Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Ripcho (2012 г.)

Издание:

Велики химици. Том първи

доц. Калоян Русев Манолов

Рецензенти: Рада Николова, Димитър Трендафилов

Редактор I. издание: Гергина Тумбева

Редактор II. издание: Веселина Ковачева

Художник на корицата: Кънчо Кънев

Художник на илюстрациите: Владимир Коновалов

Художник-оформител: Кънчо Кънев

Художник-редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Антония Николова

Българска. Издание II.

Формат 70/100/32. Печ. коли 20. Изд. коли 12,96. Тираж 5400 + 105.

Държавно издателство „Народна просвета“ — София

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Антоан Лоран Лавоазие
1743—1794

veliki_himici_f11_antoan_lavoazie.jpg

Както винаги урокът по астрономия и днес беше много оживен. Учителят Никола дьо Ла Кай едва успяваше да отговори на въпросите на любознателните момчета. Тук, в колежа Мазарен, се учеха децата на най-изтъкнатите личности не само в Париж, но и от цяла Франция. Господин дьо Ла Кай почука с дървената показалка и заговори:

— Тишина. Повече не ще отговарям на въпросите ви. Сега е мой ред да питам, а вие ще отговаряте. Аз се радвам на любознателността ви, но искам да видя какво сте научили. И тъй, кажете ми кои съзвездия се наричат зодии и какво знаете за тях?

Гора от вдигнати ръце показваше желанието на момчетата да говорят.

— Антоан, кажете вие!

Младият, седемнадесетгодишен Антоан се изправи до чина и заговори. Всички слушаха с интерес, защото Антоан умееше да изложи и най-трудните уроци в сбита форма, съвсем ясно и просто. Дьо Ла Кай слушаше също така внимателно. Лека усмивка на доволство се плъзгаше по лицето му.

— Отлично, Лавоазие. Седнете! Следобед пак ще проведем нашите метеорологични наблюдения. Този път те ще се състоят на терасата в сградата на библиотеката. Ще ви чакам в три часа.

Звънецът удари. Класната стая се изпълни от шумните разговори на момчетата. Много и разнообразни бяха въпросите, които вълнуваха душите им. Ето още два месеца и те ще получат дипломите си. Къде ще отидат след това? Какво ще стане от тях? Всеки имаше свой план, всеки имаше свои надежди.

Антоан се вълнуваше най-много от всички. За него завършването на колежа означаваше раздяла преди всичко с господин дьо Ла Кай. Колко много научи той от любимия си учител! Той грижливо пазеше тетрадките, изписани старателно с цифри, които бяха получени при стотици наблюдения, извършени заедно. Дьо Ла Кай го научи да записва и да подрежда и най-дребните факти, установени при наблюдението. Лавоазие разлистваше с вълнение тетрадките и се взираше в красиво подредените цифри. Но 1761 г. сложи край на този живот.

Тържественият акт се извърши в началото на юни. Залата беше празнично украсена. Випускниците, строени на сцената, слушаха внимателно словото на директора. След като направи преглед на работата и поднесе поздравление към младите граждани на Франция, той започна да раздава дипломите. Антоан беше отличник и първенец на колежа. Той отговори на приветствията на директора. Дьо Ла Кай седеше на първия ред и доброжелателно се усмихваше. Изведнаж строгата редица на випускниците се огъна. Те се спуснаха към учителите си, вдигнаха ги на ръце и запяха.

— Вивант професорес…

— Да живее Дьо Ла Кай!

Публиката ръкопляскаше. От умиление майките бършеха очите си с дантелени кърпички.

Започваше нов живот.

— Честито, Антоан — поздрави го пръв господин Лоран Лавоазие, един от най-прочутите и уважавани адвокати в Париж.

— Благодаря, татко.

— Ела да те целуна, дете мое — прошепна със сподавен от радост глас госпожа Лавоазие. В очите й още блестяха сълзи.

Те слизаха бавно по каменната стълба.

— Честита радост, скъпи Антоан — каза строен черноок мъж, като се ръкува с всички.

— Гетар, много ми е приятно, че именно човек като вас ни среща пръв. Елате с нас на тържествен обед — заговори бързо господин Лавоазие.

— Благодаря. С удоволствие.

След няколко минути те вече седяха в каретата и весело разговаряха. Жан Етиен Гетар беше много известен минералог и добър приятел на семейството. Сега те обсъждаха бъдещето на Антоан.

— Аз мисля — говореше баща му, — че той ще направи блестяща кариера като адвокат. Антоан има много остър ум и ясна мисъл. Това е неоценимо богатство за един адвокат. Разбира се, от значение е и това, че моята кантора е една от най-известните в Париж.

— С вас не може да се спори — каза Гетар. — Вие съумявате да убедите и най-върлия си противник. Да се съгласим с предложението ви. На обеда ще вдигнем първия тост за бъдещия адвокат Антоан Лавоазие.

— Хайде, стига сте говорили за учене. Нека решим как да прекараме ваканцията, как да си почине детето ми — каза госпожа Лавоазие.

— За почивка имаме на разположение цяло лято, мила — отговори баща му.

— Имам едно предложение — каза Гетар. — Вече няколко години провеждам изследвания, за да съставя геоложка карта на Франция. Бих бил много радостен, ако това лято Антоан дойде с мен, за да ми помага. Трябва да изследвам още няколко планински района.

— Но това ще бъде великолепна екскурзия — възкликна Антоан.

— О, не само екскурзия. Ще трябва и много неща да се научат, млади приятелю — каза Гетар.

Наистина много неща научи през това лято Антоан. Колко разнообразни минерали се криеха в земните недра! Колко много неизвестни вещества пазеха тайните си, тайните на неоткритите елементи!

Лавоазие събираше с необикновено усърдие всяко камъче, което му изглеждаше малко по-особено от другите, всеки минерал, всеки кристал. Вечер те седяха край буйния огън, за да си отдъхнат на прохлада. Разглеждаха събраните през деня минерали, сортираха ги.

— Тези черни лъскави кристалчета са също така желязна руда — разказваше Гетар. — Те имат много интересно свойство — привличат малки железни късчета като магнит.

— Искам да видя — каза Лавоазие. — Дайте да опитам.

— Вземи. Това свойство е дало и наименованието на минерала — магнетит.

Дълго време Лавоазие допираше черния лъскав минерал до малките късчета тел и се опитваше да ги вдигне, но при трепването на ръката му те се откъсваха и падаха.

Колкото повече опознаваше света на минералите, толкова по-разнообразни ставаха мислите, които го вълнуваха. Това бяха нови неща, не по-малко интересни от правните науки и закони, на които той искаше да посвети живота си. И когато лятото изтече неусетно и той постъпи в Сорбоната, за да продължи образованието си, интересите му бяха вече раздвоени. Той слушаше редовно лекциите по римско право, изучаваше параграфите на наказателния кодекс, но намираше време за посещение на лекциите на прочутия професор по химия Гийом Франсоа Руел. От професор Руел Лавоазие научи за киселините и солите, за теорията на Щал. Тук той разбра, че много въпроси вълнуват умовете на учените, много въпроси чакат своето разрешение. Той слушаше с интерес за това особено вещество флогистон, което излитало от телата в процеса на тяхното изгаряне. От професор Руел Лавоазие научи за елементите. Воден от жаждата за знания, той откри в библиотеката произведенията на Роберт Бойл. Прочете ги на един дъх и знанията му за елементите станаха още по-големи, още по-пълни. Същевременно той работеше усърдно по подготовката си за изпитите.

През пролетта на 1763 г. Лавоазие получи учената степен „бакалавър по право“, но погледът оставаше насочен главно към геологията и химията. Той прекарваше само няколко часа в кантората на баща си или пък в съдебните зали. Много по-приятно му беше да се затвори в стаята си. Тук той усърдно изучаваше събраните минерали. Често при него идваше Гетар и те разговаряха продължително върху различни проблеми на геологията и химията.

Имаше въпроси, които занимаваха цялата общественост и по които се говореше във всички кръгове на Париж. Напоследък в центъра на разговорите стоеше въпросът за осветлението на Париж. Нощем улиците бяха тъмни и беше страшно да се движиш из града. Академията на науките реши да обяви конкурс за написване на практически доклад по въпроса за осветлението на големите градове.

Лавоазие реши, че и той може да участвува. С присъщата му енергия и усърдие започна да изучава проблемата както от теоретична гледна точка, така и от практичната й страна. Докладът, който написа, не можа да спечели наградата, но той обърна вниманието на академиците. Проблемата се разглеждаше с изключителна яснота, в стройна и сбита форма. Лавоазие показваше едно необикновено дълбоко разбиране и усет за използуване на теорията и лабораторните изследвания за практически цели. Единодушно се прие предложението — докладът да се отпечата в изданията на Академията, а авторът да се награди със златен медал.

Церемонията беше тържествена, но още по-голямо беше тържеството в душата на младия Лавоазие.

— Ние пожелаваме — говореше председателят на Академията — 1766 г. да бъде първата година, да бъде началото на безкрайни успехи за младия Антоан Лавоазие. Ще се радваме, ако в бъдеще той докаже, че е достоен за това да влезе в нашите редици. Желаем ви ползотворна работа, млади приятелю!

Бурни ръкопляскания заглушиха последните думи на оратора. Лавоазие благодари сърдечно и зашеметен от щастие тръгна към къщи. Той изкачи стълбите на един дъх и влезе задъхан в стаята си. Това вече не беше стая, а истинска лаборатория. Още на другия ден той реши окончателно да изостави адвокатската кариера и да се отдаде на изследователска работа по химия. Образованието му беше юридическо, но той сам беше учил твърде много химия и сега тя стана смисъл на живота му.

Имаше нещо твърде интересно в минерала гипс. Бледожълтеникавите прозрачни меки кристали привличаха отдавна вниманието на младия изследовател. Особено интересно му се струваше отнасянето на гипса спрямо водата. Гипсът се стриваше лесно на прах, но оставен за известно време във вода, той я правеше необикновено твърда, т.е. в нея сапунът не можеше да образува пяна. Лавоазие запои една стъклена тръбичка, а края й изду като малко балонче. Постави в балончето няколко песъчинки. Потопи тръбичката във вода, но тя не потъна. Балончето с песъчинките отиде към дъното на съда, но тънкият край на тръбичката остана изправен над повърхността на водата. Когато постави същата тръбичка в гипсовата вода, той забеляза, че тънкият й край стърчеше по-високо над водната повърхност. Тази тръбичка Лавоазие нарече хидрометър (днес ние я наричаме ареометър). С помощта на този хидрометър можеше да се определи много бързо гъстотата на една течност. Той много пъти обсъжда това свойство с приятеля си Гетар. Те все още не можеха да изяснят взаимодействието на гипса и водата.

— Съвсем ясно е — казваше Лавоазие, — че гипсът минава във водата. Това показва моят хидрометър.

— Но, разбира се, това е едно основно мнение. Вярвам знаеш, че според химиците водата се превръща в земя и земята във вода. В този случай земята, това е гипсът.

— Да, наистина така учат някои от нашите съвременници, но струва ми се, че тези мисли не са съвсем точни и ясни. Ето например Антоан Депарсийо предлага следния начин за изследване на водата. Да я изпарим до сухо и да измерим остатъка — земята, която е съдържала.

— Методът на Депарсийо е доста съмнителен — отговори Гетар, — защото според Жан Батист Льороа не може да се получи дестилирана вода, която да не съдържа земя (сух остатък).

— Не! Тук има много неясни неща. Ще трябва да продължа да изучавам свойствата на водата.

— И какво мислиш да предприемеш?

— Ето какво. Ти вече знаеш за моя хидрометър. Ще го потопя в съвсем чиста вода — дестилирана, и ще отбележа с чертичка върху тръбичката мястото, докъдето е потънала, а след това ще отбележа с нова чертичка докъде е потънала в наситен разтвор на готварска сол. По този начин ще мога по един доста прост метод да определям гъстотата на природните води. Ще трябва само да потопя хидрометъра, и да отчета до кое деление потъва.

— Но ти забравяш мнението на Льороа.

— Наистина, ако той е прав, аз не бих могъл да имам стандартна дестилирана вода и задачата би била неразрешима по този начин. Ето защо трябва да изясня преди всичко може ли да се пречисти водата чрез дестилация и как може да стане това.

— Проблемата е много интересна. Също като първите ти две статии върху гипса.

Заради тези статии Лавоазие бе избран за член на Френската академия на науките.

В началото на 1768 г. приеха Лавоазие за младши член на Академията или, както се казваше, „за адюнкт“. Тъй като вече много академици се убедиха в неговите способности да излага мислите си сбито и ясно, те единодушно гласуваха за назначаването му като секретар в редица научни комисии. Докладите, които Лавоазие пишеше за работата на тези комисии, се отличаваха с изключителната си яснота и прецизност.

Наред с работата в Академията Лавоазие не преставаше да се занимава и в лабораторията си. Той доказа, че ако водата се дестилира два пъти, тя практически се очиства от всички примеси. Тази вода има свойствата на дъждовната вода, следователно последната може да се счита като най-чистата природна вода. Опитите, които той провеждаше, изискваха много средства. Имаше нужда от много и твърде скъпи лабораторни прибори. Заплатата, която получаваше в Академията, беше съвсем недостатъчна. Лавоазие се видя принуден да потърси други източници за доходи. Не след дълго му се удаде удобен случай.

За да осигури постоянни доходи за държавната хазна, френското правителство реши да преотстъпи правото за събиране на косвените данъци на акционерното дружество, наречено „Общ съюз“. За да получат това право, членовете трябваше да платят предварително на държавата една огромна сума, а след това да събират данъците. Тази система се оказа по-добра от старата, но тя криеше опасност за фалшификации и злоупотреби. Въпреки това обаче Лавоазие реши да се включи в „Общия съюз“. Сега той трябваше да потърси помощта на баща си. Както обикновено господин Лоран Лавоазие работеше в кантората си.

— На какво дължа тази чест, господин Лавоазие-млади? — запита го баща му със строг глас. — Радвам се, че все пак не си забравил вратата на кантората ми.

— Татко, смятам, вече си разбрал, че от мен адвокат няма да излезе. Интересите ми са другаде. Влече ме науката за природата, нейните тайни, нейните загадки.

— Да, но за тази наука са нужни пари, а ти ги нямаш.

— Точно за това съм дошъл при теб.

— Ето ти теб изненада. Е? Да чуем?

— Ще стана член на Общия съюз. Молбата ми към теб е да ми станеш гарант пред Националната банка, за да получа заема от 5 милиона франка.

— Но това е сума, с която може да се купи половината Франция! — промълви баща му с пресекнал от вълнение глас.

— С тази сума ще заплатя една трета от акциите, а след това в продължение на пет години не само ще си я възвърна, но и ще спечеля огромно богатство от събраните данъци.

— Твърде опасна игра започваш, синко. Все пак, щом искаш, ще се опитам да ти помогна.

— Благодаря ти, татко.

Големият авторитет на господин Лоран Лавоазие помогна и сумата беше отпусната. Директорът на Общия съюз господин Жак Полз незабавно възложи на Лавоазие куп задачи и той започна работа с неизчерпаемия си ентусиазъм и енергия на своите 25 години.

Три години вече Лавоазие непрекъснато пътуваше из Франция, пишеше доклади, правеше отчети. Той стана един от най-дейните членове на съюза. През време на пътуванията си той не забравяше и науката. Заради нея той се беше впуснал в тази толкова рискована авантюра. С получените пари Лавоазие уреди богата лаборатория. В нея ежедневно прекарваше по няколко часа. През време на пътуванията си той извърши изследване на много природни минерални води. От ранна сутрин до късно през нощта той работеше или приведен над отчетите в кантората на Общия съюз, или в лабораторията. Освен това редовно присъствуваше на заседанията на Академията. Животът му беше непрекъснат поток от работа. И ето че над сивото ежедневие, над водовъртежа от задължения изгря светъл пролетен лъч. Този лъч беше усмивката на дъщерята на директора Жак Полз.

Те се срещнаха в кантората на баща й. Лавоазие поздрави учтиво и се наведе над струпаните върху бюрото документи, но странно — сините очи на 14-годишната госпожица Мария-Анна Полз го привличаха като магнит и той отново се загледа в тях. Тя също го гледаше. Върху устните й трепна усмивка. Тя се разля по цялото й лице и накара очите й да заблестят. Нещо необикновено завладя Лавоазие. Някакъв глас сякаш му пошепна: „това е тя — твоята избраница“.

Оттогава всичко му се струваше някак променено. Всичко стана по-хубаво, по-красиво. Скоро Лавоазие разбра, че животът му е невъзможен без тази усмивка и поиска ръката на дъщерята на шефа си. Сватбата беше много тържествена. Тя, бъдещата госпожа Лавоазие, беше едва на 14 години. Потънала в дантелена премяна, тя приличаше на фея от приказките. Той, стройният, с пригладена назад коса, 28-годишен Антоан Лавоазие изглеждаше най-щастливият човек на света.

И наистина той беше щастлив. Изключителната интелигентност на Мария, нейната необикновена способност да разбира съпруга си, нейната всеотдайност, непрекъсната помощ, която тя му оказваше, изпълваха живота им с наниз от радости.

Една година след сватбата (1772 г.) Лавоазие беше приет за редовен член на Академията на науките. В лабораторията, където работеха още други двама изследователи — Маке и Каде, — той започна да прекарва все по-дълго време. Един основен въпрос вълнуваше по това време учените — въпросът за горенето. Много от тях разбираха смътно, че флогистоновата теория не може да обясни задоволително този основен процес, но те нямаха достатъчно факти, за да създадат нова, по-правилна теория. Лавоазие също се интересуваше от тези въпроси. Често те спореха тъй разпалено, че разговорът им приличаше по-скоро на караница, но тогава се раждаха новите идеи.

Това се случи през една студена февруарска вечер. Маке прочете на глас една статия, в която се описваше как нагретият при висока температура, диамант „изчезнал“ и не останало дори прашинка от него.

— Защо? — каза замислено Каде.

— Какво ли се е образувало от него? Все пак при изгарянето на веществата се образува пепел, а в този случай и това не се наблюдава — добави Маке.

— Причината би трябвало да се търси другаде — каза Лавоазие.

— Не виждам къде — отговори загрижено Каде.

— Аз също не съм много наясно, но смятам, че може би околната среда ще влияе — каза Лавоазие.

— Но загряването става на въздуха — добави Маке.

— А нима въздухът не може да влияе? — каза Лавоазие.

— Наистина. Никой не се е сетил да провери какво би станало, ако се загрее диамантът в отсъствие на въздух.

— Ето ви идея. Съгласни ли сте да започнем работа заедно?

— И то още утре.

На другия ден Лавоазие донесе няколко диаманта. Маке приготви гъста паста от графит. Те обвиха малките блестящи скъпоценни камъни с дебел слой паста и започнаха да загряват малките черни топчици. Скоро топчиците се нажежиха и започнаха да светят като въгленчета. След няколко часа те охладиха въгленчетата и ги разтрошиха. Какво беше учудването им, когато намериха диамантите непокътнати.

— Удивително!

— Виждате ли? Излиза, че „изчезването“ на диаманта има някаква връзка с въздуха. Може би те се свързват? — каза Лавоазие.

— Това е толкова различно от всичко, което знаем за горенето, че ме е страх да го помисля — промълви Каде.

— И все пак опитът показва, че е така — каза Лавоазие.

Откритието беше толкова особено, че всички останали въпроси престанаха да занимават Лавоазие. Сега за него имаше само един въпрос — въпросът за горенето. Той незабавно започна да изследва горенето на фосфора и сярата. Успя да улови напълно белия дим, който се получава при изгарянето на фосфора. Лавоазие успя дори да го претегли и установи, че е по-тежък от изходния фосфор.

— Фосфорът се свързва с въздуха.

Тази мисъл не му даваше покой. „С колко въздух?“ „Как?“ И изведнъж нова идея се роди:

— Ще изгоря фосфора в затворен съд и ще измеря количествата на веществата, на въздуха преди всичко.

Паничката с фосфор той постави върху плаващата над водата коркова поставка. Допря един нажежен тел, за да запали фосфора, и бързо го похлупи със стъкления звънец. Гъст бял дим изпълни пространството под звънеца. Скоро фосфорът угасна и Лавоазие забеляза, че водата започна да се изкачва и да запълва звънеца. Не след дълго обаче изкачването спря.

— Изглежда че съм поставил малко фосфор. Не можа да се свърже всичкият въздух. Ще повторя опита.

И вторият опит, с двойно повече фосфор, даде същия резултат — водата се изкачи до същото ниво. И след десетия опит резултатът не се промени.

— Фосфорът се свързва само с една пета част от въздуха. Нима въздухът е сложна смес?

Лавоазие изследва горенето на сярата. И пак резултатите бяха подобни. При изгарянето си сярата се съединяваше само с една пета част от въздуха. Тогава Лавоазие започна да изследва изгарянето на металите. При продължително нагряване металите се превръщаха в метална пепел, но смесена с въглен и нагрята при висока температура, металната пенел отново се превръщаше в метал. При този процес обаче се отделяше газ, който химиците наричаха „фиксиращ се въздух“. Проблемите станаха по-широки, но и по-сложни. Лавоазие разбираше ясно, че горенето е свързано с газовете, но все още не беше стигнал до развръзката. Трябваше да се изучат и газовете. „Какво представляваше «фиксиращият се въздух»? Съдържа ли варовикът «фиксиращ се въздух»? И откъде се получава той, когато загряваме варовика и го превръщаме в негасена вар? Винаги ли при изгарянето се поглъща въздух? Ако е така, тогава кое вещество е по-сложно — металът или металната пепел?“ Въпросите изникваха един след друг и един след друг идваха отговорите. Лавоазие вече мислеше по друг начин, точно обратен на учението за флогистона. За него вече беше ясно, че „въздухът се състои от две части — едната поддържа горенето, тя се свързва с металите при нагряването им, а другата не поддържа горенето и в нея живите организми загиват. При изгарянето си телата поглъщат тази активна част на въздуха — да го наречем «добър въздух». Това обяснява защо полученият продукт е по-тежък“. Някои от опитите Лавоазие извърши в затворени съдове. Той изгори олово, живак и други метали в запоени стъклени съдове и забеляза, че преди нагряването и след нагряването теглото на съда не се променя. Въпреки това образувалата се метална пепел беше по-тежка от взетото изходно количество метал. Това велико откритие днес ние наричаме закон за запазване теглото на веществото.

Роди се новата теория за горенето. Не всичко беше още напълно изяснено, но в научните статии на Лавоазие вече ясно се говореше за несъстоятелността на флогистоновата теория. Не можеше да се приеме теория, в която се говореше за отрицателно тегло на веществата. Въпреки явните предимства на схващанията на Лавоазие той все още беше сам. Нито един от учените не се осмеляваше да го подкрепи. Той трябваше да докаже правотата си сам. Но трябваше да отделя и значителна част от времето си за работа в Общия съюз. Освен това в началото на 1775 г. получи назначение за директор на новосъздаденото „Управление за барут“. Въпреки огромната си заетост Лавоазие прие, защото щеше да има на разположение великолепни лаборатории, а освен това получи просторна и удобна квартира. Близо цяла година той посвети на дейността за финансово и административно укрепване на управлението.

В същото време Лавоазие се занимаваше с изследване на материалите, използувани за производството на барута. На другата година доказа, че селитрата и азотната киселина съдържат „добър въздух“. Той установи, че и сярата, и фосфорът при изгарянето си също се свързват с този вид въздух и получените продукти имат киселинни свойства.

— Тогава може би всички киселини съдържат този газ.

И той го нарече кислород. Сега вече теорията за горенето можеше да бъде формулирана съвсем точно. Лавоазие приемаше, че при изгарянето си телата се свързват с кислорода. Това води до увеличаване на теглото. Кислородът е абсолютно необходим за горенето. „Фиксиращият се въздух“ не е елемент, за какъвто го считаха всички. Той е продукт, получен при изгарянето на въглерода. Следователно той е съединение на въглерода с кислорода. Стана съвсем ясно, че металите са прости вещества, а металната пепел е сложно съединение, получено при свързването на метала с кислорода. И все пак имаше един пункт, по който не можеше да се намери отговор. Това беше изгарянето на „запалимия въздух“. Този газ се получаваше при разтваряне на металите в киселина. Той беше много лесно запалим и изгаряше. Съгласно новата теория продуктите трябваше да бъдат по-тежки, но Лавоазие не можеше да ги хване напълно и винаги получаваше по-малко тегло. Тук се явяваше и друга мъчнотия. Според теорията за киселините този газ — „запалимият въздух“ (водородът), след съединяването си с кислорода трябваше да образува киселина, а такава не можеше да се получи.

— Нима теориите не са верни?

Нима Лавоазие се заблуждаваше?

Той реши да обсъди тази сложна проблема с пристигналия от Англия физик и химик Чарлз Благден. Лавоазие му разказа подробно за несполуките при опитите.

— Тук въпросът е малко по друг — каза Благден. — „Запалимият въздух“ при изгарянето си образува вода.

— Това не може да бъде — възкликна Лавоазие. — Впрочем разкажете ми по-подробно.

— Приятелят ми Хенри Кавендиш доказа, че ако смесим обикновен въздух със запалим въздух и възпламеним сместа в затворен съд, по стените му се образуват малки капчици. Това е продуктът от изгарянето на запалимия въздух. Кавендиш установи, че това са водни капчици.

— Откритието е поразяващо. Значи водата не е елемент, а сложно вещество. Бих искал още днес да повторя тези опити и да се убедя сам в това. Ще бъдете ли така любезен да дойдете в лабораторията, за да ми дадете някакви указания.

— Разбира се. С удоволствие.

В лабораторията дойдоха много учени. Апаратурата подготвиха Лавоазие и Лаплас. Те използуваха скицата, която Благден им начерта. Опитът беше сполучлив. По стените на съда наистина се появиха водни капки. Те приготвиха всичко много набързо и никакви количествени изводи не можаха да се направят. Все пак Лавоазие се убеди, че тук е звеното, което ще свърже теориите му в една цялостна верига. Той се впусна в изследването на водата с необикновено старание. За кратко време успя да докаже, че водата се разлага на кислород и запалим въздух. Когато смес от тези два газа се запали, отново се образува вода. За да докаже, че и тук няма никаква загуба в теглото, той приготви смес от двата газа и я затвори в стъклен звънец, потопен в живак. Цялата апаратура постави върху блюдото на голяма аналитична везна. Няколко пъти извърши изгаряне на сместа и винаги теглото на веществата преди реакцията оставаше равно на теглото на веществата след реакцията.

„Следователно законът за запазване теглото на веществото е всеобщ закон. Теорията за окисляването е всеобща. Няма никакви изключения. А запалимият въздух? С кислорода той дава вода. Тогава нека да го наречем «водород» — елемент, раждащ вода.“

Тези мисли Лавоазие изказа и пред академиците, които се събраха, за да им демонстрира опитите си. Те все още не искаха да се съгласят с него. Водеха се остри спорове. Учените не искаха да признаят работите на Лавоазие. Обвиняваха го, че е заимствувал идеите за изследванията си от Пристли и Кавендиш. Те изтъкваха, че и друг учен също е извършил подобни опити за разлагане на водата. Това беше Гаспар Монж. Те не искаха да признаят приоритета на Лавоазие.

Вместо да обединят усилията си, учените спореха за това кой пръв е открил дадено явление и съвсем забравяха, че те са дошли да обсъждат теорията на Лавоазие.

Макар че все още никой не я признаваше, Лавоазие продължаваше да провежда изследвания. Сега той започна съвместна работа с големия физик и математик Пиер Симон дьо Лаплас. Те построиха специален апарат, с който може да се измерва отделената топлина от изгарянето на веществата чрез измерване количеството на водата, получена от поставения в апарата лед. Това беше така наречения леден калориметър. Те извършиха подробни изследвания и на топлината, която се отделя от живите организми. Като измериха количеството на издишания въглероден двуокис и отделената от организма топлина, те доказаха, че храната „изгаря“ по особен начин в организма. Топлината, която се отделя при това изгаряне, служи да поддържа температурата на тялото.

Постепенно Лаплас се убеди в правотата на схващанията на Лавоазие и пръв прие неговата теория. В същата година — 1785 — в подкрепа на теорията на Лавоазие се изказа и станалият вече много известен Клод Луи Бертоле. Малко след това на негова страна преминаха и най-известните по това време химици Антоан Фуркроа и Гитон дьо Морво.

Гитон дьо Морво се срещна с Лавоазие във връзка със съвсем друг въпрос. Той го намери в лабораторията му.

— Можем ли да поговорим по-надълго върху някои, според мен, твърде важни въпроси?

— На ваше разположение — отговори Лавоазие.

— Не знам дали ви интересува, но засега в наименованието на химичните съединения съществува пълен хаос. Най-различни фантастични имена.

— С това съм напълно съгласен.

— В момента се подготвя издаването на химичния дял в „Методическата енциклопедия“. Невъзможно е да се изяснят всички въпроси достатъчно изчерпателно чрез съществуващите досега наименования. Аз съм на мнение и вече започнах да изготвям нова номенклатура (система за наименование на веществата) на химичните съединения. Разбира се, необходима ми е помощта на най-добрите химици.

— Тогава би трябвало да се обърнете към Фуркроа.

— Това вече направих. Ще поговоря също така и с Бертоле. Може би ще трябва да се съберем и да обсъдим заедно тази сложна проблема. Ето например, даже такова просто понятие като флогистона, ми създава трудности.

— Флогистон ли? Няма никакъв флогистон, господин дьо Морво. Моята теория сложи край на тази заблуда.

— Вашата теория? — Гитон дьо Морво гледаше като поразен. Той не намираше думи да продължи по-нататък. Неудобното положение, в което, изпадна, изчезна при усмихнатото лице на Лавоазие. Той започна кратко да излага основите на своята теория за горенето. Гитон дьо Морво слушаше в прехлас.

— Въз основа на тази теория аз бих могъл да направя някои предложения дори още сега. За имената на водорода и кислорода смятам вече разбрахте. Но да вземем металната пепел. Това е съединение на метала с кислорода. Нека съединенията на кислорода с елементите да наречем окиси. Тогава цинковата пепел ще бъде цинков окис, желязната пепел — железен окис. А какво е „фиксиращият се въздух“? Знаете ли, аз вече доказах, че той е съединение на въглерода с кислорода. Тогава той трябва да бъде наречен въглероден окис. (Правилното е двуокис, но тогава това още не е било известно.)

— Това е възхитително! Вашата теория прави революция в химията!

— А вашата номенклатура ще я подпомогне.

Още много пъти се срещаха големите учени. Много пъти те обсъждаха тази тъй важна проблема. Това беше въпросът за езика на химията. Създаваше се един нов език. Език, но който щяха да заговорят химиците от целия свят. Езикът, който щеше да улесни взаимното разбиране. Език, с помощта на който щяха да се изразяват точно, ясно и лесно всички химични промени на веществата. В 1787 г. Гитон дьо Морво публикува „Метод на химичната номенклатура“, в създаването на който взеха живо участие Лавоазие, Фуркроа и Бертоле.

В същото време Лавоазие работеше върху едно от своите най-велики творения — учебникът по химия. Беше вече крайно време да се напише учебник по химия. Налагаше се явленията да се обяснят по новому. Трябваше да се изложат ясно основите на съвременните теории. Новите постижения на химията надхвърляха далече рамките на остарелите вече учебници на Кристоф Глазер и Никола Льомери. Лавоазие скицира основните раздели на учебника си още преди осем години. Сега той ги преработи основно и към края на 1788 г. го завърши в окончателен вид. За изготвянето на ръкописите имаше голяма заслуга и госпожа Лавоазие. Тя нарисува илюстрациите към третата част на учебника. Сега предстоеше още една задача. Трябваше да се изработят клишетата. Лавоазие й обясняваше възбудено.

— Рисунките са великолепни, Мария. От редакцията настояват клишетата да изработиш ти.

— Но аз никога не съм се занимавала с това, Антоан.

— Ще се справиш, мила. Всъщност третата част на учебника е наполовина твоя.

— А първата е изключително твоя, Антоан. Твоята теория за горенето, образуването и разлагането на газовете, изгарянето на простите вещества, образуването на киселините, съставът на атмосферата, съставът на водата, новата номенклатура. Това са неща, които досега не са писани в нито един учебник. Антоан, това е революция в химията.

— Да, Мария, тези нови идеи се възприемат вече и будят голям интерес. Но и втората част на учебника също така е построена по нов начин — таблиците на киселините и основите, на продуктите от взаимодействието им и особено таблицата, която съдържа познатите досега 33 прости вещества. Аз съм сигурен, че тя ще се разшири при бъдещите изследвания и ще стане изходен пункт, за да се върви по-нататък.

Учебникът на Лавоазие наистина стана крайъгълен камък за новата химична наука. Само няколко години след издаването му в 1789 г. той беше преведен и издаден в много страни на Европа и Америка. Една нова епоха се създаде в химията същата година, когато започна и една нова епоха за човечеството. 1789 година — годината на Френската революция. Буржоазията трябваше да заеме своето законно място в обществото, за да премахне от пътя си пречките, издигани от старата феодална аристокрация. Като чувствуваше важността на обществените проблеми, Лавоазие също участвуваше в политическия живот. Като депутат в събранието в Орлеан той направи важни предложения за реформи, но реакционното аристократическо болшинство отказа да направи каквито и да било отстъпки.

Нападките срещу държавния апарат ставаха все по-чести и по-ожесточени. Критикуваха данъчната система, критикуваха Общия съюз. Наричаха ръководителите на Съюза, в чиито първи редици се намираше и Лавоазие, кръвопийци.

В 1791 г. правителството се принуди да разтури Общия съюз. Назначиха комисия, която трябваше да прегледа сметките на Общия съюз до края на 1792 г. и да докладва подробно върху дейността му. Едновременно с прекратяване дейността си в Общия съюз Лавоазие напусна и „Управлението за барут“. Той и жена му се преместиха в много по-малка и неудобна квартира. Освен това той вече нямаше достъп и до лабораториите на „Ройал арсенал“. Сега Лавоазие прекарваше по-голямата част от времето си в лабораторията на комисията по мерки и теглилки. Освен административното ръководство на Лавоазие възложиха да определи плътността на дестилираната вода, за да могат да се създадат еталони за измерване на физичните величини. Задачата той изпълни заедно с Абе Хаюи. Тази комисия сложи началото на съвременната метрична система.

Времето течеше бързо. Беше средата на 1793 г., а комисията все още не можеше да изготви изложението си по дейността на Общия съюз. На 5 юни същата година правителството издаде заповед за разтурване на комисията. То нареди също така всички книжа на Съюза да се запечатат. Въпреки всичко Лавоазие се чувствуваше спокоен, защото знаеше, че те бяха действували съгласно закона и нямаше нито един пункт, по който можеха да ги обвинят. Събитията обаче се развиваха бурно. Настъпваше периодът на терора, периодът, през който почти всички въпроси се разрешаваха чрез гилотината.

На 10 септември стража обгради къщата, в която живееше Лавоазие. Два дни полицаите обискираха и най-затулените кътчета на сградата. Търсенията им останаха напразно. Нямаше никакви документи, въз основа на които да се направи обвинение. Две седмици след това отпечатаха документите на Съюза и възложиха на всички членове да изготвят сами отчет, който да представят на първи април 1794 г. Лавоазие се зае за работа с огромна енергия. За него, който 25 години води отчетите и докладите на Общия съюз, не представляваше трудност да направи извлечение от сметките и да покаже, че всичко е било вършено по законен ред.

Народът обаче се вълнуваше. Често пъти през време на уличните демонстрации се чуваха викове за смърт. На 24 ноември 1793 г. революционният комитет издаде заповед за арестуването на всички членове на Съюза.

Лавоазие пишеше в кабинета си. Госпожа Лавоазие седеше до прозореца с пребледняло лице. Сърцето й замираше пред страшната мисъл.

— Трябва да се действува бързо — каза делово Лавоазие.

— Какво може да се направи? — проплака Мария.

— Ще се скрия у хлебаря Трито. Ти ще отидеш в Националния конвент, в Революционния комитет и ще молиш да издадат декрет за освобождаването ми. Моята научна дейност, откритията, които направих през живота си, новата наука, която се създаде благодарение главно на моите открития, са достатъчна гаранция, за да ме оставят на свобода и да не ме намесват в тези работи.

veliki_himici_f12_antoan_lavoazie_v_laboratorijata_si.png

Уви! Тук Лавоазие се лъжеше! Всички молби бяха напразни. Навсякъде посрещаха госпожа Лавоазие с хладна любезност и й даваха учтив отказ. Какво можеше да се направи?

Нищо. И Лавоазие отиде в Революционния комитет, за да се предаде. Той влезе доброволно в тъмничната килия, защото все още вярваше в безпристрастието на Темида и смяташе, че истината ще се разкрие пред съда.

Уви! И тук той се излъга. Всеки ден обвинителите измисляха нови обвинения. Всеки ден следствията вземаха обратен ход. Обвиниха ги, че са фалшифицирали тютюн, че са го овлажнявали повече от допустимото и с това са увреждали здравето на гражданите. Като се базираха на това обвинение и като използуваха разгорещената атмосфера на пролетта на 1794 г., обвинителите пренесоха делото в Революционния трибунал.

Но тук се съдеха само контрареволюционери.

На 7 май ги разпитаха набързо и след това ги преместиха в нови килии. В един часа след полунощ вратата на килията изскърца и бледната светлина на свещта освети мрачното лице на чиновника.

— Антоан Лоран Лавоазие. Това е копие от обвинителния акт. Утре ще бъдете изправени пред Революционния трибунал.

Лавоазие пое безмълвно листа, изпълнен с нечетливи думи. Той напрягаше очи при трепкащата светлина на свещта, но не можа да прочете почти нищо. На разсъмване го откараха заедно с останалите членове в Революционния трибунал. Петнадесет минутната консултация с назначените от трибунала защитници протече съвършено формално.

Разпитът започна със закъснение, защото председателят Кофинял свика съвета на предварително заседание. Това заседание прибави ново обвинение — членовете на Съюза снабдявали контрареволюционерите с огромни суми.

Лавоазие беше поразен. Какво чудовищно престъпление! Обвинение, без доказателства!

Но контрареволюционната дейност се наказваше със смърт. Заседанието на Трибунала не трая дълго. Присъдата беше смърт.

Два часа след това, на 8 май 1794 г., ножът на гилотината падна, за да отсече главата на един гений. Франция осъди своя велик син на смърт. Светът загуби един от най-великите умове на човечеството.