Франсиско Алеман Саинс
Огън в Средиземноморието (1)

I

Троянската война бе свършила, а градът още не бе изгасил всичките си огньове. Пламтяха развалините с тая упоритост на злощастието и неговата провлаченост. Даже и цветята бяха изгорели. Жителите на града избягаха толкова набързо, в последните мигове, че не взеха нищо със себе си. Всички неприятелски кораби отплаваха преди няколко дни. В един от тях пътуваше, спасена, хубавата Елена, остаряла, но готова за цялостно щастие. Последен тръгна Одисей, той както винаги се мъчеше да покаже своята хитрост, която в последна сметка не беше нищо друго, освен да прави обратното на онова, което са направили другите.

Когато вече нито едно платно не се съзираше на хоризонта, Еней излезе от своето скривалище. Приятно му бе да усеща отново по кожата си слънцето след няколко сенчести, прекалено влажни дни. Подири малкия залив, където го чакаше корабчето, и, изглежда, забрави за дните, прекарани срещу враговете на Троя и тяхната заплаха. Лозите избухваха под светлината, а гроздовете бяха набити от зърна.

Малката дружина оцелели пазеше мълчание и морският ветрец шушнеше тихо между маслиновите дръвчета. Помоли за цигара и Антенор му даде своята, която току-що бе запалил. В Троя тежеше страшна горещина, която се увеличаваше с напредването на утрото. Не се чуваше птичето пеене, а цикадите бяха онемели, сякаш търсеха работа. Само морето, изглежда, имаше нещо да каже, но не се разбираше добре какво е то.

Корабът беше готов. Не беше нов, но беше здрав. Не беше голям, но беше достатъчен за шепата мъже, които щяха да плават с него, оцелели от жестоко поражение. Морето беше толкова старо, че не отдаваше значение на една битка повече или по-малко, а пораженията не го тревожеха. Нептун беше едно тъжно, винаги раздразнено божество и му бе додеяло от риба на трапезата.

Всеки правеше каквото трябваше да прави, без да пита, без да се усмихва, с една увереност, която не беше дисциплина, а необходимостта да се подчини на нещо, за да не мисли за нищо. По този начин вярваха, че ще се измъкнат от болката. Никой не говореше. Шумът на вълните, удрящи корпуса на плавателния съд, беше единственият, който се чуваше в ония злокобни места. Еней се изненада, щом чу Антенор да казва:

— Всичко е наред. Можем да си ходим.

Еней тръгваше от своя град, от своята обична Троя, с живото поражение, с многото мъртви в паметта на сърцето. Неговият кораб беше жалеен кораб, защото всички членове на екипажа носеха в себе си спомена за смъртта на обични същества и защото жените на Троя, които не бяха умрели в обсадата, победителите бяха отвели като робини.

Само шепа мъже се бяха изтръгнали от смъртта, макар и те да бяха разбити.

Младежът даде заповед за тръгване, след като огледа внимателно кръгозора. Не беше храбрец като Ахил; нито справедлив като Хектор; нито прихватничав като Парис; нито хитър като Одисей. Наричаха го Еней милостивия, но истината е, че даже и на него самия не му се струваше да е милостив. От друга страна, това не беше условие, което поетите да смятат, че е от значение за един герой.

Платната се издуха от един удар на вятъра и Еней почувствува, че неговото пътуване бе започнало. Пътуване, което не беше едно красиво пътуване за връщане в родното огнище, а пътуване на отдалечаване от собствената земя. Назад оставяше сияйните утрини, в чиито първи часове бе спортувал. И следобедите, в които четеше книги по мореплаване, а после излизаше да пийне по чаша в близкия до двореца бар.