Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (9)

9
Татуираният вожд

Дните минаваха, а ние все така плавахме на юг, запасите ни намаляваха, водата се разваляше, а рифовете все така нямаха край, точеха се в назъбена верига без пролука към дома. Здравето на Гамелан укрепна, но очите му си оставаха слепи. Разговаряхме рядко и нито веднъж не подхванахме темата за властелина. Мисля, че и двамата отдавахме избухването си на умората и силните преживявания от онези дни. Практичната жилка в характера ми си каза тежката дума — властелинът беше мъртъв, и толкова. С очите си го бях видяла да умира и макар да ме беше проклел с последния си дъх, предпочитах да ме прокълне мъртвец, а не жив човек с потенциал да направи нещо по въпроса.

Настроението на жените ми беше оптимистично — според тях бяхме спечелили велика победа и рано или късно щяхме да стигнем края на рифа и да се върнем у дома, където целият град щеше да ни посрещне с почести. Хората на Чола Ий обаче започваха да мърморят и ми хвърляха мрачни погледи всеки път, когато се появях пред очите им. Нито Стрикер, нито шкиперът Клисара, нито отговорникът на гребците Дубан правеха някакви опити да спрат брожението или да вдъхнат кураж на хората си. Дори напротив, сопваха се на всеки, който изкажеше надежда за успешния край на експедицията.

Започвах да се чудя трябва ли да направя нещо по въпроса и какво, когато една сутрин се събудихме сред влажната миризма на плодородна почва, непознати цветя и до болка познатия стипчив мирис на домашно огнище. Смътен синкав силует на хоризонта вещаеше наличието на остров пред нас. Видяхме дърво да се носи по водата на пътя ни и го изтеглихме на палубата. Листата му бяха с форма на фунийки, пъпките се разтваряха в лилаво и кремаво, клоните му тежаха от месести червеникави кратунки, пълни с гъста, сладка на вкус течност, от която очите искряха, а на краката ставаше леко.

— Няма начин да няма хора там — заяви Полило. — Не може такова хубаво нещо да расте, ако няма хора, които да го ядат.

Логиката й разсмя Корайс.

— Ти винаги мислиш със стомаха си, приятелко.

Полило се изчерви, но срамежливата й усмивка показа, че не се е засегнала. Не каза нищо, само проби нова кратунка и ми я подаде с изискан жест, имитиращ маниерите на домашна прислужница в богатско семейство.

Въпреки размерите и гръмогласното поведение на Полило у нея имаше нещо така женствено — дори изящно понякога, ако можете да си представите изящество в жена с нейния почти гигантски ръст, — че именно с тази черта ще я помня винаги. Редно е да спомена, че двете с Полило за малко да станем любовници, когато бяхме съвсем млади. Въздишахме една по друга близо седмица. Сигурно щяхме да стигнем и по-далеч, но преди крехките ни чувства да бъдат консумирани, тренировките ни изправиха една срещу друга и след като аз я обезоръжих на два пъти, тя изпадна в такова смущение, че ме отряза изцяло. По-късно същата нощ стигнахме до решението, че трябва да си останем приятелки завинаги, но не ставаме за любовници, макар че тази дума не се спомена нито веднъж. Темата я повдигнах аз, защото знаех, че Полило не би се чувствала уютно в прегръдките на жена, която я превъзхожда във всички видове бой. И Полило се съгласи с нескрито облекчение. Но с течение на годините се случваше, макар и рядко, да се погледнем в очите с нотка на съжаление за пропуснатото. Би било чисто и просто страст, а не любов, ако двете някога престъпехме договорената граница. Но пък нощта щеше да е запомняща се.

Взех кратунката от девичето си увлечение, намигнах на Полило в знак, че и аз не съм забравила отдавнашната закачка, и отпих. Алкохолната напитка разпали надежда в стомаха ми. Може би Полило беше права. Може би във вкуса на кратунковия еликсир наистина имаше намек за човешко присъствие.

Гамелан докуцука и спря до мен. Бях пратила две гвардейки да се грижат за него, без да обръщам внимание на мърморенето му, че не бил сакат и нямало нужда да се държа с него все едно е такъв. Макар и сляп, беше твърде ценен за нас и не исках да го изгубим заради някоя глупава злополука.

Предложих му кратунката и той също отпи.

— Защо става така — каза и ми върна кратунката, — че най-прекрасните плодове никога не растат в нашите градини, а на края на света и под охраната на демони?

Канех се да отбележа, че засега не сме видели кой знае какви чудовища, когато вахтеният извика, че приближаваме суша и навлизаме в плитчини.

От едната страна на острова се протягаше зелен нос, почти като ръка, която се пресяга да ни прегърне. Навлязохме в малък заблатен залив и видяхме димни колони на лагерни огньове. Уханието на цветя се усили, както и другите миризми — и приятни, и не толкова, — които показваха, че островът е населен. Блатни птици излетяха на ята от обточилите носа гъсталаци и до слуха ни достигна тежък барабанен ритъм. Отърсих се от мечтанията и викнах на Стрикер да спре кораба и да прати сигнал към флагманската галера на Чола Ий. Време беше за спешно заседание.

Откъм тръстиките се появиха канута. Бяха дълги и с ниски бордове, покрити с цветни рисунки на тръстики — успешна маскировка, която ги беше крила от погледите ни до последния момент. Дадох знак за тревога и само след миг Исмет вече разгръщаше гвардейките на бойни позиции. Жените хукнаха към предварително определените си постове с извадени мечове, готови за удар копия и запънати в лъковете стрели. Гребците смениха посоката на веслата и галерата спря. Сигнални тръби се чуха и от другите кораби — цялата ни флотилия се готвеше за бой.

Канутата се подредиха в дълга редица и също спряха. После едно се отдели и пое към нас. Наричам ги канута и такива си бяха, но съвсем не приличаха на онези, с които влюбените двойки у нас се разхождат в спокойните води на градското езеро. Всеки от съдовете, които наблюдавахме в момента, носеше най-малко стотина бойци; най-напред различих блясъка на оръжията им, после и яркоцветните мазки по телата им, голи с изключение на набедрените превръзки — нещо като кесийки, в които бяха прибрали срамните си части. На носа на приближаващото се кану стоеше висок мъж. Държеше дълъг дебел жезъл, украсен с червено-зелените пера на някаква птица и издялан във формата на огромен пенис. Кожата му беше нашарена с такива великолепни и шеметни цветове, че внушаваше мисълта за високопоставен човек с множество роби на свое разположение.

Бойното кану бързо се приближи до кораба ни и спря. Високият мъж извика нещо на език, който никой от нас не разбираше. Тонът му беше заповеден — заповед лъхаше и от думите му, нищо че бяха неразбираеми за нас. Отвърнах му на търговския диалект, но макар че се обърна към мен — определено изненадан, че го е заговорила жена, — той поклати глава в знак, че не разбира казаното. После се ядоса, започна да ми крещи нещо и да размахва тоягата си.

Усетих някой да ме ръга в ребрата. Беше Гамелан.

— Прави каквото ти кажа. Бързо.

Отправих кратка молитва към Маранония магьосникът ни да е възвърнал магическите си способности въпреки слепотата и казах:

— Какво да направя?

— Остана ли нещо от онзи странен плод? — попита той. — Дето прилича на кратунка и е пълен със сладък сок?

Още държах в ръката си кратунката, която ми беше дала Полило. Кимнах, забравила, че Гамелан не може да ме види.

— Отговори ми — сопна се той. — Не мога да те виждам.

— Да — казах аз, твърде разтревожена от гнева на изрисувания вожд, за да търся кусури на Гамелан за тона или на себе си за липсата на съобразителност. — Държа един.

— Отпий от течността — каза Гамелан.

— Но как…

— Пий, момиче. А после ще повториш каквото ти кажа.

— С удоволствие — отвърнах аз. Надигнах кратунката, отпих голяма глътка от сладката течност и я свалих. — Готово. Сега какво да кажа?

Гамелан ме стисна над лакътя. Изненадах се от силата на хватката му.

— Ще трябва сама да се справиш с това, Рейли — изсъска той. — Не съм възвърнал магическите си способности, ако на това се надяваш. Ти ще трябва да направиш езиковото заклинание.

Шашардисах се.

— Ама нали ти казах, че не притежавам Дарбата.

— Тогава всички сме загубени, Рейли — сопна се гневно той. — Защото никой друг тук не може да го направи.

Идеше ми да викна. Да му кажа да си гледа работата. Вместо това изпелтечих:

— Добре де.

И Гамелан започна без предисловия:

— Думите раждат мощ…

— Думите раждат мощ… — повторих аз.

— Думите раждат глупци…

Макар да ми звучеше безсмислено, повторих всичко. Накрая той завърши с нареждането:

— А сега отпий пак, Рейли. Но този път погледни навътре… и виж…

Отпих както ми беше наредено. Но нямах представа какво трябва да видя извън онова, което се виждаше с просто око.

— Погледни, Рейли! — изсъска той. — Виждаш ли дървото, което е родило този плод? — Поклатих глава, отново забравила за слепотата му. — Дървото, Рейли — настоя той. — Мисли за дървото. — И изведнъж аз наистина го видях, видях го да се носи по водата, видях странно оформените му клони, цветовете и дългите, завити на фунийка листа. — Погледни по-надълбоко, Рейли — насърчи ме Гамелан. — Още по-надълбоко!

Опитах се с всички сили. Някаква врата се отвори в ума ми, лумна светлинка и аз видях листата да се движат. Превърнаха се в езици и езиците започнаха да говорят: „… Думите раждат мощ. Чуй своя брат; сестрицата чуй, чуй странника в тъмната нощ“.

Заклинанието ме стисна в хватката си, по-силно и от ръката на Гамелан. Главата ми се замая, страх ускори пулса ми и с цената на върховно усилие аз се отърсих, дойдох на себе си и открих, че гълтам жадно въздуха, сякаш съм изплувала като по чудо от морските дълбини. Тъжна усмивка разделяше бялата брада на магьосника.

— Вече можеш да говориш с него — каза той.

После взе кратунката от ръката ми и отпи. Видях го да я подава на Полило и на другите, за да отпият на свой ред.

Изтръпнала от главата до петите, аз се обърнах към вожда в кануто, който се беше умълчал по време на мълчаливия двубой между мен и магьосника. Гледаше ме с искра на интерес в очите, сякаш беше доловил частица от случилото се.

— Аз съм капитан Антеро от Ориса, милорд — казах. Очите на вожда се разшириха — очевидно беше разбрал казаното.

— Ти ли командваш тези хора? — изсъска той, без да скрива удивлението си.

— Да, аз командвам тук. И от името на всички ви уверявам, че сме дошли с мирни намерения. Идваме като приятели.

Вождът се изсмя.

— И без вас си имам приятели. За какво са ми още?

— Качете се на борда да се запознаем, милорд — казах аз. — Веднага ще се убедите, че можем да сме добро попълнение в групата на приятелите ви.

Не вярвах да се съгласи, най-малкото не веднага. Затова се изненадах, когато той извика на хората си да го изчакат, скочи към едно провиснало от борда на галерата въже и се закатери нагоре. След няма и минута вече крачеше по палубата ни. Изглеждаше още по-висок, сигурно заради изобилието от гола изрисувана кожа. Външността му беше варварска, откъдето и да я погледнеш. Косата си беше сплел на множество плитки, всяка боядисана в различен цвят и украсена с необработени скъпоценни камъни, странни златни фигурки, парченца слонова кост, пера и мъниста. На гърдите му беше нарисуван голям гущер с остри нокти. Влечугото се завиваше около шията му и главата му се показваше на дясната му буза със зейнала гневно уста, от която изскачаха пламъци, преливащи се в сплетената и боядисана в червено брада на вожда. Гола жена се виеше по дясното му бедро, красиво момче — по лявото; и двете изображения протягаха ръце към кесийката със срамните му части, която изглеждаше завидно издута. Мъжът спря пред мен и ме изгледа от главата до петите. Външността му може и да беше варварска, но в очите му грееше интелигентност. Отвърнах открито на погледа му, вместо да се свия пред толкова много груба мъжественост на показ.

Той смръщи вежди, после удари с тоягата си по палубата и заяви:

— Аз съм Кийхат. Цар Кийхат.

— За нас е чест, цар Кийхат — отвърнах аз, като се постарах да вложа в гласа си еднакво количество уважение и самочувствие. — Но трябва да простите невежеството ни, защото тук сме странници. Как се казва вашето царство?

— Това са островите Лонкин — каза той. Огледа галерата, после насочи поглед към другите кораби от флотилията ни. — Шаманът не ми каза, че имате толкова хубави кораби — отбеляза той и в очите му блесна алчност.

— Знаели сте, че идваме? — Нямаше начин да прикрия изненадата си.

— Знаех — мрачно отвърна той. — Всички знаехме.

— В такъв случай се надявам, че сме добре дошли — казах аз, решила, че засега е по-добре да не задавам повече въпроси. — Имаме богати дарове, достойни за цар. Молбата ни е само да купим от вас малко храна и вода, както и да ни дадете за временно ползване малък участък от брега, където да пристанем и да поправим галерите си. Вашият шаман навярно ви е казал, че не се натрапваме в земите ви по свой избор, ваше величество. Станахме жертва на морето и единственото ни желание е да се върнем час по-скоро у дома.

Той не каза нищо за молбата ми, а попита:

— Значи идвате от другата страна на рифа?

— Да, ваше величество. И нямахме намерение да навлизаме в тези води, но силна буря ни изхвърли от тази страна.

— Извадили сте лош късмет — каза Кийхат.

— Да — потвърдих аз, — лош късмет.

— Моят народ винаги е имал късмет — каза царят. — Поне допреди няколко дни. Тогава морските богове се разгневиха и ни проклеха. Пратиха огромни вълни, които заляха бреговете ни. Цели села изчезнаха в морето. Реколтата беше съсипана. И сега много от децата ни нямат майки и бащи и много от майките и бащите нямат деца.

— Значи ни е сполетяла една и съща беда, ваше величество — казах аз. — Защото и ние загубихме любими хора и другари.

Цар Кийхат ме гледаше мълчаливо. Лицето му беше безизразно, но не долавях гостоприемство в очите му. После той каза:

— Шаманът твърди, че вие сте причината за лошия ни късмет.

— Не може да е така — възразих аз. — Обикновено и ние се радваме на добър късмет. В интерес на истината, когато морето ни удари, току-що бяхме надвили ужасен враг в битка толкова страшна, че само благословените от боговете можеха да оцелеят в нея, камо ли да я спечелят.

Царят плъзна отново поглед по галерите и видя белезите от битката.

— Може и така да е — каза накрая. — Шаманът пропусна да спомене и за това колко са хубави корабите ви. Но той е млад, а преди да убия баща му, той ми обеща, че синът му ще ми служи достойно.

Не казах нищо — не се и очакваше, — само сведох глава в знак на почитание.

— Къде е вашият шаман? — попита царят.

Посочих Гамелан.

— Това е нашият магьосник. В нашата страна той е начело на всичките ни жреци, защото е много мъдър и надарен със сила мъж.

Гамелан пристъпи напред да го поздрави, но изглежда, стъпи накриво, залитна… и се хвана за жезъла на Кийхат. Царят го издърпа гневно, а аз видях как Гамелан стисна силно едно перце и то остана в ръката му. Магьосникът го мушна в робата си, след което се поклони в грешната посока.

— Приемете извиненията ми, ваше величество — каза той, с широко отворени, празни и втренчени в нищото очи. — Раните ме направиха тромав.

Гневът на Кийхат се смени с отвращение.

— Лошият ви късмет няма край — изсумтя той презрително. — Този ваш магьосник очевидно е сляп.

— А вашият е прекалено млад, милорд — отвърнах аз. — И двете състояния са временни, така че резултатът е изравнен.

— Не бих казал — отвърна той. — Вие сте тези, които молят за щедростта ми, а не обратното.

— Навярно не сте ме разбрали, ваше величество — казах аз. — Не молим за щедрост. Готови сме да платим за всичко, което бъдете така добър да ни предложите.

Кийхат пак замълча. Явно се опитваше да ни вземе мярката. Мислеше и се дръгнеше по издутата кесийка.

След малко кимна и каза:

— Ще видим. Чакайте тук. Трябва да обсъдя това-онова със съветниците си.

Обърна се и скочи в морето. Метна фалическия си жезъл на един от мъжете в кануто и се прехвърли през борда на дългата лодка с минимални усилия и максимално изящество. Кануто пое назад към другите.

— Адмиралът дава сигнал, че чака инструкции, кап’тане, — каза Стрикер.

Оглеждах канутата и се чудех какво ли е намислил Кийхат. Глождеха ме подозрения. Наистина ли беше отишъл да се посъветва с хората си? Или да даде заповед за битка? Не ми приличаше на водач, който търси чужди съвети. Но дали би поел риска на едно сражение с неясен изход само за да отмъсти за бедата, която уж ние сме му донесли? Едва ли. Не бях толкова сигурна обаче за неприкрития му апетит към нашите кораби.

Чапли кряскаха откъм тръстиките на запад. Видях една двойка да кръжи на едно място: двете птици се спускаха рязко надолу, после се вдигаха отново във въздуха и надаваха заканителни писъци, сякаш нещо заплашваше гнездото им.

— Ще се наложи да се бием — казах на Корайс, после извиках на Стрикер: — Дай сигнал на адмирала. Да се изтегли незабавно. Ние ще охраняваме ариергарда.

Едва бяхме вдигнали сигналните флагчета, когато пронизителен боен вик от хиляди гърла разцепи въздуха и канутата се понесоха към нас. Цар Кийхат водеше атаката.

— И от запад, капитане — извика Полило и точно както се опасявах, още двайсетина или повече вражески лодки се появиха от укритието си да ни ударят във фланг.

Черен облак стрели се вдигна откъм групата на Кийхат, но разстоянието беше твърде голямо и само няколко стигнаха палубата ни, без нито една да нанесе поражения. Извихме и поехме назад, барабанът трещеше, задавайки максимален ритъм на гребците, но колкото и да бяха бързи галерите ни, канутата бяха по-бързи и разстоянието се топеше пред очите ни. А после силни удари засипаха единия ни борд, когато първите лодки от атакуващия по фланга отряд ни настигнаха.

— Никой да не се прехвърли през борда! — извиках аз и Полило се завтече към опасната зона с отряд копиеноски.

Един от мъжете вече се прехвърляше през парапета, но Полило стигна навреме, замахна с брадвата, отсече пръстите му и онзи падна обратно с ужасен писък. Последваха още крясъци, когато копиеноските се включиха в защитата на парапета.

Пратих лъкометци там точно когато втори залп от стрели литна към нас. И този път нямаше жертви, затова пък нашите стрели се забиха сред бойците на Кийхат. Поне деветима бяха ранени, един — фатално. Исмет поведе група въоръжени с прашки жени назад към квартердека и градушка от тежки камъни засипа нападателите. Галерата се разтърси и аз залитнах — бяхме заорали в пясъчен нанос. Когато се изправих, видях, че сме се измъкнали от залива, но канутата ни заобикаляха отвсякъде, а през бордовете ни се прехвърляха мъже и размахваха мечове и тояги. Остана ми време колкото да видя, че другите галери се носят с максимална скорост към открито море, после изтеглих меча си и се включих в мелето. Пробих си път до Полило и двете се хвърлихме към група полуголи мъже. Полило надаваше бойния си вик и размахваше брадвата. Разсече един, който се беше лепнал за гърба ми, аз парирах напад с меч, после разпорих корема на собственика му, завъртях се наляво и посякох друг мъж, после надясно, колкото да резна гърлото на трети, пак наляво, където сритах един между краката, а друг пронизах с меча си в гърдите. Пръсна кръв и ме заслепи, но аз продължих да сека инстинктивно, като мигах да си прочистя зрението. Зърнах Гамелан, който размахваше около себе си някаква тежка тояга и поваляше всеки, който влезе в обсега й. Недалеч от него един от гребците въртеше чудовищното си весло и сееше смърт. Полило се разсмя налудничаво, обзета от жажда за кръв, и заора между половин дузина голи мечоносци. Остави ги да се мятат по палубата с отсечени крайници и строшени черепи.

А после силен вятър изду платната ни и галерата подскочи напред. Само за няколко минути се откъснахме от преследвачите, накълцахме последните нападатели и метнахме през борда мъртвите и ранените островитяни.

Изтичах назад към кърмата и видях, че канутата изостават. Застанал на носа на една от лодките, Кийхат размахваше жезъла си и пришпорваше хората си напред. Канутата сякаш нямаха чет, бяха стотици, а стотици други се изливаха от залива. Явно Кийхат не смяташе да се отказва само защото временно го бяхме надбягали.

Размених бързи сигнали с Чола Ий. Вятърът ни тласкаше на запад, но не смеехме да се отдалечим твърде много от южната посока, която трябваше да ни изведе до края на рифа. Чола Ий заложи на фалшива маневра. Продължихме на запад, като увеличихме максимално преднината си пред канутата, а после се опитахме да свърнем на юг. Но още щом доближихме един от островите, многобройна група канута ни пресрещна и ни принуди да свърнем обратно на запад. Още няколко пъти пробвахме същия номер, но неизменно ни изтласкваха обратно.

Шаманите на Кийхат сигурно препращала с магия вестта за преследването от остров на остров и всяко племе чакаше в бойна готовност да ни пресрещне, ако свърнем натам.

Отминахме поредния остров и попаднахме в море от отломки. Безброй изтръгнати от корен дървета, клони и цели къщи се носеха по течението. Навсякъде се виждаха подпухнали трупове — на селскостопански и диви животни, на хора, стотици мъже, жени и деца. Свидетели бяхме на резултата от великанската буря, която едва не беше унищожила флотилията ни и беше опустошила голяма част от царството на Кийхат. Беше и отговор за всеки глупак, който би се запитал защо царят ни мрази толкова и защо си прави толкова труд да отмъсти за загубите си.

Докато се опитвахме да намерим път между ужасните отломки, една от повредените ни галери получи пробойна в корпуса от остър дънер, закачил се току под повърхността на водата. Галерата започна да се пълни и прехвърлихме екипажа й на другите кораби, преди да е потънала. Това ни забави и канутата скъсиха опасно разстоянието. Отново ни обсипаха стрели. Една от галерите беше щурмувана. Уви, екипажът й извади двоен лош късмет — корабът им беше от повредените и не разполагаше с отряд от моите жени, които да отблъснат нападателите.

Чухме моряците да крещят за милост, но не можехме да спрем и да им помогнем, защото сами имахме проблеми с ордите на Кийхат и трескаво се мъчехме да излезем от капана.

Когато най-после се отскубнахме от преследвачите, извиках уморено на Стрикер. Казах му да прати сигнал на Чола Ий и на другите кораби. Говорех, а погледът ми все се връщаше към лодките на Кийхат, които пореха безотказно водите след нас. Друга група завиваше по фланга ни, в случай че отново свърнем на юг.

Имахме само един избор — да избягаме на запад в открито море, навътре в непознатото.

 

 

Цар Кийхат ни преследва толкова неотклонно, колкото ние бяхме преследвали властелина. Цяла седмица се движихме на запад с издути платна, когато имаше вятър, и с гребла колкото ни стигаха силите. Ала винаги когато приберяхме греблата за кратка почивка или за да попълним с риба топящите се запаси от храна, канутата скоро изникваха на хоризонта. Времето беше променливо, мяташе се от мъгливи затишия до внезапни силни ветрове и нито за миг не можехме да разчитаме, че платната ще ни отнесат достатъчно бързо и достатъчно далеч, за да се отърсим от преследвачите. Веднъж решихме, че най-сетне сме успели, след като два дни се движихме без почивка — кога тласкани от вятъра в платната, кога от мишците на гребците. Късно през втората нощ пуснахме котва в пълно безветрие, твърде изтощени, за да продължим, но и почти сигурни, че вече никой не ни гони. На следващата сутрин ни събудиха кръвожадни крясъците на диваците на Кийхат, чиято флотилия от лодки тъкмо се появяваше от гъстата мъгла. Измъкнахме се на косъм, но една от галерите се оказа в обсега на стрелите им и няколко души загинаха.

Накрая ми писна. Омръзнало ми беше да бягаме, омръзнали ми бяха свъсените погледи, с които ме стрелкаха моите гвардейки — обучението и традицията повеляваха да се бием, а не да отстъпваме, — писнало ми беше да се чувствам като дребна рибка, която трепери от страх. А и колкото повече се отдалечавахме от вулканичните рифове, толкова по-голям ставаше шансът да се изгубим безвъзвратно.

Свиках съвещание — моите офицери, Чола Ий с неговите и Гамелан. Открих дебата, като попитах магьосника как според него Кийхат успява да ни следва толкова дълго по петите без видима умора сред хората си.

— Работа на шамана ли е това? — попитах. — Направил им е заклинание, което да възстановява силите им?

Гамелан поклати глава.

— Не е магия. Заклинания от този вид изтощават силата на магьосника. Действат само докато магьосникът е свеж.

— Какво тогава?

— Подозирам, че е от млякото на онези кратунки, които открихме — отвърна Гамелан. — Ако си спомняш, дори малка глътка влива нови сили и в тялото, и в духа.

Наистина беше така. Поделили си бяхме съдържанието на всички кратунки от плаващото дърво. Неохотно, понеже исках да имам колкото се може по-малко общо с магията, бях повторила езиковото заклинание, така че и други да се сдобият със способността да разбират и говорят с хората, които можехме да срещнем из тези морета. И макар да се паднаха само по няколко глътки на човек, всички споделиха колко добре са се почувствали от течността… пък макар и леко опиянени също.

— Сигурен съм, че с достатъчно запаси от този чудодеен плод царят и хората му могат дълго да поддържат това убийственото темпо — продължи Гамелан. — Течността има и друг полезен ефект — залъгва глада, така че не се налага да товарят лодките си с друго освен с прясна вода. А с малко риболов в движение няма опасност да умрат от глад.

— Това е глупаво — изръмжа Полило. — Аз казвам да се бием. Едва ли са повече от няколко хиляди.

Корайс споделяше същото мнение, макар да го изказа по-спокойно и обосновано:

— Можем да му изиграем номера с мъглата — каза тя. — Нападаме от засада, избиваме колкото можем, после си плюем на петите. Няколко пъти така и Кийхат сам ще се откаже.

— Няма да стане — възрази Фокас. — Хората ми са твърде уморени.

— Мрън-мрън — изръмжа Полило.

— Най-малката грешка може да доведе до катастрофа — каза адмиралът. — Онези гольовци са твърде много.

— Дрън-дрън — гласеше отговорът на Полило.

Фокас и другите офицери на адмирала се ядосаха.

— На твое място бих си затварял устата — предупреди я Фокас.

Другите изръмжаха в израз на съгласие.

Полило се наведе напред и разтегли устни в широка хищна усмивка. После посочи устата си.

— Ами ето я. Затвори я, ако ти стиска.

Чу се мърморене, но никой не беше толкова глупав, че да я предизвика открито. Фокас се обърна и се престори, че рови из картите си.

Аз казах:

— Мисля, че идеята на легат Корайс не е лишена от смисъл. Стратегията на вълчата глутница срещу стадо глигани. Крием се в мъглата, стоварваме се отгоре им изневиделица, избиваме колкото можем и пак изчезваме в мъглата. Има и други номера: да се престорим, че един от корабите ни изостава например, изчакваме ги да се приближат, а после удряме и бягаме, удряме и бягаме, докато на Кийхат не му писне от толкова много смърт или не го отслабим дотолкова, че да го довършим с един последен удар.

Чола Ий поклати глава.

— Рискът е твърде голям. Хората ми ще откажат.

Вдигнах вежди.

— Нали си им адмирал? Кой командва — ти или страхът за кожите им?

Чола Ий сви рамене.

— Аз командвам, естествено. Но само до мига, в който загубя доверието им.

Гласът му беше толкова престорено смирен и мазен, че не повярвах и на една негова дума.

— Моите жени са готови да се бият — казах аз.

— Готови са, и още как — изсъска Полило. — Дайте ми вашите мъже за един ден и те също ще станат готови, гарантирам. Или ще се стегнат, или ще прокълнат и майчиното си мляко.

Вместо да се обиди, адмиралът въздъхна и се обърна към мен.

— Ако искате хората ми да се бият, ще трябва да ми предадете командването. Откровено казано, вече им писна да приемат заповеди от жена.

Значи такава била работата. Чола Ий ми играеше на протакане с цел изтощение, точно като цар Кийхат. И щеше да го прави, докато не отстъпя.

— Винят вас и жените ви за лошия ни късмет — продължи адмиралът. — И може да са прави, между другото. Всеки моряк знае, че жени нямат място на палубата. По някаква причина морските богове не обичат жените, а богините ревнуват от присъствието ви.

Гамелан се разсмя — подигравателен звук, който превърна думите на Чола Ий в глупашко бръщолевене. Едрият мъж почервеня и сви ръце в юмруци, но като се изключи това, успя да запази самообладание. Обърна се към мен с любезна усмивка.

— Отказвате да се биете, така ли да ви разбирам, адмирале? — попитах го. Време беше да си кажем истината в очите.

— Ни най-малко — отвърна той, но любезната му усмивка изчезна. — Само ви предупреждавам, че моите хора може и да не се подчинят на такава заповед, ако тя излезе от вас.

— А ако я дадете вие?

Чола Ий се усмихна.

— Тогава ще се бият.

Станах рязко от стола, с което сложих край на съвещанието, преди Полило да е изгубила окончателно власт над гнева си. Такова поне извинение си намерих. Признавам обаче, че и моят самоконтрол беше на път да изчезне в небитието.

— Ще говорим пак, нали? — попита Чола Ий, докато си тръгвахме. В гласа му се усещаше безпокойство.

— О, да — отговорих аз. — Пак ще говорим, адмирале. Не се и съмнявайте в това.

Метнах му най-хищната си усмивка и излязох.

 

 

Има една казармена игра, която младите гвардейки обичаха да играят по времето, когато и аз бях новобранка. Казваше се „Загубилата печели“ или „Куцла“. Куцла се играеше от две млади жени, и двете боси, като всяка разполагаше с по един остър нож за хвърляне. Застават на две крачки разстояние. Целта е да забиеш ножа си колкото се може по-близо до босите крака на съперничката си, без да я нараниш. Всяка има право на три опита. Всяко хвърляне трябва да е по-добро от предишното, в противен случай губиш играта. Играехме на пари, на дежурства, а веднъж и като начин да се разреши проблемът на един любовен триъгълник. Победителката в този последен случай изгуби част от големия пръст на единия си крак, което привлече вниманието на началниците ни към играта и й сложи край.

Ето в такава игра ме въвлече Чола Ий. Притисната бях от орда канута и адмиралът вярваше, че първа ще изгубя кураж и ще му предам командването. Залогът в тази игра беше животът на всички ни.

Редно е да призная, писарю, че когато онази вечер излязох от каютата му с най-гадната си и многозначителна усмивка, аз всъщност блъфирах. Но има още една подробност, която трябва да знаеш, и тя е, че никога не подвивам опашка, когато блъфирам. Работата е там, че аз бях една от участничките в онази последна игра на Куцла, за която ти разказах. Не е нужно да поглеждаш крадешком към краката ми. Всичките ми пръсти са си на мястото.

Ала последният сблъсък в този двубой на воли се отложи доста във времето. И го забави не друг, а Гамелан.

Две нощи след съвещанието в каютата на Чола Ий гъста мъгла погълна галерите. Толкова беше гъста, че не посмяхме да продължим, от страх, че корабите ще се разделят и повече никога няма да се намерят. Наредих да спрем, уведомих с рог другите галери, флотилията ни заседна в безветрието и не ни оставаше друго освен да чакаме мъглата да се вдигне. И да се молим Кийхат да е постъпил по същия начин.

Гамелан ме повика в каютата си. Бодра светлинка грееше в магическия му мангал.

— Ела да седнеш и да пийнеш чашка ракия със стареца — каза той.

— Трябва да съм на палубата, а не да седя тук с теб — отвърнах.

— Глупости. И без това нищо не се вижда. А види ли се нещо, значи е твърде късно и диваците са пред портите ни. Ела седни и ще ти кажа как да сложим край на това преследване.

Подчиних се, макар да си имах причини за безпокойство и още по-добри причини да пресуша на един дъх първата чашка и да си сипя втора. Първото заклинание, което Гамелан ме беше накарал да направя, ме беше изпълнило с дълбок потрес заради странния свят, до който се бях докоснала. А когато го повторих за другите — пак по негово настояване, — страхът ми нарасна още повече. Усещането, че нещо ме повлича надолу, сякаш в морските дълбини, беше дори по-силно от първия път. И за свой ужас изпитах неохота да изплувам обратно. Под повърхността на онези магически дълбини дебнеха толкова много обещания; обещания, които ме привличаха също толкова силно като картата на западните морета, когато я зърнах за пръв път и закопнях до болка да разбера какво се крие отвъд.

Гамелан мушна ръка в гънките на робата си и измъкна перото, което беше откраднал от жезъла на Кийхат. Протегна го слепешката към мен.

— Имаме нещо, което принадлежи на варварския цар — каза той. — Нещо, което той цени повече от всичко друго… — Взех перото с мисълта, че знам какви ще са следващите му думи. — Неговата мъжественост.

Перото трепереше в пръстите ми.

— Знам какво искаш, магьоснико — казах аз. — Аз обаче не мога и не искам да го направя.

— Защо се страхуваш толкова много от магията, Рейли?

— Много добре знаеш.

— Не знам! Кажи ми! — сопна се той.

— Намери си някой друг!

— Няма друг. Кажи ми!

И аз му казах. Това е история, която няма нищо общо с трагичната съдба на Халаб. И не съм я разказвала на никой друг, освен на Отара, а тя е мъртва. Така че пиши внимателно, писарю. Разказвам я само защото обещах да се придържам към истината.

Станах жена рано — месечните ми цикли започнаха, когато бях на десет. На единайсет вече имах гърди, оформен ханш и окосмение между бедрата като на зряла жена. Но макар тялото ми да беше разцъфнало, умът ми едва беше напъпил и този разнобой ме хвърляше в мъчително объркване. Непрекъснато си мислех за секс и това ме отвращаваше, защото тогава още не познавах влеченията си и свързвах физиологичните копнежи единствено с мъже. Без видима причина изведнъж утробата ми пламваше лепкава, но видех ли мъж в такъв момент, стомахът ми се обръщаше с отвращение при мисълта за твърдата четина, ъгловатите форми и киселите телесни миризми.

Бях на дванайсет, когато отидохме на гости в имението на един от чичовците ми. Той имаше големи градини с маслинени насаждения, хубава зеленчукова градина, където растяха и най-различни билки, имаше също и няколко стада кози, така че летата в имението му винаги бяха изпълнени с тлъсти черни маслини, вкусно саламурено сирене, уханния черен хляб, който печеше стринка ми, и промишлени количества домати и лук с най-прекрасния вкус на света. Един ден с братовчед ми Веран напълнихме кошница с подобни вкуснотии и тръгнахме към далечните хълмове, където пасяха малките ярета. Веран беше на петнайсет и макар да беше пораснал от последната ни среща, аз бях по-висока, а и по-силна от него, така че през онова лято, за разлика от предишните, безоблачното ни приятелство беше помрачено от пристъпи на неудобство и шумни караници. Ала онзи следобед, за който разказвам, беше така спокоен и мирен, че всяка раздразнителност и неуместни мисли изчезнаха като пуха на глухарчетата, който уханните ветрове разнасяха над зелените хълмове.

Та онзи ден се наядохме до насита, пихме вода от малък извор под един стар дъб и се излегнахме доволно под сянката му. Беше тих и горещ следобед. Цикади жужаха в гората, птички чирикаха и подскачаха насам-натам, бръмчеше самотна земна пчела. Въздухът тежеше от аромата на розмарин, риган и цъфнала мащерка.

Веран започна да разказва глупави историйки, които ме караха да се смея, а после взе да ме гъделичка и аз му отвърнах със същото. Кискахме се истерично като малки деца — търкаляхме се, пищяхме и се боричкахме.

А после детството свърши внезапно и преди да се усетя, полата ми беше вдигната, гащичките събути, краката разтворени, а Веран се пънеше отгоре ми. Дойдох на себе си и го блъснах силно назад. Веран стоеше на колене над мен, бричовете му бяха смъкнати и аз видях пениса му — не пишка на момченце, а мъжки орган, дебел и твърд, щръкнал като подвижен мост на крепост. От гледката ми се доповръща.

— Махай се! — казах аз.

Само че той легна отново върху мен, притисна ръцете ми към земята и замушка слепешката в опит да нацели верния път. Дърпах се и се борех трескаво, накрая успях да измъкна едната си ръка. Ударих го с всички сили, освободих и другата си ръка и тъкмо посягах да го избутам настрани, когато нещо ме удари силно по главата.

— Стига си се дърпала — извика той и видях, че стиска камък в юмрука си.

Вместо да го послушам обаче, аз изкрещях от гняв и болка. Дойдоха ми нови сили и успях някак да се надигна, той успя някак да ме фрасне с камъка и аз успях някак да го убия.

Да, писарю, убих братовчед си. И да, говоря ти за Веран Антеро и знам какво си мислиш, но те предупреждавам да си мълчиш като пукал и само да пишеш каквото ти казвам и точно както ти го казвам.

Допреди миг Веран клечеше отгоре ми и ме удряше с камъка, а сега аз стоях права, той лежеше неподвижно на земята с прекършен врат и мъртви очи, пълни с ужас и болка.

Стоях, изтръпнала до мозъка на костите си, с единствената мисъл, че току-що съм провалила невъзвратимо живота си. И че оттук насетне ме чакат само нещастия.

Женски глас прозвуча иззад гърба ми. Сладък, мелодичен глас, който ме накара да се обърна като да бях стрелка на компас, привлечена от Южните сирени, които задават всички посоки.

— Рейли — извика тя. — Рейлиии.

Стоеше под дъба досами извора. И беше красива, неземно красива, божествено красива. Косата й беше черна като нощта и се стелеше като вода по кожа с цвета на прясна сметана. Очите й бяха опушено черни, с ресници като ветрило на танцьорка и така поразителни, че в първия миг не забелязах голотата й, пленена от тях. Ала тя носеше голотата си като одежда, сякаш това беше естественото й състояние.

Повика ме с дълга изящна ръка.

— Ела при мен, Рейли.

И аз отидох. Имах чувството, че се нося бавно на педя над земята. Тя ме приласка в прегръдката си и аз заплаках от самосъжаление заради стореното, плаках за Веран и заради онова, което беше направил той. А после тя повдигна главата ми от меките си майчински гърди и се взря дълбоко в очите ми. Отвърнах на погледа й и се изгубих в гостоприемния мрак, който намерих там. Всичко друго изчезна от мислите ми.

— Обичам те, Рейли — каза тя.

Вместо да ме изненадат, думите й ми се сториха естествени, правилни. Знаех, че ме обича.

— Чаках те, Рейли — каза тя. И това също ми се стори правилно.

Хвана ме за ръка и ме поведе към мястото, където водата извираше изпод великанските корени на дъба. Нагазихме в малкия вир и една порта се отвори точно там, където извираше водата, минахме през нея и се озовахме в нейната градина, портата се захлопна след нас и ние се изправихме пред къща, построена от зелени горски клони.

— Сега това е твоят дом, Рейли — каза тя.

Така и стана. Живях там с Басана една година без един месец. Бяхме любовници. Басана каза, че била богинята на извора и че се влюбила в мен преди две години, когато Веран ме довел за пръв път тук. Не ми хрумна да се запитам защо. Младежите приемат такива неща сляпо — сякаш им се дължи. Освен с Отара може би — и дори и с нея само веднъж — никога по-късно не ме е спохождала такава страст, каквато Басана подпалваше в мен. Казвам това като жена със страстна натура, черта, която е характерна за всички от семейство Антеро. Това е и най-голямата ни слабост. Басана ме обгърна с любов — даваше ми подаръци, пееше ми песни, хранеше ме с деликатеси, хвалеше хубостта ми, ума ми, всичко. Забравих за дома и семейството си — забравих целия свят, от който произхождах. А после един ден се опитах да стана от посипаното с горски цветове легло, което Басана ми приготвяше всяка вечер, и открих, че не мога. Бях толкова слаба, че не можех да вдигна ръката си дори, нито да извикам за помощ. А когато Басана влезе в стаята, любовната й усмивка се беше превърнала в гладна озъбена гримаса.

Дойде при леглото и започна да ме щипе силно, мълвеше:

— Толкова сладка, толкова сладка…

Опитах се да заплача, защото разбрах, че съм била предадена, но само една сълза се стече по лицето ми. Басана се изкиска и изтри с целувка сълзата. Устата й се задържа върху бузата ми, но не от любов.

А после тя се надигна и каза:

— Не плачи, Рейли. Почти година те храних с любов и сега, когато си узряла, не бива да се оплакваш, защото дойде моят ред.

Опитах се да помръдна, но тя ме потупа утешително.

— Хайде, хайде, скъпа. Не си ти виновна, а аз. Такава е природата ми. Нямам собствена душа и на всеки десет години ми е нужно младо момиче, с което да се нахраня. Истината е, че всъщност не те обичам, Рейли, но трябваше да те убедя в обратното, иначе изтръпналото малко същество, което заварих до трупа на момчето, нямаше да ми свърши никаква работа. От опит знам, че най-добри са душите, пълни с щастие и любовно подхранена сладост. И не е само въпрос на вкусови усещания, скъпа моя. Представа си нямаш какви чудеса върши такава една душа за настроението ми. Да съм толкова млада и толкова… жива година след година!

После ми каза, че щяла да излезе за малко, за да се подготви. Докато я нямало, съм можела да се утешавам с мисълта, че макар да не ме обичала наистина, от всички момичета, пред които се била преструвала, с мен й е било най-приятно.

Тъкмо се обръщаше, когато усетих във въздуха ухание на сандалово дърво… и после влезе майка ми. И тя беше гола като Басана, и по-красива, струва ми се. Движеше се като пантера и огън струеше от очите й. Държеше върбова пръчка със заострен край.

Басана извика и скочи да я пресрещне — пръстите на ръцете и краката й се издължиха в остри извити нокти; дългите й изпилени зъби се стрелнаха да захапят гърлото на майка ми. Преди да я е достигнала обаче, майка ми протегна върбовата пръчка и тя прониза Басана в сърцето. Кръв шурна от гърдите й и тя падна мъртва на пода.

Майка ми не я погледна повече, а тръгна към мен и ме взе в обятията си.

— Дойдох да те прибера у дома, Рейли — беше единственото, което каза.

Понечих да стана, но тя ме бутна назад в леглото. А после ми запя някаква песен, чиито думи и до днес ми убягват на косъм. Галеше челото ми, аз затворих очи… и заспах.

Събуди ме гласът на Веран. Отворих очи и открих, че лежа до него под дъба. Всичко си беше както преди. Същият топъл летен следобед. Миризмите и звуците. Той каза нещо смешно и аз се разсмях. А после започна да ме гъделичка и аз му отвърнах със същото.

Чух мама да ме вика. Веран скочи на крака и се изчерви виновно. Аз станах и извиках в отговор и скоро тя се появи на билото на хълма. Облечена беше със семпла синя туника и сини панталони, напъхани във високи ботуши. Приближи се и усетих сандаловото ухание на парфюма й.

Погледна ме с нежните си очи и каза:

— Дойдох да те прибера у дома, Рейли.

И точно това направи.

Казах на Гамелан, че не знам дали случилото се е било сън, или истина. Склонна съм да го смятам за сън, също като теб, писарю. Сигурно си ме сметнал за луда, когато подхванах тази история, защото братовчед ми Веран Антеро си и съвсем жив и до ден-днешен, има чудесно семейство и върти успешна търговия. А сега сигурно ще кажеш, че е било просто сън. Сън на едно младо и объркано момиче.

Но както казах и на Гамелан, понякога ми се струваше, че изобщо не е било сън. Понякога ме изпълваше убеждението, че наистина съм била отвлечена от горски дух и че мама ме е спасила. Защото, ако не друго, от онзи ден майка ми се промени. Силите я напускаха. Слабееше все повече, а близо година по-късно почина. И понякога, когато безсънна нощ си довлече униние за компания, се чудя дали не е сключила сделка с някой бог или демон — моят живот срещу нейния.

— И това е причината — казах на Гамелан — да се страхувам от онова, което искаш от мен, и да го отхвърлям.

— Сега вече разбирам защо мислиш така, Рейли — отвърна магьосникът. — И дълбоко съжалявам за случилото се. Но всичко ли ми казваш? Майка ти е починала, но напуснала ли те е наистина? Случва ли се да дойде при теб? Нима духът й не е близо до любимото дете?

Не казах нищо — и за Гамелан мълчанието ми беше достатъчно красноречиво.

— В момента това няма особено значение — каза той. — Ти сподели основанията и страховете си. Но това не променя днешната ситуация. Ако продължаваме в същия дух, цар Кийхат ще ни настигне и ще ни избие всичките. Ти и аз обаче можем с общи усилия да го спрем. Можем да го спрем сега и единствената пролята кръв ще е неговата.

И отново ми подаде перото. Този път го взех.

Гамелан се усмихна.

— Довлечи раклата ми, моля те. Ще ни трябва едно специално масло, както и други неща.

Довлякох раклата, изрових нужното шишенце с масло и някакви изсушени и стрити на прах смрадливи билки, които Гамелан ми описа. А после ми каза и какво трябва да направя. Представих си, че влизам в битка, отблъснах всичките си чувства и се съсредоточих изцяло върху думите му.

Следвайки указанията на жреца, начертах с тебешир пентаграма около мангала и поръсих от прахта и маслото върху огъня. Издигна се лилав дим и се появи демон. Беше малък, с дебела зелена кожа, зъбато жабешко лице и крайници като на старец… е, старец с огромни извити нокти на краката и на ръцете. Гледаше ме злобно, съскаше и ръмжеше. Аз му подадох изтръпнала перото. Той го издърпа от пръстите ми и скочи обратно в мангала.

Гамелан ме беше предупредил какво да очаквам, но въпреки това се стреснах, когато пламъците лумнаха нагоре и навън. Затворих очи, когато огънят погълна лицето ми, а после и цялото ми тяло — но вместо да ме изгарят, пламъците студенееха по кожата ми. Отворих очи и усетих как ледените пламъци ме облизват. Навсякъде около мен се вихреха шеметни цветове, а под мен — на дъното на мангала имаше гъст дим. Духнах… и димът се разнесе.

Гледах от голяма височина към бойните канута. Мъглата все още ги скриваше частично, затова духнах отново и бледите валма се разнесоха върху сивото море.

Цар Кийхат се беше излегнал в най-голямото кану. Строен юноша, съвсем гол, дори без набедрена превръзка, му даваше храна в устата. Младежът имаше женски гърди и мъжки полови органи. Загребваше храна от една купа и я даваше на Кийхат. Царят отваряше уста, поемаше храната от пръстите на странния младеж, после ги облизваше. Младежът се кискаше и загребваше нова хапка. Гласът на Гамелан долетя отдалеч и ме подкани да продължа.

— Кийхат! — извиках аз. Гласът ми отекна, сякаш се намирах в огромна пещера.

Царят подскочи стреснато и бутна младежа настрана. Заоглежда се трескаво за източника на гласа.

— Кой вика царя? — кресна високомерно той.

— Кийхат! — извиках отново.

Царят въртеше глава насам-натам, гневният му поглед прескачаше от воин на воин.

— Кой говори? — изкрещя той.

Хората му не криеха ужаса си, явно решили, че царят им е полудял.

— Кийхат! — продължих да го викам аз.

Този път царят скочи на крака и в същия миг младежът се превърна във фалическия жезъл, с който Кийхат не се разделяше. Той го сграбчи и го размаха към хората си.

— Отговори — изкрещя той — или ще познаеш гнева ми!

Ала всички бяха така ужасени, че мълчаха като онемели. Кийхат удари с жезъла най-близко стоящия мъж. Воинът извика и се сви, сякаш жезълът го беше опарил.

— Не бях аз, господарю! — изпищя нещастникът.

— Кой тогава? — извика царят. — Знам, че всички говорите зад гърба ми! Шушукате си, че съм луд или глупак, щом продължавам това преследване!

Бойците мълчаха.

Кийхат удари с жезъла друг мъж. И той изпищя от болка като първия и се замоли на господаря си да му повярва и да пощади живота му. Но царят го събори, стъпи с крак на гърдите му и заби жезъла в корема му. Мъжът извика и започна да се гърчи от болка — нажеженият жезъл прогаряше плътта му.

— Какъвто господарят, такива и робите — извиках и думите ми се търкулнаха като вълна.

Кийхат се завъртя и вдигна глава нагоре, осъзнал, че гласът идва от небесата. За миг ми се стори, че гледа право към мен.

Размаха жезъла си към небето и ревна:

— Аз съм Кийхат! Кой смее да предизвиква царя?

Светкавица лумна от върха на жезъла и аз едва не отскочих встрани, за да се предпазя. А после усетих Гамелан да ме докосва насърчително по ръката. Светкавицата изтрещя безобидно покрай мен.

— Какъвто господарят, такива и робите — продължих аз, трупах магическа фраза връз магическа фраза. И докато говорех, ме изпълни усещане за сила, като натиск в тила. Ала от тази сила ми се гадеше и главата ми се въртеше като от треска. Не смеех да спра, защото Гамелан ме беше предупредил, че това ще има фатални последствия. Продължих: — Хърбел при щърбел… Омраза при злост. И нека робът, господар си намери! И нека господарят намери роб!

Близо до кануто водата се разплиска и Кийхат изкрещя уплашено, когато демонът с жабешкото лице изскочи от пяната. Царят замахна с жезъла си и демонът изврещя яростно, когато тотемът на Кийхат прогори плътта му. Царят се изсмя гръмко и замахна отново. Но този път демонът изчезна миг преди жезълът да го удари.

Кийхат започна да се върти в очакване на следващата атака. Хората му мълчаха… и не помръдваха.

А после той изкрещя уплашено, усетил жезъла да се гърчи в ръката му. Последва нов вик на ужас, когато върхът на жезъла се разтегли в острозъбото лице на демона. Кийхат изпищя от болка в прогорената си ръка. Опита се да хвърли жезъла.

Но тоягата се превърна в тялото на любовника му. Царят извика, видял, че момчето с женски гърди се е сдобило с глава на демон.

— Господарю! — изсъска демонът в грозна пародия на страстен повик. — Ела да те прегърна!

И Кийхат изкрещя отново, когато любовникът-роб се хвърли към него… и впи зъби в гърлото му.

Нито един от войниците не скочи да помогне на царя си, всички гледаха безучастно как младежът обвива с ръце Кийхат и скача с него през борда.

Водата закипя. А после утихна. Кървави петна изплуваха и се размиха около царското кану.

Чух един от мъжете да казва:

— Прав ти път.

И друг:

— Да кажем на другите, братя. Жените и децата ни чакат у дома.

Усетих силно дръпване, зрението ми се замъгли и в следващия миг се озовах коленичила в каютата на Гамелан, повръщах в някаква паница, а магьосникът придържаше главата ми и шепнеше утешителни думи.

Когато напъните спряха, той намери опипом някакъв напоен със сладки билки парцал, подаде ми го да изтрия лицето си и доволно заяви:

— Превъзходно като за пръв опит.

Не казах нищо. Може и да негодувах вътрешно, но не можех да отрека факта, че Гамелан току-що ме беше направил магьосница.

Сигурно по същия начин би се чувствала някоя от сестрите ми, ако току-що е станала курва.

На следващия ден пратих няколко лодки да огледат морето във всички посоки. От канутата нямаше и помен.

Никой не се зарадва особено. Защото за всички ни беше ясно, че окончателно и безнадеждно сме се изгубили.