Емил Габорио
Убийство в Орсивал (22)

XXII

На другия, ден в девет часа сутринта мировият съдия беше пред вратата на г-н Льокок. Тази врата с шпионка приличаше на затворническа врата.

Г-н Планта натисна бутона на звънеца.

Шпионката се отвори и се показа лицето на мустаката жена. След един разпит тя го пусна да влезе и го отведе в кабинета на г-н Льокок. Г-н Планта почака няколко минути. Полицейският агент влезе през друга врата.

— Добър ден, господин съдия — каза той. — Хиляди извинения за формалностите при влизането в моя дом. Но аз ви разказах опасностите, на които се излагам.

Той звънна. Жената влезе.

— Жануй — й каза той, — закуската, дайте бързо два прибора, и най-вече добро вино.

После се обърна към съдията:

— Тази сутрин ходих във „Форж дьо Вилкен“. Казаха ми, че правилно съм отгатнал — сряда вечерта в десет без четвърт Геспен е развалил банкнота от петстотин франка.

— Значи е спасен?

— Или почти. Той ще бъде напълно спасен, когато намерим мис Фанси.

— Може би това ще бъде трудно?

— Не, не мисля така. Аз познавам една жена продавачка по домовете, която ще ни помогне. Сигурен съм, че мис Фанси й дължи нещо. Ние ще отидем, ако искате, да я потърсим след закуската и след два часа тя ще има адреса на мис Фанси. За съжаление по-трудно ще намерим Треморел. От вчера само за този клетник мисля. Заради него не съм мигнал през цялата нощ. Той ми трябва, искам го и ще го имам.

— Не се съмнявам — каза съдията, — но кога?

— А, ето. Може би утре, може би едва след месец, това зависи от точността на моите пресмятания, от точността на моя план.

— Какво! Вие имате план?

— Да, господине. Аз изхождам от принципа, че един мъж, придружен от жена, не може да остане незабелязан от полицията. В нашия случай жената е млада, тя е красива и е бременна, още три невъзможни неща. Аз познавам положението, характера и ума на Треморел. Опитвам се да вляза в неговата кожа и да мисля като него. Дали си е помислил да отиде в чужбина? Вероятно да, но е разбрал, че ще бъде много трудно да се скрие там, защото са го забелязали и проследили.

— Това е ясно — извика г-н Планта. — Ние трябва да търсим Треморел и Лоранс във Франция.

— Да, господине, да — отговори г-н Льокок. — Вие го казахте, но къде във Франция? В провинцията?

Не. Има само два града, където човек може да мине незабелязано — Марсилия и Лион. Но те са далече, едно дълго пътуване е рисковано. Нищо не е по-опасно от железниците сега, след като имаме телеграфа. И тъй остава само Париж. Но къде да търсим Треморел в Париж? Да продължим нашите изчисления.

Ектор познава много добре своя Париж, за да се надява да се скрие в хотел. Твърде вероятно е той да е наел апартамент под фалшиво име и сега си е у дома. Но се е наложило да мебелира този апартамент и то добре, защото обича лукса, защото има пари, защото не може да прехвърля едно младо момиче от богатия дом на нейния баща в лошо жилище. Ектор не е имал много време. Следователно той просто е отишъл при един тапицер, поръчал е и е платил. Този тапицер сигурно си спомня за богатия клиент. Ако го види пак, той ще го познае.

— Каква идея! — провикна се г-н Планта. — Бързо трябва да намерим портрети на Треморел, негови снимки, нека изпратим някой в Орсивал.

— Вече направих необходимото — отговори г-н Льокок. — Вчера по време на разследването аз взех три снимки на графа. Тази сутрин направих според справочника на Париж три списъка на парижките тапицери. Сега трима от моите хора всеки с по един списък и снимка ходят от тапицер на тапицер и питат: „Вие ли сте тапицерът на този господин?“ Ако един от тях отговори: „Да“, графът ни е в ръцете.

— И той ни е в ръцете! — провикна се г-н Планта, блед от вълнение.

— Не още.

Жануй отвори вратата и извика:

— Масата е сложена!

Още при първите хапки г-н Планта забеляза, че Жануй е отлична готвачка. Но той не можеше нито да яде, нито да пие, беше тъжен и почти не говореше.

— Господине — влезе и каза Жануй, — един агент от Корбей иска да говори с вас, да отворя ли?

— Да, нека влезе.

Това беше същият агент, който господата Льокок и Планта бяха срещнали при следователя. Той носеше писмо от д-р Жандрон за мировия съдия на Орсивал.

— Отворете го — каза съдията на г-н Льокок.

— Добре — каза г-н Льокок, — но да минем в моя кабинет. И той добави, обръщайки се към Жануй: — Дайте му да похапне.

В кабинета г-н Льокок отвори писмото и прочете:

„Мой скъпи Планта, тази сутрин в три часа ние извършихме аутопсия на тялото на клетия Соврези… Той е буквално натъпкан с отрова“.

— Няма съмнение — каза г-н Льокок, — че ако този проклетник Дьо Треморел се осмели да отрече отравянето на Соврези, ние ще имаме един много интересен процес.

— Не трябва да има процес! — извика г-н Планта.

Е! — помисли г-н Льокок — аз ще науча всичко. После на висок глас той добави:

— Как така няма да има процес?

Г-н Планта беше бял като платно, той трепереше.

— Ще дам цялото си богатство — каза той, — за да избегна процеса. А така също и живота си, но как да стигна до това? Само вие, г-н Льокок, можете да ми помогнете, да ме спасите…

— Но, господине…

— Милост, изслушайте ме и вие ще разберете…

— Слушам ви, господине.

— Това е една тъжна история. Бях вече на възраст, когато смъртта ми отне жената и двамата сина, цялата ми радост, всичките ми надежди. Бях останал само тяло без душа, когато дойдох да живея в Орсивал.

В Орсивал видях Лоранс. Тя току-що беше навършила петнадесет години и беше хубава, очарователна, умна и невинна.

Куртоа беше мой приятел. Скоро тя ми стана като дъщеря. Няма съмнение, че още тогава я обичах, но не си го признавах. Тя беше толкова млада, а моите коси бяха побелели. Тогава моята мечта стана да я следвам в живота, да я видя омъжена за почтен човек и щастлива и щях да остана приятел на жената, както бях приятел на девойката. Ако се занимавах с моето богатство, а то е доста голямо, правех го, защото мислех за нейните деца.

— Един ден моят приятел Куртоа ми съобщи за женитбата на своята дъщеря с граф Дьо Треморел. В този ден аз разбрах дълбочината на моята любов. Да си стар и да обичаш едно дете! Мислех, че ще полудея. Мълчах и страдах. Лоранс идваше да ме вижда, за да ми говори за Ектор. Всичко в него я възхищаваше до такава степен, че никой не можеше да се сравнява с него. Бях луд наистина, но и тя беше луда.

— Знаехте ли, господине, какъв мизерник е този Треморел?

— Уви! — Все още не знаех. Той не ме интересуваше! Но от деня, когато научих, че готвят да му дадат Лоранс, започнах да го изучавам. Колко пътувания до Париж направих по това време! Разпитвах всички, контото бяха познавали, и колкото по-добре го опознавах, повече го намразвах. Така открих неговите срещи с мис Фанси и отношенията му с Берт.

— Защо не казахте нищо?

— Честта не ми позволяваше да говоря. Соврези беше мой приятел. Какво право имах да го опозорявам, да разрушавам неговото щастие? Казах за Фанси на Куртоа, този флирт, както той каза, го караше да се смее… За десет думи срещу Ектор Лоранс почти престана да ме вижда. Помислих си да извикам на дуел този мизерник и да го убия. Но Лоранс нямаше да пожелае да ме види след това. После Соврези се разболя и умря. Аз знаех, че той е накарал жена си и своя приятел да се оженят и помислих, че Лоранс е спасена. Уви! Напротив, тя беше погубена. Една вечер, когато минавах покрай къщата на кмета, видях един мъж, който прескочи оградата и влезе в градината. Разпознах Треморел. Заклех се, че ще го издебна и ще го убия и зачаках. Но той не излезе през тази нощ.

Г-н Планта скри лицето в ръцете си.

— Но този Треморел — извика г-н Льокок — е последният мизерник! И вие искате да няма процес!

Старият съдия не отговори веднага.

— Какво ме засяга Треморел? — каза той накрая. — Аз мисля за Лоранс, господине, мисълта за нея не ме напуска…

— Но тя не е съучастница, тя не знае, че нейният любовник е убил жена си.

— Да, Лоранс е невинна, Лоранс е жертва на този мизерник. Но тя ще бъде наказана по-жестоко от него. Могат дори да я обвинят. Берт беше нейна съперница, тя сигурно я е ненавиждала. И тя ще бъде опозорена, загубена завинаги! А аз я обичам! Аз я обичам хиляди пъти повече, отколкото преди нейната грешка, защото тогава я обичах безнадеждно, а сега…

Дой сведе очи под погледа на г-н Льокок и се изчерви.

— Сега вие знаете всичко — каза той, — помогнете ми… Аз ще ви дам половината си богатство, а аз съм богат…

Г-н Льокок го спря с един жест.

— Достатъчно, господине — каза той. — Аз мога да направя услуга на човек, когото уважавам, когото обичам, но не бих могъл да му продам тази услуга. Защо ми предлагате пари? Значи и вие сте като другите, които не могат да си съставят мнение за човек, който е в моето положение. Ако исках да бъда богат, по-богат от вас, г-н съдия, бих станал за петнадесет дни! Не отгатвате ли, че държа в ръцете си честта и живота на петдесет души? Аз имам тук — и той посочи челото си — двадесет тайни, които бих продал утре, ако искам, по сто хиляди франка парчето.

— Не ме разбрахте, господине — каза г-н Планта, — казах това, без да мисля.

— Добре. Да се върнем на граф Дьо Треморел.

— Остава ми да чакам само вашето решение.

— Вие искате от мен едно много трудно нещо, което освен това е против моя дълг.

— Правя го в името на Лоранс, която знаете, че е невинна.

— Само веднъж в живота си, господине, съм изневерил на моя дълг. Не успях да устоя на сълзите на една клета майка, която прегръщаше моите колена и ме молеше за милост за сина си. Аз спасих този син и той стана честен човек. За втори път днес ще го направя за вас.

— О, господине! — провикна се г-н Планта — благодаря, благодаря!

— Има само един начин да избегнем процеса на престъпник като Треморел, но дали ще даде резултат? Всичко зависи от него. При друг виновник аз бих казал: „Сигурен съм“. Но при него се съмнявам. Трябва да разчитам преди всичко на енергията на г-ца Куртоа. Тя е енергична, нали така ми казахте?

— Тя е самата енергия.

— Тогава да се надяваме! Но какво ще стане, когато се намерят книжата на Соврези, които трябва да са скрити накъде във Валфьойо?

— Няма да ги намерят.

— Ах!

И той помисли: „Най-после! Значи ще науча откъде идва досието, което ни беше прочетено миналата нощ и в което има два почерка.“

— Мога да ви поверя своята чест — каза г-н Планта. — Следователно ще ви кажа всичко. В деня, когато видях Треморел да влиза при Лоранс, аз отворих пакета, който ми повери Соврези.

— И не сте си послужили с него!

— Имах ли право? Този нещастник се бе оставил да умре, за да си отмъсти.

— Но вие върнахте книжата на г-жа Дьо Треморел.

— Истина е. Но две седмици почти преди престъплението Берт, която се страхуваше от мъжа си, дойде да ми повери ръкописа на Соврези, който беше допълнила. Аз трябваше да отворя този нов пакет в случай, че тя умре от насилствена смърт.

— Как, и вие, г-н съдия, не сте проговорили? Защо ме оставихте да се колебая, да търся?

— Аз обичам Лоранс, господине.

Г-н Планта много искаше да научи какво беше „единственото средство“ да се избегне процесът, но не се осмеляваше да запита г-н Льокок.

Агентът от криминалната полиция погледна стенния часовник.

— Два часът! — извика той. — А между три и четири имам среща с г-жа Шарман за Жени Фанси.

— Аз съм на вашите заповеди.

— Много добре. Само че след Фанси ще трябва да се заемем с Дьо Треморел. Трябва да вземем мерки, за да свършим днес. Или ще го пипнем до двадесет и четири часа, или ще се наложи да си променим плановете. Всеки от моите трима души има кола е добър кон, за един час те трябва да свършат посещенията си при тапицерите.

Той написа няколко реда и протегна хартийката на г-н Планта.

— Прочетете — каза той — какво написах на моя лейтенант:

„Г-н Жоб,

Съберете веднага шест или осем от нашите хора и идете с тях да чакате моите инструкции при търговеца на вино на ъгъла на улица Де Мартир и улица Ламартин.“

— Защо там, а не у вас?

— Защото там сме на две крачки от г-жа Шарман и съвсем близо до Треморел, понеже този мизерник е наел апартамент в квартал „Нотр-Дам-дьо-Лорет“.

— Какво ви кара да предполагате това?

— Вие забравихте плика на писмото на г-ца Куртоа, който носеше марка от Париж от пощата на ул. „Сен-Лазар“. Лоранс, напускайки дома на своята леля, сигурно се е преместила в наетия и мебелиран от Треморел апартамент. Там тя е написала това писмо и оттам е занесла писмото на пощата, в станцията близо до апартамента.

— Изглежда, че сте прав, господине, но не мислите ли, че хората, които събирате, не ще допринесат да изпълните вашето обещание, а напротив?

Вие имате моята дума и аз продължавам да държа на нея. Аз ви обещах да направя всичко възможно, за да спася г-ца Лоранс, и ще го направя. Но не забравяйте, че ви обещах моята помощ, а не успех. Позволете ми да взема необходимите мерки според мен.

Г-н Льокок позвъни, за да извика Жануй.

— Изпрати това писмо веднага на Жоб.

— Сама ще го занеса.

— Не. Ти ще останеш тук, за да чакаш хората, които изпратих при тапицерите тази сутрин. Ти ще ги изпратиш при продавача на вино на ул. „Мартир“.

Той даваше заповеди и в същото време се обличаше, слагаше си перуката, златните очила. За един миг се превърна в началник на служба на около 50 години.

В трапезарията агентът от Корбей чакаше своя идол.

— Ти ще ни следваш на петнадесет крачки разстояние — му каза Льокок — и ще охраняваш вратата на къщата, в която ще влезем. Може би ще ти поверя една красива девойка, която ще отведеш при г-н Домини.

Те излязоха.

 

 

Имате ли нужда от пари? Искате ли костюм по последна мода? А кола? А чифт ботуши? Една хубава и скъпа картина? Мебели или диаманти? Обърнете се към г-жа Шарман, защото тя има всичко това и дори много повече неща. Ако сте мъж, можете да й дадете някаква гаранция, ако сте жена, вие сте млада и хубава и за г-жа Шарман ще бъде удоволствие да ви услужи при лихва от двеста процента. Тя има много клиенти, тя неведнъж си е имала работа с г-н Льокок, тя има нужда от него и се страхува от него като от огън. Тя чакаше г-н Льокок и неговия придружител като един чиновник, който посреща своя директор. Тя сама отвори вратата. В салона им предложи най-добрите фотьойли.

— Виждам, че сте получили моята бележка — каза г-н Льокок. — А бяхте ли така любезна да се погрижите за моята поръчка?

— Но вие знаете, г-н Льокок, че ще мина през огъня заради вас. А вашата поръчка не беше трудна, защото имах удоволствието да видя мис Фанси завчера. Това е доста храбро и почтено създание. От две години ми дължеше четиристотин и осемдесет франка. Аз почти не мислех за тях вече, защото мислех тези пари за загубени. И ето че завчера моята Фанси пристига и ми казва: „Г-жо Шарман, получих наследство, имам пари и ви нося.“ Портмонето й беше пълно е банкноти.

Г-н Льокок и г-н Планта се спогледаха. Една и съща мисъл едновременно им дойде и на двамата. Това наследство и тези банкноти не можеха да бъдат нищо друго, освен цената за една голяма услуга, направена от нея на Треморел.

— А къде живее тя?

— Съвсем близо оттук, в една мебелирана къща на ул. „Винтимил“.

— Тогава защо я няма тук?

— Сутринта тя не си е била у тях, когато изпратих моята първа госпожица. Но Фанси трябва да се върне преди четири часа и моята първа майсторка я чака при портиера и ще я доведе, щом се върне, без дори да я остави да се качи в стаята си.

— Тогава да я почакаме.

Беше изминал около четвърт час откакто г-н Льокок и г-н Планта чакаха, когато г-жа Шарман каза:

— Чувам стъпките на моята майсторка по стълбите.

— Чуйте — каза г-н Льокок. — Мис Фанси трябва да помисли, че вие сте изпратили да я доведат и че моят приятел и аз се намираме тук случайно.

— Ясно!

— Още една дума. Щом започнем да разговаряме аз и мис Фанси, излезте, идете в друга стая.

— Разбрано, господине.

Вратата се отвори и мис Жени се появи. Уви! Това не беше вече младата и хубава Фанси, която обичаше Ектор. Една година беше убила нейната парижка красота. Тя беше стара като порока.

Тя беше в разкошен тоалет, но новата й рокля беше на петна и носеше огромна шапка. Беше силно разгневена.

— Каква приумица! — извика тя. — Да изпратите да ме доведат ей така, почти насила от тази госпожица?

— А аз си мислех, че ще ми благодарите…

— Ах, защо?

— Хайде, усмихнете се бързо, имам за вас чудесно кадифе по тридесет франка метъра. Какво ще кажете!

— Кадифе през месец юли! Нямам нужда от него, не искам да го виждам, пуснете ме да си ходя!

В този момент г-н Льокок извика:

— Но аз не се лъжа, та това е мис Жени Фанси, която имам честта да видя отново!

— Да, това съм аз. И после?

— Какво! Не ме ли познавате?

— Съвсем не.

— А аз бях един от вашите обожатели, мое красиво дете, и имах удоволствието да обядвам у вас, когато живеехте близо до Мадлената, това беше по времето на графа.

Той свали очилата си и хвърли поглед на г-жа Шарман, която стоеше в салона. Тя излезе.

— Бях в много добри отношения с Треморел — продължи г-н Льокок, — отдавна не сме се виждали, не сте ли имали известие от него?

— Видях го преди осем дни.

— Тогава знаете какво е станало?

— Не. Какво има?

— Значи не четете вестници? От четиридесет и осем часа Париж не говори за друго.

— Казвайте бързо.

— Вие знаете, че той се ожени за вдовицата на един от своите приятели. Всички мислеха, че е щастлив. Но далеч не беше така. Той е убил жена си с нож.

— Нима е възможно?

Г-н Льокок забеляза, че тя не беше много изненадана.

— Възможно е, защото е в затвора.

Вместо да се разплаче, както очакваше г-н Планта, Фанси избухна в смях.

— Добре му се пада на Треморел — каза тя, — защо ме изостави, добре й се пада и на нея… защо изневеряваше на мъжа си, на онова очарователно момче! Ектор е мизерник, винаги съм го казвала. Сега тя ненавиждаше Треморел.

— Да, и аз така мисля. И ето че той се опитва да прехвърли своето престъпление на друг човек. Той обвинява един клетник, който е невинен като вас или мен, но който не може да каже къде е прекарал нощта в сряда срещу четвъртък.

— Знаете ли кой е този човек? — попита мис Фанси с треперещ глас.

— Вестниците казват, че е един беден младеж, който бил градинар при него.

— Един такъв дребен, нали? Слаб, много мургав и се казва… почакайте малко… който се казва… Геспен ли?

— Значи вие го познавате?

Мис Фанси се колебаеше. Тя трепереше. Накрая каза:

— Брей, не виждам защо да не кажа това, което знам. Не искам да отсекат главата на един бедняк, който е невинен. Оттогава са минали около осем дни, моят Ектор ми писа и ме помоли да отида в Мелюн. Отидох там и се срещнахме, после вечеряхме заедно. И той ми разказа, че неговата готвачка се жени, но че един от прислужниците е толкова влюбен в нея, че може да направи скандал на сватбата. Той ме помоли да му помогна, да се срещна с Геспен при един продавач на вино, облечена като камериерка. Геспен щеше да има поръчка за мен, щеше да ме познае по букета, който щях да нося с мен. После трябваше да го напия и да го развеждам из Париж до другия ден.

— И вие — прекъсна я г-н Льокок, — една умна жена, повярвахте на тази история за ревнивия прислужник?

— Не, но мислех, че има някаква любовница зад всичко това и нямах нищо против да му помогна да изневери на жена си, която ненавиждам. И тъй, аз се подчиних. И ви уверявам, че прекарах чудесна вечер с този градинар, който е съвсем благовъзпитан. Накрая беше толкова пиян, че падна на пейката близо до Триумфалната арка, заспа и аз го оставих там.

— Какво стана с пакета, който ви даде?

— Трябваше да го хвърля в Сена, но аз забравих… и той е още у дома.

— Отворихте ли го?

— Да, и намерих в него чук, ножици и един голям нож.

Г-н Льокок каза с напълно променен тон:

— Мое хубаво дете, вие спасихте един невинен, но се налага да повторите всичко това пред следователя на Корбей. Ще ви придружат дотам.

Той отвори прозореца и повика агента на г-н Домини. После, връщайки се към мис Фанси, я попита:

— Колко ви плати Треморел за услугата, която му направихте?

— Десет хиляди франка, господине, но те са си мои, заклевам ви се, той ми ги дължеше…

— Добре, добре, никой не иска да ви ги вземе.

Когато агентът на Корбей влезе в салона, г-н Льокок добави:

— Заведете този господин у вас, като излезете оттук. Вземете пакета, който ви даде Геспен, и тръгнете за Корбей.