Сюзан Колинс
Възпламеняване (19)

19

— Дами и господа, започват Седемдесет и петите Игри на глада! — Гласът на Клодиъс Темпълсмит, водещия на Игрите, кънти в ушите ми. Имам по-малко от минута да се съвзема. После ще прозвучи гонгът, трибутите могат да слязат от металните платформи и да тръгнат… Само че… накъде?

Не мога да мисля ясно. В съзнанието си виждам само Цина, пребит и окървавен. Къде ли е сега? Какво правят с него? Дали го измъчват? Дали го убиват? Дали го превръщат в авокс? Очевидно арестуването му е изчислено да ме изкара от релси също като появата на Дарий. И то наистина ме изкара от релси. Имам желание да се свлека върху металната плоча. Но едва ли мога да го направя след онова, което току-що видях. Трябва да бъда силна. Дължа го на Цина, който рискува всичко, като се изправи срещу президента Сноу и превърна копринената ми сватбена рокля в сойка-присмехулка. Дължа го и на бунтовниците, които, окуражени от примера на Цина, може би точно в този момент се борят да свалят властта на Капитола. Отказът ми да играя по правилата на Капитола ще бъде последният ми акт на бунт. Затова стискам зъби и с усилие на волята се заставям да бъда играч.

Къде си? Все още не мога да проумея къде се намирам. Къде си? Мъча се да си отговоря и светът бавно идва на фокус. Синя вода. Розово небе. Нажежено до бяло прежурящо слънце. Добре, ето го Рогът на изобилието, блестящият златен рог, на около четирийсет метра от мен. Отначало ми се струва, че е разположен върху кръгъл остров. Но когато се вглеждам по-внимателно, виждам тънки ивици суша, които излизат от кръга като спици на колело. Сигурно са десет-дванайсет и като че ли са разположени на равно разстояние помежду си. Всичко друго е вода. Вода и двама трибути.

Аха, значи такава била работата. Дванайсет ивици суша и на всяка има по двама трибути, застанали на металните платформи. Другият трибут в моя участък е старият Ууф от Окръг 8. Той е вдясно от мен, горе-долу на същото разстояние, колкото ивицата суша от лявата ми страна. Отвъд водата, накъдето и да погледнеш, има тесен бряг, а после — гъста зелена растителност. Оглеждам кръга от трибути, търсейки Пийта, но сигурно Рогът на изобилието го скрива от погледа ми.

Загребвам шепа вода от следващата вълна и я помирисвам. После близвам мокрия си пръст. Както и подозирах, тя е солена. Също като вълните, които двамата с Пийта видяхме при кратката си разходка на плажа в Окръг 4. Но поне изглежда чиста.

Няма лодки, нито въжета, нито плаващи дънери. Да стигна до Рога на изобилието има само един начин. Чувам гонга и без колебание се хвърлям във водата. Разстоянието е по-дълго, отколкото съм свикнала, и да се справям с вълните е по-трудно, отколкото плуването в спокойното езеро в Окръг 12, но усещам особена лекота и без усилие се движа напред. Може би е от солта. Излизам мокра на брега и тичам по пясъчната ивица към Рога на изобилието. От моята страна не се приближава никой друг, макар че златният рог закрива доста голяма част от погледа ми. Не позволявам на мисълта за евентуални противници да ме забави. Сега разсъждавам като професионален трибут и първото, което искам, е да се добера до някакво оръжие.

Миналата година припасите бяха разпръснати на голямо разстояние около Рога на изобилието, като най-ценните бяха най-близо до него. Но тази година, изглежда, плячката е струпана при отвора му, който е на седем метра височина. Погледът ми мигновено се заковава върху златен лък — той е точно пред мен и аз го измъквам от купчината.

Усещам, че зад гърба ми има някой. Предупреждават ме — и аз не знам точно какво — може би тихите стъпки по пясъка или раздвижването на въздуха. Измъквам една стрела от колчана, който е все още заклещен в купчината, вдигам лъка и в същото време се обръщам.

Финик, блестящ и великолепен, е застанал на няколко метра от мен, с готов за атака тризъбец. В другата си ръка държи мрежа. Усмихва се леко, но мускулите му са готови за действие.

— Можеш и да плуваш — отбелязва той. — Къде си се научила в Окръг 12?

— Имаме голяма вана — отговарям аз.

— Сигурно — казва той. — Харесва ли ти арената?

— Не особено. Но ти сигурно я харесваш. Трябва да са я построили специално за теб — казвам с нотка на горчивина. Поне така изглежда, при толкова много вода, а съм сигурна, че малко от нас могат да плуват. В Тренировъчния център нямаше басейн, нямаше шанс да се научиш. Или пристигаш тук като плувец, или трябва бързо да се научиш. Дори участието в първоначалната кървава баня зависи от умението да преплуваш двайсет метра вода. Това дава на Окръг 4 огромно предимство.

Известно време не помръдваме и се измерваме с поглед — преценяваме оръжията си, уменията си. После Финик изведнъж се ухилва:

— Голям късмет е, че сме съюзници. Нали?

Усещам някаква клопка и се готвя да пусна стрелата с надеждата, че ще го улучи в сърцето, преди той да ме прониже с тризъбеца, когато Финик разклаща ръка и нещо на китката му блясва на слънчевата светлина. Златна гривна, украсена с пламъци. Същата, която си спомням, че видях на китката на Хеймич сутринта, когато започнаха тренировките. За кратко обмислям възможността Финик да я е откраднал, за да ме измами, но по някакъв начин знам, че не е така. Хеймич му я е дал. Като знак за мен. Всъщност като заповед. Да се доверя на Финик.

Чувам приближаващи се стъпки. Трябва веднага да взема решение.

— Добре! — процеждам аз. Ядосана съм, въпреки че Хеймич е мой ментор и го прави заради мен. Защо не ми каза по-рано, че е направил тази уговорка? Вероятно защото двамата с Пийта отхвърлихме варианта да се съюзим с някого. Хеймич е решил самостоятелно да ни избере съюзник.

— Залегни! — нарежда Финик с властен глас, съвсем различен от обичайното му прелъстително мъркане, и аз залягам. Тризъбецът му прелита със свистене над главата ми и се разнася отвратителен звук от удар, когато намира целта си. Мъжът от Окръг 5, пияницата, който повърна на лентата за фехтовка, рухва на колене, докато Финик измъква тризъбеца от гърдите му. — Не се доверявай на никой от Първи и Втори окръг — казва Финик.

Няма време да оспорвам думите му. Издърпвам колчана със стрели.

— Ти тръгваш на едната, аз на другата страна? — предлагам аз. Той кимва и се разделяме. На около четири ивици суша от мен Енобария и Глос тъкмо стигат до брега. Или не могат да плуват бързо, или си мислят, че във водата дебнат и други опасности, за което може и да са прави. Понякога не е хубаво да обмисляш прекалено много сценарии. Но те вече стъпват на брега и ще са тук след броени секунди.

— Нещо полезно? — чувам да вика Финик.

Бързо оглеждам купчината от моята страна — боздугани, саби, лъкове и стрели, тризъбци, ножове, копия, брадви, непознати за мен метални предмети… и нищо друго.

— Оръжия! — провиквам се в отговор. — Нищо друго, освен оръжия!

— И тук е същото — потвърждава той. — Грабвай каквото искаш и да вървим!

Изстрелвам една стрела по Енобария, която е стигнала прекалено близо до мен, за да се чувствам спокойна, но тя я очаква и се гмурва навреме. Глос не е толкова бърз и забивам една стрела в прасеца му, преди да се хвърли обратно във водата. Премятам през рамо още един лък и резервен колчан стрели, пъхам два дълги ножа и едно бойно шило в колана си, и се срещаме с Финик пред купчината.

— Ще направиш ли нещо по въпроса, ако обичаш? — казва той. Виждам Брут да се задава бързо към нас. Коланът му е разкопчан и той го държи изпънат между ръцете си като щит. Стрелям, но той успява да посрещне стрелата с колана си, преди тя да прониже черния му дроб. Когато пробива колана, от него избликва червена течност, която изпръсква лицето му. Докато слагам нова стрела, Брут заляга плътно на земята, търкаля се до водата и се гмурва. Зад мен се разнася метален звук.

— Да изчезваме оттук — казвам на Финик.

Схватката с Брут е дала на Енобария и Глос време да стигнат до Рога на изобилието. Брут е в обсега на стрелите ми, а сигурно и Кашмир е наблизо. И четиримата са типични професионални трибути и несъмнено са се съюзили. Ако трябваше да мисля само за себе си, може би щях да ги нападна заедно с Финик. Но онзи, за когото мисля, е Пийта. Най-после го виждам — стои върху металната плоча и не смее да помръдне. Тръгвам и Финик тръгва след мен, без да задава въпроси, сякаш знае, че това ще е следващият ми ход. Стигам колкото мога по-близо до него, започвам да вадя ножовете от колана си и се приготвям да стигна с плуване до Пийта и по някакъв начин да го доведа при нас.

Финик слага ръка на рамото ми:

— Аз ще го доведа.

В мен припламва подозрение. Възможно ли е всичко това да е маневра за заблуда на противника? Първо Финик спечелва доверието ми, а после стига с плуване до Пийта и го удавя?

— Мога и аз.

Но Финик е пуснал всичките си оръжия на земята.

— По-добре не се напрягай. Особено в твоето състояние — казва той, посяга надолу и потупва корема ми.

О, вярно, нали съм бременна, сещам се аз. Обмислям какво означава това и как би трябвало да се държа — например да повърна или нещо подобно, — а през това време Финик вече е до водата.

— Прикривай ме — казва той и изчезва с безупречно гмуркане.

Вдигам лъка си, за да попреча на нападателите си да стигнат до Рога на изобилието, но като че ли никой няма желание да ни преследва. Глос, Кашмир, Енобария и Брут вече са се събрали, сформирали са глутница и преглеждат внимателно оръжията. Хвърлям бърз поглед на останалата част от арената и виждам, че повечето трибути все още стоят неподвижно върху платформите. Я чакай, не, някой стои на ивицата суша от лявата ми страна, точно срещу Пийта. Това е Магс. Но тя нито се отправя към Рога на изобилието, нито се опитва да бяга. Вместо това се хвърля с плясък във водата и се насочва към мен. Посивялата й глава се поклаща над вълните. Виждам, че макар и стара, след осемдесет години живот в Окръг 4, умее да се държи над водата.

Финик вече е стигнал до Пийта и го тегли към брега — с една ръка го държи през гърдите, а с другата плува с леки и бързи движения. Пийта не оказва съпротива. Не знам как Финик го е убедил да повери живота си в ръцете му — може би му е показал гривната. Или е видял, че го чакам. Двамата стигат до пясъка и помагам да измъкнем Пийта на брега.

— Привет, отново — казва той и ме целува. — Имаме съюзници.

— Да. Точно както искаше Хеймич — отговарям.

— Припомни ми, споразумяхме ли се с някой друг?

— Само с Магс. — Кимвам към старата жена, която упорито плува към нас.

— Е, не мога да изоставя Магс — казва Финик. — Тя е сред малкото хора, които наистина ме обичат.

— Нямам нищо против Магс — казвам аз. — Особено в тази обстановка. Риболовните й кукички са може би най-добрият ни шанс да се сдобием с нещо за ядене.

— Катнис я искаше за съюзник още от първия ден — казва Пийта.

— Катнис има забележително добра преценка — казва Финик. Той протяга ръка и измъква Магс от водата така, сякаш тежи не повече от едно малко кученце. Тя казва нещо и ми се струва, че долавям думата „пояс“, после потупва колана си.

— Хей, тя е права. Някой вече се е сетил. — Финик посочва към Бийти. Той пляска с ръце във вълните, но успява да задържи главата си над водата.

— Какво? — питам аз.

— Коланите. Това са нещо като спасителни пояси — казва Финик. — Пак трябва да се изтласкваш, но не може да се удавиш.

За малко да помоля Финик да почакаме, докато Бийти и Уайърс стигнат до брега и да ги вземем с нас, но Бийти е доста далече, а Уайърс още не се вижда. Пък и не знам дали Финик няма да ги убие със същата бързина, с която уби трибута от Окръг 5, и вместо това предлагам да продължим. Подавам на Пийта лък, колчан стрели и един нож, като запазвам останалото за себе си. Но Магс ме дърпа за ръкава и мърмори нещо, което не мога да разбера, докато накрая й давам бойното шило. Тя остава доволна, захапва дръжката с беззъбите си венци и протяга ръце към Финик. Той мята мрежата през рамо, настанява Магс върху нея, хваща тризъбеца със свободната си ръка и побягваме от Рога на изобилието.

Там, където свършва пясъкът, изведнъж започва гора. Но не истинска гора. Поне не от вида, който познавам. Джунгла. Сещам се тази чужда, почти забравена дума. Чувала съм я в други Игри на глада или съм я научила от баща си. Повечето дървета са непознати, с гладки стволове и малко клони. Земята под краката ми е много черна, рохкава и на места не се вижда от преплетените лиани с пъстри цветчета. Слънцето е ярко и силно, а въздухът е топъл и много влажен. Изпитвам чувството, че на това място винаги ще съм мокра. Гащеризонът бързо е изсъхнал от морската вода, но тънката синя тъкан вече лепне по тялото ми от потта.

Пийта върви начело и си проправя път през гъстата растителност с дългия нож. Пускам Финик след него, защото макар да е най-силен, ръцете му са заети с Магс. Освен това, колкото и да е ловък, тризъбецът е по-неподходящ за джунглата, отколкото моите стрели. Заради стръмния склон и жегата след малко започваме да се задъхваме. Все пак двамата с Пийта имаме зад гърба си усилените тренировки, а Финик притежава удивителна физика, и въпреки че носи Магс на рамо, изминаваме бързо почти километър и половина, преди той да помоли за почивка. Според мен го прави повече заради Магс, отколкото заради себе си.

Растителността е скрила Рога на изобилието от погледите ни, затова се покатервам на едно дърво с плъзгави клони, за да получа по-добра видимост. И веднага съжалявам за това.

Около Рога на изобилието земята сякаш кърви: по водата личат червени петна. Навсякъде е осеяно с трупове, а някои се носят в морето, но тъй като е далеко и всички са облечени еднакво, не мога да кажа кой е жив и кой е мъртъв. Виждам единствено, че няколко фигурки, облечени в синьо, още се бият. Е, какво съм си мислила? Че веригата от сключени ръце снощи ще доведе до някакво всеобщо примирие на арената? Не, никога не съм вярвала в това. Но сигурно се надявах, че хората ще покажат известна… какво? Сдържаност? Или поне нежелание. Преди да превключат в режим „Убий другия“. А всички се познавахте, мисля си аз. Държахте се като приятели.

Тук имам само един истински приятел. И той не е от Окръг 4.

Лекият бриз разхлажда лицето ми и се мъча да взема решение. Въпреки гривната, би трябвало да се реша и да застрелям Финик. В този съюз няма бъдеще. Финик е прекалено опасен, за да го пусна да си тръгне. Сега, докато между нас съществува това крехко доверие, може би е единственият ми шанс да го убия. Лесно мога да го застрелям в гръб, докато вървим. Това е грозна постъпка, разбира се, но няма ли да стане още по-грозно, ако изчакам? Ако го опозная по-добре? Ако му дължа още нещо? Не, сега е моментът. Хвърлям един последен поглед към биещите си фигури и към кървавата земя, за да затвърдя решителността си, а после се плъзвам надолу по ствола.

Но когато стъпвам на земята, Финик вече е разбрал какво съм намислила. Сякаш знае какво съм видяла и как ми е подействало. Вдигнал е един от тризъбците си в небрежно отбранителна позиция.

— Какво става там, Катнис? Да не би всички да се държат за ръце? И да са дали клетва, че няма да си служат с насилие? Да са захвърлили оръжията в морето в знак на неподчинение срещу Капитола? — пита Финик.

— Не — казвам аз.

— Не — повтаря Финик. — Защото каквото и да се е случило в миналото, то е минало. А никой на тази арена не е станал победител случайно. — За миг той измерва с поглед Пийта. — Освен може би Пийта.

Значи Финик знае същото, което знаем и ние с Хеймич. За Пийта. Че дълбоко в себе си е по-добър от всички нас. Финик уби трибута от Окръг 5, без да му мигне окото. А колко време ми трябваше на мен, за да се настроя да убивам? Когато се прицелих в Енобария, Глос и Брут, стрелях на месо. Пийта поне би опитал първо да преговаря. Да види дали не е възможен някакъв по-широк съюз. Но с каква цел? Финик е прав. Аз съм права. Хората на тази арена не са станали победители заради своята състрадателност.

Гледаме се в очите, докато преценявам неговата бързина срещу моята. Времето, което ще ми трябва да пронижа със стрела мозъка му, срещу времето, за което тризъбецът ще стигне до тялото ми. Виждам, че ме чака да направя първия ход. Пресмята дали трябва първо да отклони стрелата или да се хвърли директно в атака. Усещам, че и двамата почти сме взели решение, когато Пийта умишлено застава между нас.

— Е, колко души са мъртви? — пита той.

Отмести се, идиот такъв, мисля си аз. Но той остава между нас и не помръдва от мястото си.

— Трудно е да се каже — отговарям аз. — Поне шестима. И още се бият.

— Да продължим напред — предлага Пийта. — Трябва да намерим вода.

Досега няма и следа от сладководен поток или езеро, а солената вода не става за пиене. Пак си спомням за миналите Игри, когато едва не загинах от обезводняване.

— Няма да е зле — казва Финик. — Трябва да се скрием, преди са тръгнали след нас и да започнат да ни преследват.

Ние. Нас. Да ни преследват. Добре, може би ще е малко преждевременно да убивам Финик. Засега ни помага. И Хеймич му е дал гривната си. А кой знае какво ни чака тази нощ? Ако се случи най-лошото, винаги мога да го убия, докато спи. Затова оставям момента да отмине. Същото прави и Финик.

Не намираме вода и изпитвам все по-силна жажда. Оглеждам пътеката от двете страни, но без успех. След още един-два километра виждам, че дърветата свършват и предполагам, че сме близо до върха.

— Може би ще имаме по-голям късмет от другата страна. Може би ще намерим поток или нещо подобно.

Но няма друга страна. Разбирам това преди всички останали, въпреки че вървя последна. Погледът ми попада върху странен квадрат, по който пробягват вълнички — прилича на криво стъкло, което виси във въздуха. Първо си казвам, че е отражение от слънцето или е топлият въздух, който се издига нагоре. Но квадратът виси неподвижно във въздуха и не променя мястото си. И в този момент се сещам за Уайърс и Бийти в Тренировъчния център и разбирам какво има пред нас. Точно се каня да ги предупредя, когато Пийта замахва с ножа си да среже лианите.

Чува се оглушителен звук. За миг дърветата изчезват и виждам открито пространство над ивица гола земя. После силовото поле отхвърля Пийта назад и събаря Финик и Магс на земята.

Втурвам се към мястото, където лежи, неподвижен и омотан в мрежа от лиани.

— Пийта? — Носи се слаб мирис на опърлена коса. Пак повтарям името му и леко го разтърсвам, но той не реагира. Поставям ръка на устните му, но не усещам топъл дъх, макар че само преди миг се задъхваше. Притискам ухо към гърдите му, към мястото, където винаги облягам глава, където знам, че ще чуя силното и равномерно биене на сърцето му.

Посреща ме тишина.