Калоян Манолов
Велики химици (9) (Том първи)

Жозеф Луи Пруст
1754—1826

Жозеф беше дребно чернооко момче. Той се отличаваше с необикновена пъргавост и любознателност. Освен играта с другарите си той обичаше да бърка в бурканите и торбите с разнообразни вещества в аптеката при баща си. Аптеката на господин Луи Пруст беше една от най-големите в Анжер. Тук непрекъснато кипеше усилена работа. Господин Пруст имаше няколко помощници, за да може да се справя успешно с работата. Всички в аптеката обичаха Жозеф не само затова, че неговите черни очи светеха с подкупващата доброта на детската душа, но и защото той непрекъснато задаваше въпроси и разговаряше като възрастен. Още на шестгодишна възраст Жозеф познаваше много от химикалите. Той ги помнеше по цвета на бурканите и по мястото им. Никога не сбъркваше, ако някой му кажеше:

— Жозеф, донеси ми бурканчето с каломела.

Малкото момче изпълняваше тутакси желанието. Той обичаше да помага в аптеката.

Когато порасна и тръгна на училище, Жозеф пак намираше време за аптеката. Ето защо, щом навърши единадесет години, баща му реши, че вече може да започне да изучава тайните на аптекарското изкуство. Сега Жозеф трябваше да чете дебелите книги-ръководства по фармация, да изучава свойствата на веществата, да усвоява методите на работа в лабораторията. Това, разбира се, за него беше много интересно. Но още по-голямо удоволствие изпитваше да остане сам в лабораторията. Тогава той смесваше различни химикали, за да види какво ще се получи. Той отсипваше по малко от различни бурканчета и шишета и бъркаше сместа в чашата. Гъстата каша ставаше ту зелена, ту синя, ту се разпенваше и започваше да отделя газове. Те го задушаваха и той кашляше. Ненадейно влезе баща му.

— С какво си задимил лабораторията? Какво правиш?

Жозеф наведе сконфузено глава и не отговори. Баща му го гледаше с проницателния си поглед.

— Дай да видя каква е тази каша. Какво си поставил тук?

Жозеф посочи с ръка отворените буркани и стъкленици върху масата.

— От всичко по малко.

— Само разсипваш химикалите! А знаеш ли, че можеш да се отровиш? Помни добре правилата — не смесвай никога веществата, без да знаеш какво ще стане с тях или без да си прочел в ръководството! Заслужаваш да те напляскам. Ти си вече голямо момче, а вършиш глупости.

— Татко, наблюдавах много интересни реакции. Като налях витриол върху солта, тя започна да се пени и някакъв задушлив газ започна да излиза на кълба. Нещо кисело ме задуши в гърлото.

— Ако химията ти е толкова интересна, да те пратим тогава да учиш химия.

— Отдавна исках да те помоля за това, но не смеех. Наистина ли ще ми разрешиш?

— Щом желаеш. Но искам да не вършиш повече такива лудории. Ами ако нещо избухне и те ослепи? Какво ще правиш тогава?

Сега Жозеф живееше само с мисълта за заминаването си в Париж. Той четеше усърдно, за да научи колкото се може повече. Нали там не трябва да се излага? Лятото беше горещо и неговите връстници по цял ден се къпеха в хладните води на Мена, но Жозеф не се поддаваше на това изкушение. Той се криеше под сянката на дърветата в градината и учеше. Когато отпразнува рождения си ден — 26 септември, баща му каза, че след два дни ще отпътуват.

За 14-годишния Жозеф пътуването до Париж изглеждаше едва ли не като околосветско пътешествие. Колко много нови неща предстоеше да види любознателното момче! Колко много неща щеше да научи! Баща му го настани на пансион у една много разговорлива, ниска и доста пълна парижанка, с която се запознаха миналата година в Нант.

Беше началото на октомври и занятията в Жарден дьо Роа току-що бяха започнали. Жозеф побърза да уреди всички въпроси по настаняването си и се отдаде изцяло на заниманията си по химия. Той слушаше лекциите на Гийом Франсоа Руел, прочут аптекар, професор по химия и член на Френската академия на науките.

Жозеф показа особено голяма сръчност и умение при занятията в лабораторията. Това не отбегна от наблюдателното око на професор Руел. Той започна да му дава все по-големи и по-сложни задачи за разрешаване. Пруст винаги се справяше отлично. С това той спечели симпатиите на големия професор.

Измина година и половина, откакто Пруст дойде в Париж. Той работеше с голямо усърдие и често оставаше до късно в лабораторията. През една студена февруарска вечер професорът влезе в лабораторията. Пруст довършваше започнатия опит. Вече няколко пъти те разговаряха тук, след като всички си отидат.

— Надявам се, че добре сте разучили моята статия върху солите — заговори проф. Руел.

— Да. Прочетох я няколко пъти, за да запомня добре всичко. Бих искал да ви попитам как получавате соли с максимален излишек на киселина или с минимум от нея.

— Ако вземете дървесна пепел и към нея прибавите витриол, докато спре да се пени, и после добавите още толкова в излишек, ако нагреете и след това оставите да изстине, ще получите кристали, които са кисели на вкус. Ако обаче поставите витриол в една чаша и към него започнете да прибавяте от пепелта, докато остане излишна пепел, пак възварите и филтрувате, след като изстине, ще получите кристали с лугаво стипчив вкус.

— Да, разбирам. Втората сол ще бъде с минимум киселина.

— Интересно е, че количеството на метала, който се съдържа в тези два вида соли, се изменя със скок. В киселата сол той е около един път и половина по-малко.

— Колко недостатъчни са познанията за веществата, които ни заобикалят!

— Вие сте най-добрият ми ученик, Пруст, и аз виждам, че имате голямо влечение към изследователската работа. Искате ли да започнете някакво изследване?

— Не бих могъл да изкажа радостта си, проф. Руел. Наистина ли мога да започна?

— Да, Пруст. Седнете и слушайте. Вие знаете вече от лекциите ми, че най-голямата загадка за нас все пак остава животът. Какво става в нашето тяло, в тялото на животните? Как се променя храната, която поглъщаме ежедневно? Е, разбира се, на това не можем да отговорим, но нека се опитаме да разкрием поне една малка част от тази голяма тайна. Да вземем например урината. В нея се съдържат най-различни вещества. Трябва да ги отделим, да ги получим в чисто състояние и да ги изучим. Това е първата ви задача. Можете да започвате още утре.

Задачата, която получи Пруст, съвсем не беше лека. По това време методите за анализ още не бяха усъвършенствувани. Много химични елементи още не бяха открити. Това често водеше до грешки, до получаване на резултати, които не можеха да се обяснят по никакъв начин. Младият Пруст имаше щастие. Той изпари урината, за да я концентрира и я остави да се охлади. Когато на другия ден влезе в лабораторията, за да продължи работата си, забеляза на дъното на съда значително количество бели кристали. Той ги отдели и подложи на неколкократно пречистване и прекристализиране. Пруст скоро се увери, че това не е едно вещество. Това беше смес от няколко вещества. Той успя да ги раздели и да ги получи в чист вид, но все още задачата оставаше неразрешена. Учителят му Руел не можа да доживее до завършването й. Той умря на следната 1770 г. Пруст продължи да работи под ръководството на брата на проф. Руел — Хилер-Марен Руел. Изминаха още няколко години на упорита работа и непрекъснато учение. Пруст вече знаеше, че в урината се съдържат няколко соли — натриев хлорид и амониеви соли. Той откри и една киселина, която също образуваше бели прозрачни кристалчета. Нарече я пикочна киселина.

Пруст беше вече сътрудник в лабораторията. Той се славеше като много добър изследовател и още по-добър оратор. Когато започнеше да обяснява, всички го слушаха с интерес. Скоро славата му прехвърли границите на Франция и той получи покана да замине за Испания. Предлагаха му професорско място по химия в Реал Семинарио в Сеговия. Двадесет и три годишният Пруст замина за Испания.

Сеговия беше малък град, разположен върху западните склонове на Сиера де Гвадарама. Тук животът беше спокоен и монотонен, но за Пруст истинският живот беше в лабораторията. Сега трябваше да преодолява много трудности. За да бъдат интересни лекциите му, Пруст трябваше да владее прекрасно испански език, затова най-голямо внимание отделяше на заниманията си по испански. За кратко време той се справи великолепно и тези, които не го познаваха, по нищо не можеха да открият френския му произход. В 1780 г. той прие предложението да бъде назначен за професор в Кралския лицей в Сеговия. Тук при много строг режим младите кадети се готвеха да станат артилерийски офицери. Лицеят разполагаше с огромни лаборатории. Това беше най-важната причина, която доведе младия учен тук. Понякога Пруст предприемаше дълги екскурзии из планината. Той се изкачи няколко пъти дори до връх Алмансор, който се намира в разположената доста по на юг Сиера де Гредос. Много интересни минерали привличаха окото на младия учен. Много разнообразни растения събра той по стръмните склонове на планините. От високите върхове близо до вечните снегове той събра широките синкавозеленикави листа на исландския лишей. Като се върна в лабораторията, той ги натопи във вода, за да извлече горчивия им сок. След това ги свари и получената отвара раздаде на болните от скорбут войници. Много дни наред ги караше Пруст да пият този червено-кафяв разтвор. Надеждите му се увенчаха с успех. Подутините по венците на болните спаднаха и престанаха да кървят. Войниците се излекуваха. Пруст беше убеден, че скорбутът се появява от лошата и слаба храна, с която хранеха войниците. Той се зае да изследва в лабораторията най-различни храни, да прави комбинации, за да допринесе за подобряване изхранването на войниците. Той приготви специални таблетки от месо и кости. Раздаваха ги като допълнителна храна по време на дългите и изтощителни походи.

Най-продължителни и най-интересни бяха изследванията му върху барутните смеси. Артилерията имаше нужда от силни експлозивни вещества. В лабораторията на лицея започна усилена работа. В големи хавани сътрудниците му стриваха боров въглен, докато се получи много ситен прах. В други те стриваха сяра, а в трети — селитра. Пруст състави най-различни рецепти, като променяше количеството на въглена, сярата или селитрата. С тези смеси пълнеха взривателите на снарядите. Натовариха ги на магарета. Запретнаха оръдията и цялата колонада се отправи към билото на планината. Тук в една безводна, скалиста местност започна изпитването на взривните свойства на различните барутни смеси. Те зареждаха оръдията с различно приготвените взриватели и офицерът командуваше „огън“. Силен гръм разтърсваше планината. На другия край, скрити в една урва, стояха друга група войници. След всеки гръм те измерваха разстоянието, което е прелетяла гранатата. Пруст държеше непрекъснато тетрадката в ръцете си и я изпълваше постепенно с цифри. Много смеси приготвиха, много дни се изкачваха до стрелбището, за да мерят разстоянията, които прелитаха гранатите. Освен това те извършиха многократни опити, за да определят скоростта на изгаряне на барутните смеси. Пруст направи приспособление за хващане на газовете от експлозията. Те анализираха газовете, останали в дулото на оръдието.

Но както газовите анализи, така и всички измервания показаха, че трудът им е бил напразно. Въпреки това Пруст не се огорчи. Той само съжаляваше за изгубеното време. По-голямо беше разочарованието на генерал Руентос, началник на лицея. Надеждите му за един по-ефикасен експлозив останаха напразни. Той дойде на стрелбището, за да се увери лично в резултатите.

— Това е всичко — каза Пруст. — Излиза, че старите рецепти са най-добри. Още в книгата на алхимика Максимус Грекус от 1250 г. пише така: „Вземи един фунт жива сяра, два фунта липов или боров въглен и шест фунта селитра, смеси ги и ще получиш черен барут.“

— Съжалявам много, господин професоре. Ние се надявахме, че ще можем да намерим още по-силен експлозив. Разбирате ли какво значение има това за нашата артилерия?

— Разбирам, господин генерал. Тази задача не е неразрешима, но друг трябва да бъде пътят за разрешаването й.

— Какво предлагате?

— Трябва да търсим други експлозивни вещества. Това, което може да се направи с барута, е вече направено.

— Надявам се, че ще се опитате да проведете известни изследвания.

— Предварително не мога да кажа нищо. Да обещавам е много смело. Както знаете, в лабораторията ние непрекъснато работим, но какво ще получим, ще покаже бъдещето.

В лабораторията си Пруст имаше най-разнообразни руди. Тук бяха събрани и железни, и медни, и цинкови и оловни, и живачни руди. За да разложи рудата, Пруст я загряваше с разтвор на сярна киселина. От чашата се отделяше един отвратително миришещ газ (това беше сероводород). Тогава този газ се наричаше серен газ. По-късно го наричаха водороден сулфид. Веднъж, като разлагаше цинковата руда, Пруст забеляза, че в съседната чаша, в която имаше разтвор на син камък (син витриол, както тогава го наричаха), небесносиният разтвор се покри с една кафява корица. Пруст доближи чашите и разбърка небесносиния разтвор. Той постепенно стана черно-кафяв — образува се чернокафява утайка.

— Какво стана, господин Пруст? — попита го помощникът му.

— Твърде интересно явление. Серният газ разруши синия витриол. Виж как разтворът се обезцвети, а на дъното се събра черна утайка. Това явление можем да използуваме, когато искаме да определим състава на непознатите ни още вещества.

Пруст започна да изучава действието на серния газ (сероводорода) върху редица други разтвори. Той установи, че сероводородът може да образува черни утайки в разтворите на солите на оловото, кобалта и никела, в разтворите на цинкови соли — бяла утайка, а в разтворите на антимонови соли — оранжева утайка. Това беше едно велико откритие. Свойството на сероводорода да образува цветни утайки послужи като основа на новите методи за анализ. Върху тези методи се изгради нова наука — аналитичната химия. Тя и днес използува сероводорода за разделяне и доказване на металите.

Интересите на Пруст се насочиха главно към различни практически проблеми. Испания трябваше да разрешава много важни икономически въпроси. Непрекъснатите войни, които водеше в Африка и Америка, за да закрепи господството си над огромните колонии, създаваха гигантски икономически трудности. Нечовешката експлоатация и жестокият терор се оказаха недостатъчни, за да осигурят могъществото на Испанската империя. Не достигаха метали — олово, мед и цинк. Необходимо беше да се увеличи производството им, да се усъвършенствуват технологичните методи. Това наложи да се построй голяма изследователска лаборатория в Мадрид. За неин ръководител назначиха Пруст. През 1791 г. Пруст напусна Сеговия, за да заеме мястото на ръководител на лабораторията в Мадрид. Тук работеха двадесетина химици. Те бяха учили химия в университетите на Париж, Саламанка и Пиза. Тук Пруст продължи работата си с рудите. Испания беше богата на оловно-цинкови руди. В недрата на Сиера Морена се криеха огромни залежи от живачни руди. Поречието на Рио Тинто в Андалузия беше богато на медни руди, а в планините в Астурия и Каталония имаше пирит.

Пруст продължи подробното изследване на рудите. Още в самото начало той забеляза, че от желязната руда пирит могат да се получат две, различни по свойства, соли на сярната киселина. Веднаж той поведе разговор със сътрудника си Ернесто. Пруст му обясняваше:

— Като разложим пирит с витриол и го оставим да кристализира, получава се зелен витриол. Когато изгорим пирита и получената пепел разтворим във витриол, получава се червен витриол. Зеленият витриол дава с алкални разтвори чернозелена утайка от желязна основа, а червеният витриол образува червенокафява утайка. Като оставим чернозелената утайка да стои известно време на въздуха, тя постепенно се превръща в кафява. Това показва, че за железните соли са характерни две крайни състояния. Те са различно окислени. Оттук можем да заключим, че желязото ще има два различни окиса — единият низш, а другият висш.

— И другите свойства на тези два вида соли са различни, нали? — запита Ернесто.

— Да. Само червеният витриол дава берлинско синило. Само той образува черно съединение с разтвор от шикалки.

— Наистина — каза Ернесто — анализите, които ми дадохте да направя, показаха, че винаги кислородът в единия окис е около 1,5 пъти повече, отколкото в другия.

— Да. Съществуват две различни степени на окисляване на желязото, които дават началото на два реда съединения.

Въпреки че методите за анализ тогава бяха неточни и резултатите, получени от Пруст, стояха далеч от истинските, те ясно показваха, че има два вида железни съединения. Потвърждение за това Пруст намираше и в различните цветове на съединенията. Изследванията му показаха, че и медта, и калаят, и антимонът, и кобалтът, и никелът, и оловото образуват по два, ясно разграничаващи се един от друг, окиса. Той се опита да получи и двата вида съединения, които би трябвало да им съответствуват, но това не му се удаде.

От друга страна, за някои елементи той получаваше само един единствен окис. Така например той познаваше само един единствен бял прах (цинков окис), който се получаваше при изгарянето на цинка. И това, което му се виждаше най-интересно, беше, че този бял прах винаги имаше едни и същи свойства. Пруст разполагаше с цинкова руда — сфалерит, донесена от различни краища на Испания. Ако я нагрееше при висока температура, тя изгаряше и се превръщаше в бял прах — цинков окис. Пруст изгаряше сфалерит, донесен от Алмаден, от Рио Тинто или от поречието на река Гвадиана, но цинковият окис, който се получаваше, имаше съвършено еднакви свойства. Дори и полученият в лабораторията цинков хидроокис (при взаимодействието на цинкова сол и алкалии) се превръщаше в същия бял цинков окис при нагряване до висока температура.

— Аз съм убеден, казваше Пруст, че това постоянство не е случайно. Това е някакъв закон, на който веществата се подчиняват, когато се свързват.

— Необходими са много доказателства за това — каза Ернесто.

— Та ние ги имаме. А какво ще кажете за малахита? Свойствата на природния малахит и свойствата на получения в лабораторията са съвсем еднакви. Като ги нагреем, получава се черен окис. Те имат и еднакво съдържание на мед. Нима в природата малахитът се образува от син витриол и луга от дървесна пепел или разтвор на сода?

— Разбира се, не.

— Да, но свойствата им са еднакви. Следователно, макар че са получени по различен начин, съединенията имат постоянен състав.

Пруст имаше още много доказателства за това. Той много добре помнеше наблюденията си в живачните мини в Алмаден. Тук нагряваха живачните руди, за да ги разложат и да отдестилират живака. Понякога обаче се случваше така, че върху живачната повърхност се образуваше жълточервеникав прашец. Същият както в природата. Защо? Може би газовете (кислород) и живачните па̀ри отново се свързват и дават рудното вещество — окиса? Изследванията и тук показаха същото. Съединението (окисът) имаше винаги един и същ състав. По същото това време в Египет в лекциите си в Египетския институт Бертоле твърдеше, че веществата могат да се свързват в произволни съотношения. Постоянният състав на съединенията според него се дължи на случайност, на това, че при опита се създават едни и същи условия.

И започна се големият спор между двамата велики учени. Много опити, много труд, много научни статии, много обсъждания. Цели осем години (1801–1808 г.) умовете на десетки учени се напрягаха, за да решат кой е прав. В края на краищата учените от Франция, Германия, Англия, Италия, Русия и Холандия признаха за единствено прав Пруст. Утвърди се законът за постоянния състав на химичните съединения.

Едновременно с тези изследвания Пруст не изоставяше и практическите задачи. Твърде сериозен беше въпросът със захарта. Доставянето на тръстикова захар от колониите беше свързано с много трудности. Монополът за търговия със захар се държеше от Англия. Често се налагаха високи такси, поставяха се условия, които накърняваха независимостта на европейските държави. Много учени обръщаха поглед към местните суровини. Трябваше да се получи европейска захар от европейски суровини. Марграф и Ашар вече направиха опит да я получат от цвекло. Ловиц получи кристална захар от мед, но това нямаше практическо значение.

— Испания и Франция са богати на грозде. То трябва да се използува като евтина суровина.

Пруст реши да приложи методите, по които се получаваше захарта от захарна тръстика. Той приготви гроздов сок, подложи го на щателно пречистване и наистина успя да получи захар. Още в 1802 г. той вече имаше в лабораторията си няколко буркана, пълни с жълтеникава кристална захар, получена от гроздовия сок. По-нататъшните му изследвания показаха, че в гроздовия сок има няколко различни сладки вещества. Разбира се, той не можа да установи състава им, но все пак на учените стана известно, че в плодовете се съдържат няколко вида захари.

Когато през 1808 г. Пруст се завърна във Франция, при него дойде един облечен в черно човек. Той влезе мълчаливо в кабинета му и без да продума, подаде плик, запечатан с печата на Императора.

— С какво мога да бъда полезен? — запита Пруст.

Човекът посочи плика и не отговори. Пруст разряза единия край и внимателно извади дългото послание. Той хвърли бърз поглед върху листата и остана смутен. Писмо от самия Наполеон. Защо? За какво?

Пруст зачете внимателно. Франция имала големи трудности при търговията със захар. Англия отказваше да доставя необходимите количества. Сега Франция трябваше да търси сама пътища за разрешаване на тази криза. Не би ли се съгласил господин Пруст да се заеме с организирането на захарно производство. Правителството отпуска 100 000 франка.

Сто хиляди франка! Но с тази сума може да се купи цял град. Това дали е сериозно предложение или зад него се крие някаква клопка?

Не, по-добре да не се захваща с тази работа. Нали когато публикува изследванията си върху добиването на захар от гроздето, се вдигна голям шум, че той не бил пръв, че други преди него са правили изследвания, че той заимствувал идеите си и какво ли не още. Нека сега тези, които се биеха в гърдите, че имат по-големи заслуги, да се захванат с производството на захар. Пари не му са нужни. Нужна му е науката, нужна му е лабораторията, а той ги има и това му е достатъчно.

Пруст вдигна глава, но непознатият беше изчезнал. Беше излязъл незабелязано. Тогава Пруст седна и написа с няколко думи своя отказ.

Животът в Париж беше тежък… Разнообразни трудности утежняваха непрекъснато работата в химическата лаборатория. Непрекъснатите войни, които водеше Наполеон, създадоха не само стопански затруднения. Народът страдаше от липса на стоки. Тежките данъци изостряха още повече положението. Глад застрашаваше Франция.

Това накара големият учен да обърне интересите си пак към хранителните продукти.

Не би ли могло да се произвеждат някои заместители на липсващите на пазара храни?

Пруст започна изследване върху пшеничното брашно. Той се надяваше, че ще успее да намери начин да го преработи до продукт, който би могъл да замести сиренето. Когато се замесеше тесто и след това продължително се месеше под слаба струя вода, скорбялата се измиваше постепенно и на края оставаше едно еластично, лепкаво вещество. Пруст го остави да ферментира. Наистина получи се шуплив продукт, който имаше особен възкиселичък вкус, наподобяващ малко развалено сирене. Няколко години подред той го изследва и установи, че при ферментацията му се образуват въглероден двуокис, амоняк и оцетна киселина. Същевременно той подложи на изследване и сиренето, за да може да сравни свойствата им. В сиренето обаче откри други вещества. От сиренето Пруст отдели една киселина, която се разтваря в алкохол и един неразтворим бял прах. Белият прах нарече окис на сиренето. Той по-дробно го изследва и описа свойствата му. Този „окис“ сублимираше при нагряване, а при по-висока температура се разлагаше. Запален, той изгаряше със светъл пламък. Пруст реши, че това вещество прилича на мазнините, но и на „животинските окиси“ — така наричаха тогава белтъчните вещества. По-късно беше доказано, че това вещество, за пръв път изолирано и изучено от Пруст, е една от аминокиселините, която влиза в състава на белтъчните вещества — левцинът. Като не намери приликата между веществата в сиренето и еластичното вещество на пшеничното брашно, той нарече последното глутен. Това е белтъчното вещество, което се съдържа в пшеницата.

Големият принос на Пруст към науката намери висока оценка от страна на френските учени. През 1816 г. приеха Жозеф Луи Пруст за член на Френската академия на науките. Това беше най-високата морална награда, която скромният учен получи заслужено.

Но годините вече тегнеха върху плещите му. Уморен от непрекъснатата работа, той реши да се оттегли на почивка в Анжер. Родният му град! Родната му къща! Тук, в прохладната градина, той искаше да прекара последните години от живота си. Но неговият неспокоен и вечно търсещ дух не му даваше мира и тук. Той все по-често започна да влиза в аптеката. Сега тя се ръководеше от брат му. След като си почина няколко месеца, той твърдо реши — ще трябва да продължи изследванията си. Пруст влезе в аптеката при брат си.

— Пиер, не мога да стоя така.

— Виждам, Жозеф, че окото ти е все в лабораторията. Кога ще започнеш, братко?

— Не. За мен това не е почивка. Това е инквизиция. Аз почивам само когато съм сред епруветките в лабораторията. Още утре започвам да работя.

— Но къде?

— Тук, в аптеката.

— Жозеф, един учен като тебе, един академик, да работи в аптека! В никакъв случай. Ще обзаведем лаборатория в голямата стая. Ще ти намеря и помощници. При мен има добри момчета.

— Това е добре, но не ми се чака. Докато стане лабораторията, ще работя тук. Не мога да заспя спокойно, докато не видя какво ще излезе.

— За какво говориш?

— Знаеш, че в пшеницата се съдържа глутен. Но дали същото вещество се съдържа и в другите житни растения? Например в ечемика?

Няколко години продължиха изследванията на големия учен. Това бяха неговите последни изследвания. На 5 юли 1826 г. той затвори завинаги очи. Неговото име ще се помни от поколенията, защото Жозеф Пруст откри един от основните закони на химията — законът за постоянния състав на веществата.