Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (9)

8. Един свидетел отпада

Бруър погледна навън през прозореца. Той чу как се отвори вратата към съседната стая и без да се обръща, разбра, че беше влязъл Гетски. Ясно доловимото потреперване на мебелите сочеше приближаването на тежката категория.

Бруър се обърна:

— Започвайте!

Детективът седна на простия, но здрав дъбов стол. Тази мебел не можеше да се нарече особено удобна, но тя беше предназначена повече за редовните клиенти, отколкото за случайните посетители. Здравата ръчна изработка пък гарантираше, че столът може да издържи на натиска и на някое по-значително пренатоварване. Гетски установи с неудоволствие, че или отдясно, или отляво извън стола оставаше да виси винаги една значителна порция от неговия фундамент. Столът просто не стигаше за цялата площ на седалищните му части.

— Хари Патлака е забележителна личност, шефе — каза детективът и започна да разлиства едно обемисто досие от картотеката за престъпници. — Денят се познава още от сутринта. Хари, с вероятно вярното име Хари Джонатан Майлс, а възможно е също и Малбъри, и Молди, е роден по всяка вероятност в Питсбърг през 1929 година. Баща му работил като локомотивен огняр и умрял при железопътна катастрофа, когато Хари е бил едва четиригодишен. Двамата му по-големи братя били при някакви роднини на село. И двамата не се върнали повече от Пасифика. Това между другото. Хари постъпил в училище на социални грижи, майка му избягала с някакъв непознат; води се като изчезнала. На десетгодишна възраст Хари е трябвало да постъпи в изправителен дом заради няколко кражби. На дванадесет години участвувал в опит за бягство, ранил опасно пазача на етажа, попаднал в едно изправително заведение за трудно поддаващи се на възпитание деца, на петнадесет години избягал оттам, изправили го пред съд за малолетни поради кражба с взлом, озовал се в трудово-изправителен дом, проявил се като главатар на група при размирици в работното помещение; на осемнадесет години го освободили условно, след което изчезнал в бедняшките квартали на Чикаго. През 1949 година минавал за личен телохранител на братята Гуцик, очевидно спечелил големи заслуги за вярна служба на тези престъпници и бил преместен от тях на активна работа. Натрупал седем обвинения за посегателството над живота и сигурността на хора, както и над личната им собственост. Всички процеси стигнали до задънена улица. Също така е трябвало да бъдат преустановени две съдебни дела за изнудване, съчетано със заплаха за убийство. Свидетелите са изчезнали, никой не е могъл да ги намери, умирали са. Старата песен.

— Лоши изгледи за нас! Но всичко това е станало в Чикаго. Може би тук ще бъде другояче — каза Бруър.

Гетски си запали цигара.

— Хари работи в нашия град от 1958 година. Но е извънредно предпазлив, а вероятно има и добри съветници. Често сменя жилището си, повечето живее извън пределите на нашата юрисдикция. Ето, тук има адреси в Ню Джърси, в Куинс и други, извън границата на щата. Винаги регистрира най-редовно всеки нов адрес. Понастоящем живее като Хари Джонатан Малбъри в малък мебелиран апартамент на 8-а улица след Макдугъл с професия търговски представител, което може да означава и всичко, и нищо. Впрочем — Гетски вдигна поглед от страниците на досието — тук има забележка, че Хари вероятно е бил замесен в аферата Ризел. Спомняте си, шефе, че престъпниците от района на пристанището организираха атентат срещу този журналист, който всяка седмица разкриваше машинациите им по радиото. Лицето на Ризел беше заляно със сярна киселина. Вследствие изгарянията щеше за малко да ослепее. След като попаднаха на следите на предполагаемия извършител, полицейското дирене завърши в моргата. Трупът на атентатора беше измъкнат от водите на Хъдзън. С пет оловни парчета в главата. Чиста и успешна работа. Предположенията бяха за Хари Патлака.

— Но нямаше ли доказателства? Или той сервира достатъчно свидетели за своето алиби? — Бруър се облегна назад.

— Оръжие, което може да се заеме от някого — каза детективът замислено, — заедно с мунициите и отпечатък на пръст върху спусъка. Но хората, които работят в този бранш, са предпазливи. Срещу Хари дори не беше повдигнато обвинение. Той имаше непоклатимо алиби не само за въпросните четири часа, в рамките на които беше извършено престъплението, а и за целия ден. Шефе, когато става въпрос за всички тези неща, не мога да не мисля за Сам Грийнберг. Веднъж го попитах дали познава и Тони Фискети. Отговори ми утвърдително. Попитах го какво му е мнението за него. И какво, мислите, ми отговори? Той каза: „Мистър Фискети е безукорно почтен човек. Просто никой не може да докаже обратното“… а също така и Хари е джентълмен. Знаем, че той е последовател на онази велика традиция на „Акционерно дружество за убийства“, той е професионален убиец като Любке и другарите му, но за съжаление не можем да го докажем.

— Но как гангстерите от пристанището са влезли в ролята на екзекутори на престъпниците от търговията с наркотици? Според всичко, което знаем или предполагаме, Хари е свързан със „синдиката“. — Бруър се изправи и закрачи бавно насам-натам.

— Вероятно от време на време си помагат. В належащи и спешни случаи заемообразно си предоставят на разположение специалисти. Най-сетне това е обичайно както в хотелиерството, така и в тежката промишленост — защо да не се практикува и от „синдикатите“ на престъпния свят? Наистина не би било изключено Хари да работи и за своя сметка, да приема поръчки, откъдето и да идват те. Стига само хонорарът да му се вижда достатъчен, да е толкова голям, че да може да се погрижи за собствената си сигурност; или пък дори може да работи и за по-нисък хонорар, но ако същевременно му е гарантирана сигурността на тила.

Бруър се спря пред детектива.

— Разбира се, че можем да задържим Хари под някакъв предлог и да го разкарваме от една служба до друга, докато времето ни стигне за един основен домашен обиск. Но не след дълго „синдикатът“ ще го освободи, защото парите за пускане на свобода под гаранция не играят роля. Той може да остане здраво в ръцете ни само ако в апартамента му се намери необорим доказателствен материал. И все пак аз не вярвам в един такъв щастлив случай. От друга страна, ако веднъж вече го подплашим, бихме изгубили практически всички използваеми възможности за наблюдението му. За да можем да го проведем, трябва да го оставим да си мисли, че не го подозираме в нищо.

Детективът погледна шефа си малко недоверчиво.

— Дори и да ни се удаде да следим Хари така, че нищо да не забележи, пак не ми се вярва, че ще ни заведе до истинската следа. Преследвани хора от неговия сорт надушват полицая от сто метра. Те са толкова недоверчиви и предпазливи, че не излагат на опасност нито себе си, нито своите приятели.

Бруър едновременно се съгласи и отрече думите му.

— Ако изходим от това, че престъпниците не допускат грешки, тогава е по-добре да си потърсим работа в администрацията на пощата или в централното статистическо управление. Сигурно Хари Патлака е стара хитра лисица, към която никой ловец не ще успее така бързо да насочи пушката си. Въпреки това добре маскираното наблюдение ми се струва единствената възможност за набавяне на годен материал срещу него и срещу хората, които стоят зад гърба му.

След кратко почукване вратата се отвори и в стаята влязоха Слоун и Лоуит. Те докладваха накратко за безуспешните си издирвания. Слоун направи забележката:

— Навън срещнахме Сарг, който е имал по-голямо щастие от нас.

Бруър кимна.

— Не става въпрос за успех на отделната личност, а за успеха в общата работа. Във всеки случай Белинда ван Дорен е идентифицирана безспорно като онова лице, което е било при Тони Валдива по време на убийството му. Мисля, че сега трябва да разработим по-нататъшния план на работата ни. — Той закрачи към вратата и се обърна към Слоун: — Съобщете на Сарг и елате после с него в заседателната зала. — Той тръгна с Лоуит и Гетски.

Четиримата детективи насядаха край продълговатата страна на масата. Инспекторът крачеше нагоре-надолу, поглеждаше от време на време в направените си бележки и даваше кратко, но същевременно изчерпателно изложение за хода на досегашните разследвания. Започна от онова първо съобщение на първи район, което му бе представено от Лоуит в три часа четиридесет и осем минути, и стигна до безрезултатния разпит на Белинда ван Дорен, както и до разпита на Бонети.

— Следенето на Хари няма да е съвсем лесно — обади се Слоун. — Той е знаел какво прави, като се е заселил в една от къщите около Макдугъл. Кварталът е гъсто населен, с голямо движение и хора, които здравата държат един за друг. Дали със или без причина, всички те гледат на полицията като на общ враг. Всеки драговолно ще даде на другия тайно знак, само ако има и най-малкото подозрение, че някой полицай се интересува за него. Това, че Хари се е заселил сред италианския мравуняк, говори ясно за тесните му връзки със „синдиката“, който е произлязъл от италианската мафия. Вероятно работодателите му са искали да го защитят добре чрез изпитаните си и верни съотечественици. И измежду порядъчните нови американски поданици от италиански произход се загнездват съмнителни елементи.

Бруър седна.

— Най-напред трябва да се опипа теренът. Слоун и Лоуит ще се заемат с тази задача. Как ще се доберат до Хари Патлака, си е тяхна работа. Има достатъчно поводи. Най-сетне не се намираме тук в детски ясли и всеки от нас знае какво трябва да направи. Непременно да се избягват всякакви открити действия. Но и всяко губене на време. — Той огледа детективите един подир друг. — Обсъдете помежду си подробностите на вашите действия!

Слоун и Лоуит се отдалечиха без особено въодушевление.

Телефонът иззвъня. Сарг вдигна слушалката, заслуша се, после я подаде на инспектора:

— Вас търсят.

Бруър слуша мълчаливо доста време, без да прекъсне човека от другата страна на жицата. Най-сетне запита между стиснатите си зъби:

— Казвате, че смъртта е причинена от парализа на дихателните органи?

Той включи високоговорителя и в стаята прозвуча непознат глас:

— Казах ви, инспекторе, че Бонети е умрял от парализа на дихателните органи, и то вследствие на свръхдоза хероин. Не знам как е могъл да си набави наркотика в полицейския арест. Може би вие знаете. Но аз съм лекар, а не полицай. Задачата ми се изчерпва с това да ви докладвам по установения ред, тъй като Бонети е бил задържан и разпитван от вас. Ще ви изпратя допълнително точните резултати от аутопсията. От медицинска гледна точка това е нещастен случай.

Във високоговорителя се разнесе пропукване. Някъде затвориха телефона.

Бруър смачка цигарата си.

— Така става, когато човек… — Той не довърши изречението си, а се обърна към Сарг. — Вървете в жилището на Бонети. Вижте как ще можете да влезете без много шум. Претърсете всичко. Донесете онова, което може да е от интерес за нас. Погрижете се да оставите при тръгването си всичко така, както сте го заварили. Стигат ми усложненията със смъртта на Бонети. Предпочитам да избягна допълнителни грижи.

Детективът сложи шапката си и излезе.

— Не ми е съвсем ясно, шефе — обади се Гетски, — как е възможно Бонети да е умрял от парализа на дихателните органи вследствие взимане на свръхдоза хероин. Ако той е притежавал още хероин, нямаше да ни каже нито дума и никога нямаше да спомене името на Хари. Той продаде душеспасението си за едно мизерно смъркане на наркотик. Това изключва възможността да е притежавал такова смъртоносно количество „стъф“.

Бруър изглежда не чу тази забележка. Той стана и се обърна.

— Чакайте в стаята си по-нататъшни нареждания.

Той напусна заседателната зала, прекоси коридора, блъсна недоволно вратата на стаята си и се тръсна в стола пред бюрото.

Съвсем механично взе в ръка табакерата на Бонети, която все още носеше в страничния си джоб. Отвори я. Двете фалшиви цигари, напълнени с хероин, липсваха.

Бруър затвори очи и извика в съзнанието си картините от всяка една фаза от разпита на Бонети, от момента, когато беше влязъл с Гетски в килията, до тръгването си оттам.

Едва когато беше направил трескава равносметка и на най-дребните случки и действия, той се добра до онзи кратък миг, когато при изстискването на парцала беше изпуснал из очи затворника.

В същото време той вече знаеше как Бонети се беше добрал до двете цигари с хероин.

Бруър отвори очи и се огледа замислено пред себе си. Беше ли виновен за смъртта на Бонети? Или поне съучастник? Ако не беше допуснал това невнимание и не беше изпуснал затворника из очи за няколко секунди, Бонети нямаше да може да се добере до смъртоносното за него количество отрова. От юридическа страна това беше едно трудно определимо положение. Обаче преценено от една по-възвишена морална гледна точка…

Бруър си запали цигара. Знаеше, че много дълго време той щеше постоянно да си задава въпросите, как би трябвало да категоризира грешката си, заблуждението или неуспеха си, как би трябвало да отговаря за тях пред съвестта си. Това си оставаше изцяло негов частен проблем. Не го заплашваше нито някакво съдебно следствие за убийство по невнимание, нито пък някакво дисциплинарно разследване. Един престъпник наркоман беше умрял от взимане на свръхдоза хероин.

Съществуваха безброй много предполагаеми възможности за начина, по който може да си е набавил своя „стъф“. Може би щяха да го упрекнат, че при задържането арестантът не е бил основно претърсен. Но всичко това нямаше конкретно значение. Един престъпник наркоман по-малко — едно приключено досие повече в архивите.

Но въпреки това Бруър чувствуваше, че извън формалното право имаше и още нещо. Щеше да измине много време, дори твърде много време, преди името Бонети да избледнее в паметта му.