Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (25)

25
Железният замък

Не знам какво бях очаквала да открия в двореца на жреците през онази нощ. Нервите ми се бяха опънали като струни на лира. Наближихме и дворецът надвисна над нас, ярка светлина се лееше през прозорците му; но не се долавяха никакви признаци на живот, ако не се броеше басовото пулсиране на земята под краката ни.

Дворецът беше построен на невисок хълм и подстъпите му не предлагаха никакво укритие. Промъквахме се между редките дървета и започвах да съжалявам, че сме дошли. Направила бях заклинание, което да притъпи „миризмата“ на аурите ни, в случай че наоколо дебнат демони, но нищо не можех да направя срещу ярката лунна светлина, която ни обливаше. Дори когато най-сетне навлязохме в плътната сянка на сградата, не изпитах облекчение. Въздухът вонеше на магия. Бях настръхнала като таралеж. Никак не ме успокои и гледката на големия централен вход — беше затворен и не се охраняваше от стражи.

Нервите ми се изопнаха още повече, когато клекнахме зад един гъст розмаринов храст и опипах със сетивата си входа за магическа мрежа или друга някаква защита, но не открих нищо. Нашите жреци бяха потайно и подозрително племе и ако се бях натъкнала на очакваните аларми, сигурно щях да се откажа и да подбера Полило назад. Самото им отсъствие обаче подсили подозренията ми. Въпреки това се колебаех.

Полило се наведе и прошушна в ухото ми:

— Какво ще направят, ако ни хванат?

До неотдавна — преди Амалрик да ги опитоми — жреците биха ни убили на място. Така беше загинал брат ми Халаб, когото неоснователно бяха обвинили в ерес — това беше и една от причините ние от рода Антеро да не вярваме на жреците. Ала новата порода жреци, които управляваха сега гилдията, би трябвало да се подчиняват на същите закони като останалите орисианци. Какво биха могли да направят на героинята от Ликантия, на убийцата на властелините, освен публично да я унижат може би? Или така поне ми се искаше да вярвам. Така че отвърнах на Полило със свиване на рамене — кой знае? За миг старите навици на почтен гражданин натежаха на везните — като добра орисианка беше редно да изчакам утрото и тогава да поискам сметка от магистратите и жреците. Сега вече можех да им докажа, че нещата не стоят така, както си мислят. Доказателство бяха кръвта на Исмет и на другите загинали гвардейки. Сред нас имаше и преки свидетели на убийствата, бяхме видели демоните с очите си. Да, помислих си, глупаво би било да постъпя другояче.

Точно тогава видях пантерата. Клечеше пред главната порта и надничаше през решетките. Обърна глава да ме погледне и очите й уловиха светлината на промъкнал се през сенките лунен лъч. Усетих подръпване, сякаш пантерата ме викаше при себе си. А после тя извърна глава, изправи се, мина като мъгла през решетките и изчезна от другата страна. По липсата на реакция от страна на Полило разбрах, че тя не е видяла нищо. Дадох й знак и двете притичахме към портата. Приклекнахме отстрани и се огледахме за пазачи. Нямаше. Нещо беше залепнало за решетката. Вгледах се и видях, че е валмо къси черни косми. В ноздрите ме блъсна силна миризма на котка. Посегнах да взема валмото. Понечих да го хвърля, но някакъв инстинкт се намеси и вместо това го мушнах в джоба си. После дадох знак на Полило — време беше да действаме.

Тя ме вдигна на раменете си и се покатерих върху портата. Клекнах, а Полило подскочи, хвана се за най-горната пречка, преметна се и стъпи от другата страна. Тази демонстрация на нечовешката й сила ми вля кураж. Скочих, Полило ме улови и ме сложи нежно на земята. Погледнах я ухилена до уши — беше точно като в старите времена! Тя се изкиска тихичко, тупна ме по гърба и се затичахме на прибежки по алеята към двореца.

Отново видях пантерата. Чакаше под арката на малък вход, скрит наполовина от дебелия ствол на една топола. Видя, че я гледам, и хлътна вътре. Поведох Полило натам и двете с изненада установихме, че арката е рамка и нищо повече. Сякаш я бяха издигнали, а после по някаква причина бяха забравили да монтират врата. Изчакахме няколко мига, за да сме сигурни, че никой не ни дебне ат другата страна. Пуснах напред сетивата си, но не долових препятствия от магическо естество. Полило хвана брадвата си, а аз изтеглих меча. Кимнах й и влязохме. Мина ми безумната мисъл, че ако ни хванат, можем да се престорим на пияни. Никой никога не подлага на съмнение думите на войник, който обяснява глупостите си с алкохол.

Озовахме се в дълъг тъмен коридор. Стените бяха гладки, направени от някакъв черен метал. Вървяхме предпазливо напред и напрежението ни растеше, защото не се виждаше нито врата, нито друг някакъв отвор, който да ни послужи като скривалище или път за бягство.

Коридорът ни отведе в огромна зала без друго осветление, освен студената лунна светлина, която се процеждаше през високите прозорци. Докато част от мен душеше за опасности, друга се чудеше как е възможно залата да е толкова тъмна — нали бяхме видели прозорците й да светят? А после сърцето ми заблъска още по-бързо, защото осъзнах, че залата е абсолютно празна — нямаше скамейки или столове, нито някаква украса по стените, нямаше дори камина, която да прогонва зимния студ. Единственият друг изход беше в отсрещния край. Зееше като самотно мъртво око. Тръгнахме натам покрай тъмните метални стени. Докато минавахме покрай един прозорец, Полило ме стисна силно за рамото. Спрях, готова за атака или спешно отстъпление — според случая. Полило посочи прозореца с пръст. Очите й се бяха разширили от удивление, а може би и от страх. Разбрах, че иска от мен да погледна навън. Не можех — прозорецът беше много нависоко, долният му перваз стигаше до брадичката на Полило. Тя сплете ръце, аз стъпих на тях и Полило ме повдигна.

В първия момент не разбрах какво виждам. А после ме обзе ужас, разбрала какво не виждам. Прозорецът би трябвало да ми разкрие гледка към нощна Ориса, спяща спокойно под зоркото око на жреческия дворец. Вместо това пред погледа ми се ширеше суров пейзаж. От другата страна на пустия вътрешен двор се издигаше висока порта от черно желязо. Извих глава да погледна настрани и видях, че прозорецът е част от черна фасада, високи черни стени, които се преливаха в кули, които познавах добре и които ме изпълниха с ужас. Едва не се задавих, когато разбрах къде се намираме. Това не беше дворецът на жреците — беше зрителна измама, фалшификат. Всъщност не бяхме и в Ориса. Бяхме на върха на една кошмарна планина — вътре в железния замък на властелина.

Скочих на пода и се облегнах на стената. Полило ме гледаше втренчено, чудеше се какво става. Нямах отговор; а дори да имах, бях твърде зашеметена, за да говоря. А после чух стържене на нокти, обърнах се и видях връхлитащия ни демон.

С Полило скочихме в противоположни посоки. Чудовището изрева разочаровано — надявало се беше на лесна плячка. Завъртя тежкото си жабешко тяло към мен сякаш бе леко като перце. Полило го нападна изотзад, но то ритна с единия си огромен космат крак и я удари в гърдите. Ударът я запрати към отсрещната стена и тя се свлече на пода. Но атаката й ми осигури известно предимство, аз се мушнах под острите нокти на лапата и мечът ми разсече корема на създанието. Острието потъна надълбоко и демонът изврещя от болка. Отскочи и замахна с лапи. Закачи меча ми с един от ноктите си — толкова силно, че го изби от ръката ми. Метнах се да го взема и демонът ме нападна отново. Но се движеше бавно, кръв се стичаше от дълбоката рана, която му бях нанесла. Въпреки това налетя върху мен, преди да съм готова да блокирам атаката му. Тъкмо бях докопала меча си, но още не бях заела бойна стойка, равновесието ми беше лошо и нямаше начин да избегна сблъсъка. Въпреки това се опитах — извъртях се тромаво, макар да знаех, че нямам никакъв шанс. Преди чудовището да ме помете обаче, чух звук като от касапски дюкян и демонът се срина на пода, без да гъкне дори. Станах и видях Полило да стои над него. Брадвата й беше забита в черепа му. Тя опря крак в туловището му за опора, изтегли брадвата и я изтри в козината му.

Вдигна ръка към гърдите си, където я беше ритнало чудовището, и примижа.

— Ще удуша следващата, която каже, че ми завижда за циците — измърмори. — Само ми се пречкат проклетите.

Засмях се от сърце, без да ме е грижа как ще отекне звукът в стоманената зала. Полило също се разсмя и се прегърнахме. Бутнах я на ръка разстояние от себе си и я погледнах в очите.

— Обичам те, Полило — заявих тържествено и се изкисках.

— Бас ловя, че го казваш на всяко момиче, дето те е измъкнало от лапите на демон — изкиска се и тя.

Смехът ни утихна.

— Той знае, че сме тук — казах аз.

— Ми хубаво — рече Полило и претегли брадвата в ръката си. — Давай тогава да го намерим това копеле и да му светим маслото.

Тръгнахме спокойно към вратата в другия край на залата, стъпките ни отекваха по стоманения под. Коридорът от другата страна беше дълъг и тъмен като онзи, по който бяхме дошли, но ние пробудихме с шепот няколко огнени мъниста и ги вдигнахме високо пред себе си да ни осветяват пътя. Коридорът извиваше в широки дъги, които водеха надолу; и колкото по-надолу се спускахме, толкова по осезаемо ставаше странното пулсиране като от тежка машинария. На няколко пъти ми се стори, че зървам сянката на голяма котка — миг преди да свърне зад поредния завой. А после усетих парене по ръката, с която стисках меча, погледнах дланта си и видях, че белегът с форма на двуглав лъв се е подул и посинял от приток на кръв. Приближавахме. Свърнахме зад поредния завой и пред нас се появи светлина.

Дадох знак на Полило да спре. Трябваше да помисля, а скоро надали щях да имам такава възможност. Шансовете ни бяха смехотворни — меч, брадва и мускули срещу магията на властелина. Този път го нямаше Гамелан, от чийто богат опит да почерпя вдъхновение, нямаше го и сандъка му с магически прахове и шишенца. Нямах никакви помощни средства от магическо естество. А после си спомних казаното от Гамелан — че Дженъс Грейклок се надсмивал над тези неща. Според него те само помагали на магьосника да фокусира мислите и енергията си. Ами браво на Грейклок, помислих си. Браво на неверния син на пъпчива курва, който не се беше свенил да забива нож в гърба и който накрая беше измамил приятеля си. И докато псувах Грейклок, лошия си късмет и самата себе си заради оскъдните си магически умения, образът на пантерата изникна в главата ми. Спомних си валмото козина, което бях пъхнала в джоба си.

Полило сигурно реши, че полудявам, когато го извадих, коленичих на пода и замърморих под нос. В главата ми се въртяха хаотични мисли, като уличен боклук преди буря. А после го измислих — или така поне се надявах — и притиснах козината в белязаната си длан.

— Дъще на нощта,

като стрела бърза.

На лов с мен ела

в тъмнината мъдра.

За двуглавия звяр,

що в дупката си дебне.

За черния му господар,

където и да побегне!

Силно парене жулна дланта ми, толкова силно, че едва не извиках. Отворих ръката си и видях, че козината и белегът са изчезнали. Но дланта ми още пареше и без да мисля, я облизах да облекча болката. И тя изчезна веднага. Станах, умът ми бе ясен като никога. Все едно бях пила от вълшебен пречистващ извор. Тръгнах към светлината, силна и уверена.

Не бях направила и десетина крачки, когато ме удари магия — магия като висока вълна в бурно море. Но аз удържах на напора и ударих на свой ред с цялата сила на волята си. Вълната се отля, но щеше да дойде отново, затова издигнах в ума си бент и когато отново се юрна към мен, вълната се разби в него. Изсмях се дивашки и се обърнах да повикам Полило, за да довършим заедно властелина.

Но тя стоеше като вкаменена, с разкривено от болка лице. Изграчи едва чуто:

— Рейли, аз… — Не довърши, пометена от нова вълна болка. Направих крачка да й помогна, но тя се вдърви внезапно и се изправи в целия си внушителен ръст. Болката беше изчезнала от хубавото й лице, заменена от горяща омраза. Отвори уста и оттам се ливна гласът на властелина: — Приготви се да умреш, Антеро!

Полило замахна с брадвата си към мен, вложила в удара цялата си сила. Отскочих. Брадвата изсвистя на сантиметри от мен и издрънча в металната стена. От нечовешката сила на удара стоманата се огъна и когато Полило издърпа брадвата да замахне отново, в стената зейна наръфана дупка.

— Полило, недей! — изкрещях, макар да знаех, че не тя ме напада.

Гмурнах се странично и този път брадвата се заби в пода. Скочих на крака и съзрях пролука, докато Полило вдигаше за пореден път оръжието си. Дори в нейните ръце брадвата бе по-тромава от всеки меч. А и аз бях много по-бърза от нея. Трябваше само да скъся със скок дистанцията и да я пробода. Годините на обучение и опит крещяха да го направя. Но аз не можех, не исках и нямаше да посегна на сестрицата си. По-скоро бих умряла. И едва не умрях при следващия й удар. Мушнах се под брадвата и се метнах встрани. Полило хукна след мен по коридора, псуваше ме с бумтящия глас на властелина, замахваше да ме удари при всеки удобен случай. Металният коридор кънтеше от смъртоносната песен на брадвата.

Отново зърнах пролука в гарда й и този път се възползвах. Скочих напред, като прехвърлих в движение меча си в другата ръка. Ударих я с юмрук, влагайки цялата си сила в удара. Но ребрата на Полило бяха като стоманени въжета и едва не си счупих китката. Тя се изсмя с бумтящия гаден смях на властелина. Стисна ме за врата и ме вдигна, все едно бях малко дете или улично коте. Замахнах отново, не по приятелката си, а по смеха, по властелина. Усетих кост да пука под кокалчетата ми и прекрасната уста на Полило се превърна в кървава каша. Тя изплю кръв и парчета от зъби в лицето ми. Разтърси ме като глиган, който убива змия, а аз бях безсилна срещу налудничавата й ярост. А после ме захвърли и аз литнах във въздуха, размахала крайници, с надежда да падна на краката си. Но се оплетох в собствения си меч, който продължавах да стискам инстинктивно, и паднах тежко на колене.

Страхът ме изправи мигом. Бях паднала с лице към светлината в дъното на коридора. Чувах Полило да идва към мен, затова хукнах с всички сили напред. Но яростта й даваше криле и аз усещах, че ме настига. Всеки миг брадвата й щеше да се забие в гърба ми. Коридорът свърши и ярката светлина едва не ме ослепи. На крачки от мен някакъв парапет блокираше пътя. Хвърлих се на пода и чух Полило да сумти изненадано. Спъна се в мен и политна към парапета.

Вдигнах глава и чух Полило да вика. Този път гласът си беше нейният, а не на властелина — беше моята Полило, която крещеше от страх. Падна през парапета, като ме викаше: „Рейли!“. После викът пресекна. Чуваше се само звукът на огромна машина, която громолеше ли громолеше току оттатък парапета. Изпъшках, докуцуках и погледнах надолу.

Потрошеното тяло на Полило лежеше върху огромно зъбно колело, част от чудовищна машина.

А под Полило се ширеше Ориса!

Беше нощ и пълна луна грееше над заспалия град. Виждаше се дворецът на жреците и големият площад със статуите на националните ни герои. Ето го и амфитеатъра с редиците каменни скамейки, спускащи се към арената в средата. В дъното се виждаха доковете на пристанището и реката, която бавно се носеше към морето. А после осъзнах, че цялата сцена бавно се върти, и се дръпнах ужасена назад. Онова пред очите ми беше гигантско подобие на Ориса. Въртящ се образ с умален мащаб, увиснал във въздуха над странна машина, която приличаше на мелничарско колело, задвижвано от сложна система зъбни колела.

Зяпах сащисано странното устройство и изведнъж осъзнах, че именно то е страшното оръжие, от което се бяхме страхували толкова време. Властелинът най-после се беше сдобил с достатъчно сила да го построи и когато Гамелан го беше надвил в последната битка, ликантийският магьосник ме беше пренесъл в механизма си. Всичко — от орисианския кораб, посрещнал ни в морето след битката, до овчедушния парад в чест на завръщането ни — бе майсторско заклинание и нищо повече.

А после забелязах и всички несъвършенства на фалшивия град. Липсващите сгради, задънените улици, празното пространство отвъд градските стени. Е, не съвсем празно всъщност. Имаше го пътя към вилата на Амалрик с прилежащите му дървета и храсталаци. Местех трескаво поглед по измамния образ и осъзнах, че непълните познания на властелина за нашия град са го подвели и в друго, не само в материалните неточности. Направил беше Джинах главен магистрат, защото само него познаваше като враг — командира, който беше предвождал орисианската армия срещу Ликантия. Не бе знаел и че Маларен ми е стар приятел, затова автоматът, определящ поведението му, се беше справил толкова неубедително със задачата си. Пак това обясняваше и най-голямата странност — обичта, с която ме беше обградило семейството ми. Не бе можел да знае какви са истинските чувства на Порцемус и другите към мен. От живите членове на рода Антеро единствен Амалрик ме обичаше, както и аз него. Изчервих се от срам заради слабостта си, позволила на тези създания да ме измамят. Очевидно копнежът ми за роднинско одобрение е бил толкова голям, че без колебание бях приела демонстративната им привързаност за чиста монета.

Изведнъж се чу стържене и машината рязко спря — тялото на Полило беше попаднало между зъбците.

Усетих нечие присъствие и вдигнах очи, като ги заслоних с длан срещу ярката светлина, която се лееше от железния купол на тавана. Намирах се в единия край на тясна галерия, която обикаляше по периметъра на огромната яма, приютила машината на властелина. От другата страна на ямата имаше отворена врата. Тръгнах натам и кракът ми закачи нещо. Погледнах надолу и видях брадвата на Полило. Прибрах меча си в ножницата и се наведох да я взема. Беше тежка, но аз я прихванах по-близо до острието и пръстите ми попаднаха в жлебовете, отпечатали се в дървото от захвата на Полило. Усетих как оръжието олеква значително, сякаш ръката ми изведнъж се беше сдобила със силата на моята приятелка.

Прошепнах й тихо:

— Отмъсти за нас, сестрице.

Извървях дългата дъга до вратата отсреща и когато стигнах до нея, не се поколебах, а влязох. Властелинът ме чакаше.

Стоеше до един прозорец и от мрачната гледка навън прецених, че се намираме в централната кула на железния замък. Очите му светеха, устните му се бяха разтеглили като в посмъртна маска, а в оградения от брада процеп жълтееха дългите му зъби. Но този път не се смееше; не ме засипваше с хули; не ръсеше цинични подигравки заради пола ми; не ме сочеше с крив пръст и не ми крещеше да се махам. Сигурно би трябвало да се вкаменя от страх, да се свия пред този могъщ магьосник. Вместо това само го забърсах небрежно с поглед и се заех да огледам стаята. Помещението на върха на кулата беше истинско средище на черна магия, пълно с черепи, демонски нокти, човешки органи и крайници в буркани и малки каменни статуетки на разкривени в агония създания. Беше горещо и вонеше на мръсен канал и гнилоч. Нещо помръдна изящно до мен, но аз не отскочих уплашено. Знаех какво е и сведох спокойно поглед към клекналата до мен пантера. Тя изсъска срещу властелина.

Почесах я зад ушите и вдигнах поглед към общия ни враг.

— Свърши се — казах.

Стиснах удобно брадвата и пристъпих напред, пантерата тръгна с мен. Властелинът махна с ръка и въздухът пред нас се размаза като мараня в горещ летен ден. Блъснах се в невидима стена. Но повърхността й поддаваше и аз увеличих натиска си с помощта на заклинание. Тя поддаде още малко, после се втвърди, когато властелинът подсили магията си. Но аз знаех, че е само въпрос на време, преди стената да поддаде окончателно.

— Чий демон си ти? — изсъска властелинът.

Изненадах се.

— Демон ли? Не съм демон.

— За мен си — каза той. — Ти си женският пор, който разруши царството ми. Уби брат ми, а мен не спря да преследва, където и да отидех.

От своята си гледна точка сигурно беше прав. Увеличих натиска върху стената и усетих как се разтриса. Пантерата изръмжа доволно. Още малко и щяхме да пробием.

Властелинът се изсмя с подновена увереност.

— Още не съм приключил, Антеро. Знаеш, че не можеш да се мериш с мен. Талантът ти е кръвно наследство, нищо повече. Семе, пренесено от майка ти, която обърна гръб на нашето изкуство. А в такава магия не може да има величие.

Беше мой ред да се изсмея.

— Тогава защо те е страх? — попитах. — И как слабачка като мен успя да те надвие?

— Единствената ми грешка беше, че те проклех — каза властелинът. — Разбрах, че ще умра от ръката ти, и реших, че проклятието ще е единственото ми отмъщение. Но докато умирах, съзрях друг начин и избягах в този свят. Само че онова глупаво проклятие те привърза за мен. Попречи ми да осъществя най-голямата мечта на всеки магьосник — да се сдобия със силата на самите богове.

Изсмях се на думите му.

— Смяташ, че можеш да бъдеш бог? Ти?

— Аз вече съм бог, порче нещастно — каза властелинът. — Битката с теб само увеличи силата ми. Пирувах с нещастието ви. Пих от кръвта на вашите мъртви. Погълнах и собствените си мъртви съюзници. Трябваше да се откажеш навреме, Антеро. Трябваше да се вслушаш в страха, с който населих сънищата ти. Ти също ме накара да страдам, вярно. Но аз те нараних повече. Убих всичките ти войници. Заклах всичките ти приятели. Обърнах срещу теб последната ти дружка. И когато умря, всмуках с наслада страха й; предателството й ме опияни като неразредено вино.

— Тя не ме предаде, магьоснико — казах. — Ти я подчини с магията си. Не Полило се опита да ме убие, а ти.

Властелинът се изсмя подигравателно.

— Голяма разлика, няма що. Не вярвам да намираш утеха в това.

Обаче намирах. Полило не беше като Грейклок, който беше обърнал гръб на брат ми. Остана вярна до самия край. Разтеглих устни в широка усмивка и властелинът съзря истината в нея. Съзря я и се намръщи. Не беше успял да ме нарани и това нараняваше него. Пантерата изръмжа, когато отново натиснах невидимата стена на властелина, но този път съпротивата му беше по-силна и ни изтика няколко крачки назад.

Тази дребна победа му вдъхна увереност.

— Признавам, че ми създаде доста работа, порче — каза той. — Дълго мислих какво толкова притежават Антеро, че да ми носят такива неприятности. Няма да споря, че има някаква сила, която подкрепя семейството ви — и особено теб. И тази пантера без съмнение е неин емисар. Как иначе може да се обясни успехът ти досега? Как иначе би оцеляла толкова дълго? Ала знай едно, Рейли Антеро — чиято майка беше Емили. Знай, че който и да те подкрепя, го прави за свои цели и ничии други. И няма още дълго да ти пази гърба. Знай, че единствено твоята смърт ме дели от божествения трон, който е само на крачка от мен. Когато умреш, с теб ще умре и Ориса. Машината е задействана и й трябва само твоята кръв, която да смаже механизмите й, за да доведе задачата си докрай. А когато Ориса падне, ще дойде редът на Далечното царство. Скоро целият познат свят ще бъде мой. А с тази власт в ръцете ми световете, в които избягах от смъртта, също ще коленичат пред мен.

Следях с половин ухо налудничавото му бръщолевене. Докато той говореше, си спомних разсъжденията на Гамелан, построени върху теориите на Грейклок: „Магията консумира сила, Рейли — беше казал той. — Точно както мелничарското колело има нужда от вол, който да го върти. А волът има нужда от фураж. Фуражът пък израства от семе, което черпи от силата на слънцето, за да поникне. А само боговете знаят какво захранва слънцето. Но дори и тази сила не може да е безкрайна. И колкото повече се черпи от нея, толкова повече изстива огънят й“.

Ако това беше вярно, би обяснило защо властелинът стои пред мен в тази по-слаба, смъртна форма, вместо да се яви като могъщ призрак в небето. Цялата му сила беше насочена към поддържането на странната реалност, в която се намирахме. От тази стая в кулата и железния замък до фалшивата Ориса, която чакаше машината да я стрие на прах. А колко сила поглъщаше самата машина не исках да гадая дори.

Погалих пантерата по главата и тя измърка страховито.

— Какво ще стане, магьоснико — попитах, — когато със сестра ми пробием стената? Знаеш, че това ще стане. Знаеш, че твоите сили отслабват, а нашите растат.

Пантерата изръмжа, а в очите на властелина премина сянка. Надявах се да е породена от страх.

Вдигнах брадвата.

— Смееш ли да се изправиш пред мен в тази си форма, магьоснико?

Замахнах с цялата си сила. Чу се оглушителен трясък като от избухнала грънчарска пещ. Трептящата стена се нажежи до бяло, после изчезна. Пристъпих напред, следвана неотлъчно от пантерата.

— За да убиеш мен — казах, — ще трябва да унищожиш и всичко друго.

От угасващия огън в очите му разбрах, че съм уцелила право в десетката. Омразата го извади от вцепенението и той изрева, а после въздухът запука от прилив на магия. Метнах брадвата. Тя го удари право в гърдите — заби се в тях и го събори назад. Той се спря в стената и се свлече надолу. Трябваше да умре, или по-точно да умре отново, защото веднъж вече го бях убила. Но вместо това той се надигна, нищо че брадвата стърчеше забита в гърдите му. Извадих меча си да го довърша, но в същия миг от тялото му изригна червен дим. Завихри се и изпълни цялата стая, чак до високия купол. И от този дим надвисна преобразеният властелин.

Двуглавият лъв изрева към мен, челюстите му изтракаха свирепо, зъбите бяха дълги като копия. Ала на неговия рев подобаващо отвърна пантерата. Скочи към звяра и заби зъбите си в една от предните му лапи. Лъвските глави нададоха вой на болка и ярост. Звярът се отърси от пантерата и тя отхвръкна назад, но докато се преобръщаше във въздуха, тялото й се уголеми и когато падна и отново скочи на крака, главата й беше на едно ниво с моята. С последен яростен вой двуглавият лъв разби стената на замъка и излетя навън.

Замъкът потрепери. Стопено желязо започна да сълзи по стените. А после цялото „съоръжение“ — замъкът, машината, фалшивата Ориса и въобще всичко — започна да се руши под и около мен. Пантерата изрева и ме извади от вцепенението. Разбрах какво трябва да направя. Миг преди подът да се продъни под краката ми се метнах към нея и се хванах за козината й. Тя скочи и двете се стрелнахме през широкия отвор, който двуглавият лъв беше направил в стената.

Вместо да падне, пантерата се понесе нагоре. Наместих се на гърба й и двете препуснахме през нощното небе. Погледнах надолу и видях как железният замък избухва в пламъци и ярост. А после погледнах напред и видях червените криле на бягащия властелин.

Пантерата увеличи скоростта си, още и още, докато светът наоколо не се превърна в картина от размазани петна, понесени от вятър, който пареше очите. Стиснах по-силно пантерата и усетих как се сливам със силните й играещи мускули. А после те станаха мои, мои станаха и тежките лапи с остри нокти. Сърцето на пантерата беше моето сърце, нервите ми пламтяха от стремителна котешка омраза, жажда за лов изпълни съзнанието ми. Слях се изцяло с пантерата и победоносен вой се изтръгна от раззинатата ми муцуна, обзе ме радост от преследването, нетърпение да хвърля всичката тази сила срещу властелина. Прескачах от облак на облак, изпълнена с презрение към всички хвъркати същества, с които можех при нужда да се нахраня.

Настигнах го на един планински връх. Огън и светкавици изригнаха от двете усти на звяра. Но котешките ми инстинкти с лекота избегнаха обстрела и властелинът побягна отново, преди да го връхлетя. Настигах го, но после огромен черен пропад се отвори в небето и звярът се стрелна през него. Последвах го. Знаех, че прекрачвам порта към друг свят, но котешкото ми сърце не се страхуваше, котешкият ми мозък не даваше и пукната пара… и котешкото ми тяло се озова насред огромно ледено поле.

Ледът беше прозрачно син и прорязан с розови жилки. Извадих ноктите си и ги забих в него, после поех предпазливо напред, като ръмжах заплашително към плячката си. Знаех, че нито аз, нито лъвът можем да излетим във въздуха на това място, знаех го не по силата на някаква логика, а като факт, като един от природните закони, на които се подчиняваха същества като нас.

А после светът се размести отново и се озовах на друго място. Място на огън и задушлив дим. Хвърлих се слепешката напред, нагорещената пътека изгаряше лапите ми, жежкият въздух пареше дробовете ми. Със същото, изглежда, се беше сблъскал и властелинът, защото огненият свят изведнъж се разтече около мен… и се озовах в тясна клисура.

Стотици отровни змии се гърчеха на пътеката и ме нападаха ожесточено, но аз минах през тях, като прескачах от камък на камък. Клисурата, чиито стени се издигаха високо, лъкатушеше като змиите към гигантска скална стена. Високо горе, кацнал на самия връх, се издигаше дворец с изумрудени куполи и колонади от злато, грейнал под лунните лъчи.

Двуглавият лъв щурмуваше скалната стена към двореца и аз знаех, че успее ли да се изкатери дотам, всичко ще бъде изгубено. Но скалата беше мека и ронлива и се трошеше под ноктите му.

Изревах и ревът на моята пантера го смрази. После звярът се обърна към мен. Уголеми се, още и още, после отново прие формата на властелина. Само че този властелин беше седем метра висок, имаше гигантски лъвски лапи и огромни жълти зъби. Изрева предизвикателно и ревът му отекна до небесата. Скочих отгоре му и усетих острите нокти да се впиват в плътта ми.

Ударих го с лапа и захапах брадата му; усетих горещото меко гърло отдолу. И щракнах челюсти. Кръвта, за която копнеех, бликна. Лапите му отпуснаха хватката си. Властелинът се строполи, но аз не отпуснах смъртоносната си захапка, а тръсках ли тръсках глава, докато кръвта не спря да шурти и сърцето му не замлъкна.

Тогава го пуснах и вдигнах глава. Стоях върху трупа на властелина. Видях малка тъмна струйка дим да се отделя от гърдите му и разбрах, че това е душата му, или по-скоро онова, което беше останало от нея. Пернах я с лапа като да беше мишка и я смазах.

Властелина вече го нямаше.

Триумфалният ми писък отекна до самата луна.

А после властелинът, клисурата, замъкът и самата луна изчезнаха, аз вече не бях пантера, а най-обикновена Рейли, една съвсем смъртна жена и воин.

Лежах на палубата на кораб и кървях от множество рани. Палубата на моя кораб. И труповете на моите гвардейки се валяха около мен. Малко встрани зърнах тялото на Гамелан. До него — тялото на Полило. Надигнах се и плъзнах поглед по бурното море.

Знаех, че изобщо не съм напускала тази палуба с тялото си — само с духа си. Бяхме се сражавали тук. И бяхме продължили битката си в етерите, където бях спечелила окончателната победа. Свлякох се на едно коляно и благодарих на Маранония, че е дарила дъщерите си с благородна смърт.

Погледнах дланта си. Лъвският белег беше изчезнал завинаги.

А после заплаках. Плаках за Полило, плаках за Гамелан, за Корайс, за Исмет и за всички други. Плаках и за себе си. Още бях жива и знаех, че тази вина ще ме мъчи до края на живота ми.