Емил Габорио
Убийство в Орсивал (9)

IX

Къщата на съдията беше малка, със стари мебели. Единствено библиотеката е била обект на всекидневни грижи. Личеше си, че г-н Планта прекарва много време в тази стая. Единственият лукс на съдията бе неговият парник — голям, с екзотични растения, който Лоранс идваше да ограбва.

Г-н Планта имаше двама прислужници — готвачката г-жа Пети и градинарят Луи.

Дълбока тишина цареше в къщата. Г-н Планта не говореше много и не обичаше да се говори.

А, колко трудно беше за г-жа Пети, особено в началото, но после тя свикна!

През този ден готвачката чакаше господаря си за обяд, после за вечеря, а той все не идваше. Накрая в девет часа се позвъни. Но не беше г-н Планта, а едно момченце, което съобщи на готвачката, че господарят ще се върне с двама гости, които ще вечерят и преспят в къщата.

Г-жа Пети беше много учудена. От пет години за първи път г-н Планта канеше някой на вечеря. Тя каза на Луи:

— Сега не трябва да стоим със скръстени ръце. Трябва да се извие вратът на три пилета, вижте в парника дали няма зряло грозде, а после идете бързо в мазето.

Подготовката на вечерята вървеше с пълна пара, когато се чу отново звънецът. Беше Батист, който носеше нощната чанта на г-н Льокок.

Мина още един час и г-жа Пети току-що бе казала на Луи, че ще хвърли вечерята през прозореца, когато най-после съдията и неговите гости пристигнаха в къщата.

Тримата почти не говореха на масата и обръщаха много малко внимание на превъзходната импровизирана вечеря, приготвена от г-жа Пети. Почти накрая г-н Планта й каза:

— Сервирайте ни кафето в библиотеката, а после можете да си вървите заедно с Луи.

Преместиха се в библиотеката. Г-н Планта предложи цигари на своите гости. Г-н Льокок си взе и каза:

— Можете да си легнете, господа, но аз ще прекарам нощта в работа. Бих искал да получа няколко сведения от г-н съдията.

Г-н Планта направи знак, че е съгласен. Г-н Льокок продължи:

— Положението е твърде сериозно и ние имаме малко време. Съдбата на много невинни хора, против които има улики и които могат да бъдат осъдени от всеки съд, зависи от нас. Ние имаме система, но и г-н Домини си има неговата, а тя се основава върху материалните фактори, докато нашата изхожда от твърде спорни възприятия.

— Ние разполагаме с нещо по-добро от възприятия, г-н Льокок — отговори съдията.

— И аз мисля като вас — каза докторът. — Но трябва и да се доказва.

— И аз ще докажа, по дяволите! — отговори разпалено г-н Льокок. — Случаят е труден, сложен, не толкова по-добре!

Погледът, гласът, физиономията на човека от полицията бяха променени. Очите му горяха, в гласа му имаше метална нотка, жестовете изразяваха дързостта на неговото мислене и енергията на неговото решение.

— Помислете си, господа — продължи той, — че човек като мен не постъпва в полицията заради няколкото хиляди франка, които дава префектурата годишно. На двадесет години след сериозно обучение аз постъпих като изчислител при един астроном. Той ми даваше седемдесет франка месечно и обяд. Аз трябваше да бъда добре облечен и да изписвам с цифри не знам колко квадратни метра на ден. Съвсем не се чувствах щастлив. Седемдесетте франка на моя астроном ми се струваха недостатъчни и докато пишех цифрите, аз мислех как да натрупам богатство с един замах. Общо взето има само едно средство — да се отнеме богатството от другите, и то ловко, за да няма последствия. Аз разработих стотина проекти, които трябваше да постигнат успех. Един ден се изплаших от идеите си и си казах: „Ще дойде моментът, когато ти, моето момче, ще минеш от идеята към изпълнението“. Именно затова, понеже съм роден честен и искам да използвам способностите, с които ме е надарила природата, аз напуснах осем дни по-късно моя астроном и постъпих в префектурата. От страх да не стана крадец аз станах полицейски агент.

— Доволен ли сте от промяната?

— Щастлив съм, че мога да използвам моите изчислителни и дедуктивни способности. Освен това съм любознателен и луд по театъра. Но за мен театър е самото общество. Моите актьори се смеят искрено и плачат с истински сълзи. Става престъпление, това е прологът. Аз пристигам и първото действие започва. С един поглед улавям и най-малките нюанси на мизансцена. После се опитвам да отгатна причините, групирам действащите лица, анализирам главния факт и епизодите. Нишката на моите дедукции ме води към виновния, аз отгатвам кой е той и го арестувам. Тогава идва голямата сцена, обвиняемият се защитава пред следователя и не признава, но той е объркан. Моята последна картина е в съда. Обвинителят говори, но идеите са мои. Ако съдийският състав каже „да“, моята пиеса е добра и аз тържествувам.

Г-н Льокок стана, взе нова цигара и я запали над стъклото на лампата. После, вместо да постави лампата отново на масата, той я постави на камината. По този начин лицето на г-н Планта бе напълно осветено.

— Трябва да призная — продължи г-н Льокок, — че аз, агентът от криминалната полиция, страшилището за крадците и убийците, аз, който всичко съм видял и чул, също имам една слабост. Обичам една жена и за нея аз съм едно обикновено наивно дете… Тя ми изневерява, аз го виждам и тя ми доказва, че не съм видял добре. Тя лъже, аз знам това, аз й го доказвам… и аз й вярвам… Въпросът е, че има увлечения, които, вместо да отслабват с възрастта, се засилват все повече и повече… Човек обича… и си казва: „Не, това е невъзможно“ и се надява, и чака, а какво, едно чудо?

Г-н Льокок спря.

Г-н Планта продължаваше да пуши своята пура, но лицето му имаше страдалчески израз, ръцете му трепереха. Той стана, взе лампата от камината и я постави отново на масата:

Изведнъж докторът разбра смисъла на тази сцена. Агентът от криминалната полиция: току-що бе направил един опит и вече знаеше това, което искаше да научи.

Г-н Льокок си погледна часовника и каза:

— По дяволите, аз бърборя, а времето минава.

— И Геспен е в затвора — отбеляза докторът.

— Ние ще го измъкнем оттам, господине — отговори г-н Льокок, — защото този път аз държа в ръце моя случай, моя роман, ако желаете. Все пак съществува един много важен факт, който не мога да обясня.

— Кой е той? — попита г-н Планта.

— Дали г-н Дьо Треморел е бил силно заинтересован да намери нещо — един документ, едно писмо, някакъв предмет, скрит в собствената му къща?

— Да — отговори съдията, — това е възможно. Аз съм сигурен, напълно сигурен, че ако г-жа Дьо Треморел беше умряла внезапно, графът щеше да счупи всичко в къщата, за да намери документа, който притежаваше неговата жена и който сега държа в ръцете си.

— В такъв случай — каза г-н Льокок — това е драмата. Когато влизах във Валфьойо, аз бях поразен като вас, господа, от безпорядъка в апартамента. Също като вас отначало помислих, че той е изкуствено направен. Лъжех се. Защото, разследвайки това вандалство, можах да проследя нишката на един грижлив обиск. Всяко кътче, където можеше да бъде скрито някое писмо, бе претърсено. Отначало аз помислих, че убийците са търсели пари и следователно те не са били от хората в дома. Но, от друга страна, намирах сигнали, че убиецът е бил лице, тясно свързано с г-жа Дьо Треморел, каквото би могъл да бъде нейният любовник или съпруг. А сега, когато знам, че са могли да търсят и друго, освен пари, аз мисля, че виновен е мъжът, чийто труп се търси сега — граф Ектор дьо Треморел. Нека заедно разгледаме всички обстоятелства, свързани с престъплението във Валфьойо.

Неочаквано д-р Жандрон стана и каза:

— Има някой в градината.

Погледнаха през прозореца, но не видяха никого в градината. Г-н Льокок продължи:

— И тъй, господа, ние предполагаме, че под въздействие на някои събития, г-н Дьо Треморел е взел решение да се освободи от своята жена. Ясно е, че графът е търсил начини да го извърши ненаказано. Трябва да допуснем също, че се е страхувал, да не би да го безпокоят дори ако жена му умре от естествена смърт.

— Ето истината — каза съдията.

— Следователно г-н Дьо Треморел е решил да убие жена си с нож, с мисълта да заблуди хората, че и той е бил убит. Той решил да изчезне, да избяга, да си смени името, да си създаде ново гражданско състояние. Е, добре, това обяснява много неща. Например как през нощта на престъплението в къщата е имало цяло състояние, и още, ако човек, има в къщата си големи парични суми, той не говори за тях, а ги крие. Но г-н Дьо Треморел показва парите си на всички, прислужниците ги виждат и почти докосват. И какъв момент избира той за тези безразсъдства? Когато всички наоколо знаят, че ще прекара нощта сам в замъка с г-жа Дьо Треморел. Дори той самият е дал парите за сватбата и е определил деня. Сигурен съм, че е помолил своя банкер да му изпрати парите в този ден, осми юли. Ние ще се срещнем утре с банкера и ще научим истината.

Ако съм прав, ние ще можем да докажем, че Геспен е невинен. Той е попаднал в клопка. Г-н Дьо Треморел познаваше живота на този нещастник и си е помислил, не без основание, че при едно повърхностно разследване ще го сметнат за виновен. Може би си е казвал, че Геспен ще се измъкне и е искал само да печели време.

Но ние знаем, че графинята е умряла още при първия удар. Следователно тя не се е борила и не е могла да откъсне парче плат от дрехата на убиеца. Ето защо, ако Геспен е виновен, той трябва да е доста луд, за да сложи това късче плат сам в ръката на графинята. А после пак сам да хвърли скъсаното и покрито с кръв сако в Сена под моста, без дори да привърже камък за него, за да остане под водата. Това би било абсурдно. И тъй, за мен това парче плат и сакото доказват невинността на Геспен и мошеничеството на графа.

— Но ако Геспен е невинен, защо той не говори? — попита докторът. — Защо портмонето му е било пълно с пари?

— Отбележете, господине — отговори агентът от криминалната полиция, — аз не казвам, че той е невинен. Може да се предположи, че графът му е отнел всички средства да докаже своето алиби. Планът на г-н Дьо Треморел е бил отличен: единствено изпълнението му е неуспешно. Изплашен от опасността той е загубил своето хладнокръвие и е осъществил плана си наполовина.

Г-н Планта каза:

— Мисля, че сте прав.

— Сега — продължи агентът, станал съвършено нов Льокок, с умен поглед и ясен език — слушайте ме: Часът е десет вечерта. Навън не се чува никакъв шум, прислужниците са в Париж, г-н и г-жа Дьо Треморел са сами във Валфьойо. Графинята седи до масата, на която е сервиран чаят. Графът се разхожда напред-назад из стаята. Въоръжен с дълга кама, той се доближава до жена си, която нищо не подозира, — не беше ли той през последните дни по-любезен от всякога — и забива камата. Графинята пада, без да издаде вик, удряйки челото си в ъгъла на масата, която се преобръща.

— Това е очевидно — прошепна г-н Планта. — Очевидно е.

— Първото чувство, което изпитва убиецът, е чувство на триумф. Най-сетне! Той се е отървал от тази жена! А втората му мисъл е за писмото или за документа, за онзи малък предмет, който е искал стотици пъти от жена си и който толкова му трябва.

— Прибавете — прекъсна го г-н Планта, — че това писмо е едно от основанията за престъплението.

— Графът търси из всички мебели. Да не би да е под табличката на камината? Той хвърля часовника на земята и той спира, но не намира документа. Тогава започва да се тревожи. Гневът му се разпалва. Ключовете на заключените чекмеджета са на килима, но той не ги вижда. Слиза да потърси брадва. С тази брадва, която намерихме на втория етаж, той изпочупва всичко наоколо — в будоара, в спалнята, в своя кабинет… но пак не намира нищо, нищо… обзема го страх. Някой приятел би могъл да дойде да потърси гостоприемство… някой прислужник би могъл да се върне… Какво ще си помисли един минувач, виждайки светлината, която обхожда стаите една след друга… Струва му се, че се звъни на градинската врата… че някой върви из къщата… той се пита дали жена му действително е мъртва. Връща се в спалнята и грабва отново камата и отново я забива в трупа на графинята. — После я хвърля в краката си и токовете на ботушите му оставят синините, които намерихме по тялото. После се отпуска в един фотьойл — аз намерих на един от фотьойлите гънки, които говореха, че някой е сядал на него и си мислих за изминалите дълги часове и за толкова кратките часове, които ми остават. Не е намерил нищо, а трябвало да бяга бързо без този проклет документ. Той става и знаете ли какво прави? Хваща една ножица и си отрязва брадата. После я обръсва пред огледалото на три крачки от трупа на жена си.

— Какво! — извика докторът. — Вие предполагате, че графът си е губил времето да се бръсне?

— Сигурен съм. Една тоалетна кърпа, върху която забелязах една от тези следи — една-единствена, която оставя бръсначът, когато го избърсват, ме насочи по следата на тази подробност. Аз потърсих и намерих кутия с бръсначи: единият беше още влажен. И няма нищо чудно в това — г-н Дьо Треморел винаги е носел брада, той я отрязва и физиономията му до такава степен се променя, че ако при неговото бягство го срещне някой, няма да го познае. Сега графът се хваща много бързо да обобщи всички подробности на своя план, за да създаде впечатление, че жена му и той са били убити от бандити. Той отива да вземе една дреха на Геспен, разкъсва я на джоба и мушва парченце от нея в ръката на жена си. После отнася трупа. Раните кървят, от тях са петната по стълбата и във вестибюла. В градината той вече не носи трупа, а го влачи, като си мисли, че по този начин създава следи, които ще накарат хората да помислят, че собственият му труп е влачен до Сена. Но не е предвидил, че фустите на графинята ще направят следата твърде широка и че ботушите с твърде високи токове ще оставят дълбок отпечатък във влажната земя, оставяйки против него неопровержима улика.

Г-н Планта стана.

— Ах! — каза той. — Вие нищо не ми споменахте за това обстоятелство.

— Нито за още много други. Но в онзи момент аз не ги знаех — погледът му потърси очите на г-н Планта, — аз не знаех изключително много от нещата, които знам сега, а и имах известни основания да предполагам, че г-н съдията знае много повече от мен, но не казва нищо. Ето защо исках малко да си отмъстя.

— И си отмъстихте — каза усмихнат д-р Жандрон.

— От другата страна на тревната площ — продължи г-н Льокок — графът отново грабва трупа на ръце и го поставя нежно във водата. После изпотъпква с върха на пръстите си пясъка по алеята, за да създаде впечатление за ужасна борба между графинята и убийците. Той мислеше, че полицията ще се заблуди!

След като се освобождава от трупа, графът се връща в къщата, взема пантофите си и едно шалче, омазва ги с кръв, хвърля на тревата шалчето и един от пантофите, а после хвърля другия в Сена. Но той бърза и прави грешки. Бутилките, които е поставил на масата, са празни и вместо вино той налива в петте чаши оцет. Той премества стрелката на часовника, но забравя да навие звънеца и да го съгласува със стрелките. Той приготвя леглото за лягане, но го прави зле. Той не си дава сметка, че е трудно да съчетае тези три неща готовото за лягане легло, облечената графиня като посред бял ден, и часовника, бележещ три часа и двадесет минути.

Той прави безпорядъка още по-голям.

После, въпреки че се разсъмва, графът отново започва да търси документа. Изглежда този документ е бил ужасно компрометиращ. Но кого е компрометирал. Графът и графинята заедно или само графът? Това още не знам. Но едно е сигурно, за г-жа Дьо Треморел документът е бил или гаранция, или ужасно оръжие срещу мъжа й. Безспорен факт е, че за да се освободи от тази заплаха, г-н Дьо Треморел е убил своята жена. В такъв случай можем да вярваме, че това писмо, ако се намери, ще обясни престъплението и ще направи безполезни всички предпазни мерки на убиеца. И тъй, графът го търси. Той се качва на втория етаж с брадвата и вече е нанесъл удар по един шкаф, когато чува вик в парка. Той поглежда през прозореца и вижда Филип и стария Ла Рипай до трупа. Тогава му се налага да избяга, и то без да губи минутка, с риск дори да го видят, да го срещнат, да го арестуват.

Той хвърля брадвата на паркета и слага в джоба си парите, грабва окървавеното сако на Геспен и го хвърля в реката от моста, като се измъква през градината.

За момента той е спасен. Но не е намерил документа, който е търсил. Ние ще го намерим. Той ни е необходим, за да убедим г-н Домини да превърне нашите съмнения в увереност.