Франк Арнау
Акционерно дружество „Хероин“ (13)

12. Изстрели в нощта

До бордюра пред сградата на 72 Медисън бяха спрели служебните коли на специалистите по дактилоскопия, на лабораторията и на моргата. Униформени полицаи задържаха в широка дъга минувачите, които все повече се стичаха въпреки късния час.

Щом Бруър и двамата слязоха от колата, към тях се втурнаха първите представители на пресата.

— Кой е убитият гангстер?

— Нали Белинда ван Дорен беше по-рано приятелка на Пиетро Нарди?

— Каква е връзката между това убийство и Тони Валдива?

Въпросите звънтяха в силно захладнелия след полунощ въздух, който бе станал по-чист и хубав от ароматния полъх откъм Сентръл Парк. Бруър махна с ръка и разблъска нелюбезно репортерите.

— Изглежда, че знаете повече от мене. Изчакайте! Й не измисляйте много, защото иначе ще има неприятни процеси.

В залата се виждаха празните куфарчета от уредите на техническите лица от следствената служба. На стената бяха подпрени излишните стативи за прожекторите. Трима души от моргата седяха безразлично върху сгъваемата носилка.

— Четиринадесети етаж — каза сержантът, застанал до вратата на асансьора. — Сега асансьорът е на самообслужване. Горе разпитват прислужника негър.

От асансьора Бруър и двамата детективи попаднаха на малка площадка, нещо като алков, обзаведен с две писалищни маси и мека мебел, който служеше за чакалня за посетителите. Отляво и отдясно започваха дълги коридори, в които се намираха входните врати към отделните апартаменти. Тук-там смутени хора надничаха през полуоткрехнатите врати.

Колинз и Потър работеха на двете маси, оглеждаха поднасяния им от служителите материал. Като забелязаха Бруър, те се запътиха към него.

— Съвършено ясен случай — каза Колинз, шефът на лабораторията. — Готово сервирана работа за прокурора.

Потър кимна в знак на съгласие.

— Има доказателствен материал, какъвто си поискаш. И една изпълнена присъда без съдебен процес.

Гъмжеше от полицейски служители. От апартамента се чуваха гласове. На няколко крачки от вратата в локва съсирена кръв, с лице към пода, лежеше мъжко тяло, обградено с предпазно въже.

Бруър заобиколи мъртвеца, надникна в тясното антре, което водеше от коридора във всекидневната, и видя доктор Кенеди и Слоун да стоят в дъното до прозореца. Той се обърна към Гетски и Сарг.

— Без съмнение тук е извършено всичко, което изисква обикновено работата ни. Въпреки това — той се огледа — може би си заслужава подробното разпитване на наемателите от съседните апартаменти. Положението на нещата изглежда ясно. Имаме не само една жертва, но и убиеца. Но с това се решава само формално юридическата страна на въпроса. Истинските престъпници са останали на заден план. Може би с това убийство са рискували да се покажат доста наяве…

Сарг и Гетски изчезнаха в коридора.

— Късно… — поздрави го доктор Кенеди. — Идвате, след като завесата е паднала вече.

— Пак ще я вдигнем. Може би публиката ще ни ръкопляска. — Бруър пристъпи между лекаря и Слоун. — Какво е състоянието на Лоуит?

— Ранен е в корема, мръсна работа, но лекарите от Ленокс Хил са оптимисти. Ако не се появят усложнения, опасност за живота му няма. — Слоун говореше приглушено.

— Видяхте ли го, преди да го откарат? — попита Бруър полицейския лекар.

— Не. Слоун много разумно беше извикал най-напред бърза помощ. Четиринадесет минути след изстрела линейката е пренесла ранения в Ленокс Хил Хоспитъл. Струва ми се, че Лоуит дължи живота си на това, че операцията е могла да бъде извършена толкова бързо. При огнестрелна рана в корема най-често решаващо е времето. Самият аз говорих с колегите, които са го оперирали и са извадили куршума. Сведенията са положителни.

— Как стана всичко това? — Бруър поднесе на доктор Кенеди и Слоун смачканото си пакетче цигари и сам си запали една. — Как е могъл един-единствен престъпник, изправен срещу двама опитни служители, да стреля пръв?

Слоун се облегна на перваза на прозореца.

— Чакахме пред ресторанта „Мери Елизабет“, докато Грийнберг и Белинда излязоха. Адвокатът отново подкара по заобиколни пътища, докато стигна тук пред сградата. След като бяха слезли от колата, той говори с Белинда още доста време. После изчака, докато тя премина през фоайето и се качи в асансьора. Веднага след това той изведнъж подкара колата си и профуча край следващия ъгъл. Посъветвахме се какво да сторим. От Сарг бяхме научили, че от гаража до фоайето води пряк коридор. Стори ни се по-предпазливо, ако Лоуит влезе в сградата по този обиколен път, защото, ако бяхме минали през главния вход, пиколото на асансьора, който обслужваше и телефона, имаше възможност да съобщи за появяването ни. Това трябваше да бъде избягнато на всяка цена. И така, Лоуит тръгна към гаража. Аз чаках отстрани край главния вход, докато той ми отвори.

— Та нима тук няма портиер? — попита Бруър учудено.

— Има, но работното му време свършва в полунощ, а до сутринта остава само един човек да обслужва телефонната централа и асансьора.

— Добре. По-нататък!

— Видях през остъклената врата как след известно време Лоуит се появи изотзад и прекоси фоайето отстрани. Приближи се до пиколото и го измъкна от телефонната централа. Веднага след това отвори портала. Незабавно разпитахме пиколото, но той, изглежда, наистина знаеше твърде малко. Това ни се видя вероятно, тъй като той беше на тази работа едва от три седмици. Каза ни, че Белинда ван Дорен била болна от известно време, защото неколкократно бил известявал за пристигането на лекар. Често идвал да я посети някакъв млад човек. Въпреки че не можа да го опише точно, нямаше съмнение, че става дума за Тони Валдива. Иначе всички други въпроси останаха без съществени отговори. Попитахме го дали Белинда не е искала телефонен разговор веднага след завръщането си. Отговори отрицателно. Откакто бил постъпил на работа, от телефонния апарат в апартамента й не било говорено. От това си направихме заключение, че тя или нямаше какво да съобщава на когото и да било за срещата си с Грийнберг, или пък не бързаше. Лоуит си записа името и адреса на пиколото. После отиде в гаража, за да говори с човека от нощната смяна. Аз заплетох пиколото в друг разговор, но не измъкнах нищо от него, освен сведението, че Белинда била винаги много щедра към целия персонал. Лоуит се върна скоро. Белинда имала кола студебейкър, но тя стояла неизползувана в гаража от няколко седмици, понеже лекарят й забранил да я кара заради някакво заболяване. Пазачът не могъл или не искал да даде подробни сведения. Лоуит беше взел личните му данни, а също така беше записал имената и адресите на останалите двама пазачи от гаража, които работят в другите смени.

— През това време не влязоха ли някакви хора в сградата? — настоя Бруър.

— Нито са влизали, нито са излизали. Поне не са минавали през фоайето. На всеки етаж има по два по-големи апартамента откъм лицевата страна на сградата. От техните кухни може да се стигне директно до служебния асансьор, който слиза долу в гаража. Теоретично е възможно някой да е влязъл в сградата или да я е напуснал по този път, докато сме стояли във фоайето. Но апартаментът на мис ван Дорен нямаше връзка с товарния асансьор.

— По-нататък!

— За всеки случай измъкнах от таблото контактния кабел, който свързва телефонния апарат в стаята на мис ван Дорен, за да не може пиколото по никакъв начин да й се обади. После взехме асансьора до четиринадесетия етаж, разузнахме терена и подслушахме на вратата на апартамента на Белинда. Чуваше се много силна музика — от радиото или телевизора, а може би и от някакъв грамофон. Обмислихме кой от нас двамата да остане и кой да си отиде да спи. Тъкмо бяхме решили да си тръгна аз, за да сменя на сутринта Лоуит, когато музиката в апартамента на Белинда изведнъж замлъкна. Не знам дали поради внезапно настъпилата тишина, или подтиквани от някакъв друг инстинкт, ние се заслушахме по-внимателно, но във всеки случай доловихме в същия миг някакъв шум близо до вратата. Най-логичното предположение беше, че Белинда иска да излезе още веднъж. Оттеглихме се обратно в преддверието, което сигурно сте забелязали, шефе.

— Имате предвид този вид чакалня ли? — подхвърли Бруър.

— Да. Около пет на пет метра. Аз се свих зад канапето, а Лоуит се притисна до стената зад ъгъла, който го закриваше. Доста време всичко остана спокойно. Помислих си, че може би Белинда само е минала от едната стая в другата или е отишла до гардероба, за да вземе нещо. Погледнах предпазливо над ръба на канапето. Сигурно същите мисли са занимавали и Лоуит, защото той напусна скривалището си и пристъпи малко напред. Точно в този миг и двамата чухме как се захлопна врата. Това бе направено толкова предпазливо, както обикновено не постъпва никой наемател, дори и да е полунощ. После започнаха да се приближават тежки стъпки. Това не можеше да бъде Белинда. Разбрахме се с едно кимване. Нямаше защо да се крием от останалите обитатели. Лоуит измина няколкото крачки до колоната, която разделя помещението за посетители от коридора. Последвах го. Той почти се сблъска с човека, който вървеше към асансьора. Онова, което последва, стана за няколко секунди. Човекът бързо отскочи назад и бръкна в сакото си. Едновременно с него и Лоуит извади оръжието си. Разнесе се изстрел и Лоуит падна. Непознатият изобщо още не ме беше видял, когато стрелях по него. Струва ми се, че направих всичко напълно автоматично. Виждах само лежащия на земята мой другар. Стрелях, но с по-голямо удоволствие бих стиснал престъпника с ръцете си за гърлото и бих го удушил.

— Разбирам ви, Слоун, напълно. С всеки от нас би се случило същото. — Бруър докосна съвсем леко ръката на детектива.

Слоун си запали цигара.

— Отвориха се врати. Дотича един възрастен господин. Наведох се над Лоуит. Той дишаше. Гърчеше се от болки, но това всъщност ме радваше. Докато болката движи тялото, значи, още има живот в него. За другия мъж на пода нямаше защо да се грижа. Никой не може да издържи шест куршума калибър 45. Разгоних цялата възбудено крещяща и ръкомахаща тълпа, помолих горе-долу спокойно изглеждащия възрастен човек веднага да извика по телефона линейка, а след това незабавно да позвъни в главното управление на комисията по разследване на убийства. — Слоун изтри потта от челото си. — После отнесоха Лоуит, нашите хора дойдоха и едва тогава разбрахме, че мъртвецът пред нас е Хари Патлака.

Бруър се обърна към доктор Кенеди:

— Прегледахте трупа, нали?

— Не беше трудна работа, Дейвид. Слоун трябва да е стрелял някак си от горе на долу или отдолу нагоре; във всеки случай на челото имаше една хубава дупка, после следваха две в гръдния кош, две в стомаха и една в корема. Четири от раните са били стопроцентово смъртоносни, искам да кажа, всяка сама за себе си.

— А Белинда ван Дорен? — Инспекторът премести погледа си от доктор Кенеди към Слоун.

— Сам ще видите, шефе — каза детективът. — Гледката не е красива.

— При удушване пръстите оставят неестетични белези — забеляза лаконично полицейският лекар. — Лицето е обезобразено от лейкопласт, който е бил налепен безогледно по всички посоки, след което отново е бил смъкнат брутално. Не мога да гледам и обгорени върхове на пръсти. Но Хари Патлака несъмнено е искал да изкопчи още нещо от жертвата си, преди да я ликвидира. Тъй като тя не е проговорила, той й е тикнал парцал в устата, залепил й е устните и е натиснал пръстите й върху нажежената плоча на електрическата печка в кухнята. Когато най-после се е съгласила да проговори, той е свалил ивиците лейкопласт от лицето й и щом научил, каквото го е интересувало, я е стиснал за гърлото. По-големи подробности ще мога да ви кажа едва след аутопсията, но едва ли има съмнение, че й е счупил шийните прешлени.

Бруър стисна зъби толкова силно, че те изскърцаха.

— Бях убеден, докторе, че Белинда се намира под сигурната закрила на Слоун и Лоуит. Ясно ми беше, че я заплашва опасност. Но как можех да предположа, че убиецът е влязъл преди нея в жилището й? Считах, че не я заплашва никакво нападение. Ако Грийнберг я беше отвел някъде, където можеше да се забележи някаква скрита опасност, Слоун и Лоуит биха се намесили веднага. Но просто всичко стана иначе. Адвокатът я върна мирно и тихо до дома й. Тя се прибрала в жилището си. Слоун и Лоуит чули от апартамента музика. Всичко изглеждало наред. — Той стовари силно дясната си ръка върху дъската на прозореца: — Човек винаги се учи. Все поумнява — обаче никога не става истински умен. При това още отсега ми е ясно, че няма да ни се удаде да докажем, че Грийнберг е извършил някакво наказуемо деяние. Навсякъде ще ни посрещне само ледено мълчание. А аз съм готов да се закълна, че той е осведомил шефа на гангстерите за извършената от Белинда грешка при теста с детектора. С това е била произнесена смъртната й присъда. Но каква ли ще е ползата от клетвата ми, като нямаме доказателства? Грийнберг може дори да признае, че е разказал някому нещо. Но това още не е основание за обвинение. — Той смачка с крак угарката си. — Да вървим в спалнята.

— Могат ли хората от моргата да отнесат мъртвеца?

— Доктор Кенеди, Потър и Колинз нямат вече работа с него. Искахме само да изчакаме, докато вие наредите да го откарат.

— Иска ми се да огледам Хари подробно, преди да го отнесат. Особено много ме интересува… — Той прекъсна мисълта си. — Претърсихте ли джобовете му?

— Иззехме микроследи, шефе — докладва Слоун, — взехме отпечатъци от пръстите, отливки от подметките, имаме фотография на захапката — обичайното. Останалото трябваше да се предприеме в моргата.

— Иска ми се да го свърша веднага тук. Всяка минута е важна. Но най-напред — Белинда. — Той последва доктор Кенеди, който посочи към вратата в страничната стена и тръгна пред него.

Будоарът не беше голям и беше обзаведен само с най-модерни практични мебели. Едно сгъваемо канапе заемаше почти една трета от помещението. Встрани от него се намираха вградени шкафове, сгъваема масичка, подобна на писалище, тоалетка, която можеше да се прибира в стената, и две малки тапицирани кресла.

В дъното отворената врата позволяваше да се надникне в банята, покрита със светлозелени плочки.

На леглото лежеше Белинда ван Дорен, краката й от колената надолу висяха извън него, тялото й беше неестествено извито настрани.

— Точно в това положение я заварихме — поясни Слоун. — Всичко е фиксирано на цветни стереоснимки. Хората от лабораторията отбелязаха и положението на тялото. Едва след това доктор Кенеди прегледа трупа. После Белинда беше поставена обратно в първоначалното си положение с точност до сантиметър.

Полицейският лекар се наведе над безжизненото тяло, извъртя главата на мъртвата малко встрани.

— Въпреки бледността можете да видите, Дейвид, как е обезобразено лицето й. А ето и на врата кръвоизливите от белезите на душенето. Раната от операцията се е разтворила — оттам са вече засъхналите следи от кръв. Погледнете сега и ръцете й. — Той посочи към пръстите, които бяха с обгорени върхове. — В нашата професия се срещаме с много отвратителни неща, но това надхвърля допустимата мярка.

Бруър се обърна към Слоун:

— Всичко претърсено ли е?

— Мисля, че Потър и Колинз свършиха добра работа. Но нищо не се намери.

— Струва ми се, че е направено твърде малко за един такъв случай. Извикайте Сарг и Гетски, щом като се освободят двамата или един от тях. Ще проверим още веднъж. Изпратете ми също Колинз и Потър.

Слоун кимна и се отдалечи.

— Имате ли някаква определена идея? — полюбопитствува доктор Кенеди.

— Та мъртвата ви дава отговор — отвърна инспекторът. — Убили са я, понеже е знаела нещо. Убиецът се е опитал да й изтръгне тайната чрез мъчения. Въпросът е дали е успял. И… дали е научил само нещо, което му е признала при непоносимите болки? Било ли е истина или само някакво извъртане с надеждата да си спаси живота? Или може би е ставало въпрос за някакъв предмет, за някаква тежка улика срещу шефовете на „синдиката“, за конкретен доказателствен материал, който Хари на всяка цена е трябвало да измъкне от нея? Ако е ставало въпрос само за грешката й при теста с детектора на лъжата, гангстерите нямаше да реагират толкова открито и рисковано. Един фалшив паспорт, някое продължително пътешествие в чужбина; пари от една страна, а от друга — желанието да продължиш да живееш са обикновено достатъчни в подобни случаи, за да се държат в покорство неудобни свидетели. Убийството е най-сетне дори и за „синдиката“ крайно средство за защита. То ясно доказва страх. Престъпниците не се плашат така лесно от думи, както от улики. Свидетелите на обвинението могат да бъдат сполетени от някой неприятен нещастен случай дори и в последния час преди съдебния процес. Но ако прокуратурата разполага с доказателства, материални улики за вината, тогава става опасно. Убеден съм, че убиецът на Белинда е искал от нея нещо предметно, някаква улика, доказателство за вина, което е криело опасност за хората от върховете на „синдиката“. Но успял ли е да намери търсеното? Ако е успял, тогава то трябва да е у него. Ако не е в джобовете му, трябва да е тук някъде. — Той направи широко движение с двете си ръце.

Доктор Кенеди каза замислено:

— Предположенията ви може да са правилни, Дейвид, но всъщност би било по-логично да се допусне, че Белинда ще съхранява едно такова безценно оръжие като уликата срещу първите хора на „синдиката“ в някой сейф, а не в жилището си.

— Според мъжката логика сте прав, докторе, но жени от типа на Белинда предпочитат скъпоценното имущество да им е винаги под ръка.

Бруър закрачи бавно покрай стената, отвори шкафовете. Влязоха Колинз и Потър, последвани от Гетски, Сарг и Слоун.

Шефът на лабораторията посочи към убитата.

— Всичко във връзка с нея е вече в лабораторията.

— И ние събрахме всичко необходимо — допълни Потър. — Пожелавам си, шефе, всяко убийство да предлага за всички нас толкова необорим материал. Няма абсолютно нищо въпросително, всичко е в рамките на рутината и свършва с нея.

— Нещо ново? — попита Бруър, като погледна Гетски и Сарг.

— Наемателката на апартамент 19, първата врата вдясно на долния коридор, срещнала при завръщането си преди около час и половина долу във фоайето някакъв мъж, който според описанието й може да е бил Хари. Показахме й мъртвеца и тя смята, че може да го идентифицира. Наистина, че силите й стигнаха само за един бегъл поглед, което е разбираемо.

— Тогава пиколото, обслужващ асансьора, трябва също така да е видял убиеца. — Бруър поклати глава. — Защо това не се изясни при разпита му?

— Допълнително го разяснихме, шефе — обясни Слоун. — Качил е някаква болна и трудноподвижна жена на 18-ия етаж. Хари е минал сигурно през фоайето по това време. Наемателката от номер 19 видяла във фоайето как той отворил вратата към коридора за гаража и излязъл. Нищо особено не си е помислила при това. Много наематели минават по този път, за да се качат в колите си. Освободих пиколото, но му казах да се яви утре в управлението, за да се протоколират показанията му.

Инспекторът изведнъж се завъртя кръгом.

— Искам да обърна джобовете на убиеца наопаки. Ако не намеря нищо у него, ще разглобя апартамента на съставните му части. — Той прекоси помещението с големи крачки.

Служителите от научно-техническата служба и колегите им от следствения отдел бяха заети с прибирането на уредите си. Приготвяха се за тръгване.

Бруър съзерцава доста дълго трупа на пода. Лицето и дрехите му бяха покрити с ръждивокафеникави, а на някои места и червеникави, желирани петна. Дупката, почти в средата на челото, голяма приблизително колкото един цент, изглеждаше някак недействителна.

— Спокойно можете да го съблечете — каза Колинз на инспектора. — Задължавам се да го поставя пак в същото положение с точност до сантиметър, което всъщност е излишно, защото той е готов за транспортиране, очаква само нареждането ви.

— Съгласен съм. — Бруър се огледа.

Тримата детективи повдигнаха мъртвеца. Когато беше жив, той тежеше около стотина кила, но сега тази безжизнена маса изглеждаше още по-тежка.

Гетски придържаше тялото. Слоун и Сарг му смъкнаха сакото и панталона и ги отнесоха във всекидневната.

Гетски пусна трупа. Главата на мъртвеца удари тъпо в земята и се извъртя настрани.

Бруър разпростря на масата сакото и панталона. Колинз, Потър, доктор Кенеди и детективите застанаха в кръг около него.

— Дръжте таблата — обърна се инспекторът към Слоун. — А Сарг нека направи описа. — Той бръкна в десния външен джоб и заговори като в някой монолог:

— Кесия с тютюн — той я отвори и помириса, — „Вирджиния“, фино нарязан, вносна марка… познавач… ето и лулата… „Дънхил де лукс“… инструмент за почистване. — От другия джоб той извади гравирана кожена табакера. — Цигари… двойно подсигуряване… интересен случай… лула и цигари. — В един от вътрешните джобове имаше портфейл от змийска кожа със ситни шарки, позлатени ръбове и гравирана буква „X“. В него се намираше сгъната шофьорска книжка на името на Джонатан Милз и една членска карта за „Ейвълън Клъб“, извадена на името на Х. У. Малбъри. Зад поизтритата фотография на неприлично облечена женска персона бе пъхната банкнота от хиляда долара, сгъната петорно. — Резерва — обади се Бруър, — но не и безопасна. Развалянето й на по-малки банкноти може да доведе до неприятни въпроси от страна на чиновника на гишето. Но в случай на нужда Хари трябва да си е имал и други възможности за разваляне на едри пари. — На бял свят се появи и копринена кърпа с извезан монограм „ХМ“. В портмонето за дребни пари се намираха монети, връзка от три ключа и един отделен ключ. Бруър ги огледа внимателно. — Брава „Яле“. Тези двата са от кола. А този… — Той заобиколи масата, отиде до входната врата на апартамента и бутна ключа в процепа. — Така си и мислех… нов е… почти нов… лъскав, без драскотини… скоро е правен. — Той го сложи върху таблата. — Значи, това е обяснението за влизането на Хари в апартамента. Остава въпросът, откъде е взел модела за направянето на този дубликат. Но тази тайна, заедно с някои други, ще отнесе със себе си в гроба.

Сарг отбелязваше всеки отделен предмет и нанасяше в списъка поредните номера.

— Ако нямате повече нужда от мен, Дейвид, бих искал да си тръгна. Както е известно, полицаите нямат нужда нито от сън, нито от храна, но полицейските лекари не ще се откажат нито от едното, нито от другото. Наредете да откарат и двата трупа в моргата. Нямам повече работа с тях. Нали искате утре сутринта, колкото се може по-рано, да имате резултатите от аутопсията? — Доктор Кенеди каза довиждане на всички и изчезна, без да дочака отговор.

Бруър претърсваше джоб след джоб. След сакото дойде ред на панталона. С металически кламер бяха защипани доларови банкноти. По пет, по десет, по петдесет долара. Джобно ножче, каквито носят туристите — с няколко здрави остриета, тирбушон, отварачка за консерви, отвертка, пиличка. Малко кожено калъфче, а в него три зарчета с фигури за покер. В целофанено пликче два билета от забранената в САЩ английска лотария от конни състезания. В задния джоб нож с автоматично изскачащо острие, поставен в калъф.

Бруър опипа дръжката му, натисна предпазното копче и разгледа шумно изскочилото острие.

— Излъскано. Твърде излъскано, струва ми се. Само от интерес — той го подаде на Колинз — да се изследва за всички възможни следи. От това Хари няма да стане по-мъртъв, отколкото е, но резултатът може да е интересен за преписката.

— Изглежда, убиецът не е намерил нищо веществено — забеляза Слоун, като балансираше с таблата със събраните на нея предмети. Постави я на дъската на прозореца. Освен ако не е скрил нещо под ризата си.

Потър отрече:

— Докато фотографирахме и снимахме отпечатъците, аз го опипах внимателно; винаги търсим особени белези по тялото. Под ризата му нямаше нищо.

— Тогава най-напред ще опитаме в спалнята. И не пропускайте нито една пролука — нареди Бруър.

Сарг постави готовия опис при вещите на мъртвеца.

— Ако ми помогне Гетски, ще го облечем. Вече е време да си смени квартирата и да се премести в моргата. На носачите им доскуча да чакат. Могат да вземат заедно с Хари и жертвата му.

Бруър влезе в будоара.

— Да започнем с банята.

Той разпредели Слоун, Колинз и Потър, които не искаха да бъдат лишени от участие в претърсването. След няколко минути се върнаха Гетски и Сарг. Хари Патлака се намираше вече на носилката.

— Да започнем ли с всекидневната? — попита Гетски и след утвърдителния отговор на инспектора се отправи към съседната стая.

Претърсването се извършваше с много по-голяма щателност, отколкото в други подобни случаи. Не се касаеше до откриването на следи — те бяха отдавна издирени и фиксирани; ставаше въпрос за някакъв предмет, просто за нещо, нещо, за което никой нямаше никаква определена представа. Беше сигурно, че Хари Патлака е имал възложена определена мисия. Имал е задача да принуди Белинда да проговори, да издаде тайна, която е толкова ценна за организаторите на убийството, че те не се бяха поколебали да извършат и друго убийство. Или е трябвало да я принуди да му даде някакъв предмет, който също оправдаваше поемането на подобен риск.

Хората от моргата, облечени в чудновато изглеждащите тук бели престилки, прекрачиха почти безмълвно прага, сложиха носилката до канапето, поставиха на нея Белинда ван Дорен, закриха я с бял чаршаф и се оттеглиха.

— Може би — обади се Колинз — Хари е узнал всичко, което го е интересувало? След като Белинда най-сетне е рухнала от изтезанията, той е махнал лейкопласта и кърпата, изслушал е признанието й, след което я е удушил. — Той прибави замислено: — Шефе, не търсим ли нещо, което изобщо не съществува?

Инспекторът поклати отрицателно глава.

— Разбира се, че е възможно да се лъжа, но не само чувството ми казва, че трябва да има нещо съвсем веществено, към което се е домогвал Хари. Същото ми подсказва и един логичен извод. От пиколото знаем, че от телефона на Белинда не е говорено нито след завръщането й, нито преди това. Тъй като разговорът се осъществява само чрез натискане на сигнално бутонче, Хари нямаше да рискува нищо; телефонистът нямаше да може да чуе гласа му, а само едно изтракване. Линията се включва автоматично. Разговорите не могат да бъдат подслушвани. Но Хари не е искал линия. Дали да приемем, че той е пропуснал да уведоми хората, които са го наели, че мисията му е приключила успешно? Считам това за изключено. Нямал е такъв повод само поради провала си. Щял е да има достатъчно време и по-късно да им съобщи неуспеха си. Ако допусна, че този ред на мисли е правилен, тогава Хари е търсил нещо определено, а тъй като не го открихме у него, то трябва да се намира все още в този апартамент.

— Защо пък Белинда да не му го е дала? Че не е издържала на изтезанията, ни доказва сваленият лейкопласт. Значи, е била готова да говори. И…

— … и се е надявала да убеди Хари, че не притежава нищо, което да уличава ръководителите на „синдиката“ — прекъсна го Бруър. — Тогава Хари е изгубил търпение. Странно ли е? Не! Не е имал необходимото самообладание да започне отново с изтезанията. Трябвало е да свършва. И е свършил. Преди Белинда да схване, че нейното поведение ще й струва живота.

— Тогава той трябва да е претърсил всичко — възрази Колинз.

— Би трябвало да се допусне — Бруър махна с ръка, — но след всичко извършено от него Хари е искал просто да изчезне. Можем, струва ми се, да изходим от това, че той преди всичко просто вече не е издържал. Нуждаел се е от чист въздух. Някакво разтоварване — и най-кръвожадните убийци могат ненадейно да покажат човешки черти при панически страх. Вероятно го е обхванал някакъв болезнен страх. Паника. Имал е нужда от известно успокояване. Какво е могло да му попречи да се върне по-късно в жилището? Имал е ключ. По-късно — вече успокоен — той е можел да претърси тук всичко.

Слоун влезе от съседната стая. Не криеше възбудата си.

— Шефе! Струва ми се, че открихме скривалището!

Всички се втурнаха към другата стая.

Гетски беше застанал пред овална табуретка вляво от прозореца. В ръката си държеше стар меден готварски съд, в каквито по-рано хората готвеха риба. Сега беше превърнат в подставка за саксии. Детективът беше наслагал малките саксии с цветя на пода. Обърна се към Бруър.

— Трябва само да извадя стъклената паничка, шефе, която е поставена вътре да събира изтичащата при поливането вода. Колкото и непрозрачно да е станало дъното от мръсотия, струва ми се все пак, че забелязвам нещо между стъклото и поцинкования металически съд.

— Той обърна няколко пъти насам и натам приличния на ваничка съд, почука заклещената стъклена паничка, натисна отвън дъното на съда. Всички погледи следяха всяко негово движение.

— Опитайте с нож — посъветва го Колинз и бръкна в джоба си.

В същия миг стъклената паничка се отдели от съда и падна на земята. Парчетата й се пръснаха със звън. Гетски бръкна във вътрешността на металния съд. С доволна физиономия той подаде на инспектора съвсем плоско и тънко светлозелено кожено портмоне.

— Вече мислех да прекратя търсенето, когато ми направи впечатление, че саксийките с цветята стоят малко накриво. Винаги оправям картините по стените, ако не висят хоризонтално, защото несиметричните линии ме дразнят. Затова исках да оправя и металическия съд със саксийките. Дразнеше ме наклоненото му положение и това клатене. Усетих, че стъклената подложка не е легнала съвсем здраво върху металното дъно. Щом я докоснех, тя се изкривяваше, макар и едва забележимо, ту насам, ту натам. Нещо пречеше на равновесието й. Извадих саксиите с цветята и… — Той посочи към откритието си.

Бруър седна, сложи предпазливо портмонето върху масата и го разглежда известно време.

— Това ми прилича на теглене на лотария по телевизията. Може да бъде изтеглена най-голямата печалба и да бъде показана на всички, а може да е и… празен билет. Е, да видим. — Той дръпна ципа и отвори малкото портмоне.

Вътре, от двете страни между отворените нагоре преградки, се намираха няколко изписани листа хартия. Той взе в ръка отделните листове. Първите четири бяха покрити с ръкописни бележки, направени с дребен, но несръчен почерк. Последните два бяха изписани на машина.

Бруър разучаваше ред след ред.

— Печеливш ли е билетът, или е празен? — попита Потър любопитно.

— Прилича ми на печалба. Дали е най-голямата, това не знам. Все пак… — Той подреди шестте листа. — Ето тук има четиринадесет имена, с които не знам какво да правя, обаче може би ще означават много за Хемлин. Край всяко име са отбелязани тегло и суми, които могат да се отнасят само за хероин или някой друг наркотик. Очевидно става въпрос за четиринадесет разпределители, за техните покупки или оборот. Може би да са и главните купувачи на едро? А ето и другите ръкописни бележки. При буквите „ПН“ има два телефонни номера, възможно е да са тайната телефонна връзка с Пиетро Нарди. Това е само предположение при този стадий на следствието, но то не е безпочвено. После пак следват парични суми, заедно с букви — ето „Т. В.“ — Тони Валдива, тук едва ли е възможно да се лъжем — значителни суми… и количества… може би това е отмъкнатият от „синдиката“ хероин… а тук — той посочи една значително по-малка бележка със съвършено друг почерк — „Понеделник вечерта десет и тридесет Алън Хюстън до бордюра, както е уговорено“. — Той огледа хората около себе си. — Това са указанията за Белинда… но… кой ли ги е писал?! Един въпрос е кой е издал заповедта, а съвсем отделен — как и кому ще можем да докажем, че е писал тези редове.

— Защо Белинда не е предала портмонето на мъчителя си? — попита Сарг.

— Нали говорихме вече за това. — Инспекторът пребъркваше лявото отделение, извади четворно нагънат щампован лист за въздушна поща. — Надявала се е да се измъкне с много клетви и уверения, навярно целият й живот е бил така оплетен в лъжи, че те винаги са били последното средство за спасение. За всичко останало можем само да гадаем. Може би е чувствала, че попадането на тези няколко късчета хартия в ръцете на Хари е означавало за нея смъртна присъда, може би не е искала да се разделя с тези доказателства за вината на най-висшите си господари, защото те са били най-силното й оръжие — и единственото.

— Но, шефе — възрази Колинз, — нали най-сетне в убийството на Тони Валдива е замесена и тя заедно с Хари!

— Това е била смъртната й присъда — отвърна Бруър. — Понеже Хари е вярвал да се измъкне невредим на безопасно място. Не само, че е възможно, но дори е вероятно Хари да е ликвидирал Белинда и заради собствената си сигурност. Щял е да го направи във всеки случай, независимо от това, дали е щяла да му даде материала, или не. — Той прочете внимателно писмото. После се изправи с внезапно движение. — Това действително е голямата печалба!

Всички се надвесиха над него.

— Та говорете де! — настоя Потър.

Инспекторът зачете:

— „Дарлинг, Линда, всичко е наред, надявам се, че и ти ще имаш успех с твоята работа, но аз премислих всичко. С онова, което ни очаква, ще започнем наново, вече се погрижих тук за някои неща. Пап се завърна вчера от Солун, трябваше да го посрещна. Изпотих се. Моята нужда е задоволена. Посланикът пристига утре. Утре, четвъртък, отлитаме. Бях против това, но Н. каза по телефона, че суеверията не важат. Не ме чакай на летището, иначе ще има неприятности. Ние можем да се оттеглим заедно само ако не ни виждат твърде често един с друг. Този път всичко, което ми платиха досега, внесох вече тук. Мисля, че Париж е сигурно място. Обичам те много, дарлинг, твоето момче.“

— Откъде е? — попита Сарг.

— Париж, с дата 1 май, събота. — Инспекторът погледна ръчния си часовник. — Искам веднага да говоря с Хемлин. — Направи знак на Слоун: — Свържете се по телефона с отдела за наркотици!

— Писмото е писано от „момчето“ два дни преди убийството на Тони Валдива — установи Сарг. — А това „момче“, изглежда, е подозирало, че Белинда е имала да урежда важна работа. Въпросът е: кой е „момчето“, което е написало това писмо, изпратено с въздушна поща?

— Не — каза инспекторът, — най-важният въпрос в момента засяга „посланика“. Това може да е псевдоним, но ми се струва, че става въпрос за истински посланик. За един от онези дипломати, които служат на „синдиката“ и контрабандират през границите „стъф“ в защитения си от всяка проверка служебен багаж. Тъй като „момчето“ и посланикът — няма значение дали е такъв, или така го наричат — излитат от Париж в четвъртък сутринта, трябва да се приземят тук, в Ню Йорк, вечерта. Установяването идентичността на тези знатни пасажери няма да представлява особена трудност.

Слоун се върна от телефона.

— След приключването на хайката в „Сингапур Клъб“ Хемлин се е прибрал в къщи. Задържаните са поставени в единични килии. Само детективът Банкрофт е останал на нощно дежурство. Казва, че утре…

— … Днес — подхвърли Гетски. — Я си погледнете часовника.

— Добре, значи, днес. Цялата машина ще се задвижи на високи обороти още в осем часа. Ако е нещо спешно, можел веднага да се свърже с Хемлин в дома му.

Бруър си запали цигара.

— Сега всички ще ядем топли кренвирши и ще изпием по чаша бира. И ще поспим няколко часа. После продължаваме. — Той погледна към Потър. — Имате ли всичко необходимо за запечатване на входната врата?

Шефът на специалистите по дактилоскопия отговори утвърдително:

— Отдавна е приготвено.

— Чудесно. Сега ще отскочим само до Сийлиг и после почивка.

Апартаментът се изпразни. Полицейските служители стояха на групички в помещението за посетители. Потър постави печата. Асансьорът се изкачи.

Пред сградата ги очакваха репортерите. Бруър ги въведе във фоайето.

— Е, добре. Големият ви глад ще бъде заситен. Но не мога да ви предложа много нещо. Когато двама от нашите служители отивали към четиринадесетия етаж, за да вземат Белинда ван Дорен от жилището й и я доведат в главното управление…

— Но нали Сам Грийнберг я е освободил със специална заповед? Искали сте да нарушите закона и пак да я задържите, така ли?

Бруър отговори делово, без да отвръща на агресивния тон на журналиста и без да го пита за източника му на информация:

— Заповедта закриляше мис ван Дорен от полицейски арест, но не и от нов полицейски разпит, разпит — без да бъде задържана. Ние можем да викаме или довеждаме свидетели, това си е наша работа. Но вие какво искате — новини или лекция по правни въпроси?

— Кой е мъртвецът, който беше изнесен? Как стоят нещата със смъртта на Белинда ван Дорен? Това е важното — извика един нисък и набит репортер и си проправи път към инспектора. — Нуждаем се от сензационни заглавия!

— Добре, ще ги имате. И така — нашите двама служители срещнали в коридора на четиринадесетия етаж някакъв човек, който тъкмо излизал от апартамента на мис ван Дорен. Непознатият извадил бързо оръжие и изпратил с куршума си детектива Лоуит на земята. Детективът Слоун отвърнал на огъня. Непознатият паднал убит. Лоуит е тежко ранен, но няма опасност за живота му.

— Кой е убиецът? — настояваха журналистите.

— Досега все още не можем да го идентифицираме. Научно-техническата служба и следственият отдел се занимават със случая. Веднага щом идентичността бъде установена със сигурност, нашата служба по печата ще издаде комюнике. Засега несъмнено е само едно — че мис ван Дорен е била убита от непознатия.

— Как?

— Удушена.

— Убийство с грабеж?

Бруър започна да си пробива път между журналистите към портала.

— Нищо не липсва. Шкафовете не са отваряни, няма безредие, не е налице каквото и да било указание за извършването на кражба с взлом или дори само на обикновена кражба. Убиецът е имал ключ за апартамента на мис ван Дорен. Близко до ума е предположението за „crime passionelle“^[1] — разправия между мъж и жена, която завършва с убийство по причини, които още не са ни известни. И начинът, по който е извършено убийството, подкрепя това предположение. Мъжът удушава жената. — Той повдигна рамене. — А сега пуснете ни най-сетне да си вървим с моите сътрудници. Гладни сме. Уморени сме. На работа сме от двадесет часа. А още днес трябва да продължим — поне за да набавим материал за четене на купувачите на вашите издания. Но трябва да имате малко търпение.

Той се обърна, прекоси тротоара, преди някой от репортерите да успее отново да го задържи, и бързо затвори вратата на колата след себе си. Трите полицейски коли потеглиха. Без въртяща се сигнална светлина. Без сирени. Незабелязано те спряха пред денонощно отворените „Деликатеси“ на Сол Сийлиг.

Те минаха бързо покрай безкрайно дългия тезгях, по който бяха натрупани най-странните „специалитети“, украсени с малки табелки с цената. Това изложение трябваше да подканя купувачите към бърз избор. Имаше пушено месо, краставички, особени салати, огромни рула със сирене, купища парчета месо от гъши гърди и гъши дроб, кисело зеле, различни колбаси от лилипутски до великански размери с дебелината на човешко бедро, тлъсти змиорки. Един необозрим избор сред неопределими ухания на печени ястия и скара, наситени с мирис на мазнина, лук и чесън.

В задната част на заведението се намираше помещение за хранене на огладнели и ожаднели гости в късните часове на деня.

Гетски и Слоун събраха няколко от тесните маси, поставени край стената.

След като беше поднесен димящият гулаш и чашите бяха напълнени с пенлива бира, Бруър даде точни указания за хода на работата до обяд. Всеки получи цял куп задачи за изпълнение.

— Мисля — каза в заключение инспекторът, — че ще можем да се срещнем към единадесет часа за обсъждане на положението. Преди това ще уточня с Хемлин разпределението на работата помежду ни.

Когато полицейските служители напуснаха локала, всеки един от тях знаеше какво трябва да върши. Обемът на работата им никак не беше малък.