Емил Габорио
Убийство в Орсивал (13)

XIII

Г-н Планта млъкна. Докторът и агентът от криминалната полиция го бяха слушали, без да посмеят да мръднат или гъкнат.

Г-н Льокок се питаше откъде можеше да знае той всички тези подробности. Кой е написал тази ужасна биография на Дьо Треморел? Гледайки папката, той виждаше много добре, че листата не са изписани с един и същи почерк.

А старият съдия продължи:

— Берт Соврези не обичаше мъжа си. Според нея той беше прост и смешен. Неговото обожание я отегчаваше. Всяка нейна заповед се изпълняваше. А един мъж, си казваше тя, е роден за да командва, а не да се подчинява.

И още: тя го ненавиждаше, че я е направил своя жена, а не своя любовница. Като дъщеря на беден учител тя щеше да тръгне с него, ако й беше обещал апартамент, пари и кола…

Животът във Валфьойо й се струваше непоносим. Даваха приеми, ходеха на гости, яздеха, ходеха на лов, разхождаха се с коли. И вечно щеше да бъде така!

А това не беше мечтаният от нея живот. Тя желаеше емоции и непознати усещания. Тя жадуваше за страсти, приключения и още много други неща. На всичкото отгоре й повтаряха, че тя е най-щастливата жена. Щастлива! Имаше дни, когато тя плачеше, мислейки за своя брак. Тя искаше да избяга, но се страхуваше от мизерията — тя я познаваше. Баща й не позволи на Соврези да й отпусне повече от четиридесет хиляди франка зестра. Той казваше: ако тя е добра съпруга, цялото богатство ще й принадлежи, но ако не е, ако се държи зле, и четиридесетте хиляди франка ще бъдат много. Соврези можеше да й остави със завещание своето богатство, ако се страхуваше, че ще умре първи.

Може би дядо Лешайю познаваше своята дъщеря… Тя умееше да крие своите чувства. Често казваха за нея:

— Красивата Берт е луда по своя съпруг! А самият Соврези казваше:

— Жена ми ме обожава.

Такова беше положението, когато граф Дьо Треморел пристигна в замъка.

Соврези често беше говорил за своя приятел на Берт и тя му се възхищаваше, още преди да се е запознала с него.

Обикновено нейната красота смайваше тези, които я виждаха за първи път. Той остана равнодушен. И затова, че той не й се възхищаваше, тя му се възхищаваше още повече.

Графът беше много уморен. Скоро той поиска разрешение да се оттегли.

Като остана насаме с жена си, Соврези разказа на Берт обстоятелствата, които водеха графа във Валфьойо. Като истински приятел той не каза никакви подробности, които можеха да направят смешен неговия приятел.

— Той е голямо дете — казваше Соврези. — Луд човек, мозъкът му е болен, но ние ще се грижим за него, ние ще го излекуваме.

Берт не беше слушала дотогава своя съпруг с такова внимание. И тя като мис Фанси беше удивена от „героизма“ на графа.

Още на другия ден Соврези започна да се занимава с делата на своя приятел.

След като си отпочина през нощта, графът се успокои. Той вече беше забравил двата последни дни…

Той придружи Соврези до гарата, защото искаше да помоли приятеля си да се поинтересува за предметите, които остави в заложната къща, а така също да го помоли да отиде до мис Фанси.

Соврези се върна към единадесет часа вечерта. Беше много уморен, но и много доволен.

— Победа, приятелю Ектор! — каза той. — Ти ще загубиш най-лъскавите пера на твоите криле, но ще ти спасим достатъчно пух, за да си направиш добро гнездо.

Ектор стисна ръцете на Соврези.

— Ах, приятелю мой — провикна се той, — след спасяването на моя живот ти ми връщаш честта.

Берт излезе, за да даде няколко заповеди.

— Бързо, докато сме сами — каза Соврези. — Ето твоите бижута. Ах, доста трудно ги получих! Много са подозрителни в заложната къща. Ходих също при мис Фанси. Тя беше на легло от вечерта и продължаваше да плаче… Мисля, че е добър човек и те обича. Утре на обяд тя ще бъде на гара Корбей. Ще тръгнем оттук заедно. Аз ще взема влака за Париж, а ти за Корбей. Там ще можеш да обядваш с мис Фанси в хотела „Бел Имаж“.