Калоян Манолов
Велики химици (2) (Том първи)

Йохан Рудолф Глаубер
1604—1670

Беше пролетта на 1625 година — годината, която вещаеше нови нещастия за германския народ.

Вече седем години братоубийствена война опустошаваше страната. Католиците, подкрепяни от френските йезуити, палеха къщите и църквите на протестантите и ги избиваха. Ужасът на войната принуждаваше много хора да напуснат родния си край.

Вековните гори бяха убежище за много нещастници. В горите бродеха разбойници, в горите се криеха изплашените монаси, в горите ставаха сражения.

Дърветата забулваха с тайнствен полумрак пътя, по който вървеше бавно слаб, висок млад мъж. Два дни вече откакто напусна Линц и скиташе из гората, но все още Виена оставаше далеч. Нещо необикновено ставаше с младия 21-годишен странник. Краката му натежаха като олово, огън сякаш бушуваше в тялото му. От време на време той залиташе от изтощение и кожената торба, метната на гърба му, силно се разлюляваше. Не изминал и стотина метра, странникът изведнъж се строполи на земята. Стори му се, че огромен пламък го поглъща и той загуби съзнание…

Когато се опомни и отвори очи, погледът му се спря върху догарящата свещ. Бледата й светлина едва разпръскваше полумрака на почти празната колиба.

— Къде съм? — простена странникът.

— При добри хора, сине — отговори белобрад, измършавял, с окъсани дрехи монах.

— Защо съм тук?

— Ти си тежко болен, синко. Намерих те ей там, на пътя, лежеше в несвяст. Тялото ти гореше от треска.

— Ти кой си?

— Монах-отшелник. А ти?

— Казвам се Рудолф Глаубер, но майка ми ме наричаше Йохан. Роден съм в Карлщад.

— Къде отиваш?

— Във Виена. Аз съм майстор на огледала. Надявам се, че ще намеря доста работа там.

— Навярно баща ти те е научил на този занаят?

— Баща си едва помня. Той беше бръснар. Умря много рано. Поряза се, като бръснеше един труп, и раната му така се възпали, че за два дни умря. Скитам, отче, сам по света. Много неща виждам и много неща научавам. Не е трудно да изкараш малко пари и да преживееш.

— Не си ли гладен?

— Не. Искам само да пия вода. Нещо изгаря стомаха ми. Далече ли е оттук Виена?

— Не е много далеч, но ти си слаб, няма да можеш да вървиш. Остани да починеш тази нощ при мен.

Рудолф не отговори, защото отново болки зашеметиха съзнанието му и той се отпусна безмълвен върху застлания с горска папрат одър.

Отшелникът имаше в колибата си много лечебни билки, знаеше да лекува много болести, но за тази болест той нямаше лекарство.

— Унгарска болест^[1]. Знаеш ли каква е тя? — обърна се той към изнемощелия странник.

— Не съм чувал — простена Рудолф.

— По тялото ти ще се явят червени петна, огън ще изгори тялото ти, та чак косите ти ще окапят, и ако имаш късмет, ще оздравееш.

Рудолф слушаше с разширени от болестта, а може би и от уплаха зеници.

— Няма ли лекарство за нея?

— Няма. Е, казват, че в лозята при Нойщад имало извор, който я лекувал. Трябва да пиеш само от неговата вода.

— Отче, подай ми торбата.

Рудолф дълго рови в нея и най-после извади една стара кесия. Подаде я на монаха.

— Вземи, това е цялото ми богатство. Вземи го, но ме заведи при извора.

Две изнемощели фигури, две сенки лъкатушеха по неравния път на юг от Виена. Полуживи — единият смазан от болестта, а другият от умора и глад — те стигнаха до извора в Нойщад.

Близо цял месец Рудолф лежа в несвяст в сламената колиба. Монахът му носеше вода от извора и това беше единствената храна за изтерзания му организъм. В края на краищата младостта победи. Рудолф се възвръщаше постепенно към нов живот. Той вече можеше да отива сам до извора, за да пие целебната му вода. Какво чудо! Каква сила се крие в тази вода! Струваше му се, че най-висшето, най-благородното нещо на земята е да можеш да лекуваш болестите на хората. Да чувствуваш, че държиш в собствените си ръце въжето, което може да обуздае смъртта. Скитническият живот, който беше водил досега, му изглеждаше съвсем празен и безсмислен. Защо си е губил времето? Защо досега не е изучил тайните на лекарствата? В Нойщад Рудолф се срещна с аптекаря Айснер. Той дълго го разпитва за чудните свойства на минералния извор.

— Водите на този извор са били изучени още от швейцарския лекар д-р Парацелз. Даже в една от книгите му пише, че тези води съдържат сол, която той нарекъл „сал ениксум“, но аз съм на мнение, че това е селитра — разказваше аптекарят.

— Случвало се е през време на моите странствувания да работя и в аптека, но никога не съм предполагал, че тук могат да се направят толкова големи открития, да се получат и изучат вещества с такава тайнствена сила. Господин Айснер, моля ви, приемете ме на работа. Ако съм щастлив да живея още, животът си ще прекарам в лабораториите на аптеките.

— При мене работата е малко и нямам нужда от помощник, но като имам пред вид състоянието ви, ще ви взема. Имам добри приятели във Виена и се надявам, че след време ще можете да се настаните там и да печелите повече.

Радостта и благодарността на Глаубер бяха безкрайни. Той четеше с удивително усърдие дебелите книги с избелели от времето букви, наблюдаваше внимателно работата на аптекаря Айснер.

Добил значителни познания и сръчност, той не забрави водите на Нойщадския извор. Изучи ги подробно и отдели съдържащата се в тях сол. Тя съвсем не приличаше на селитра. Глаубер я нарече „сал мирабиле“, а днес ние я наричаме натриев сулфат. Една година по-късно той постъпи на работа в една аптека във Виена. И тук Рудолф работеше с изключително старание. Само след три години той получи майсторско свидетелство и стана аптекар.

Рудолф беше едва на 25 години. Въпреки голямото влечение към изкуството да се правят лекарства, трудно му беше да живее на едно място. Привличаше го животът на пътешественик. Искаше да види други градове, други хора — да опознае света, да научи тайните му. Тогава той се сбогува и замина за Залцбург. Тук е работил неговият учител, този, от който Глаубер винаги се възхищаваше, този, когото той тачеше най-много от всички — Парацелз.

Глаубер коленичи пред надгробния камък. Там имаше надпис: „Теофраст Бомбаст фон Хоенхайм, наречен Парацелз, 1493-1541“. Душата на Глаубер се изпълни с благоговение пред този велик учен, който постави нови задачи пред алхимиците — да търсят лекарствени вещества, да изучават действието им върху човешкото тяло.

Мисли със светкавична бързина минаваха през съзнанието му. „Аз съм твой последовател, велики учителю. Не искам да стана прочут като тебе, но искам да изуча всичко, което ти си направил, за да мога да се изправя пред тайните пътища на смъртта и да я накарам да отстъпи.“

Глаубер наистина научи много. Той работи като аптекар в Залцбург, Касел, Париж, Ханау, Гисен. Размирните военни години го принуждаваха да се мести. Войната, започната в 1618 г., все още продължаваше. Все още католици и протестанти се биеха ожесточено — едните за надмощие, а другите, за да защитят правата си. В 1644 г. Глаубер получи покана от град Гисен да бъде назначен за управител на графската аптека. По това време той вече беше известен като един от най-големите специалисти-аптекари.

Аптеката в Гисен беше много голяма. Лабораториите й, отрупани с буркани с всевъзможни минерални вещества, балсами, масла и билки, бяха изпълнени с тежък, наситен с изпарения въздух. Глаубер даваше непрекъснато напътствия на помощниците, които варяха разнообразни лекарства. Само една лаборатория стоеше безлюдна и винаги заключена. В нея работеше Глаубер. Приготвяше разнообразни лекарства, но рецептите пазеше в тайна.

В единия ъгъл на лабораторията имаше тухлена пещ с монтирана върху нея голяма стъклена реторта. Тя представляваше кълбовиден съд с дълга, извита надолу шия. Целият съд приличаше на огромна обърната наопаки лула. Глаубер пълнеше ретортата със светлозелени кристали, които тогава наричаха зелен витриол (зелен камък или железен сулфат). Като приготвеше всичко, Глаубер подклаждаше силно огъня. Отначало кристалите пукаха, след това постепенно побеляваха, а от тръбата на ретортата започваха да се стичат капчици прозрачна течност. Когато огънят се разгореше още по-силно и в ретортата се появяваха гъсти, бели кълба дим, тогава в стъкленицата, подложена под извитата тръба на ретортата, се стичаше масловидна течност. Глаубер я наричаше „ацидум олеум витриоли“. Това беше всъщност концентрирана сярна киселина. Той вече знаеше, че тази силно разяждаща кисела течност може да разтваря не само медта, но и медните руди, донесени от рудниците в Харц. Когато поставеше медна руда или мед в течността и нагрееше, той винаги получаваше син разтвор, а след като го оставеше да престои една нощ, на дъното на съда се образуваха красиви кристали. Наричаше ги син витриол (син камък). Той получи и „бял витриол“, като постави „цинкова пепел“ (цинков окис) в сярната киселина. С тези кристали след това помощниците му приготвяха най-разнообразни лекарства и мехлеми. Но и тук войната прекъсна спокойната му работа. Войските на френските йезуити се придвижваха от Кьолн към Насау. Протестантите разположиха лагера си край Насау. Започваше Хесенската война. Глаубер събра книгите си, натовари багажа си на една кола и се отправи на север. Далеч, в Холандия, там, където щеше да намери спокоен кът за работа. Изминаха много дни, дни, изпълнени с лишения и страдания. Най-после той долови влажния полъх на Северното море. Колата се движеше близо до брега на залива Зуидерзее. Надвечер Глаубер влезе в Амстердам.

Голям търговски и занаятчийски център, далеч от борбите между протестанти и католици, които вече близо 30 години опустошаваха Германия, Амстердам беше спасителната „Обетована земя“ за Глаубер. Тук той възнамеряваше да купи някаква къща и да отвори аптека.

В северния край на града, над канала, обградена с 14 огромни дървета, се издигаше голяма запустяла къща. Тя имаше мрачен вид. Никой не желаеше да живее тук, защото преданията разказваха какви ли не страшни истории за нея. Някога тук живял прочут алхимик. Той имал връзка с тайнствени сили и духове, които все още обитавали мрачните подземия на сградата. Глаубер получи разрешение да се засели в тази къща. Първата му работа беше да поднови старата алхимична лаборатория. Той не само даваше указания, но понякога и сам се присъединяваше към майсторите, за да стане всичко така, както той искаше. Пещите за дестилация бяха готови. Стъкларят Ван Тилен изработи необходимите съдове. Глаубер имаше вече двама помощници и започна незабавно работа. В скоро време той стана известен не само като аптекар, но и като изкусен производител на много ценни вещества. Той пазеше в тайна рецептите на много ефикасни методи, с помощта на които произвеждаше разнообразни киселини и соли. Продаваше ги на изгодни, ниски цени, а това разшири извънредно много връзките му с богати търговци, аптекари, занаятчии. Тайните си той доверяваше само на един от помощниците си — Бидстор. Той беше млад, висок мъж, с жълточервеникави коси и хлътнали очи върху бледото му измършавяло лице. Тежки отровни изпарения изпълваха лабораторията, в която работеха двамата. Те проникваха в телата им и бавно ги разрушаваха.

Глаубер можеше да получи „ацидум олеум витриоли“ (сярна киселина) чрез дестилация на „зелен витриол“ (зелен камък), на стипца или на „бял витриол“ (цинков сулфат). В ретортата оставаше съответната метална пепел (окис) — желязна пепел, цинкова пепел или пък „тера алумен“ (алуминиев окис). Глаубер знаеше, че с „ацидум олеум витриоли“ могат да се получат други киселини, защото тя може да ги измества от солите им. Тази тайна той дълго пазеше от другите, но веднъж я разкри на Бидстор. Те трябваше да приготвят азотна киселина. Стипца, имаха почти пълен сандък.

Помощникът донесе торбата със селитра.

— Бидстор, днес ще получим „спиритус нитри“ (азотна киселина) не от стипца и селитра, а по друг начин. Постави в ретортата само селитра. Донеси сега шишето с ацидум олеум витриоли.

Бидстор изпълни нареждането му.

— Да запаля ли и огъня? — запита помощникът.

— Да, пак ще нагреем.

— Какъв приемник да сложа?

— Стъклена дамаджана.

Когато Глаубер заля селитрата със сярната киселина, в ретортата се образуваха червенокафяви па̀ри. Гъстата каша се пенеше, а в стъклената дамаджана започна да капе жълточервена течност. Това беше концентрирана азотна киселина, която те наричаха „спиритус нитри“.

— Тази течност има много силно разяждащо действие. Тя разтваря всички метали, а ако попадне върху кожа, пера или косми, оцветява ги в златножълт цвят.

— Може ли да разтвори и „луна“? — запита Бидстор.

— Да, и „луна“, и „марс“, и „венера“ — отговори Глаубер.

Те наричаха среброто „луна“, желязото — „марс“, а медта — „венера“. С получените киселини те действуваха на окиси, наричани „пепел“ или карбонати, които бяха назовавани с най-чудновати имена. По земята бяха наредени множество плитки, широки съдове, пълни с разнообразни разтвори. По дъното на тези съдове се виждаха красиви, различно оцветени кристали. За да ги получи в съвсем чисто състояние, Глаубер ги разтваряше по няколко пъти във вода и след това ги оставяше да кристализират. Едва когато формата на образувалите се кристали го задоволеше напълно, той ги отделяше и прибираше в буркани. Глаубер знаеше тайната за производството и на още една киселина, която наричаше „спиритус салис“ (солна киселина). Безцветният газ с остра задушлива миризма, който излизаше на кълба от стъклената реторта, се поглъщаше жадно от водата в приемника и образуваше почти безцветен жълтеникав разтвор. Глаубер го получаваше, като загряваше готварска сол и „ацидум олеум витриоли“. В рецептата той записа: „Нагрей една част готварска сол и 1,25 части ацидум олеум витриоли в стъклена реторта и събери летливия спирт в стъклен приемник с вода.“ Остатъка в ретортата Глаубер разтваряше във вода и оставяше да кристализира. Той получаваше прозрачни безцветни кристали, които нарече „сал глаубери“. И днес ние наричаме кристалния натриев сулфат глауберова сол.

С помощта на солната киселина Глаубер получи в кристално състояние солите на много известни тогава метали.

Като нагря смес от готварска сол и пясък със „спиритус нитри“ (азотна киселина), Глаубер получи жълто-кафява течност, която алхимиците наричаха „аква регис“ (царска вода). Тя беше по-силна и действуваше по-добре от получаваната досега чрез нагряване на спиритус нитри и сал амиак (амониев хлорид). За тази „царска вода“ той писа, че притежава такава сила, че може да разтвори всички метали и минерали с изключение на луна (сребро) и сулфур (сяра). Като изпари разтвора на златото, той получи тъмнокафяви кристали. Това съединение днес наричаме златен трихлорид.

Глаубер реши да опише всички методи, всички рецепти, които беше разработил и усъвършенствувал. Това бяха методи, при които винаги смесите се загряваха в реторта, поставена в специална пещ. Ето защо той нарече това първо голямо съчинение „Нови философски пещи или описание на едно новооткрито изкуство за дестилация“. В петте дебели тома се описваха всички начини за получаване на разнообразни киселини, соли и др.

Най-после настъпи 1648 година, годината, която сложи край на опустошителната 30-годишна война в Германия. Новината от Мюнстер за подписването на Вестфалския мир събуди нови надежди за щастлив живот у изтерзания и доведен до просешка тояга германски народ. Оживяха и мечтите на Глаубер. Той мечтаеше да види отново родния край, да види родния Карлщад. Глаубер се отправи към пристанището и скоро се смеси с пъстрата тълпа, която изпълваше кейовете. Движеше се бавно и внимателно, оглеждаше лодките и корабите.

— Желаете ли нещо, господине? — запита го нисък, набит, с руса къдрава брада моряк.

— Да, търся лодка, която да ме откара до Франкфурт.

— Тежка задача сте си поставили. Сега Германия е пълна с разбойници. Войските на френските йезуити все още държат в окупация поречието на Рейн. Пътуването е много опасно и едва ли някой би се съгласил на такъв риск.

— Ако предложа злато?

— Аз бих отишъл само ако ми платите поне 500 талера^[2].

— Петстотин талера! Та с тях може да се купи цял кораб! — Глаубер се замисли и след малко добави.

— Кога можем да тръгнем?

— След една седмица.

В уречения ден малката лодка бавно се промъкна между грамадните кораби и плавно навлезе в мътните води на Рейн. Като малка упорита мравка лодката напредваше бавно срещу течението.

Изминаха много дни и нощи. Много градове и села останаха зад тях. Сега, след като преминаха Висбаден, лодката навлезе във водите на Майн и вече наближаваше Франкфурт. Но колкото повече се приближаваха до родния край, толкова разочарованието на Глаубер ставаше по-голямо. Мизерията и нищетата бяха толкова големи, градовете бяха така западнали, че у него се появи чувството като че ли се намира в някаква страна на прокълнати, страна на нещастия и страдания. Да работи тук беше невъзможно. Със свита от болка душа той замина за Вертхайм. Нае една къща и за кратко време превърна най-голямата стая в лаборатория. Да си набави необходимите химикали беше почти невъзможно, но затова пък имаше на разположение богат избор на природни продукти. В околностите на града имаше залежи от въглища. Глаубер напълни един чувал с тези лъскави черни късове, които горяха така добре, и ги отнесе при своите „нови философски пещи“ — ретортите. Той напълни стъклената реторта с дребни късчета и подкладе огъня. От високата температура въглищата омекнаха. От тях започнаха да излизат мехури и кълба дим изпълниха стъкления съд. Постепенно приемникът започна да се пълни с гъста черна катранена течност. Като събра достатъчно количество, Глаубер отля течността, която беше изплувала като горен слой, а черния катран наля в друга реторта, прибави солна киселина и отново загря. От извитата тръба на ретортата започна да капе прозрачна течност, която много бързо се изпаряваше, ако се постави върху кожата на ръката. След известно време Глаубер забеляза, че стичащите се по тръбата капки бяха непрозрачни и по-трудноподвижни. Той веднага смени приемника и събра новата течност отделно. Нейната миризма не беше така приятна, както на първата и тя не се изпаряваше от кожата. Дестилацията не беше още свършила, когато мястото, където беше капнал от втората течност, започна силно да го дразни, а кожата беше значително зачервена.

— Това вещество има доста силно въздействие върху тялото. Сигурно от него ще се получат хубави лекарства.

Тази течност съдържаше вещество, което днес ние наричаме фенол. С него Глаубер лекуваше успешно различни екземи — едни от много често срещаните заболявания, породени от мизерния живот.

Прозрачната течност, която минаваше в началото на дестилацията, Глаубер не изучи. Въпреки приятната й миризма тя не го заинтересува, защото не оказваше някакво специално въздействие върху тялото. Той не знаеше, че това беше смес от бензол и толуол. Въпреки това Глаубер описа как може да се получи тази смес и в другото си голямо произведение „Фармакопея спагирика“ постави като заключение на рецептата следното: „Тъй като този спиритус не действува на тялото, оставям изучаването му в други ръце“. Тези „други ръце“ бяха ръцете на Фарадей, който близо 200 години по-късно получи и изучи бензола.

Лабораторията на Глаубер се отличаваше извънредно много от обикновените аптекарски лаборатории. Неговите лещи, стъклените реторти и приемниците бяха извънредно големи. Киселините, солите и течностите, които получаваше при дестилацията, той поставяше в големи дамаджани, сандъчета или чувалчета. Те носеха надписи с твърде чудновати имена — спиритус салис, спиритус волатилис витриоли, олеум алуминис, сал амиак, сал тартари и пр. Лабораторията му по-скоро приличаше на голяма химическа работилница. Това беше един от предшествениците на днешните огромни химически заводи.

Много често лабораторията му се изпълваше с гъсти отровни па̀ри, тъй като липсваше вентилация. Понякога той толкова силно се задушаваше, че трябваше да излезе навън, за да подиша чист въздух. Неизвестни отрови се натрупваха в тялото му. Организмът му беше здрав, но коварните вещества надделяха и го повалиха на легло. Страшни болки в главата, зъбите и ставите го държаха прикован на едно място, но той не се предаваше. След няколко дни отново се почувствува по-добре. Пристъпът на отравянето беше минал. Глаубер се върна пак в лабораторията.

Той нехаеше за здравето си. Интересуваха го единствено чудните превръщания на веществата, които се извършваха в лабораторията му. Освен това той се занимаваше и с много практически въпроси. Не одобряваше начина, по който се произвеждаше виното. Реши да купи едно лозе, за да може да изучи пътищата, по които би могло да се стигне до подобряване качеството на виното. Във Вертхайм не можа да намери подходящо лозе, затова се пресели в Китцингер.

„Малкият замък“, както наричаха местните жители голямата къща, която се намираше в южната част на града, беше останал без стопанин. Старият Брангер умря преди година и скоро след това дъщеря му Анелизе се омъжи в Майнц. Глаубер уреди бързо покупката и в кратък срок обзаведе лабораторията си.

Освен пещи и реторти сега в лабораторията имаше преса за изстискване на гроздов сок и бъчви за ферментация. Виното стана наистина чудесно. Отпадъците след ферментацията Глаубер напълни в една реторта и подложи на дестилация. В приемника се събра една безцветна течност с приятна миризма. Той я наименува „спиритус вини“. Така я наричаме и ние днес — винен спирт.

Веднъж той се забави при пресата и ретортата, в която дестилираше спирт, силно се прегря. Течността в нея се изпари напълно и останалите сухи растителни части започнаха да се овъгляват. Гъсти кълба дим излизаха от тръбата, а в приемника капеше жълтокафява течност с остра миризма на оцет. След като дестилира тази течност още веднъж, той получи безцветна течност с много силна миризма на оцет. Тя имаше свойствата на киселина. Действуваше по-силно от обикновения оцет, защото беше много по-концентрирана. Глаубер установи, че тази киселина не се различава по свойствата си от оцета и я нарече оцетна киселина. Тя можеше да се получи при суха дестилация на всякакъв вид растителни части.

Методите за производство на вино и оцет бяха добри и Глаубер получи специално позволително от курфюрста^[3] в Майнц. То му даваше право да ги произвежда и продава. Това настрои лозарите от града срещу Глаубер. Между противниците му беше и клисарят на католическата катедрала — Фарнер. Фарнер не можеше да понася този слаб с посивяла набръчкана кожа лекар — „алхимик и съюзник на дявола“, както той го наричаше, и търсеше удобен случай, за да го уязви. Клисарят Фарнер беше нисък, дебел човек с малки лукави очи. Той знаеше, че всеки ден десетки болни се стичат при Глаубер, за да получат безплатно неговите специални лекарства. Фернер никога не се оплакваше от нещо и пращеше от здраве, но ето че и той застана в редиците на болните.

— Каква е болката ви? — запита го Глаубер.

— Понякога нещо ме присвива в корема, и то така силно, че жълти кръгове ми се въртят пред очите и почвам да губя съзнание. — Фарнер говореше, като въртеше лукаво очи и се натискаше с длан по корема.

— Ще ви дам от моята прочута „панацеа антимониалис“ — Глаубер посегна към един буркан с оранжев прах. Това беше антимонов петосулфид, който той беше синтезирал в своите „пещи“ и с който лекуваше много болести.

След няколко дни Фарнер влезе в лабораторията му. Той с учудване погледна огромния куп дебели книги, струпани до стената. Току-що бяха докарали от Франкфурт пълното издание на „Нови философски пещи“.

— Позволих си да дойда пак при вас — заговори Фарнер.

— Как се чувствувате?

— Отлично. Вашето лекарство се оказа чудотворно. Още на другия ден се почувствувах напълно здрав.

Фарнер лъжеше. Той беше изсипал праха в печката.

— С какво мога да ви помогна?

Фарнер се огледа и заговори полугласно:

— Сами ли сме? Искам да ви направя едно предложение. Вие сте учен човек. Чудно ми е как сте могли да напишете такива дебели книги. Много може да се научи от тях, но сигурен съм, че знаете още много други тайни. Аз имам много злато, господин Глаубер, продайте ми някои от тайните си методи. Вие не можете да произвеждате лекарства, като използувате всичките методи, които знаете. Продайте ми само един или два, или пет, колкото кажете.

Глаубер се замисли. Вярно е. Той не можеше да използува всичко напълно. Защо да не продаде някои от тайните си?

— Добре. Седнете да поговорим.

Злобни пламъчета светнаха в очите на Фарнер. Той беше съгласен на всичко. Прие всички условия. На другия ден, скрит от погледите на съгражданите си, Фарнер отиде отново в „малкия замък“. Тук Глаубер трябваше да го посвети в тайните на своето изкуство. И той го направи, но клисарят не донесе обещаното злато.

В неделя пасторът, насъскан от лукавия Фарнер, прокълна „изчадието на дявола“ Глаубер. Той закле всички католици да не ходят при него, да унищожат лозето му, лабораторията му, да го анатемосват в молитвите си.

Фарнер разпространяваше клеветнически слухове. Разправяше, че Глаубер бил шарлатанин, че искал да му продаде тайни методи, с които в действителност не можело нищо да се получи и че му поискал огромни суми в злато. Наричаше го фалшификатор и контрабандист, еретик и слуга на дявола. Винопроизводителите, които и без това ненавиждаха съперника си Глаубер, посрещнаха тези слухове с охота и усърдно ги разпространяваха.

Цели три години Глаубер се бори със злоезичието им, но той беше сам, а те бяха много. Като не намери друг изход, реши да напусне Китцингер. В края на 1655 г. отново отиде в Амстердам. Купи една голяма къща. Тя се намираше почти в центъра на града, но въпреки това имаше много голям заден двор. Само за една година Глаубер и помощниците му превърнаха запустелия двор в градина. Четири огромни помещения се преобразиха в лаборатории. Шест млади помощника работеха от тъмно до тъмно под надзора на Глаубер.

Като нагряваше урина, смесена с вар, той получи газ, който наричаха „амоняк“. Този газ взаимодействуваше с киселините и образуваше безцветни кристални вещества. Наричаха ги „сал амиак“. Глаубер улови този газ в приемник, в който предварително беше поставил сярна киселина. В приемника се образуваха безцветни кристали. Тези кристали имаха удивителни свойства. Като ги разпръсна из лехите в градината, Глаубер получи необикновено богата реколта. Въпреки бедната песъчлива почва растенията израснаха буйно и дадоха обилен плод. Тази сол той нарече „сал амиак секретум глаубери“ — това беше всъщност амониев сулфат. В градината Глаубер отглеждаше лекарствени растения. От листата, от клончетата, от плодовете и корените им той извличаше страшни отрови. Но той знаеше, че в много малки количества тези отрови могат да действуват и като лекарства. Той заливаше нарязаните на дребно растения със „спиритус нитри“ (азотна киселина), след няколко дни прецеждаше разтвора и прибавяше „ликвор нитри фикси“ (калиев карбонат). На дъното на съда падаше фина утайка или, както Глаубер пишеше в рецептата, получаваше се „подобреното растително или животинско начало във формата на прах“. Тези вещества днес ние наричаме алкалоиди. И днес извличането на стрихнина, бруцина, морфина и др. се извършва по същия начин, както това е направил още Глаубер.

Глаубер произвеждаше и големи количества селитра, с която търгуваше. В рецептата му беше записано: „Поставяй «ликвор нитри фикси» в «спиритус нитри» дотогава, докато престане да се чува шум от пукането на малките мехурчета, които се появяват на повърхността. После вари, докато се образува корица, и остави да изстине, за да паднат кристали.“

Дори днес не може да се напише по-добра рецепта! От тази рецепта се вижда, че Глаубер е имал представа за пълното реагиране на веществата и за съществуването на неутрален пункт. До него той е достигнал, като е използувал лично своя „звуков индикатор“ — трябва да спре пукането на мехурчетата от отделящия се въглероден двуокис. Често при нагряването стъклените реторти се пукаха. Тогава всичко трябваше да започне отначало. Като знаеха, че Глаубер има много пари, стъкларите му продаваха ретортите на баснословни цени. Това го принуди да започне да си прави сам ретортите. В една от лабораториите построиха пещ. В нея поставиха голям кюп. Като го загряваха продължително, той се зачервяваше и почваше да свети, а веществата в него се стопяваха и образуваха стъкло. Един от помощниците беше стъклар и работеше много добре. Глаубер забеляза, че цветът на стъклата се менеше и всяка нова смес имаше малко по-различен цвят.

— Хайнц какво си сложил в сместа, че този път стъклото е по-жълто?

— Както обикновено — пясък, варовик и малко от това — помощникът посочи един кош, пълен с бял прах (природен карбонат, онечистен с железни съединения).

Глаубер дълго разглежда материалите и размисля.

— Я сложи една шепа „магнезия нигра“ (пиролузит).

Хайнц изпълни нареждането.

— Извади сега малко от стъклото.

За голямо учудване, след като застина, стъклото придоби светловиолетов цвят.

— Та това е аметист!

— Не. Това е нова тайна. Можем да получаваме разноцветни стъкла.

— А не бихме ли могли да направим и скъпоценни камъни? — каза Хайнц с особен пламък в очите.

— Ще опитаме.

Затворени само двамата, те много дни и нощи правеха разнообразни смеси. Трудът им не остана без резултат. Те получиха червено като рубин стъкло. Това стана тогава, когато Глаубер постави в сместа жълт златен прах. За да получи този прах, той разтваряше злато в царска вода и след това прибавяше „тинктура силикум“ — калиев силикат, който се получаваше при стапянето на смес от поташ и пясък.

Стъклата имаха великолепни цветове, но те вече не радваха Глаубер. Отровите, които беше дишал през целия си живот, започнаха да го атакуват. Сякаш мравки лазеха по ръцете и краката му. Тръпки го побиваха. Ръцете му непрекъснато трепереха. В началото на 1660 г. десният му крак напълно се парализира. Глаубер непрекъснато слабееше. Кожата му стана жълточерна, сякаш обвиваше скелет, върху който нямаше нито грам месо. Работата в лабораториите замря, защото помощниците му го напуснаха. Остана само Хайнц. Той все още се надяваше да научи всички тайни, които знаеше учителят му. Той не можеше да разбере, че успехите на Глаубер се дължаха не само на рецептите, но и на особената проницателност на разума му, на неговата огромна творческа способност.

На другата година излязоха от печат в Амстердам седемте тома на „Опера омниа“. Тук Глаубер беше събрал всички рецепти и наблюдения, натрупани в резултат на десетгодишната му работа. Тези томове обаче стояха непокътнати наред с „Нови философски пещи“.

Като не виждаше никаква възможност да забогатее, Хайнц също си отиде. Сега Глаубер остана съвсем сам. Болестта скова и другия му крак, а в 1666 г. той се парализира напълно и лежеше, без да помръдне. Само съзнанието му все още беше напълно будно. Посивелите къдрици на брадата и косата му лежаха върху завивките, сплъстени от нечистотия. Само старата Хесе, която всички наричаха „вещицата“, идваше от време на време да го види и да постави залък хляб в устата му.

— Хайде, стари приятелю, стига ти толкова живот. Вече нищо не ти остана — казваше тя с беззъбата си уста и като се усмихваше ехидно, поразително заприличваше на костенурка. Костеливите й ръце претърсваха всяко кътче с надеждата да открият още една скрита жълтица.

— Всичко ли свърши?

— Всичко — изхриптя „вещицата“.

— Обяви за продан нещата от лабораториите.

— Хе, кой ще купи тези боклуци?

— Вземи ключовете. Те са под втората тухла от настилката пред камината.

Старата сбръчкана Хесе се втурна с разкривената си походка към камината, измъкна ключовете изпод тухлата и изчезна в лабораториите. Хрипливото й дишане наруши спокойствието на отдавна изгасналите пещи, на тишината, в която тънеха прашните буркани.

„Сигурно и тук има скрито злато“.

 

 

Близо две години гаснеше тялото на великия изследовател. Отвратителната Хесе ограби всичко и започна все по-рядко да навестява този полужив скелет. Когато свиха януарските студове, тя изобщо престана да идва. Студът бавно пропълзя в стаята и скова всичко в ледените си окови.

В началото на март 1670 г., когато новият купувач влезе, за да огледа къщата, намериха вкочаненото, изсушено от глада и от натрупаните отрови тяло на Йохан Рудолф Глаубер. Погребаха го на 10 март 1670 г. във Вестер Керк до Амстердам.