Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (8)

7. Белинда ван Дорен

Едва Бруър се беше върнал от обяда, когато вратата се отвори и Сарг побутна да влезе в стаята, колкото учтиво, толкова и непохватно, една около тридесетгодишна жена.

Той му намигна през рамото на посетителката.

— Вече бяхме при чичо Потър, шефе.

Бруър кимна едва забележимо.

— Седнете, мис… — Инспекторът посочи креслото отстрани на бюрото си. — Мис ван Дорен.

Приликата на жената със снимките от портфейла на Тони Валдива беше очевидна.

Тя се поколеба, седна, разкопча светлозеленото си палто от туид^[1].

— Последвах вашия служител, без да съм задължена да го сторя, бих искала това да е ясно, понеже знам…

Бруър оглеждаше светлозеленото палто с известно разочарование. Той се усмихна любезно.

— Ние умеем да ценим такава готовност, тя положително не е нещо често срещано. Но разбирането ви ще облекчи както нашето положение — той направи една едва забележима пауза, — така и вашето.

Тя свали палтото от раменете си, запали си цигара и я постави внимателно в едно дълго цигаре.

— Не ми е ясно какво искате от мен. Вашият служител отказа да ми даде всякакви разяснения, намекна ми, че се отнасяло за някаква информация, но аз не мога да ви кажа нищо. Нищо не знам. Сега, като се замисля, намирам цялата история повече от странна. Най-добре би било да телефонирам на адвоката си, това е мое законно право.

Детективът Сарг отново намигна на шефа си.

— Тя беше много любезна и прояви готовност да ни услужи. Нека изпълним желанието й, щом иска да говори с адвоката си.

— Кой е вашият адвокат? — попита Бруър.

Тя се поколеба.

— Ако не продължи много време, засега ще се откажа от…

Бруър разбра движенията на устните на детектива.

— Нямам нищо против да го уведомите. Собствено, подобно искане поставят най-често лица, които са заподозрени в сериозно престъпление. Тъкмо вчера един гангстер, с тежки улики срещу него, се обади веднага на Сам Грийнберг. — Той я наблюдаваше внимателно.

Тя дръпна няколко пъти силно от цигарето си, изпусна дима и се закашля пресилено.

— Няма ли да ми кажете най-после за какво става въпрос? Защо трябваше да идвам при вас? Най-сетне сигурно е нещо важно, за да карате вашия детектив да измъква от леглото една дама. — Тя подръпна силно от цигарето си и добави: — Как се добрахте до името ми? И до адреса ми?

— Нямахме намерение да ви безпокоим, мис ван Дорен — отвърна инспекторът, — но след като Тони Валдива дойде за няколко минути в съзнание и назова името ви…

Тя втренчи невярващ поглед в Бруър.

— Той е дошъл в съз… — С припряно движение изгаси цигарата си в подметката на обувката, после стъпка все още тлеещата угарка и замълча.

Бруър кимна бавно.

— Не бива да вярвате на всичко, което пишат вестниците. Някои съображения ни накараха да съобщим, че Тони Валдива е мъртъв. Ако в момента на изстрела сърцето му е всмуквало кръвта, то той наистина е щял да умре веднага. Но в дадения случай куршумът е минал на милиметър от този важен орган. Въпреки това животът му беше в опасност, докато не беше извършена успешна хирургическа операция. — Той я погледна открито в очите. — Вие сте приятелка на Тони… — Той замлъкна, защото за малко щеше да каже „бяхте приятелка“.

Тя си взе нова цигара и я запали.

— Познавах го — бегло. Не знам защо е споменал името ми.

— И адреса ви — добави Бруър. — Останалото, което каза, беше почти неразбираемо, малко след това той пак изгуби съзнание, но лекарите са на мнение, че до няколко часа може би отново ще е в състояние да бъде разпитан. Е, сега може би ще ни разберете защо ви помолихме да дойдете тук. — Той добави, без да бърза: — Аз съм главният инспектор Бруър, по-точно Дейвид Бруър, ръководител на комисията по разследване на убийства.

— Комисията по убийства ли? — повтори тя с престорена монотонност. Ръцете й се вкопчиха здраво в ръба на бюрото, но въпреки това цигарата затрепери между пръстите й.

— Мис ван Дорен, вие никак не се учудихте, като чухте от мен, че Тони най-напред е назовал вашето име и адрес, когато му се възвърна съзнанието. Не се учудихте и когато споменах за куршума, минал толкова близо покрай сърцето му. Не следва ли да си направя от вашето поведение извода, че новината за застрелването на Тони в никакъв случай не е била изненадваща за вас? А от това пък не следва ли, че сте знаели този факт?

Тя прекара език по устните си, отдръпна се от бюрото и се престори, че търси нещо в чантата си.

— Откровено казано, отначало изобщо не схванах какво ми казвате. Бях изтръгната от сън. От прекалена нервност въобще не разбрах какво разправяхте. От думите ви долових само, че Тони… искам да кажа мистър Валдива, е питал за мен. — Тя се поизправи малко, възвърна си присъствието на духа. — Едва сега забелязвам, че искате да ме „вкарате вътре“. Но тия не ми минават. Не можете невинни хора с подобни трикове да… — Тя не довърши изречението си.

Бруър кимна.

— Имате пълно право, мис ван Дорен, не би било лоялно да заблуждаваме и сплашваме данъкоплатците с това, което вие наричате „трикове“. Но дори и при най-голямата нервност едва ли можехте да не чуете, като ви казах съвсем ясно, че Тони Валдива е щял да бъде за малко убит. Ако това не ви е било предварително известно, и при най-голяма нервност едва ли бихте могли да се въздържите да не възкликнете от изненада. Но вас ви учуди само фактът, че Тони си е възвърнал съзнанието. Това означава, мис ван Дорен, че не само сте знаели за дадения срещу него изстрел, но и че сте били убедена, че този изстрел е убил Тони.

Той взе телефонната слушалка, престори се, че набира някакъв номер, заговори, поиска да го свържат с дежурния лекар и се осведоми за състоянието на Валдива. Бруър чувстваше втренчения поглед на жената срещу него, видя как тя следеше всяко движение на устните му. Тя не подозираше, че той говори, без да е свързан с някого, че това беше разговор без събеседник.

След като известно време си даваше вид, че изслушва някакво дълго съобщение, Бруър каза:

— Тогава ще дойда сам при вас и ще запиша разпита на Валдива направо на лента… добре, това може да се направи… повторете още веднъж името и адреса…

Той подпря бележника си косо на ръба на бюрото и на бедрото си, така че не можеше да се види какво записва, и набеляза:

„Веднага да се потърси в жилището на ван Дорен кафяво палто с дълъг косъм и да се занесе на Колинз, който знае какво да прави. След малко ще поръчам кафе, погрижете се за това, чашката на жената да няма дръжка. След прибирането на подноса чашата да се отнесе веднага при Потър за фиксиране отпечатъците на пръстите й.“

Той каза още няколко думи в слушалката, затвори телефона и подаде бележката на Сарг. Детективът хвърли поглед на листчето, кимна и се отдалечи.

Белинда ван Дорен дишаше шумно, с отворена уста, размисляше, оглеждаше се несигурно и най-сетне каза:

— Не знам какво искате от мен, но отказвам всякакви показания. Не ме интересуват комбинациите ви. Но ако мислите да ме натопите в нещо, криво сте си направили сметката.

Бруър се облегна в стола си.

— Наистина ли мислите, че с подобно поведение ще облекчите положението си? Тони Валдива знаеше не само името и адреса ви, а — той се наведе над писалището съвсем близо до младата жена — той ни каза още със съвсем слаб глас, но ние разбрахме шепота му, че вие сте седели до него в кадилака, когато човекът е стрелял през прозореца. Трябва да сте видели престъпника. — Той внезапно я хвана под брадичката, вдигна нагоре неволно наведената й надолу глава и я загледа безмилостно в очите. — Мога да ви държа тук, докато ви се завие свят, мис ван Дорен! Вие сте свидетелка на едно тежко престъпление, а само това вече оправдава временното ви задържане. Обаче, освен това сте заподозряна, че не сте безучастна в това покушение.

Тя блъсна ръката му и скочи. Гласът й беше креслив.

— С мен ще си строшите зъбите! Не знам какво е говорил в трескавото си състояние един умиращ. Вероятно всичко това е ваша измислица — в никакъв случай няма силата на доказателство. — Тя спря за малко, после добави с известно чувство за превъзходство: — А ако се замисля по-добре, изобщо не знам дали познавам някакъв Тони Валдива — може би бъркам името с някое подобно — във всеки случай избийте си от главата мисълта, че можете да ме натопите.

— Но… — Бруър се усмихна — отначало нямахте никакви съмнения, че сте близки с Валдива.

Тя повдигна рамене.

— Човешко е да се греши, а и изобщо отсега нататък можете да пресипнете от питане, но няма да чуете ни дума от мен, преди да е дошъл адвокатът ми. Законът ми дава право…

— Разбира се, че имате право, но предпоставка за него е да можете да се свържете със Сам Грийнберг. А след това адвокатът ви ще трябва първо да разбере къде сте задържана. В този случай разполагаме с доста възможности. — Той отново се усмихна. — Мога да ви предам за известно време на хората от научно-техническата служба, а после да ви разкарвам от едно районно в друго. Сам Грийнберг ще препуска насам-натам, без да знае къде ще може да намери протежето си. Естествено това не отговаря съвсем на наказателно процесуалния кодекс, но престъпниците не се съобразяват със законите. Може би това ще ни оправдае, ако и ние невинаги се придържаме строго към параграфите.

Тя се отпусна на стола си.

— Можете да ме разпитвате, както си искате, нищо не знам. Не си правете труда. Със или без Сам Грийнберг всеки ваш опит да ми прикачите нещо е осъден на провал. Регистрирана съм напълно законно в полицията, досието ми е чисто, никога не съм си имала работа с полицията. Ако прекрачите пълномощията си, което вече и без това правите, ще съжалявате до края на живота си. Имам приятели по върховете на административното градско управление; това са хора, които стоят дори над директора на полицията.

Бруър махна небрежно с ръка.

— В най-лошия случай шефът на полицията и аз, а още по-добре направо цялата полиция ще бъде уволнена. Това би било чудесно време за всички вагабонти. По-късно можете да правите каквото пожелаете, мис ван Дорен. Но засега нека си поговорим спокойно. — Той натисна един клавиш и каза в микрофона: — Две силни кафета със сладкиш. — После се обърна към нея: — Нищо друго не приповдига духа по-добре от едно хубаво, силно, ароматно кафе.

Той я наблюдаваше. Тя си запали цигара и се опита да се държи така, като че ли нищо не я интересува. Той я запита също така безразлично:

— Бихте ли имали нещо против, мис ван Дорен, да ми кажете в отсъствието на вашия адвокат как сте прекарали вечерта завчера?

Тя сякаш не чу въпроса му.

— Преди малко ми казахте, че Тони Валдива бил дошъл само за кратко време в съзнание. Безсъмнено знаете, че хората в такива моменти са напълно объркани. И въпреки това брътвежите на някакъв човек, почти в безсъзнание, ви се виждат достатъчни, за да ме довлечете тук и да ми държите глупави проповеди?

Сега пък Бруър се направи, че не чува въпроса й.

— Ще проявите ли готовност да говорите, ако уведомя Сам Грийнберг?

Тя реагира веднага.

— Разбира се! Нямам какво да крия. Но трябва да разберете, че съм твърде неопитна, за да мога да давам показания без съветите на някой юрист.

— Съвършено понятно, мис ван Дорен. Впрочем… — той заразглежда внимателно ноктите си — как така точно Сам Грийнберг е ваш адвокат?

Тя отвърна след едва забележимо замисляне:

— Той не е мой адвокат, а ми е само познат, с когото някога и някъде съм се запознала. Тогава ми предложи помощта си, в случай че се нуждая от юридически съвет. Тъй като сега явно имам такава нужда, аз си спомних името му.

— Сигурно не ви е известно, мис ван Дорен, че Сам Грийнберг се е прославил в някои кръгове като адвокат на твърде именити личности. Имам предвид личности от висшите слоеве на подземния свят. Да не би да сте се запознали с него случайно в обществото на подобни знаменитости?

Тя отвърна, като внезапно в гласа й се появи лека нотка на превъзходство:

— Не си спомням вече къде ми беше представен адвокатът Грийнберг. Може би е било във фоайето на Метрополитен, може би по повод на някакъв прием в Уолдорф Астория… не съм известна с добра памет — но това не е наказуемо, нали?

Вратата откъм коридора се отвори.

Един служител остави на бюрото поднос с две чаши димящо кафе, сметана, четири парчета сладкиш и се отдалечи.

Бруър допря една от чашите до устните си и отново я сложи на бюрото:

— Горещо, много горещо! Да ви сложа ли малко сметана? Захар?

Тя кимна с безразличие.

— Веднъж четох в някакъв криминален роман, че полицейските служители се опитвали да направят разпитваните по-разговорчиви с цигари, алкохол и различни обещания. Изглежда, че номерът с кафето и сладкиша е ваш личен вариант, инспекторе. Но в моето притеснено положение, приемам с удоволствие кафе със сметана и сладкиш. Разбира се, не бива да се заблуждавате, че такива подкупващи опити могат да доведат до желаните от вас резултати.

Той кимна и побутна към нея чашката.

— Правим, каквото можем, мис ван Дорен. Разбира се, че има какво още да се желае от нашето обслужване. Въпреки всички протести и оплаквания все се случва да поднесат даже някоя повредена чашка или чинийка. — Той посочи, усмихвайки се, към чашата с пукнатата дръжка: — Ако вече не бях пил от моята, разбира се, че щях да взема повредената.

— Просто ви липсват грижите на нежни ръце — отговори тя подигравателно и взе чашата с два пръста на дясната си ръка.

Бруър наблюдаваше доволен движенията й. Каза като че ли съвсем между другото:

— Но все пак бихте ли могли да ми кажете и без помощта на адвоката си как прекарахте завчерашната вечер? Виждате ли, мис ван Дорен, има само две възможности. Първата е, ако адвокатът ви даде съвет да не ми отговаряте. С това обаче ще си навлечете твърде силно подозрение. Втората възможност е, ако той се съгласи да отговорите на въпроса ми. Тогава обаче ще е все едно, ако сега ми дадете тези сведения, в негово отсъствие. Струва ми се, че сте много недоверчива. Нямам по-съкровено желание от това, колкото се може по-бързо да ви пусна да си вървите в къщи. Защо тогава усложнявате и моя, и вашия живот?

— И да ви кажа къде съм била завчера вечерта, пак няма да ми повярвате. Тогава е по-добре да мълча.

— Е, хайде, поне опитайте! Ако кажете истината, сигурно ще ви повярвам.

Тя го погледна изпитателно:

— А как ще установите дали казвам истината?

Той се усмихна.

— Ще ви издам начина с готовност, само че после. И така, какво правихте към седем часа, мис ван Дорен?

Щом спомена този час, чертите й се отпуснаха. Лицето й показа явно облекчение.

— Седях в козметичния салон на хотел „Билтмор“, където с мен се занимаваха пъргави ръце. Моето алиби ще бъде положително потвърдено от фризьорката, маникюристката, педикюристката и управителката.

Привидно инспекторът си правеше бележки с много голям интерес. Той си изпи кафето, сложи до подноса чинията с останалия сладкиш, изчака, докато и посетителката му си изпразни чашата, натисна копчето и нареди да приберат подноса.

— Отлично, мис ван Дорен, не искате ли още едно парче сладкиш? Не? Разбирам, стройната линия… И така, алибито ви изглежда отлично. — В гласа му не личеше никакво наблягане. — А до колко часа бяхте подложена на процедурата за разхубавяване?

Колебанието й беше явно, колкото и да се стараеше да го прикрие с една бегла усмивка.

— Не мога да ви кажа с точност до минутата, но сигурно е станало осем и половина, преди да съм била готова, може би е било и по-късно.

Той кимна.

— Не става въпрос за някоя и друга минута повече или по-малко. Може би персоналът на козметичния салон ще си спомни по-точно. А после — той я погледна — отидохте да вечеряте, така ли? За това време сигурно имате поне един свидетел, защото толкова млади и привлекателни жени като вас рядко излизат да вечерят сами. А освен това думите ви положително могат да бъдат потвърдени от келнерите, гардеробиерката и продавачката на цигари.

Тя не избягна погледа му.

— Лъжете се, инспекторе. Бях много уморена. Нямах никаква среща и си отидох с колата право у дома. Потвърждение за това ще намерите, като прегледате регистъра на гаража в сградата, където живея. Там се вписва точното време, когато излиза и се прибира всяка кола.

— Великолепно, мис ван Дорен, просто великолепно! Предполагах, естествено, че сте прекарали остатъка от вечерта и нощта във вашия апартамент до момента, когато детективът Сарг ви е събудил сутринта по такъв неприятен начин. Сигурно няма да сбъркам, ако допусна, че за това време, разбира се, няма да можете да назовете свидетели, които да потвърдят истинността на думите ви. — Той въздъхна с разбиране. — Вярно, че от никого не можем да изискваме да поставя през нощта край кревата си някой свидетел за алибито си при някакви по-особени случаи. Но вие едва ли сте си легнали, преди да сте вечеряли, нали?

Тя не забеляза опасността, скрита в този въпрос.

— Направих си чай, приготвих си котлет, по-точно казано, изпекох го на грила, разбира се, понеже тлъстината винаги образува тлъстина. — Сега тя изглеждаше вече сигурна в себе си.

Бруър продължаваше да си води бележки.

— Отлично. Може би думите ви ще се потвърдят от свидетели. Искам да кажа — от немите свидетели в кухнята ви. Употребяваните съдове и прибори, кокалът от котлета ще докажат показанията ви…

Отговорът й се позабави доста време. И опитът й да се усмихне не успя да прикрие вътрешното й безпокойство.

— Никога не мога да си легна, преди да съм почистила всичко в малката кухня. Веднага измих съдовете и приборите, а остатъците изхвърлих в боклука.

Той поклати глава.

— Така е в живота, мис ван Дорен, понякога тъкмо особено похвалните качества не носят добри плодове. Но засега няма да се занимаваме с това. И така, вие трябва да сте били готова с всичко някъде около девет и половина или десет. Толкова рано ли си лягате?

— Разбира се, че не, инспекторе! Седнах пред телевизора, а си легнах, когато вече бе минало единадесет.

— Бихте ли ми казали, на коя програма беше включен телевизорът ви?

Тя затвори очи, сложи лявата си ръка на челото, придаде си дълбоко замислен вид и най-сетне каза:

— УКБС.

— Какво съвпадение, мис ван Дорен. УКБС е и моята любима програма. Завчера предаваха от десет часа голямото шоу „Златните години“ с Джийн Кели. За съжаление можах да гледам само няколко кратки откъса — нощната служба при нас не е запазена тъкмо за удоволствия.

Той си запали цигара, като наблюдаваше под спуснатите си клепачи жената пред себе си.

— Жалко, че Кели била възпрепятствана. Дубльорът никога не може да замести напълно истинската звезда! — Сега той я погледна открито. — Или ви хареса О’Ший?

Тя взе червилото си в дясната ръка и започна да поправя линиите на устните си, като държеше в лявата си ръка малко огледалце.

— Извинете, инспекторе. — Тя не забеляза колко очевидно беше желанието й да спечели време. Паузата ставаше все по-дълга. Най-сетне трябваше да каже нещо.

— Откровено казано, смяната на изпълнителите изобщо не ми е направила впечатление. Знаете ли, по време на предаването телефонирах два пъти.

Той кимна в знак на съгласие:

— Съвършено понятно. — После дръпна от цигарата си и я погледна в очите. — Бихте ли ми казали, мис ван Дорен, с кого разговаряхте?

Тя се опита да се усмихне насмешливо и прибра огледалцето в ръчната си чанта.

— Не бива да ставате прекалено недискретен. Но все пак мога да ви кажа, че говорих с един приятел, но наистина не бива да споменавам името му — женен е.

— Разбирам. Но нали казахте, че сте водили два телефонни разговора? Дали да допусна, че и другият ви партньор е някой женен джентълмен, чието инкогнито трябва да запазите?

— Говорих с една приятелка, но не виждам защо трябва да излагам тази жена на въпросите на полицията. — Лицето й промени израза си съвършено, усмивката изчезна, похабените й от разгулния живот черти изпъкнаха неприятно. — За съжаление се залових да отговарям на въпросите ви в отсъствието на адвоката си. Вие злоупотребявате с готовността ми. Омръзна ми вече. Търпението ми се изчерпа. Ще…

Телефонът остро иззвъня. Бруър взе слушалката и се обади.

Колинз му докладва, че намерените на вратата на кадилака текстилни влакна и откъснатият конец от подгъва произхождат без съмнение от долния край на палтото, донесено от детектива Сарг от жилището на Белинда ван Дорен. Експертът попита какво да прави с палтото. За всеки случай го бил белязал под хастара, така че по всяко време можело да послужи като веществено доказателство. Освен това Сарг искал по-нататъшни указания.

Бруър формулираше изреченията си така, че жената пред него нищо не можеше да разбере. Каза, че засега „обектът“ трябвало да се съхранява в лабораторията, а „приносителят“ да отиде в стая 281. Това беше малката заседателна зала на отсрещната страна на коридора.

Бруър се изправи, застана съвсем близо пред Белинда ван Дорен.

— Мис ван Дорен, на вас съвсем ли не ви е направило впечатление, че програма УКБС завчера вечерта в десет часа не излъчваше никакво шоу, а Деветата симфония на Бетховен? И не забелязахте ли, че вместо комичната холивудска постановка от миналите години на екрана се появи оркестър? Толкова ли бяхте разсеяна, че дори цигуларите и флейтистите, и тромпетистите ви се сториха като весели танцови двойки?

Той мислеше, че не рискува нищо с това внезапно хрумване. В действителност нямаше никаква представа какво беше излъчено по канала УКБС. Но той беше толкова сигурен в предположенията си, че реши да рискува с това надхитряване.

Тя скочи на крака. Погледна го изпълнена с омраза. Гласът й премина във фалцет, когато започна да изригва цял поток ругатни.

Вратата се отвори.

Потър подаде на инспектора една папка.

— Отговорът на завчерашното ви запитване, инспекторе. — Той намигна с лявото си око.

Бруър се приближи до прозореца и зачете доклада:

„Намерените на чашата отпечатъци от палец и показалец са идентифицирани като отпечатъци на Белинда ван Дорен, родена на 12.10. 1931 в Питсбърг. На тринадесетгодишна възраст избягала от къщата на родителите си. Попаднала в изправителен дом, откъдето е освободена след година и половина поради добро поведение. След това изминават доста години без никакви бележки за начина й на живот. Има вписване едва за 1954 година, когато е била изправена пред съд в Детройт за аморален начин на живот и скитничество. Но в края на краищата я освободили по липса на доказателства. Няма потвърждение за подозренията относно нейни връзки с контрабандисти и гангстери. После следва нова голяма празнина в биографията й в полицейската регистрация. Появява се пак едва през септември с редовна адресна регистрация на адрес — Ийст 72 Медисън.“

Инспекторът се върна при бюрото си.

— Благодаря. Моля, изпратете ми една служителка. Тя ще трябва да отведе тази млада жена долу до ареста и да я регистрира. Единична килия. Никакви връзки с външния свят.

Потър кимна и се отдалечи.

Белинда ван Дорен втренчи погледа си в Бруър.

— С какво право…

Твърдият му глас прекъсна думите й:

— Играта ви свърши. От вашето минало са ни известни много повече неща, отколкото подозирате! Знаем… — той нарочно направи пауза — всичко!

Това беше изпитаният метод за разколебаване на сигурността на заподозрени, при които нищо не можеше да бъде доказано. Отнасяше се най-малкото до онези, които действително имаха тъмни страници в миналия си живот. Те се чувстваха хванати, разкрити и често си признаваха неща, за които водещият разпита нямаше никаква представа.

Бруър продължи безмилостно атаката:

— Още като дете са ви изпуснали. Тръгнали сте по погрешни пътища, стигнали сте до съда, десетина полицейски участъци са ви търсили. Откакто живеете на Ийст 72 Медисън, сте под постоянно наблюдение… знаем всичко… чувате ли… всичко! Знаем, че сте забъркана в работите на „синдиката“, търгуващ с наркотици, че сте подмамили Тони Валдива на среща със смъртта.

Тя го прекъсна злобно:

— Щом състоянието му позволи да го разпитате, той сам ще…

Бруър се наведе ниско над нея.

— Искате да кажете, че ще се подчини на закона на „синдиката“ и ще запази пълно мълчание? Но… — той я погледна безмилостно — Тони Валдива ще мълчи по други причини. Ще мълчи, защото мъртвите не говорят.

— Нали казахте… — Гласът й секна безпомощно.

— Какво съм казал и направил, за да ви заблудя, не променя с нищо факта, че Тони е един ням и добре изстуден труп. От него не можете вече да очаквате никаква помощ. Но ние имаме възможността да накараме да проговорят всички неми свидетели на престъплението. А те доказват, че вие сте присъствали на убийството.

— Кълна се… — Тя просто изкрещя тези думи.

— По-добре не се кълнете. Вашето скъпоценно палто от викуня се е затиснало, без да забележите, между рамката на вратата и заключалката в момента, когато сте бягали от кадилака. Ние обаче разполагаме с веществено доказателство. Освен това сте идентифицирана от нощния портиер на хотел „Станмор“ и от келнера на етажа, който е сервирал на вас и на Валдива вечерята. Напуснали сте хотела заедно с Тони и сте седнали до него в кадилака. — Той я погледна твърдо в очите. — Досега поддържах версията, че изстрелът е даден извън колата, но сега ще ви задържим тук като заподозряна в убийство. Нашите експерти установиха, че е напълно възможно Тони да е бил застрелян и от някое лице, което е седяло до него. Сега ще ви разпитваме десет часа под светлината на три прожектора.

Внезапно той посегна към копринения шал, който тя носеше около врата си, завързан на обикновен възел, и го дръпна рязко.

— А ето го и белега от операцията на щитовидната жлеза. По неопровержим начин е доказана идентичността ви, мис Белинда ван Дорен, с лицето, избягало от колата, след като е бил даден смъртоносният изстрел срещу Тони Валдива!

Тя държеше дясната си длан върху превръзката на врата си. Изведнъж лицето и се беше разкривило, устата й изглеждаше по-широка, изпод изкусно нанесения грим внезапно изпъкнаха с призрачна яснота истинските черти на лицето й. Изглеждаше отблъскващо. Цялата й надменност, арогантност и сила бяха изчезнали.

— Кълна ви се във всичко, което ми е свято, чувате ли, кълна ви се, че нямам нищо общо със смъртта на Тони. — Изведнъж тя сграбчи двете ръце на Бруър. — Но… — тя го загледа втренчено — Тони наистина ли е мъртъв?…

Той се освободи не съвсем нежно от ръцете й.

— Тони Валдива е умрял няколко секунди след изстрела. С всяка ваша дума, Белинда ван Дорен, и с всеки ваш въпрос, с всеки отговор се заплетохте безнадеждно в престъплението. Или вие самата сте стреляли в онзи очевидно влюбен във вас глупак, или сте прикривали престъпника. Ще свършите в стаята с гладко боядисаните зелени стени в Синг-Синг или ще прекарате следващите тридесет години зад решетките. Пропуснахте последния си шанс. Дадох ви възможност да кажете истината. Може би щяхте да можете да станете главен свидетел на обвинението при положение, че не сте извършили сама убийството. Сега е твърде късно.

Една жена в униформа и с представителна фигура влезе в стаята.

— Трябва да отведа някого до регистратурата на ареста?

Отново двете ръце на Белинда се вкопчиха в Бруър:

— Кълна се, че аз…

Инспекторът побутна треперещата й фигура към служителката.

— В криминалния отдел, регистрация, затваряне. Единична килия. Без връзка с външния свят. Никакъв телефон, никакво посещение.

Служителката кимна.

— Не правете истории, мис — обърна се тя към Белинда ван Дорен. — Улеснете работата ми. Тук не използуваме сила с удоволствие. Приемете нещата, каквито са. Щом се озовете долу, в килията си, можете да си премислите всичко. — Гласът й звучеше делово и въпреки това някъде дълбоко скрито в него се долавяше нотка на добра воля и разбиране.

Белинда ван Дорен взе ръчната си чанта, вдигна скъсания копринен шал, сложи го върху превръзката на врата си и прекрачи прага на стаята, хваната под ръка от полицейската служителка.

Бруър отиде до прозореца и отвори двете крила. Няколко пъти пое дълбоко въздух.