устата на Дарий. След това се озовавам на парти, където всички носят маски и някой с потрепващ, мокър език, за когото предполагам, че е Финик, ме преследва, но когато ме улавя и смъква маската си, се оказва, че е президентът Сноу, и от пухкавите му устни капе кървава слюнка. Накрая съм пак на арената, езикът ми е сух като шкурка, мъча се да стигна до езеро с вода, но щом се наведа да пия, водата се отдръпва.

Събуждам се, отивам с препъване в банята и се наливам с вода направо от крана, докато не мога да побера повече. Смъквам мокрите от пот дрехи и се стоварвам обратно в леглото гола. Кой знае как успявам да заспя.

На другата сутрин отлагам слизането за закуска възможно най-дълго, защото наистина не ми се обсъжда стратегията за тренировките. Какво има да се обсъжда? Всеки победител вече знае на какво са способни другите. Двамата с Пийта ще продължим да се преструваме на влюбени и толкова. Някак си просто не ми се говори за това, особено докато Дарий стои мълчаливо отстрани. Вземам си дълъг душ, обличам бавно дрехите, които Цина е оставил за тренировките, и си поръчвам закуска в стаята си. След малко се появяват наденици, яйца, картофи, хляб, сок и горещ шоколад. Тъпча се и се опитвам да разтегля минутите, оставащи до десет часа, когато трябва да слезем в Тренировъчния център. В девет и трийсет Хеймич вече блъска по вратата ми, очевидно вбесен до крайност от мен, й ми нарежда да отида в трапезарията ВЕДНАГА! Но първо си измивам зъбите, а после тръгвам бавно по коридора и така успявам да убия още пет минути.

Трапезарията е празна, с изключение на Пийта и Хеймич, чието лице е пламнало и зачервено от пиене и гняв. На китката си носи гривна от масивно злато, гравирана с огнени пламъци — сигурно се е наложило да отстъпи пред плана на Ефи да носим еднакви украшения, — която върти с нещастен вид. Гривната всъщност е много красива, но по начина, по който я движи по ръката си, прилича повече на белезници, отколкото на бижу.

— Закъсняваш — озъбва ми се той.

— Съжалявам. Успах се след кошмарите с отрязани езици, които ме държаха будна половината нощ. — Намерението ми е да прозвуча враждебно, но гласът ми секва в края на изречението.

Хеймич ми се намръщва, после омеква:

— Добре, няма значение. Днес, на тренировката, имате две задачи. Първо, да останете влюбени.

— Очевидно — казвам.

— И, второ, да се сприятелите с няколко души — казва Хеймич.

— Не — казвам. — Нямам доверие на никого, повечето не мога да ги понасям и предпочитам да действаме само двамата.

— Точно това казах и аз отначало, но… — започва Пийта.

— Но няма да е достатъчно — настоява Хеймич. — Този път ще се нуждаете от повече съюзници.

— Защо?

— Защото сте в определено неизгодна позиция. Вашите съперници се познават помежду си от години. Така че кого според теб ще си набележат за цел най-напред? — пита той.

— Нас. И каквото и да направим, няма да натежи над едно старо приятелство — казвам. — Тогава защо да си правим труда?

— Защото умеете да се биете. Популярни сте сред тълпата. Това все още може да ви превърне в желани съюзници. Но само ако дадете на останалите да разберат, че сте готови да се съюзите с тях — казва Хеймич.

— Имаш предвид, че искаш тази година да се присъединим към професионалните трибути? — питам аз, без да скривам отвращението си. По традиция трибутите от окръг 1, 2 и 4 обединяват сили, като евентуално приемат и още няколко изключително добри бойци, и преследват по-слабите състезатели.

— Такава беше стратегията ни, нали? Да тренираме като професионалисти? — парира Хеймич. — И обикновено още преди да започнат Игрите, е решено кои ще влязат в групата на професионалистите. Пийта едва успя да се присламчи към тях миналата година.

Спомням си каква злоба изпитах, когато открих, че Пийта е с професионалистите по време на миналите Игри.

— Значи трябва да опитаме да се сближим с Финик и Брут — това ли искаш да кажеш?

— Не непременно. Всички са победители. Сформирайте си ваша група, ако предпочитате. Изберете си когото искате. Аз бих предложил Чаф и Сийдър. Макар че и Финик не е за пренебрегване — казва Хеймич. — Намерете си за съюзник някой, който може да ви е полезен. Помнете, вече не сте на арена, пълна с треперещи от страх деца. Всички тези хора са опитни убийци, независимо дали изглежда, че са в добра форма, или не.

Може би е прав. Само че на кого мога да се доверя? Сийдър може би. Но дали наистина искам да сключа пакт с нея, само за да ми се наложи евентуално да я убия по-късно? Не. И въпреки това аз се споразумях с Ру при същите обстоятелства. Казвам на Хеймич, че ще опитам, но ми се струва, че няма да излезе нищо.

Ефи пристига малко по-рано да ни отведе долу, защото миналата година, макар да пристигнахме навреме, пак се оказахме последни. Но Хеймич й казва, че не иска тя да ни води долу в гимнастическия салон. Никой от другите трибути няма да се появи с „бавачка“, а тъй като сме най-младите, е много важно да изглеждаме уверени в себе си. Налага й се да се задоволи с това да ни изпрати само до асансьора, където се суети и ни оправя косите, и да натисне копчето вместо нас.

Слизането е толкова кратко, че всъщност няма време да разговаряме, но когато Пийта ме хваща за ръката, не я отдръпвам. Може и да съм го пренебрегвала снощи, когато не бяхме пред публика, но по време на тренировките трябва да изглеждаме като неразделен екип.

Тревогите на Ефи, че ще бъдем последни, се оказват излишни. В салона са само Брут и жената от Окръг 2, Енобария. Енобария изглежда на около трийсет години — за нея помня единствено, че в близък бой уби един трибут, като разкъса гърлото му със зъби. Толкова се прочу с този подвиг, че след като стана победителка, промениха козметично зъбите й — сега всичките й зъби са заострени като на хищник и са инкрустирани със злато. В Капитола не й липсват обожатели.

Към десет часа са се появили само половината от трибутите. Атала, жената, която ръководи тренировките, започва наставленията си точно навреме, без да се смути от малобройното присъствие. Може би го е очаквала. Донякъде изпитвам облекчение, защото това означава, че тук са само десетина души и не е нужно да се преструвам, че искам да се сприятеля с тях. Атала изброява пунктовете за различните дисциплини — както бойни умения, така и умения за оцеляване, — и ни пуска да тренираме.

Казвам на Пийта, че според мен най-добре ще е да се разделим, като по този начин покрием повече територия. Той отива да хвърля копие заедно с Брут и Чаф, а аз се насочвам към пункта за връзване на възли. За него почти няма желаещи. Инструкторът ми е симпатичен, а и той е останал с добри чувства към мен, може би защото прекарах известно време при него миналата година. Доволен е, когато му показвам как все още мога да заложа капана, в който противникът увисва за единия крак от някое дърво. Той явно е забелязал как залагах примки на арената миналата година и сега ме разглежда като напреднала ученичка, затова го моля да минем през всички видове възли, които могат да ми свършат работа, както и няколко, които едва ли ще ми се наложи да използвам някога. Нямам нищо против да прекарам цялата сутрин само с него, но след около час и половина някой обвива ръце около мен изотзад и пръстите му умело довършват сложния възел, над който се потя. Разбира се, това е Финик, който, изглежда, е прекарал детството си, без да прави нищо друго, освен да размахва тризъбци и да връзва въжета в сложни възли, за да плете мрежи. Наблюдавам го в продължение на минута как взема въже, прави клуп и се преструва, че се беси на него, за да ме разсмее.

Поглеждам го иронично и отивам на друг празен пункт — тук трибутите се учат да палят огън. Аз много добре знам как да стъквам огън, но за да го запаля, все още разчитам главно на кибритени клечки. Инструкторът ми показва как да си служа с кремък, стомана и овъглен плат. Много по-трудно е, отколкото изглежда, и въпреки усилията ми успявам да разпаля огън едва след час. Вдигам поглед с тържествуваща усмивка и виждам, че имам компания.

Двамата трибути от Окръг 3 са до мен и се мъчат да запалят приличен огън с кибритени клечки. Чудя се дали да не си тръгна, но ми се иска пак да пробвам кремъка, а ако трябва да кажа на Хеймич, че съм направила опит да се сприятеля с някого, тези двамата са приемлив избор. И двамата са дребни на ръст, със сивкава кожа и черни коси. Жената, Уайърс, вероятно е на годините на майка ми и говори с тих, интелигентен глас. Но веднага забелязвам, че има навика да те прекъсва насред изречението, сякаш е забравила, че си там. Бийти, мъжът, е по-възрастен и малко неспокоен. Носи очила, но през голяма част от времето гледа над тях. Двамата са малко странни, но съм съвсем сигурна, че никой от тях няма да ме постави в неудобно положение, като се съблече гол. Освен това са от Окръг 3. Може би дори ще потвърдят подозренията ми, че там има бунт.

Оглеждам Тренировъчния център. Пийта е сред група разгорещени хвърлячи на ножове. Пристрастените към морфлинга трибути от Окръг 6 са при пункта за камуфлаж и рисуват взаимно по лицата си яркорозови спирали. Трибутът от Окръг 5 повръща вино на пода при пункта за фехтовка. Финик и възрастната жена от неговия окръг са в пункта за стрелба с лък. Джоана Мейсън пак е гола и се маже с масло за урок по борба. Решавам да си остана на мястото.

Уайърс и Бийти не са лоша компания. Изглеждат дружелюбни, но не са прекалено любопитни. Говорим за талантите си: казват ми, че и двамата са изобретатели, при което предполагаемият ми интерес към модата изглежда като нещо доста повърхностно. Уайърс описва някакво шевно устройство, по което работи в момента.

— Измерва дебелината на плата и определя здравината… — започва тя, но спира по средата на изречението и насочва цялото си внимание към шепа суха слама.

— Здравината на шевовете — довършва обяснението Бийти. — Автоматично. Така се изключва човешка грешка. — После ми разказва как наскоро е успял да създаде музикален чип, който е толкова малък, че може да се вмести в пайета, но побира цели часове музика. Спомням си, че по време на сватбената фотосесия Октавия спомена нещо за музикалните чипове и виждам в това добра възможност да намекна за бунта.

— О, да. Преди няколко месеца подготвителният ми екип беше много разстроен, защото такива чипове не се намирали — подхвърлям аз. — Сигурно поръчките от Окръг 3 са се забавили.

Бийти ме поглежда над очилата си:

— Да. При вас тази година имаше ли подобно забавяне в производството на въглища? — пита той.

— Не. Е, закъсняхме с няколко седмици, защото изпратиха нови миротворци и нов шеф, но нищо сериозно — казвам. — По отношение на производството, имам предвид. Две седмици, в които да си седиш вкъщи и да не правиш нищо, за повечето хора просто означава две седмици гладуване.

Мисля, че разбират какво се опитвам да кажа. Че не сме имали бунт.

— О. Колко жалко — казва Уайърс с леко разочарован глас. — Вашият окръг ми се стори много…

— Интересен — допълва Бийти. — И на двамата.

Става ми неудобно от това, че техният окръг сигурно е пострадал много по-тежко от нашия. Търся някакво извинение.

— Е, в Дванайсети сме много малко хора — казвам. — Макар че не бихте си казали така, ако видите колко много миротворци има там сега. Но сигурно сме интересен окръг.

Преминаваме към пункта за строене на подслон, а Уайърс спира и се втренчва нагоре към трибуните, където гейм-мейкърите се разхождат, ядат и пият, и понякога хвърлят по един поглед към нас.

— Погледнете — казва тя и кимва леко в тяхната посока. Вдигам поглед и виждам Плутарх Хевънсбий във великолепна пурпурна тога с кожена яка, каквато носи само главният гейм-мейкър. Той яде пуешко бутче.

Не виждам защо това заслужава коментар, но казвам:

— Да, тази година го повишиха в главен гейм-мейкър.

— Не, не. Там до ъгъла на масата. Едва-едва се…

Бийти присвива очи и довършва изречението:

— Едва-едва се вижда.

Озадачено се взирам в тази посока. Накрая го виждам. Над ъгъла на масата има малък правоъгълник, който като че ли вибрира. Сякаш въздухът се дипли на съвсем малки, но видими вълни, които размиват острите ръбове на дървената маса и чашата с вино, която някой е оставил на нея.

— Силово поле. Поставили са силово поле между гейм-мейкърите и нас. Чудя се какво ли е причината — казва Бийти.

— Вероятно съм аз. Миналата година изстрелях една стрела по тях. — Бийти и Уайърс ме поглеждат любопитно. — Предизвикаха ме. Във всички силови полета ли има такава точка?

— Процеп… — казва неясно Уайърс.

— Нещо като процеп в бронята — довършва Бийти. — В идеалния случай трябва да не се вижда, нали така?

Искам да ги питам още неща, но обявяват, че е време за обяд. Търся с поглед Пийта, но той си е намерил компания и затова решавам да обядвам с трибутите от Окръг 3. Може би ще успея да убедя Сийдър да се присъедини към нас.

Когато стигаме до мястото за обяд, виждам, че трибутите от компанията на Пийта имат друга идея. Те събират всички малки маси и оформят една голяма, на която да се храним заедно. Този път не знам какво да направя. Дори в училище обикновено избягвах да се храня на маса с много хора. Честно казано, вероятно щях да си остана сама, ако Мадж нямаше навика да сяда при мен. Сигурно бих се хранила заедно с Гейл, но той беше два класа по-горе от мен и обядът ни никога не съвпадаше.

Вземам поднос и започвам да обикалям отрупаните с храна колички, подредени в кръг из помещението. Пийта ме настига при яхнията.

— Как върви?

— Добре. Чудесно. Победителите от Окръг 3 ми допадат — казвам. — Уайърс и Бийти.

— Наистина ли? — пита той. — Всички си правят майтап с тях.

— Защо ли това не ме изненадва? — казвам аз и се сещам как в училище Пийта винаги беше заобиколен от тълпа приятели. Всъщност чудно е, че изобщо ме е забелязал, освен може би защото съм му се сторила странна.

— Джоана им е измислила прякорите Нътс и Волтс — казва той. — Мисля, че жената е Нътс, а той е Волтс.

— И следователно от моя страна е глупаво да помисля, че може да са ни полезни. Заради нещо, което Джоана Мейсън е казала, докато си е мажела гърдите с масло, за да се подготви за борба — отвръщам рязко аз.

— Всъщност хората ги наричат така от години. Не исках да прозвучи като обида. Просто споделям информация — казва той.

— Е, Уайърс и Бийти са интелигентни. Изобретяват разни неща. От един поглед успяха да разберат, че между нас и гейм-мейкърите е поставено силово поле. И ако се налага да имаме съюзници, искам да са те. — Хвърлям черпака обратно в тенджерата с яхния и опръсквам и двама ни със сос.

— Защо си толкова ядосана? — казва Пийта, като чисти соса от ризата си. — Защото те подразних в асансьора? Извинявай. Мислех си, че ще те разсмея.

— Няма нищо — отговарям аз и поклащам глава. — Става дума за много неща.

— Дарий — казва той.

— Дарий. Игрите. Това, че Хеймич ни кара да се съюзим с други хора.

— Може да си останем само двамата, нали знаеш — казва той.

— Знам. Но може би Хеймич е прав. Не му споменавай, че съм го казала, но той обикновено е прав, когато става въпрос за Игрите.

— Е, ти имаш последната дума по въпроса за съюзниците ни. Но точно в момента клоня към Чаф и Сийдър — казва Пийта.

— Сийдър ме устройва, но не и Чаф — отговарям аз. — Поне засега.

— Ела да обядваме с него. Обещавам ти, няма да му позволя да те целува — казва Пийта.

На обяд Чаф не ми се струва толкова неприятен. Трезвен е, и макар да говори прекалено високо и да пуска гадни шеги, повечето от тях са за негова сметка. Разбирам защо би допаднал на Хеймич, който е толкова мрачна личност. Но още не съм сигурна, че съм готова да се съюзя с него.

Полагам усилия да бъда по-общителна, не само с Чаф, а и с цялата група. Обядът свършва и отивам на пункта за ядивни насекоми заедно с трибутите от Окръг 8 — Сесилия, която има три деца вкъщи, и Ууф, който е много стар, чува трудно и изглежда не знае какво става, тъй като непрекъснато се опитва да тъпче отровни насекоми в устата си. Имам желание да спомена за срещата с Туил и Бони в гората, но не знам как. Кашмир и Глос, сестрата и братът от Окръг 1, ме канят да отида при тях и известно време плетем хамаци. Те се държат любезно, но хладно, а аз през цялото време си мисля как миналата година убих и двамата трибути от техния окръг, Глимър и Марвъл — те вероятно са ги познавали и може би дори са били техни ментори. И хамакът, и усилията ми да общувам с тях, са в най-добрия случай посредствени. Присъединявам се към Енобария на пункта за бой с мечове и си разменяме няколко думи, но е ясно, че и двете нямаме желание да ставаме съюзници. Финик се появява отново, когато усвоявам някои неща за риболова, но главно за да ме запознае с Магс, старата жена, която също е от Окръг 4. Заради характерния за окръга й акцент и неясния й говор — може би е прекарала инфаркт — разбирам не повече от една на всеки четири думи. Но се кълна, че тя може да направи прилична риболовна кукичка от всичко — трън, пилешка костица, обица. След известно време преставам да слушам инструктора и просто се опитвам да копирам всичко, което прави Магс. Когато успявам да направя доста хубава кукичка от огънат гвоздей и да я закрепя за няколко кичура от косата си, тя ми отправя беззъба усмивка и неразбираем коментар, който си мисля, че може и да е похвала. Внезапно си спомням как предложи доброволно да замести младата, истерична жена в нейния окръг. Едва ли е било, защото е смятала, че има някакъв шанс да спечели. Направи го, за да спаси момичето, точно както аз излязох доброволно, за да спася Прим. И решавам, че я искам в отбора си.

Страхотно. Сега трябва да се върна и да кажа на Хеймич, че съм си избрала за съюзници една осемдесетгодишна жена и Нътс и Волтс. Той ще е във възторг.

Затова се отказвам от по-нататъшни опити за сприятеляване и отивам на пункта за стрелба с лък, за да бъда в малко по-нормална обстановка. Там е прекрасно и получавам възможност да изпробвам всички различни лъкове и стрели. Когато вижда, че неподвижните мишени не представляват трудност за мен, треньорът Такс започва да изстрелва едни смешни изкуствени птици високо във въздуха, за да се целя в тях. Отначало ми се вижда глупаво, но се оказва доста забавно. Прилича повече на истински лов. Тъй като улучвам всичко, което подхвърля, той започва да увеличава броя на птиците, които летят едновременно във въздуха. Забравям за всичко, за победителите, за това колко съм нещастна и се вглъбявам в стрелбата. Когато успявам да сваля пет птици наведнъж, осъзнавам колко тихо е станало — чувам как птиците падат една след друга на пода. Обръщам се и виждам, че повечето победители са спрели и ме гледат. На лицата им е изписано всичко — от завист до възхищение.

След тренировката двамата с Пийта излизаме навън и чакаме Хеймич и Ефи да се появят за вечеря. Когато ни викат на масата, Хеймич веднага се нахвърля върху мен:

— Сега поне половината победители са казали на менторите си да те вземат за съюзник. Знам, че едва ли е заради лъчезарния ти характер.

— Видяха я да стреля — казва Пийта с усмивка. — Всъщност и аз за пръв път я виждам да стреля истински. Самият аз се каня да кандидатствам официално.

— Толкова ли си добра? — пита ме Хеймич. — Толкова добра, че Брут те иска за съюзник?

Свивам рамене:

— Само че аз не искам Брут. Искам Магс и трибутите от Окръг 3.

— Е, щом искаш така… — Хеймич въздиша и поръчва бутилка вино. — Ще кажа на всички, че още не си решила.

След това представяне все още продължават да ме дразнят по малко, но усещам, че вече не ми се подиграват. Всъщност усещам, че съм преминала посвещаването и сега съм сред победителите. През следващите два дни прекарвам известно време с почти всички, които ще излязат на арената. Дори с морфлингите, които с помощта на Пийта ме превръщат в поляна с диви цветя. Дори с Финик, който ми отделя цял час за уроци по хвърляне на тризъбец срещу едночасов урок в стрелба с лък. И колкото повече опознавам тези хора, толкова по-лошо става. Защото, общо взето, не ги мразя. А някои са ми симпатични. Други са толкова съсипани, че естественият ми инстинкт би бил да ги защитя. Но всички те трябва да умрат, ако искам да спася Пийта.

Последният ден на обучението приключва с индивидуалните представяния. Всеки от нас разполага с петнайсет минути пред гейм-мейкърите, за да ги смае с уменията си, но не знам какво още бихме могли да им покажем. По време на обяда се чуват много шеги. Да пеем, да танцуваме, да се разсъбличаме, да разказваме вицове. Магс, която сега ми е малко по-ясна, решава, че просто ще си дремне. Аз не знам какво да покажа. Сигурно ще изстрелям няколко стрели. Хеймич каза да ги изненадаме, ако можем, но моите идеи се изчерпаха.

Като момичето от Окръг 12, по програма аз съм последна. В трапезарията става все по-тихо — трибутите излизат един по един да се представят. Когато сме повече, е по-лесно да се правим на непобедими и да се държим непочтително. Сега като гледам как другите изчезват един след друг през вратата, си мисля единствено, че им остават броени дни живот.

Най-после оставаме само двамата с Пийта. Той се пресяга през масата и хваща ръката ми.

— Реши ли вече с какво ще впечатлиш гейм-мейкърите?

Поклащам глава:

— Тази година няма да мога да ги използвам като мишени — силовото поле е включено и тъй нататък. Може би ще им покажа няколко кукички за риболов. А ти?

— Нямам представа. Имах желание да направя една торта или нещо подобно — казва той.

— Покажи им още малко камуфлаж — предлагам аз.

— Стига морфлингите да са ми оставили някакви материали за работа — казва той иронично. — От самото начало не са се отлепили от пункта за камуфлаж.

Известно време седим мълчаливо, а после изтърсвам онова, което се върти в главите и на двама ни:

— Как ще убием тези хора, Пийта?

— Не знам. — Той обляга чело върху преплетените ни ръце.

— Не искам да ни стават съюзници. Защо Хеймич ни накара да ги опознаем? — казвам аз. — Така ще ни е много по-трудно от миналия път. С изключение на Ру може би. Но аз все едно нямаше да мога да я убия. Прекалено много приличаше на Прим.

Пийта замислено ме поглежда:

— Нейната смърт беше най-ужасната, нали?

— Никой не умря особено красиво — отговарям аз, като си спомням как свършиха Глимър и Катон.

Извикват Пийта и оставам да чакам сама. Минават петнайсет минути. После половин час. Минават почти четирийсет минути, преди да ме повикат.

Когато влизам, усещам острата миризма на препарат за почистване и забелязвам, че една от рогозките е преместена в ъгъла на стаята. Настроението е много различно от онова миналата година, когато гейм-мейкърите бяха полупияни и разсеяно си похапваха на масата. Сега си шепнат и изглеждат ядосани. Какво е направил Пийта? Нещо, което ги е разстроило?

Усещам как ме пробожда тревога. Това не е добре. Не искам Пийта да привлече гнева на гейм-мейкърите. Това е част от моята работа. Да отклонявам огъня от него. Но как ги е ядосал? Защото с удоволствие бих направила същото, дори нещо повече. За да накарам тези хора, които използват мозъците си, за да изнамират забавни начини да ни убиват, да загубят самодоволното си изражение. Да ги накарам да осъзнаят, че макар да сме уязвими за жестокостите на Капитола, същото важи и за тях.

Имате ли представа колко много ви мразя? — казвам си аз. — Вас, които сте посветили способностите си на Игрите?

Опитвам се да уловя погледа на Плутарх Хевънсбий, но той умишлено ме отбягва, както през цялото време на обучението. Спомням си как ме потърси, за да танцува с мен, и с каква гордост ми показа сойката-присмехулка на часовника си. Но тук не е мястото да проявява дружелюбност. И как би могло, когато аз съм трибут, а той е главният гейм-мейкър? Толкова могъщ, толкова високопоставен, толкова защитен…

Изведнъж се сещам точно какво ще направя. Нещо, което ще разбие на пух и прах всичко, направено от Пийта. Отивам до пункта за връзване на възли и вземам въже. Започвам да правя възел, но ми е трудно, защото никога не съм опитвала точно него. Само съм гледала сръчните пръсти на Финик, а те се движеха толкова бързо. След десетина минути успявам да направя прилична примка. Премествам едно от чучелата, които служат за мишена, в средата на залата под гимнастическата висилка. Завързвам единия край на въжето за нея, а на другия обесвам чучелото. Да завържа ръцете му зад гърба би придало допълнителна красота на тази картина, но сигурно времето ми изтича. Отивам бързо до пункта за камуфлаж, където някои от другите трибути, несъмнено морфлингите, са направили колосална бъркотия. Накрая намирам кутия, пълна до половина с кървавочервен боровинков сок, който ще ми свърши работа. От тъканта с телесен цвят на чучелото става добре попиващо платно за рисуване. Внимателно изписвам с пръст думите върху тялото му, като ги крия от погледа на гейм-мейкърите. После се отдръпвам бързо, за да видя каква ще бъде реакцията на лицата им, когато прочетат името върху чучелото.

СЕНЕКА КРЕЙН