Емил Габорио
Убийство в Орсивал (12)

XII

Графът вървеше без посока по улицата. Времето беше много хубаво, а градът имаше празничен вид. Той влезе в ботаническата градина и седна на една пейка. Замисли се за своя минал живот. Нощта настъпи и той стана от пейката и реши да отиде да се убие в един хотел на левия бряг на Сена.

Тръгна към латинския квартал. Вече не беше весел като сутринта. Вечеря в един ресторант, после влезе в някакъв хотел. Дадоха му най-хубавата стая. „В полунощ ще си пръсна черепа!“ си каза той.

Часовникът отмери първия удар на полунощ… Той не стреля. Страхуваше се, а не искаше да си го признае. Отложи за един часа, после за един и половина, за два и половина, така мина нощта. На сутринта слезе, плати стаята с последните пари и излезе. Спомни си за заложната къща. Отиде там. Оставаха му часовникът със златната верижка и един пръстен. Взеха му ги, но не му дадоха пари, защото нямаше документи със себе си… Излезе от заложната къща. Граф Дьо Треморел дотогава никога не бе страдал толкова много. Животът никога не му се беше виждал толкова хубав.

Спомни си за едно красиво място, където се беше бил на дуел веднъж в гората Вирофле. Реши да се убие там и тръгна.

Като стигна при Севърския мост, той седна на тревата. Под него на няколко метра бяха отворили прозорците на един севърски ресторант, откъдето можеше да го видят.

Не е ли все едно тук или на друго място? — си каза той и зареди пистолета.

Неочаквано той чу:

— Ектор, Ектор!

Един мъж тичаше към него. Това беше мъж на неговата възраст, може би малко дебел, с добродушно лице и големи черни очи. Ектор позна своя голям приятел от детството, неговия съученик от колежа Соврези, когото не бе виждал отдавна.

— Какво правиш там?

— А, нищо… — отговори Ектор.

— Значи е истина това, което ми казаха сутринта в твоя дом?

— И какво ти казаха?

— Не знаеха къде си, казаха, че вчера си излязъл от дома на твоята любовница и си й казал, че отиваш да се убиеш. Един, вестник вече описа подробности около твоята смърт. Защо искаш да се убиеш?

— Аз съм разорен.

— Ти си луд! Разорен! Това е нещастие, на нашата възраст човек може да си възвърне богатството. Освен това ти не си чак толкова разорен, колкото казваш, защото аз имам сто хиляди ливри рента.

Соврези повлече приятеля си към ресторанта. На масата Треморел каза всичко на Соврези. Те разговаряха повече от два часа.

— Хайде — каза накрая Соврези, — ти искаш да изчезнеш за няколко дни, аз разбирам това. Ще дойдеш у дома. Утре ще се заема с твоите работи и съм сигурен, че ще успея да спася нещичко от твоето богатство.