Франсиско Алеман Саинс
Огън в Средиземноморието (6)

VI

Именно тогава Антенор го потърси у Дидона, защото екипажът беше недоволен и му се струваше, че твърде много са стояли в Картаген. Дидона току-що му бе казала на закуска:

— Ако някой ден ме оставиш, може да си сигурен, че ще се убия.

Антенор се боеше да не стане бунт. Жената, която присъствува на срещата, се върна към темата, подхваната преди малко.

— Няма да си отидеш, нали? Много съм щастлива с тебе.

Жестът на Еней даже не я накара да се усъмни. Лицето й стана напрегнато.

— Кога, кога ще си отиваш?

— Идущата седмица. Няма друг начин.

— Мислиш ли?

— Да. От моя народ остана само тая шепа мъже. Не мога да ги изоставя.

— Но мене можеш да изоставиш.

— Трябва да си вървя, Дидоно.

Изведнъж й се стори, че една седмица може да бъде продължена без усилие, но пак настоя.

— Знаеш ли, че ще се убия, ако си отидеш?

— Никой не трябва да се убива. Животът е задължение.

Виждаше се, че подхваща подготовката за пътуването. Настанаха дни, изпълнени с мълчание. Картагенската царица пееше своите песни в увеселителния салон, без да я напуска успехът, но с една тъга, която не оставаше незабелязана от зрителите. Една сутрин Еней стана много рано, облече се внимателно и я изчака на закуската.

— Отиваш ли си?

— Да.

Задаваше се слънчев ден, като някакъв повик за излет. Дидона отиде в банята и се върна с лице, освежено от студената вода.

— Не мисля да те чакам, Еней, сигурно защото ти не мислиш да се връщаш.

Целунаха се, ала никой не рече сбогом. Щом излезе на улицата, Еней усети свежест по устните. Прекоси улиците в посока към пристанището. Имаше малко хора по това време. Всички отиваха на работа. И той отиваше на работа.