Калоян Манолов
Велики химици (13) (Том първи)

Майкъл Фарадей
1791—1867

Въздухът в книговезницата беше напоен с миризма на варен туткал. Почти загубени всред купищата книги, работниците разговаряха весело и усърдно подшиваха разделените на коли томове. Майк подлепваше един дебел том от „Британска енциклопедия“. Той изгаряше от желание да разгърне страниците му и да потъне в океана от знания, който беше затворен между кориците. Това можеше да прави само през почивките. Другарите му излизаха да подишат свеж въздух, а той сядаше на столчето и отваряше отдела за електричеството. Каква сила е това — електричеството! Какво ли ще донесе на човечеството, когато бъде напълно овладяно от него?

— Майк, започвам да подшивам „Разговори по химия“. Интересува ли те, за да ти я отделя след това?

— Не знам какво представлява, но отдели я! Ще остана след работа да я прегледам.

Вечерният здрач нахлу през прозорците. Работилницата опустя. Майк седна на привичното си място до прозореца и отгърна страниците на книжката, за чийто автор, мисис Марсит, не знаеше нищо. Започна да преглежда оттук оттам, но скоро спря да прелиства страниците и вдълбочено се зачете. Как така досега той не е знаел нищо за химията? Та нейните възможности били също така необятни, както и тези на електричеството! Каква чудна загадка била химията! Някой чукна леко по стъклото на прозореца и прекъсна мислите му. Сепнат, Майк вдигна глава.

— Майко! Какво има? Защо си дошла?

Госпожа Фарадей го гледаше безмълвно през стъклото. „Каква любов към науката гори в душата на сина й! Ех, да имаха пари, да го изучат, а то!… Ковачницата на баща му едва успяваше да даде необходимите за изхранването на четирите деца пари.“

— Нищо, Майк, Никога не си закъснявал толкова много. Помислих, че ти се случило нещо лошо… Отдавна вече е тъмно. Стига! Ще си повредиш очите.

— Да, мамо, наистина нещо ми се случи. Днес открих, че има още една чудна наука — химия. О-о, макар че по цял ден трябва да лепя, да подшивам, аз ще проникна в тайните на тази наука. Аз искам да стана много образован човек, мамо.

Госпожа Фарадей едва сдържаше сълзите си. Мъката, която се сви като топка в гърлото й, караше гласът й да трепери.

— Трудът е благословен от бога, сине. Труди се, но не прекалявай! Човек трябва и да почива.

Те бавно се движеха в полумрака на улицата, водеща до тяхната къща. Тук Майк трябваше да отпочине, да събере сили за другия ден. Усилената работа в книговезницата и четенето през почивките го изморяваха, здравият сън му възвръщаше отново силите. Събрал нови сили, той тръгваше рано сутринта с бодри крачки към Тийл стрийт.

Когато човек вървеше по Тийл стрийт, най-напред щеше да забележи огромната фирма „Книжарница-книговезница на мистър Джордж Рибау“.

Господин Джордж Рибау притежаваше една от най-големите книжарници и книговезници в Лондон. Той отдавна забеляза голямата любов на Майк към книгата, към науката и винаги му даваше за работа научни книги. Той знаеше, че през почивката Фарадей ще потърси между тях това, което го привличаше — знанието. Майк работеше тук вече цели седем години. Той усвои много добре занаята си. Господин Рибау беше много доволен от работата му.

Настъпи ноември. Навън паднаха мъгли и студът нахлу по Темза. Майк подреди няколко дебели, красиво подвързани тома. Той залепи гланцовия лист на последния том, взе целия куп и тръгна към книжарницата. Господин Рибау разговаряше с някакъв непознат човек. Майк поздрави учтиво и остави томовете върху масата.

— Ето, това са томовете от 1805 до 1811 г. на изданието на Кралското дружество. Малко ги забавих, защото исках да прочета някои статии — каза тихо Фарадей.

— Не се тревожете! Рано или късно тези прекрасни томчета ще отидат на мястото си в библиотеката.

— Какво ще започна сега?

— Простете, че прекъсвам разговора ви — намеси се младият висок мъж, който досега стоеше мълчаливо изправен до рафтовете с книги. Той се обърна към Фарадей. — Вие не бяхте ли миналата вечер на събранието на философското дружество?

— Да. Бях — отговори скромно Фарадей.

— Но вие така интересно се изказахте. Не можех да допусна, че работите тук.

— Трябва да се яде, мистър…

— Дийн Дянс — представи се непознатият.

— Майкъл Фарадей — каза Майк на свой ред и леко се поклони. — От една година аз съм член на това дружество.

— Ще ми бъде много приятно, ако дойдете у дома. Там бихме могли да поговорим върху някои интересни въпроси.

— Благодаря. Ще се възползувам от поканата ви.

Дянс беше доста образован младеж. Той изведнаж почувствува симпатия към Фарадей.

Те скоро се сприятелиха. Свързваше ги влечението им към науката. Но докато за Дянс науката беше само едно суетно увлечение, за Фарадей тя представляваше нещо възвишено, нещо всемогъщо. Нещо, което дава безкрайно щастие на този, който стигне до него. Приятелството им продължи и след като седемгодишният срок на чиракуване при Рибау изтече и Фарадей получи майсторско свидетелство. Сега той работеше като надничар в книговезницата на Де ла Рош. Въпреки че Майк беше безкрайно добър, заядливият французин намираше повод да се кара и с него. Де ла Рош тормозеше работниците си по най-безсърдечен начин и това като че ли му доставяше удоволствие. Майк стана още по-мълчалив. Сега той не можеше да си позволи удоволствието да чете през почивките, защото Де ла Рош правеше скандали.

Беше краят на месец май 1812 г. Оставаха още няколко часа, за да свърши и този тягостен ден, изпълнен с виковете на Де ла Рош, и тракането на машините. В книговезницата влезе Дянс.

— Какво обичате, господине? — обърна се с любезна усмивка към него Де ла Рош.

— Искам да поговоря с Майк.

Любезността изчезна от лицето на французина. Той отговори със студен тон.

— Това не може да стане. Сега е работно време.

— Но трябва да му съобщя нещо много важно.

— Ха! Важно нещо! И то за кого? За Фарадей. Моля ви, господине, не разваляйте реда в работилницата ми!

Майк слушаше всичко и без да проговори, се запъти към Дянс.

— Ела навън, Дийн.

— Господин Фарадей, ще съжалявате за постъпката си! А-а, това е безобразие! Без мое разрешение!

Двамата приятели излязоха навън.

— Но, Майк, той ще те уволни! Защо направи това?

— Вече съм решил да го напусна. Не мога повече да издържам този тормоз, а и работата не ми е присърце. Ще търся друга.

— Дойдох за съвсем друго нещо, а то какво излезе!

— Казвай!

— След един час започва лекцията на Дейви. Последните четири лекции за тази години той ще изнесе в голямата зала на Кралския институт. Да отидем да ги чуем!

Скоро те заеха местата си в залата. Фарадей слушаше внимателно и записваше старателно думите на прочутия Дейви. В продължение на две седмици Майк живя само с мисълта за лекциите на Дейви. Той ги преписа старателно и на много места направи чертежи, за да поясни текста. Струваше му се, че това вече е твърде голям успех, че той може да бъде учен. Изведнаж една идея проблесна в съзнанието му. А защо да не пише на председателя на Кралското дружество сър Джозеф Бянкс, да приложи записките и чертежите и да помоли да го приемат за помощник в някоя лаборатория?

Майк приготви писмото с голямо старание и го отнесе на пощата. Надеждите му обаче угасваха бавно, защото отговор не идваше. Когато човек е на 21 години, трудно се отчайва и лесно намира сили в себе си, за да преодолее неуспехите. Майк написа също такова писмо до Дейви. Сега щастието му се усмихна. Майк мачкаше в ръка малката записчица, която за него беше най-ценното нещо на света.

Елате в сряда в лабораторията ми на Кенингстоун стрийт.

Дейви

14.8.1812.

Майк влезе и се поклони за поздрав.

— Познавам ви вече от писмото ви — заговори Дейви. — Какво работите, младежо!

— Книговезец съм. Но това не е работа. През моите ръце минават чудни книги. Аз чета много от тях.

— И от какво се интересувате най-много?

— От химията и физиката. Искам да стана химик. Искам да работя за науката.

В очите на Фарадей горяха пламъчетата на искреността, на любовта към науката.

— Вижте какво, драги Фарадей, науката иска не само преданост, но и знания. Вие вече сте доста възрастен, а и нямате почти никаква подготовка. Да започвате отсега нататък е късно. Идете си в книговезницата и продължете да си четете интересни книжки. Това, което сте ми писали, е твърде наивно.

Фарадей слушаше с пресъхнало гърло. Сякаш гръм порази душата му. Той тръгна към вратата, но се спря и каза:

— Моля да ме извините за главоболието, което ви създадох. И все пак аз ви моля: вземете ме поне за прислужник в лабораторията ви. Ще бъда най-преданият ви служител. Сбогом!

— Довиждане!

Все пак щастието му се усмихна. Няколко дни след този разговор Майк отново получи записка от Дейви. Цяла нощ той не затвори очи. Какво ли щеше да му донесе утрешният ден? Нещо му казваше, че за него ще започне нов живот.

И този нов живот започна още на другия ден. Фарадей беше назначен за помощник на Дейви. Двадесет и пет шилинга на седмица и две стаи за живеене бяха предостатъчни за непретенциозния, влюбен в науката, Фарадей.

„Помощник“ това не значеше „прислужник“, но и не се отличаваше много от него. Майк трябваше не само да почиства лабораторията. Той миеше съдовете, пренасяше химикалите, а понякога дори помагаше при опитите на Дейви. След страшната експлозия, която повреди зрението на великия учен, той винаги имаше нужда от помощник, който да следи хода на работата, да отчита показанията на апаратите, да записва данните. Фарадей правеше всичко безропотно. От ранно утро до късно през нощта той работеше в лабораторията. Когато сложеше всичко в пълен ред, той отваряше книгите и учеше. Учеше, защото много трябваше да се знае, когато искаш да станеш истински помощник на един Дейви.

Измина една година. Дейви беше предоволен от работата на новия си помощник. Такава преданост той не беше виждал у никого досега.

— Фарадей, след две седмици заминавам с жена си на голямо пътуване из Европа. Аз, разбира се, не мога да се откъсна от работата си, затова наредих да ми се направи малка походна лаборатория. Всичко необходимо ще бъде събрано в два сандъка. Където и да съм, ще мога да работя, но ще ми трябва един помощник. Съгласен ли сте да ви взема с нас?

— Вие знаете какво е науката за мен, господин Дейви! Аз ще бъда безкрайно щастлив, ако ме удостоите с тази чест.

— Освен вас, ще дойдат още двама прислужници. Единият ще се грижи за багажа, а другият ще бъде камериер за мен и за жена ми.

През есента на 1813 г. тежкият конен екипаж напусна Лондон. Като знаеха капризите и лошия характер на госпожа Дейви, другите прислужници отказаха да заминат и напуснаха работата си при Дейви. За всичко остана само един прислужник — Майкъл Фарадей. Той товареше и разтоварваше багажа. Той тичаше из улиците на Париж, за да изпълни безкрайните поръчки на госпожата, а след обяд, като поднесеше кафето, той изчезваше в лабораторията. Там го чакаха книгите. И на тях трябваше да се служи.

Майк никога не се оплакваше. Той беше доволен, че може да работи в лабораторията, да се учи от прочутия си господар — майстора на експеримента Дейви. След Париж дойде Монцелие, после Флоренция, Рим, Неапол. Най-после лейди Джейн Дейви се пресити от красотите на Неапол и пожела да си отдъхне. Дейви и Фарадей я оставиха в хотела и тръгнаха към Везувий.

— Ето една велика загадка, пред която можем да се прекланяме.

— Колко сме безпомощни пред страхотните сили на вулкана!

— Майк, взехте ли торбата? Сигурно ще намерим интересни минерали. Ще отидем близо до кратера. Може би някои от тези минерали ще съдържат нови, неоткрити досега елементи! Ще имаме пак интересна работа.

Към огромния багаж сега прибавиха и една торба с минерали, събрани от Везувий. В куфарите имаше и друга торба. Тя беше пълна с тосканска пръст. Събра я Майк през време на обиколката из околностите на Флоренция. Но какво представляваха мъките от багажа пред великата чест да се движиш в средите на най-издигнатите умствено хора?

Майк никога нямаше да забрави знаменитите часове, прекарани в замъка на Тосканския дук. Въпреки всички доводи Дейви не можеше да го убеди, че диамантът се състои от чист въглерод. Дукът сне брилянтения си пръстен и го подаде на Дейви.

— Ето вижте този прекрасен диамант. Вие твърдите, че той е направен от въглерод. Изгорете го! Тогава ще ви повярвам.

— Но това е безумие! Този диамант е цяло състояние!

— Нищо. Тосканският дук има още.

— Фарадей — обърна се Дейви към стоящия смирено Майк. — Донесете голямата стъклена лупа. Пригответе апаратурата за изгаряне! Ще се опитаме да убедим дука.

Скоро всичко беше приготвено. Майк сглоби апаратурата с учудваща сръчност. Постави диаманта в малка камера, която се нагряваше със силен пламък, и насочи върху блестящия скъпоценен камък мощен сноп слънчеви лъчи, събрани от лещата. Не след дълго пръстенът се стопи, но чудният брилянт все още оставаше непокътнат. Дукът гледаше самодоволно. Но това не беше за дълго. Когато температурата стана достатъчно висока, диамантът като че ли започна да се смалява. Пред смаяния поглед на дука той постепенно изчезна. Дукът седеше като вцепенен.

— Уникално! Диамантът ми се изпари! — промълви той.

— Не се изпари, а изгоря — поправи го Дейви.

Но само това ли? А нима можеше да се забрави срещата с великия Волта? За Фарадей Милано не беше град на операта. Това беше градът, където работеше Волта. Фарадей помнеше почти наизуст разговора между двамата най-големи познавачи на електричеството. Волта беше изключителен! Та той можеше да възпроизведе светкавица в лабораторията си! Пътуването из Европа трая година и половина, но за Майк то беше сякаш миг. Когато се завърнаха в Лондон, отново го назначиха в Кралския институт, но вече като лабораторен асистент и отговорник за апаратурата.

Те започнаха заедно с Дейви подробни изследвания върху горенето на газовете. Трябваше да се намери разрешение на въпроса за експлозиите във въглищните мини.

— Съобщиха ми, че днес ще донесат новия комплект стъклени тръби, които поръчахме във фабриката на Бляксмит — каза Дейви.

— Дали са направили достатъчно тънки тръби? — попита Майк.

— Надявам се. Монтирайте в апаратурата тръби със средна дебелина. Постепенно ще ги заменяме с по-тесни.

— Лесна работа. Всичко ще бъде готово за утре.

— Фарадей, не бихте ли желали да се опитате да извършите сам някакво изследване?

— Това е мечтата ми — каза Майк със задавен от вълнение глас.

— Опитайте се да анализирате тосканската пръст! Трябва да свикнете на самостоятелна работа.

Сега за Майк времето спря да тече. Нямаше дни, нямаше нощи — съществуваше само лабораторията. Няколко месеца по-късно Фарадей написа първата си научна работа. Тя започваше така:

„Сър Хъмфри Дейви ми предложи да направя този анализ като пръв опит в химията по време, когато моят страх беше по-голям от увереността ми, а тя беше далеч по-малка от знанията ми. Аз никога не съм бил обучаван как се пишат оригинални научни статии, но точното описание на работата ще помогне да се разбере същността й.“

Статията отпечатаха през 1816 г. с подкрепата на Дейви в изданието по химия на Кралския институт. На следната година Фарадей публикува още шест научни работи. Сега той стана по-уверен. Вече можеше сам да вижда проблемите и с неугасващ жар се заемаше с разрешаването им. Той изследва по-дробно преминаването на газовете през капилярни тръбички и установи, че колкото един газ е по-лек, толкова по-бързо преминава през капилярите. Това беше предпоставка за откриване на закона за газовата дифузия, но Фарадей не знаеше математика. Той не обичаше математиката и затова не можа да види този закон, който така ясно прозираше от неговите резултати. Това направи по-късно Томас Грейъм.

През лятото на 1819 г. в лабораторията влезе непознат човек. Той имаше прошарени коси, но въпреки годините си стъпваше бодро. Фарадей го погледна въпросително.

— Казвам се Джеймс Стодард. Имам фабрика за режещи инструменти. Ако не се лъжа, вие сте Майкъл Фарадей?

— Да. С какво мога да ви бъда полезен?

— Говорих с господин Уолъстон, член на Кралското дружество, и той ме насочи към вас. Работата се състои в следното. Нашите ножове, триони, ножчета и пр. са от много здрава и остра стомана, но имат един голям недостатък — ръждясват. Търся помощта на един специалист, за да открием такава сплав, която да не притежава този дефект.

— Разбирам, искате да се създаде неръждаема стомана.

— Бихте ли се заели вие с тази задача, господин Фарадей? Ще имате пълната поддръжка на моето предприятие. Освен това аз съм близък приятел с мистър Грийн и корпорацията на Пиксли от Шефилд. В техния металургичен комбинат ще намерите всичко, каквото ви е необходимо.

— Това е една много привлекателна задача, но тя е и много отговорна. Да ви призная откровено, страхувам се да приема едно такова предложение.

— Страха оставете настрана, господин Фарадей! Кажете ми имате ли желание да се захванете с тази работа! Другото ще уредим.

— Добре. Съгласен съм.

— Тогава, да започнем! Аз като човек, който вече съм се занимавал с това, мога да ви дам някои сведения. От Индия доставихме тиглова стомана, която ръждясва много слабо. В Британския музей се пазят няколко къса от паднали метеори. Те са железни, но не ръждясват. Най-напред трябва да ги анализираме, за да видим какво е съдържанието им. Навярно в състава им влизат и други елементи, които ги правят неръждаеми. Можем ли да започнем от анализа?

— Идеята ви е много логична. Вие ли ще доставите образците?

— Те са у мен, господин Фарадей. Ето тук два къса от метеора, който е паднал на площада в Кент преди пет години. Ето ви и стружки от индийската стомана.

— Това е достатъчно, господин Стодард. За другото ще се погрижа аз.

Майк започна работа веднага. Той занесе късчето от метеора в техническата работилница и скоро то се превърна на малки стърготинки. Постави част от стърготинките в стъклена чаша, заля ги със сярна киселина и започна да загрява. Малките частици, постепенно се разтвориха и в чашата се образува бледозелен разтвор. Сега трябваше да започне анализа. В лабораторната тетрадка Майк записа: анализът на метеора показа съдържание на желязо и никел. След няколко седмици той отново разговаряше с фабриканта Стодард.

— Сега ми трябва желязна руда, никелова руда и ето ви тук списъка на още двадесетина артикула.

— Къде мислите да монтирате пещта?

— В избата на Кралския институт има достатъчно място. Вече започнахме работа. Ще направим една малка пещ, за да можем да получаваме най-различни сплави на желязото. Освен с никел ще изследваме и сплавите с платина, паладий, родий, сребро, злато, хром, калай и титан.

— Надявам се, че платиновите метали ще можем да вземем от господин Уолъстон. Той произвежда доста големи количества от тях.

След като опитите с хромникеловите стомани излязоха успешни, Фарадей и Стодард заминаха за Шефилд. Там те започнаха производството на по-големи количества от тези сплави. Мистър Грийн предостави на тяхно разположение една от по-малките пещи. За съжаление обаче от изследванията му не се интересуваше никой друг освен Стодард. И когато през 1823 г. Стодард внезапно почина, Фарадей събра стотиците образци от различни стомани и ги заключи в един сандък в мазето на Института. Той никога повече не се докосна до тях, защото го занимаваха други въпроси също така интересни.

Едновременно с изследването на стоманите Фарадей се занимаваше и с много други въпроси. Той установи, че като се действува с хлор или с йодни па̀ри на холандска течност (днес ние я наричаме етиленхлорид), образува се кристално вещество. Като действува с хлор на различни органични вещества, Фарадей получи още няколко подобни вещества. Той ги анализира и установи състава им. Едно от тях ние днес наричаме тетрахлоретилен. Тогава органичната химия не съществуваше и тези съединения Фарадей наричаше въглеродни хлориди.

1821 година беше знаменателна за живота на големия учен. Като оцениха способностите му, членовете на Кралското дружество го избраха за главен ръководител на лабораториите на Института. През тази година той свърза завинаги живота си със Сара Барнър. Тя беше дъщеря на немного заможен златар.

След като получиха благословията на татко Барнър, Майк и Сара устроиха новия си дом в жилището на Фарадей. Той имаше на свое разположение няколко стаи в пристройката на Кралския институт. Домът им беше скромен и приличаше на отшелническа килия. В този тих дом никога не се чу звънлив детски смях. Тук винаги беше спокойно, защото Сара умееше да създава около себе си една тиха атмосфера, пропита от набожност.

Фарадей продължаваше да работи в близък контакт с Дейви. Сега интересите им бяха насочени към проблемата за втечняване на газовете. Като упражни едно значително налягане, Фарадей успя да втечни хлора. Той получи една жълтозелена течност, представляваща течен хлор. В много случаи високото налягане беше недостатъчно. Трябваше и да се охлажда. Помпите също така бяха несъвършени.

— За да създадем достатъчно високо налягане, трябва да постъпим по друг начин — каза замислен Дейви.

— Все пак помпата е най-доброто средство — каза Фарадей.

— Не! Мисля, че ако смесим веществата, от които се получава газът, и бързо заварим съда, образувалият се газ ще създаде много високо налягане.

— Но за това ще трябва да се използуват само здрави метални съдове и ние не ще можем да наблюдаваме процесите.

— Ще опитаме с много дебели стъклени тръби. Ако заварим тръба от двете страни и ако я извием като лък, ние ще имаме удобен съд за работа. В едното коляно ще поставим реактивите, които образуват газа, а другото коляно ще потопим в охладителна смес, за да съберем там втечнения газ.

— Това е извънредно опасно, но все пак идеята е остроумна и трябва веднага да опитаме.

Фарадей приготви стъклената тръба. Единият й край запои и след като изстина, те поставиха в него готварска сол и сярна киселина. Тежки задушливи, силно дразнещи па̀ри започнаха да излизат от тръбата, но скоро запоиха другия край и газът остана затворен. Дейви постави празното коляно на тръбата в лед, а другото, където се намираше сместа от сол и киселина, леко загря. Скоро в потопеното в лед коляно започна да се образува безцветна прозрачна течност — течен хлороводород. Този успех ги въодушеви и те започнаха усилена работа по втечняване на газовете. Много често обаче извитите стъклени тръби, макар че бяха направени от много дебело стъкло, не издържаха и експлодираха от високото налягане. Въпреки големите опасности, Фарадей успя да втечни серния двуокис, сероводорода, въглеродния двуокис, амоняка, азотния окис и др. Те се опитаха да втечнят и водорода, кислорода, азота и силициевия четирифлуорид, но всички опити оставаха напразни. Тръбите експлодираха със страшна сила, застрашавайки живота на смелите изследователи, но течност не се получаваше. Тези изследвания се провеждаха в период, когато твърде малко се знаеше за свойствата на газовете. Тогава още не беше открито, че всеки газ има критична температура, над която той не може да се втечни при никакви условия. Тези газове, които Фарадей не можеше да втечни, имаха критични температури, лежащи много по-ниско от 0°С. Тези температури той не можеше да достигне чрез обикновено охлаждане на съдовете, затова усилията му бяха безрезултатни. Изследванията върху втечняването на газовете бяха ненадейно прекъснати от новината, която Дейви донесе. Той влезе в лабораторията и като подаде едно научно списание на Фарадей, каза с още задъхан от бързането глас.

— Прочетете тази статия! В нея се правят извънредно интересни констатации. Датският физик Йорстед е открил, че магнитната стрелка се отклонява, ако я доближим до проводник, през който тече електричен ток.

— Ето потвърждение на моята идея — извика възбудено Фарадей. — Винаги съм мислил, че електричеството и магнетизмът имат еднаква природа. И все пак на какво се дължи това отклонение?

— Не е писано. Съобщено е само като факт.

— Можем да повторим опитите, за да проверим, а може би ще успеел да проникнем още по-задълбочено в същността на явлението.

Те започнаха работа, но скоро Дейви се оттегли, защото беше зает с други изследвания, и Фарадей продължи сам. В края на 1821 г. той приключи опитите.

Фарадей излезе от лабораторията с ликуващо от радост сърце и се отправи към къщи, там където спокойствието беше единственият господар.

— Сара, днес за мен е двоен празник. Открих един закон. Магнитната стрелка се отклонява точно под прав ъгъл на посоката на електричния ток. Направих апарат, в който един магнит може да се върти непрекъснато около един неподвижен проводник.

— Майк, аз много малко разбирам от тези неща, но като гледам как блестят очите ти, чувствувам, че това е много важно за теб.

Фарадей откри принципа на електромотора, но не можа да го усъвършенствува и развие докрай. Той не успя да конструира истински мотор.

— Да, Сара, важно е. Магнетизмът може да се превърне в електричество. Това доказва, че те имат еднаква природа.

Двамата съпрузи посрещнаха щастливи новата 1822 година, която донесе още много нови идеи за младия учен. През тази и следващите години той проведе извънредно много изследвания, завърши много трудове, публикува много научни статии.

Членовете на Кралското научно дружество вече чувствуваха, че младият ръководител на лабораториите на Института е напреднал твърде много в науката. По знания той вече беше равен с тях и по предложение на Уолъстон и Хершел, и с одобрението на останалите, той беше избран за член на Лондонското кралско дружество. Това стана през 1824 г. Една година след това организираха лекциите, които Фарадей изнасяше всеки петък. Скоро той си създаде име на извънредно добър оратор и демонстратор. Той умееше да обясни просто и нагледно и най-сложните и заплетени въпроси. Лекциите му се посещаваха не само от студентите, но и от много интересуващи се от науката хора.

По това време Фарадей се сближи с Хершел. Младият Хершел се интересуваше от светлината и посвещаваше всичките си усилия за изучаването на това явление. Изследванията му изискваха най-разнообразни оптически прибори. Необходими му бяха нови апарати, но за това трябваха специални оптически стъкла. Хершел потърси помощта на Фарадей.

— Джордж Долонд изпълнява всички мои желания и конструира твърде сложни апарати, но стъклото за лещите е недоброкачествено. Трябва ми стъкло с по-добри свойства на пречупване на светлината. Какво ще кажете, господин Фарадей, ако ви помоля за помощ?

— В какъв смисъл?

— Насочете усилията си в тази област! Опитайте се да създадете стъкло с добри пречупващи свойства. Вие ще получавате стъклата, Долонд ще шлифова лещите, а аз ще изследвам оптичните им свойства.

— Идеята ви е интересна. Нека се опитаме да направим нещо. Пещта в мазето на Института, където получавахме стоманите, е съвсем запазена. Ще направим първите опити там. Като начало ще ни трябват само няколко специални тигела.

Близо пет години Фарадей изследва разнообразни стъкларски смеси. Той получи тежко боросиликатно стъкло. То имаше много добри оптични свойства. Имаше и други стъкла, но душата му го влечеше в друго направление. Апаратурите за изследване на електричеството стояха покрити с прах. След смъртта на Дейви вече никой не се докосваше до тях. През лятото на 1831 г. Фарадей изостави всички други изследвания, за да се отдаде изцяло на електричеството. За едно съвсем кратко време той направи редица важни открития. Фарадей откри принципа на действие на трансформатора и на динамото, електромагнитната индукция. Особено интересен му се виждаше въпросът за протичане на електричния ток през веществата. Фарадей установи, че водните разтвори на някои вещества провеждат електричния ток. Двата края на проводника, които той потопяваше в разтвора на електролита, Фарадей нарече електроди. Сега той най-често беседваше с Реверънд Уеуъл, който се занимаваше с история на науката.

— А как си обяснявате протичането на електричния ток през разтвора? — запита Уеуъл.

— Когато завъртя диска на електрическата машина, електричеството, което тя създава, навлиза през електродите в разтвора. То разлага разтвореното вещество на два вида частици — катиони (носещи положително електричество) и аниони (носещи отрицателно електричество). След това катионите се отправят към катода, а анионите към анода. Тук те се отелектризирват и превръщат в неутрални вещества. Извършва се процесът електролиза.

— Дали ще има някакво практическо значение този процес?

— Разбира се. Още преди да бъде изяснена същността на този процес, Дейви успя да получи с негова помощ калия, натрия, калция и още редица други вещества.

— Твърде интересно!

— Елате да ви покажа нещо наистина интересно! Вижте! Тази хартийка е напоена с разтвор на калиев йодид. Допирам двата електрода до нея и започвам да въртя електрическата машина. Виждате ли, около единия електрод се образува кафяво петно. Това е анодът. Забележете как постепенно петното расте.

— Да. Колкото повече въртите машината, толкова по-голямо става кафявото петно.

— Отделя се свободен йод. Но другото е по-важно. Вие наблюдавахте една основна закономерност. Количеството на отделеното върху електродите вещество е право пропорционално на преминалото през разтвора количество електричество.

Уеуъл спря погледа си върху една стъкленица, пълна с някакъв разтвор. В него бяха потопени две епруветки, обърнати с отворите надолу. Те също бяха запълнени с разтвор.

— А това какво е, Фарадей?

— Това е волт-електрометър. Законът за електролизата, който току-що ви демонстрирах, може да се използува за измерване на количеството електричество. Ако през този разтвор пропуснете ток, в епруветките се събира водород и кислород. Колкото по-голямо количество водород и кислород се събере, толкова по-голямо количество електричество е преминало през разтвора.

— Твърде остроумно сте го измислили.

— С помощта на този уред проверих какъв е резултатът, когато през различни разтвори пропускаме едно и също количество електричество. И знаете ли какво се установи?

Уеуъл погледна въпросително.

— Количеството на веществата, отделени от едно и също количество електричество, се отнасят помежду си както химичните им еквиваленти.

Това бяха два велики закона — първи и втори закон на електролизата.

— Знаете ли, Уеуъл, като че ли започнах да остарявам.

— Вие сте още пълен с енергия, Фарадей. Какво говорите?

— Краката страшно ме болят. Имам остър ревматизъм.

— А защо не си починете? Идете някъде на юг, да се лекувате?

— И аз така реших. Мисля да заминем със Сара за Швейцария.

Двете години, прекарани в Швейцария, донесоха само частично облекчение на страданията му. От 1835 г. той съкрати извънредно много лекциите си, но това не беше достатъчно. Наложи се да ограничи и изследванията си.

Въпреки това Фарадей не можеше да живее без лабораторията си. Електричеството, тази тайнствена и неизучена сила го вълнуваше непрекъснато. Да, то действува на веществата и ги разлага. То превръща един метален къс в магнит. То самото се поражда, когато един проводник се движи в магнитно поле. „Пространството около проводника придобива особени свойства. Там се създава електромагнитното поле, а интензитетът на това поле може да се охарактеризира чрез електромагнитните силови линии.“ За пръв път Фарадей заговори за електромагнитни силови линии и електромагнитно поле. Той пишеше, правеше открития, но същността на явленията оставаше неизяснена. Трябваше да се използува и математиката, но това не беше по силите му. Едва по-късно идеите му получиха блестящо развитие в математичната теория на Джеймс Кларк Максуел за електромагнитното поле.

 

 

Понякога страданията му ставаха непоносими. От болки той загубваше паметта си, която след известно време напълно се възстановяваше. Старият и болен Фарадей получи през 1858 г. като подарък от кралица Виктория голяма и удобна къща. Тук той прекара последните дни от живота си. От време на време го посещаваха индустриалци, учени. Те идваха да се съветват с него. Дълбочината и бистротата на ума му бяха напълно запазени, но страданията не му позволяваха да се занимава със системна научна работа. През август 1867 г. Фарадей затвори завинаги очи.