Емил Габорио
Убийство в Орсивал (19)

XIX

Съдията завърши прочита на своето досие. Пръв заговори г-н Льокок. Той каза:

— Какъв силен човек е този Соврези!

Той се питаше как г-н Планта е можел да знае всички тези подробности и защо не е казал нищо. Г-н Планта каза:

— Знам, че тялото на Соврези още не беше изстинало, когато неговите убийци си размениха смъртни заплахи. Берт не можеше да прости на Ектор, че не е взел револвера и че не се е убил.

— Хората така и нищо ли не узнаха?

— Хората никога нищо не са подозирали. Запитайте първия срещнат от жителите на Орсивал и той ще ви отговори както Куртоа тази сутрин на съдията, че графът и графинята са били образцови съпрузи и са се обожавали. Престъпниците бяха ужасно наказани. Всичко щеше да бъде чудесно, ако Соврези в своята ненавист не беше извършил непредпазливост, на която аз гледам като на престъпление. Той хвърли клетата Лоранс между двамата престъпници. А при това знаеше за увлечението на Треморел. Известно му беше, че това нещастно младо момиче го обича и знаеше, че приятелят му е способен на всичко. Не беше предвидил, че Лоранс може да бъде опозорена. Г-н Льокок го прекъсна:

— Има едно обстоятелство, което не мога да си обясня. Как Берт и Ектор, които са се ненавиждали, не са се разделили веднага след сватбата, веднага след като са получили документите, доказващи тяхното престъпление?

— Виждам добре — отговори съдията, — че не съм успял да ви накарам да разберете характера на Берт. Тя не можеше да се съгласи да се раздели с Дьо Треморел. Соврези я познаваше добре. Той чувстваше, че нейният живот е загубен и имаше нужда от жертва. Тази жертва стана Ектор.

— Но от какво е можел да се бои той? — попита г-н Льокок, — щом като са му били върнати документите на Соврези?

— Слушайте. Тези документи Соврези ми ги даде на мен. В деня на бракосъчетанието аз отидох във Валфьойо, г-н и г-жа Дьо Треморел ме приеха в малкия салон на партера. Аз ги поздравих и двамата. Те предчувстваха защо съм отишъл. Обърнах се към Берт, следвайки получената инструкция от Соврези. „Г-жо, и казах аз, бях натоварен от вашия покоен мъж да ви предам в деня на вашия повторен брак този пакет“. Смеейки се, тя взе пакета, който съдържаше ръкописа и бутилката, благодари ми и веднага излезе. Графът беше като на въглени. „Извинете ме, каза той, нали позволявате? Ще бъда при вас след минутка.“ Той излезе тичешком. Когато се върнаха, те бяха зачервени, а гласовете им трепереха.

— А останалото може да се отгатне — каза г-н Льокок. — Тя беше отишла, скъпата дама, да скрие ръкописа на Соврези. И когато нейният нов съпруг й го поиска, тя отговори: „Търси“.

— Соврези даде на своята вдовица, за да държи Треморел в краката си, едно ужасно оръжие. Ах! Той беше един проклетник, но, изглежда, тя го е карала да страда ужасно…

— Да — прекъсна го д-р Жандрон, — до деня, когато той я уби.

— Сега остава — каза агентът от криминалната полиция — въпросът с отровата, който не е труден, защото имаме тук в този кабинет нейния продавач.

— Отровата е моя работа — каза докторът. — Робело я е откраднал от моята лаборатория. По времето на смъртта на Соврези аз се занимавах с една работа върху самакитката. И тъй, той е бил отровен с нея. А аз открих и начин, който позволява да се откриват нейните следи в един труп.

— Ах! — извика г-н Льокок, — ето че нашето разследване е пълно. Това, което ни разказа съдията, ни дава ключа към всички събития, последвали след смъртта на нещастния Соврези. Така например ние разбираме омразата на тези двама съпрузи, разбираме защо Треморел е направил от очарователното младо момиче със зестра от един милион своя метреса, а не своя жена. Той е убил жена си, защото не е можел да избяга. Накрая документът, който той е търсил, е доказателство за първото му престъпление. Научавайки за бременността на своята любовница, този клетник си е загубил ума.

— Какво! — провикна се докторът. — Вие вярвате в съучастието на г-ца Доранс?

— Не, г-н докторе, не — отговори г-н Льокок. — Г-ца Куртоа не е научила нищо и не знае за престъплението. Но тя е знаела, че. Треморел ще напусне жена си заради нея. Това бягство е било уговорено между тях, те са си били определили среща.

— Ами това писмо — попита докторът, — какво ще кажете за това писмо?

— Това е една комедийна сцена, измислена от графа, — се провикна г-н Планта, който не можеше повече да сдържа своето вълнение.

— Да, и аз така мисля — каза агентът от криминалната полиция. — Аз четох и препрочетох писмото на г-ца Лоранс и бих се обзаложил, че то не е написано от нещастното младо момиче, което ще се убие, за да не бъде опозорено. Графът й го е продиктувал.

— О! — провикна се съдията. — Как да намерим този нещастник, как да намерим Лоранс!

— О, господине — каза агентът от криминалната полиция, — ние ще ги намерим и мисля, че това няма да бъде трудно.

Някой почука на вратата. Беше Луи, който носеше странни предмети, намерени в градината. Като ги видя, г-н Льокок извика:

— Небеса! Аз забравих за себе си. Аз седя тук с открито лице, сякаш не сме посред бял ден. Дайте ми ги, моето момче.

После, с един замах на ръката той възстанови физиономията, която имаше предишната вечер.

Старият съдия покани своите гости на закуска, а г-н Льокок помисли за Робело.

— Този клетник — каза той — може би се нуждае от нещо. Той отбори вратата и извика: — Господа! Господа! Робело беше мъртъв. Беше се убил.