Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (5)

5
Преследване до края на света

Опънахме платна на първи свещоден от месеца на реколтата през годината на елена. Гамелан избра двама войници, осъдени за изнасилване на ликантийски жени, които да бъдат принесени в жертва на боговете. Смазаха ги между два големи воденични камъка според традицията; но вместо да поръси с кръвта им нивите, Гамелан намаза носовете на корабите, а остатъка изхвърли в морето като дар за неговите богове. Всички бяха на мнение, че това е добро начало на пътуването ни, а и денят беше зареден с добри предчувствия.

Може и така да беше. Но с риск да опърля със сквернословията си щръкналите ти като миди уши, писарю, ще кажа, че според мен Гамелан, този стар дявол, се възползва много хитро от обстоятелствата, за да стресне Чола Ий и неговите пирати. Цялата армия се беше строила на брега да ни изпрати, нагиздена в пълни бойни доспехи, които Гамелан и неколцина приятелски настроени офицери успяха да изстискат от завистливия генерал Джинах. Цялата тази церемониалност се проточи и изпуснахме сутрешния отлив, но Гамелан ми прошепна да не се притеснявам, защото имал едно-две номерца за компенсация.

Флотилията ни се състоеше от петнайсет дълги галери, които изглеждаха смъртоносни дори на брега, изтеглени на трупи върху пясъка, и които най-малкото изравняваха шансовете ни срещу въоръжените търговски кораби на властелина. Бях разпределила гвардейките си на десет от корабите, плюс този, на който щях да пътувам самата аз и командният състав. Останалите четири щяха да носят на палубите си само въоръжените моряци на адмирала. Искаше ми се да кача по един взвод гвардейки на всеки от корабите, защото нямах доверие на Чола Ий, и още по-малко на хората му, но дори с новобранките, доведени от кандидат-офицер Дика, численият състав на гвардията беше под всякаква критика.

След множество заклинания и речи — Джинах дори се насили да каже няколко добри думи за мен и жените ми — минахме през редиците аплодиращи ни войници. Отвсякъде ни засипваха пожелания за успешно завръщане и докато минавах покрай другарите ни от дългата обсада, видях мъже така преизпълнени с емоции, че сълзи се ронеха по бузите им. Барабани забиха и рогове зазвучаха призивно, когато се строихме пред корабите. Чола Ий вече ме чакаше да ме поздрави. Облякъл беше най-хубавата си униформа — разбирайте най-ярката, — с толкова медали, че предницата на куртката му почти не се виждаше. Отвърнах на поздрава му и плъзнах поглед по въпросните медали. Няколко от тях ми бяха познати. Очевидно сам си ги беше дал, защото законно се присъждаха от флоти, които Чола Ий никога не би могъл да командва, и за храброст, каквато никаква сума не би могла да изтръгне от наемника. Но иначе изглеждаха добре — още повече че бяха предназначени да ме впечатлят. Разбойническата му усмивка беше ослепителна почти колкото медалите и кажи-речи толкова истинска.

Но аз реших, че няма смисъл да се впрягам, и вместо това се съсредоточих върху този миг на нови преживявания. След дни и нощи недоспиване чувствах главата си олекнала, а ентусиазмът наоколо ме заливаше като безумен миш-маш от гледки и звуци.

— Гвардия! — извиках, легатите повториха заповедта и гвардейките се изпънаха като една. — По отделения… на корабите! — Оръжия затракаха, докато гвардейките се качваха на бегом по подвижните мостчета към новата си задача.

Чух заповеди на висок глас от капитана на моя кораб, казваше се Стрикер, подети веднага от капитаните на другите кораби. Зловещ писък на сирени дънеше въздуха, докато се качвахме на нашата галера. Офицерите и екипажът се бяха строили да ни посрещнат. Воня на вкисната пот се смеси с острата солена миризма на пристанището. Гребците, до един с яки ръце, широки плещи и тънки като вретена крака, стояха до пейките си и тракаха с греблата. Колкото до моряците — имало съществена разлика между тях и гребците, както изрично ми беше обяснено по-късно, — те стояха на пъстри групички. С изключение на офицерите, мъжете на кораба бяха боси, което не им беше попречило да се издокарат в чудата смесица от дрипи и плячкосани богаташки одежди. Женски шалове и шарени туники се смесваха с дочени бричове и дори с набедрени превръзки. Бижута от всякакъв вид лъщяха на вратовете им, висяха от ушите, носовете и устните. Видях дори неколцина гологърди мъже с тежки кръгли обици на зърната.

Докато местех поглед по тази свирепа сбирщина, всичките ми стари съмнения и недооформени идеи се скупчиха в и без това измъчения ми мозък. Добре че точно тогава знаменоската разви флага ни. Прикрепихме го към една от високите мачти, а после зачакахме Гамелан да изпее обичайните благословии и молитви към Маранония. Преди да даде знак за вдигане на знамето, той извади от ръкава си малка кратунка и я удари в палубата. Сладък дим се закъдри нагоре и се раздели на димни пипалца в червено, зелено и синьо. Когато знаменоската вдигна флага, димът пое нагоре заедно с него, все по-нагоре, докато знамето не стигна върха на мачтата. Увисна неподвижно за миг, после Гамелан извика нещо и откъм брега задуха вятър. Шареният облак дим припна на запад и знамето се развя, изпъна се и показа образа на нашата богиня в пълния й блясък. Беше боец от главата до петите, от златните ботуши до копието и факлата в протегнатите й ръце. Лека ризница се спускаше по бялата като сняг туника, изпод заострения шлем се виеха черни къдрици.

Никога не съм се чувствала толкова горда, както в онзи миг, със знамето на богинята ни, развято за пръв път в историята на корабна мачта. Чух Полило да сподавя хлип, видях Корайс да изтрива сълза от ъгълчето на окото си. Колкото до мен, изведнъж взех да кашлям, защото нещо затъкваше гърлото ми.

Мъжете от групите по избутването напрегнаха мишци, галерите се плъзнаха по огладените трупи и скоро вече се полюшваха в слабото крайбрежно вълнение.

Стрикер прошепна с онзи странен всепроникващ шепот, който се чува надалеч, и с още по-странния си маниер на говорене, при който половината гласни отиваха в небитието:

— Да дам ли зап’вед за отплав’не, кап’тан Антеро?

Можех само да кимна. Нов изблик на сирени и викове откъм брега и ето че екипажът се втурна в лудешкия прощален балет, разиграващ се по палубите на всеки кораб, който се кани да напусне сушата, твърде дълго държала го в плен. Залп от заповеди, чудати стържещи звуци, а после потракването и плисъкът на гребла откъм нашия и другите кораби.

Гамелан ми даде знак и аз залитнах напред. Той ми връчи златно копие, същото като онова в ръката на нашата богиня. Посочи към далечния хоризонт и ми каза да го хвърля. Умората и вълнението така ме бяха изцедили, че като нищо щях да се изложа, но Гамелан стисна дясната ми ръка над лакътя и в мускулите ми изведнъж се вля нова сила. Дясната ми страна беше като натегната пружина, която чака да я отпуснат. Запънах крака и отметнах ръка назад. Гамелан запя:

— Да литне копието

надалеч и бързо,

и духът ни да го следва

с помощ от Те-Дейт.

Вложих цялата си сила в хвърлянето. Заля ме сладостта на съвършеното движение. Метнах копието с такава сила, че краката ми се отлепиха от палубата, но вместо да залитна тромаво, стъпих обратно с изяществото на акробат или танцьорка. Видях как златното копие разсича въздуха и полита към далечния запад. Дъгата му го изведе толкова далеч и високо, колкото не би могъл да го хвърли никой смъртен. Копието летеше като ловуващ орел — и летя, докато не се изгуби от поглед.

А после петдесет големи гребла захапаха дълбоко морето и галерата ни се стрелна рязко в указаната от копието посока. Движехме се с удивителна скорост, следвани от останалите кораби.

Възторжените викове откъм брега удавиха всичко друго и аз се обърнах назад. Първо другарите ни, а после и самият бряг се смалиха пред очите ми.

Залитнах и Полило ме прихвана за лакътя. Помня, че запелтечих нещо за несвършени задачи и нераздадени заповеди, но тя ми изшътка като на малко дете, заведе ме долу и ме сложи в някакъв хамак. Клепачите ми тежаха повече от волята ми да ги задържа отворени. И аз заспах.

 

 

Сънувах, че пак съм в прегръдките на Трис. Беше нощта преди похода към Ликантия и двете си бяхме дали прошка, последвана от дива, почти жестока любов. Сега небето изсветляваше и аз лежах с глава на меката й гръд. Знаех, че е сън, и то такъв, който лъже за реалните събития — по онова време не бяхме разменили и дума, какво остава за прегръдки. Но пък лъжата беше сладка и аз я оставих да ме води. Целувах напъпилите й като рози зърна и галех бедрата й, докато те не се отвориха за ръцете и устните ми. Стори ми се, че чух Оумъри да свири някъде в далечината и музиката й ми шепнеше, че постъпвам правилно. Че тук ми е мястото. Че това е истинският живот, място за любов, музика и уханни въздишки.

Чух плющене на бич, тропот на копита и трясък на бойна колесница. Стената на стаята ни се срина и аз изскочих гола от леглото миг преди властелинът да нахлуе с черната си колесница в стаята. Колесницата беше обточена с остри шипове, теглеха я два черни коня с широките криле на гигантски орли. Разбитата стая се преобрази в палубата на нашия кораб, а властелинът се изсмя подигравателно от колесницата си. Чола Ий и екипажът се изсмяха с него, сочеха голата ми плът и ме засипваха с обиди, че съм жена, която обича друга жена. После се оказа, че Трис е пленница на властелина, той тръсна юздите, извика на конете и повлече Трис за оковите, които стягаха китките й. Скочих към тях, но беше твърде късно, конете литнаха и издигнаха властелина и колесницата му високо в небето. Чух Трис да вика, а властелинът се изсмя гръмовно. После всичко изчезна. Лежах будна, със затворени очи. Мускулите ми трепереха от призрачното напрежение на кошмара. Звуци на море, вятър и гребла долитаха отвън. Грубият хамак се люлееше под мен. Усетих нечие присъствие. Опасност? Отворих бавно едното си око.

Трис се беше надвесила над мен. Облечена в прозрачна, развяваща се бяла роба. Първо ми се усмихна, а после в очите й блесна омраза и видях, че стиска тънка сребърна кама. Замахна да ме прониже. Завъртях се тромаво на една страна и усетих как острието се забива в ръката ми. Измъкнах се някак от хамака и паднах на дъсчения под. Чух Трис да идва към мен. Опитах се да стана, но бях уморена, толкова уморена, че не можех да помръдна. А после…

Нищо. Затворени очи. Потрепващи мускули. Звуци на море и вятър. Хамакът се люлее под мен. Усещам нечие присъствие. Опасност?

Още веднъж отворих очи. Корайс ми се хилеше.

— Сладки сънища, а, капитане?

Изпъшках, приседнах в хамака и преметнах краката си отстрани.

— Беше повече като кучешки сън за неуспешен лов — казах.

Усетих пареща болка в ръката. Погледнах и видях капка кръв да се стича от малка рана като от убождане. Изтрих я замаяно.

— Някой моряк, изглежда, си е изгубил иглата — каза Корайс. Плъзна ръка по ръба на хамака, явно с мисълта, че иглата се е забила някъде там.

— Да — казах с нескрито облекчение. — Това трябва да е било.

Корайс ме изгледа и свъси тревожно вежди.

— Защо, какво друго би могло да е?

Именно. Нищо друго не можеше да бъде. Защото всичко друго би означавало, че сънят ми изобщо не е бил сън. А това не беше възможно… нали?

Станах да посрещна новия ден и само след час се оказах толкова ангажирана на това необичайно за мен място, че съвсем забравих и за съня, и за раната.

 

 

Първата задача беше да се хване дирята на властелина. Свиках съвещание на борда на флагманския кораб. Избрах мястото по две причини: 1) На Чола Ий беше обяснено, че аз командвам парада. Лично се бях погрижила да му го втълпят до степен, близка до унижението. Затова изборът на неговия кораб за съвещанието беше лъжичка мед, с която да подсладя горчивия вкус на реалността. 2) Той имаше голяма каюта. Ако дискусията се сгорещеше дотам, че оръжията напуснеха ножниците, исках да имам достатъчно място, за да развъртя меча си. Не че очаквах да се случи нещо такова, но ако се наложеше да му внуша страх с някой драматичен жест, като да стисна заканително дръжката на меча си например, исках да знае, че нищо няма да ме забави или препъне.

Още щом влязох в каютата му, стана ясно, че Чола Ий си живее добре и като пират, не само като наемник. Каютата беше шарена като покоите на куртизанка; или по-скоро като на улична курва, която си е намерила щедър благодетел. Гоблените и килимчетата бяха в толкова ярки цветове, че човек неволно присвиваше очи. Беше претъпкана с всякакви инкрустирани със скъпоценни камъни предмети, чието предназначение варираше от нощни гърнета до нещо, което — кълна се — приличаше на обкичена с пера машина за секс, по чиято дръжка лъщяха редки камъни. Отвсякъде висяха воали и дантели от най-високо качество, използвани, уви, по най-безвкусен начин като декорация на рафтчета, стени и статуетки — повечето от които изобразяваха откровени сексуални отношения. Навсякъде се валяха огромни възглавници, също с лъстива бродерия. Имаше една, която привлече вниманието ми — две прегърнати жени, като едната удивително приличаше на Трис. В средата на каютата имаше широка маса от тъмен полиран дъб. Наоколо й бяха наредени столове с кожена тапицерия, като онзи начело беше с особено висока облегалка. Очевидно там сядаше адмиралът. Заобиколих масата и седнах на високия стол. Медът си е мед, но не е нужно да прекаляваме с него, нали така. Чола Ий се намръщи, а аз заоглеждах каютата му с демонстративно отегчение и превъзходство. Аз съм дъщеря на баща си все пак и макар да се впуснах съвсем млада във войнишкото поприще, бях усвоила достатъчно търговски хитринки, за да обърна в своя полза и най-враждебната среда за преговори. Адмиралът свърна към стола вдясно от мен. Прозорецът с богата дърворезба по черчевето се падаше зад въпросния стол и лицето на адмирала щеше да остане в сянка на фона на късното следобедно слънце. Щеше, само че Гамелан скокна като малко момче и пръв седна на стола. Намигна ми, а после плъзна мрачен поглед по сладострастните статуетки в каютата, поклати глава и насочи вниманието си към Фокас, шкипера на флагманския кораб, който разгъваше голяма карта. Йерархията тук, както и всичко друго на вода, беше ужасно различна от онова, с което бях свикнала. Чола Ий например беше адмирал и отговаряше за всички кораби. На практика обаче той се явяваше почетен гост на Фокас, който командваше самия кораб. По подобен начин Стрикер беше капитанът на моя кораб, след него идваше шкиперът Клисара, след него — Дубан, който отговаряше за гребците. В какво друго се състояха задълженията на Стрикер, освен да чупи стойки на квартердека и да ми вгорчава живота, не знаех.

Когато видях картата на Фокас, моментално забравих за малкия ни сблъсък за надмощие с адмирала. Преследването, с което се бяхме захванали, изглеждаше нереално, когато го съпоставиш с мащабите на картата. На запад от Ориса и Ликантийския полуостров, картата показваше повече мили, отколкото можех да си представя. Единственото, с което можех да направя сравнение в онзи момент, бяха разстоянията, които звездобройците се опитват да измерят, когато търсят поличби за съдбата ни. И преди бях виждала такива карти — в кабинетите на Амалрик и на баща ми. Ала не ми се беше налагало да поставям себе си в тях, ако разбирате какво имам предвид. Виждах познатите ми пристанища и градове, където моето и други търговски семейства сключваха сделки и въртяха търговия. Само че тези пристанища и градове се смаляваха до точици и съвсем изчезваха, заместени от развихрилото се въображение на картографа — малки рисунки на дяволи като предупреждение за наличието на диваци, или на демони като знак, че обозначените места уж носели лош късмет и бъкали от черна магия. Ала онова, което ме остави без дъх, беше самото море. Изглеждаше толкова голямо, че сякаш всеки миг щеше да погълне тънките късчета суша, дръзнали да накърнят великолепието му, и островчетата, кацнали опасно на челото му. Морето се простираше на запад до края на картата. Нямаше суша, която да маркира края му. По-нататък никой не беше стигал — дори моряшките легенди нямаше какво да разкажат за света отвъд тази мислена граница. Разстоянието плашеше.

Фокас драсна върху лененото платно на картата — на пръст, пръст и малко западно от Ликантия. Не беше нужно да ми казват, че драскулката бележи местото, където се намирахме в момента — в най-източния край на картата.

— Потеглиха близо два дни преди нас — каза Чола Ий, — имаха и благоприятни ветрове. Въпреки това едва ли са стигнали по-далеч от тук…

Сложи два пръста по-напред от нашата позиция. Фокас отбеляза мястото и нарисува около него кръг. Някъде в този кръг се намираше врагът. Само дето не знаехме дали се движим в правилната посока. Властелинът може да беше сменил курса и да се отдалечава от нас с всяка минута.

— Мисля, че няма да сбъркаме, ако приемем, че все още плава на запад, засега поне — каза Гамелан. — Всички заклинания, който направих, за да увелича нашата скорост и да забавя неговата, бяха контрирани с магия, която може да идва само от нашия стар приятел. И тъкмо в западна посока е разбунен етерът.

— Следователно и ние трябва да продължим на запад — вметнах аз.

— Западът е широко понятие — пренебрежително се изсмя Фокас и махна към картата. — Кажи-речи всичко тук е запад.

— Дръж се прилично — сопна му се Чола Ий.

Фокас пребледня. Адмиралът беше в лошо настроение. На съвещанието при Джинах бях дала ясно да се разбере — с подкрепата на Гамелан и офицерите, които ми симпатизираха, — че генералът обвинява единствено Чола Ий за бягството на властелина. Защото не бил блокирал пристанището. Още по-лошо, Джинах му беше казал, че договорената сума при победа ще бъде изплатена едва след края на експедицията. Пак тогава адмиралът и хората му щели да получат дял от ликантийската плячка. Мислех, че при последното Чола Ий ще избухне като вулкан, но вместо това двамата с Джинах си размениха странни погледи и адмиралът овладя гнева си. Чудех се дали не са сключили някаква сделка. По онова време реших, че Джинах най-вероятно се е съгласил да го компенсира, задето поема цялата вина за проваленото залавяне на властелина. Защото по неписан закон именно Джинах, като главнокомандващ на армията, заслужаваше най-голямата черна точка за провала.

Гамелан наруши напрегнатото мълчание:

— Нека оставим на врага да разреши дилемата ни.

И извади черната кутия с талисмана, който беше направил от сърцето на властелина.

Чола Ий и Фокас стрелкаха с неспокойни погледи кутията. Чули бяха слухове за талисмана, но и най-развинтеното въображение не можеше да се сравни с прекия досег до предмет с подобна магическа сила.

— От вас ще искам само един компас — каза Гамелан.

— Моля? — Чола Ий зяпна, сякаш току-що е изплувал от дълбоки води.

— Компас, ако обичате — повтори Гамелан.

Побързаха да му намерят компас. Гамелан сложи кутията върху кръга, начертан от Фокас, а компаса сложи най-отгоре. После ни даде знак да запазим тишина — не че имаше нужда, защото пиратите така или иначе мълчаха ужасени. Този път заклинанието мина без прелюдия. Нямаше напев, поне не на глас; нито призив за помощ към боговете.

Гамелан впери поглед в кутията, съсредоточен до крайност. Жълтите му очи светеха като слънцето и скоро цялата стая грейна от преливащата вътрешна светлина. Чуха се ахвания, когато кутията завибрира с нисък жужащ звук. А после самата кутия грейна. Стрелката на компаса помръдна. Завъртя се диво, направи пълен оборот, после още един, а на третия внезапно застина, сякаш някой я беше спрял с ръка.

Гамелан се облегна назад. Светлината се отцеди от очите му и те си останаха само жълти. Жрецът изтри потта от челото си и посочи стрелката на компаса. Тя потрепваше, сякаш всеки миг щеше да се завърти отново.

— Проследете посоката й — каза Гамелан — и ще знаем къде е врагът.

Компасът сочеше право на запад.

Не мога да кажа какво точно се случи след това. Чола Ий ме попита нещо и аз му отговорих. Само че всичко ми изглеждаше адски неясно и някак отдалечено. Не можех да откъсна очи от стрелката на компаса и огромната шир върху картата.

Виждах всички познати ми места. Ето го Трос, богат град, с който семейството ми търгуваше от поколения; ето я и Савия, прочута с вината си; Турган — с майсторите оръжейници; и Луангу, известен с отглеждането на добитък, чиито обори обточваха брега в продължение на мили. Отвъд тях се намираше Джейпур, варварско пристанище, където ежедневно пристигаха кервани, натоварени с коприна, подправки и редки магически предмети от места, които бихме познавали само от легендите, ако не ги познавахме по стоките им; до него се виждаше Лаоша, където семейство Джана контролираше пазара на слонова кост и онази красива черна дървесина, която е толкова твърда, че отклонява стоманен меч.

На отсрещния бряг видях Редонд, а отвъд него почти непроходимите планини на царство Валарой, които се точат покрай брега; оттатък планините се намира огромната пустиня с вилнеещите конни номади. Тях познаваме само по красивите килими и благовонните масла, които слагаме в лампите по празници. Още по на запад се намира Тигровият залив, наречен така не заради тигрите, а заради цвета и шарките на перлите, донасяни оттам. Всички тези места познавах добре, както ги познава всеки орисиански ученик. Ала отвъд тази граница, оттатък Жасминовите острови, Коралово море, Джинджифиловата река и Лимоновия бряг — всичко ми беше непознато.

Брат ми често казваше, че в началото на всяко сериозно плаване настъпва момент на възторжено въодушевление. Преди този момент има само детински фантазии; след него пътешествието се размива в еднообразно ежедневие. Брат ми разбира от тези неща, защото никой друг в историята на Ориса не е плавал по-далеч от него… макар че сега като нищо можеше да го задмина.

Именно в онзи ден, в натруфената каюта на Чола Ий, започнаха моите приключения. В онзи миг ме обзе необяснима сигурност, че преди пътешествието ни да приключи, ще съм видяла с очите си земите от картата. Погледът ми все се отплесваше към ръба, отвъд който лежеше непознатото. И постепенно ме обзе усещането, че ще видя и него. Не се уплаших от това видение, писарю. И понеже обещах да казвам пълната истина, трябва да призная, че за кратко съвсем забравих за властелина. Вместо това се изпълних с дълбок копнеж. Исках да разбера, трябваше да разбера отговора на гатанката, която ми поставяше картата — отговора на въпроса какво лежи отвъд.

За пръв път проумях благословията — и проклятието — на неспокойните души като Дженъс Грейклок, на вечно търсещите, какъвто беше и собственият ми брат, макар че не искаше да го признае.

Смутена от тази нова страна на характера си, за чието съществуване не бях подозирала, погледнах към Гамелан. В първия миг не различих чертите му, сякаш помежду ни беше паднала сянка. Сянката ми беше позната, познато ми беше и уханието. Стори ми се, че чувам женски шепот. Тръснах глава, сянката изчезна и зрението ми се проясни. Видях, че Чола Ий и Фокас обсъждат разпалено бъдещите ни планове. Но старият жрец гледаше мен.

— Видение ли имаше току-що? — попита ме.

Поклатих отрицателно глава. Ала знаех, че лъжа, защото в стаята се усещаше аромат на сандалово дърво.

 

 

Плавахме по петите на властелина, като се водехме по магическия компас. Когато стрелката му се отклонеше, отклонявахме се и ние. Върнеше ли се в първоначалната посока, връщахме се и ние. Можехме само да гадаем дали курсът се променя случайно, или защото властелинът знае за пас. Но никой не се съмняваше, че сме по петите му. Властелинът беше някъде там — на няколко левги или на няколко дни пред нас.

С течение на дните вълнението от гонитбата повехна и постепенно затънахме в рутината на новия си моряшки живот.

Времето минаваше и аз бавно започнах да осъзнавам, че корабите ще са новото ни бойно поле, а аз знаех за тях толкова, колкото и за борбата върху лед, да речем. Реших, че това трябва да се промени, че трябва да опозная корабите до последното кьоше и да се погрижа същото да направят моите жени, защото утре, вдругиден или дори днес — според волята на Те-Дейт — можехме да зърнем флотилията на властелина. Така че избрах най-скучния мъж на борда на кораба, който се кичеше с титлата помощник-капитан, което, скоро разбрах, беше морският еквивалент на армейските интенданти, иначе казано, беше отговорник по снабдяването. Само че докато интендантите можеха да те отегчат до смърт с нескончаемите си брътвежи за палатки и котлета, този тип обичаше да приказва надълго и нашироко за въжета, къси морски саби и какво ли още не, свързано с корабния живот.

За онези, които искат да научат нещо за света, в който се озовахме и където дълго щяхме да останем, някои от нас — до края на живота си всъщност, ето ви някои подробности:

Нашите галери бяха от вида, познат като „дълги бегачи“ и били конструирани, както гордо ми обясни помощник-капитанът, за всякакви цели — от речно плаване до абордаж на търговски кораби, от нападения над пристанища до дълги преходи в открито море. „Стествено, — призна той, което ние бяхме установили вече от личен опит, — наш’те галерки газят плитко и секо вълнение или ветрец ги подмятат насам-натам. Даже кат’ ги вържеш на док, пак се клатят надлъжно, затуй е добре моряците да имат здрав стомах. Иначе хич нема смисъл да ядат, щото к’вото изядат, ше го издрайфат за нула време“. По някаква причина мъжете на кораба намираха мъките на морската болест за изключително смешни, стига, разбира се, да тормозят друг, Корайс подхвърли, че едва ли биха ревали като магарета от смях, ако веднъж месечно ги сполетяват кажи-речи същите усещания, които тормозеха нас в момента. Самата аз гледах да не се впрягам от подигравките им.

Всяка галера беше дълга по стотина крачки и двайсет широка. Газеше само на три стъпки, което й придавало „игривост“, по думите на помощник-капитана. На всеки кораб имаше по трима офицери — капитан, шкипер — който отговаряше за платната, и началник на гребците. Следващи в йерархията бяха така наречените „помощници“, които не се водеха офицери, а бяха нещо като нашите сержанти. Така наричаха и корабните занаятчии — дърводелците, платнарите и т.н. Всяка галера имаше петдесет гребци, които при извънредни обстоятелства се включваха и като моряци. В добавка към всичко това имаше и по петнайсет истински моряци, които си виреха носовете и не биха хванали гребло дори корабът да заседне в плитчина. За ден-два галерите можеха да приютят кажи-речи неограничен брой войници, но в мирни времена (тоест по време на пиратски набези според терминологията на Чола Ий) на борда на всеки кораб имаше по двайсет и петима войници с минимален набор моряшки умения.

Всяка галера си имаше основна (или открита) палуба и закрита — за спане и при лошо време. Само че времето трябваше да е наистина много лошо, та мъжете да слязат в тъмния претъпкан трюм. Ако си над метър и шейсет, трябваше да вървиш приведен или да си удряш постоянно главата в тавана. Спяхме в хамаци, които всяка сутрин се сваляха и прибираха, а вечер ги връзвахме според предпочитанията си — най-често на откритата палуба. Там имаше брезентови тенти, които се опъваха в горещи дни, и наистина беше много приятно морският бриз да те полюлява лениво в хамака ти под яркоцветните изпънати райета, и наистина много трудно да станеш за поредната серия упражнения или тренировки с меча и копието.

При острия нос имаше малка повдигната палуба, от която започваха атаките при битка. В складовите пространства под нея държаха оръжия, резервни платна, въжета, бъчви с вода, порциони и други работи.

При кърмата имаше друга повдигната палуба — така наречения квартердек. От там галерите се командваха и насочваха с дълъг румпел, свързан покрай единия борд с руля. Под тази палуба се намираха единствените що-годе луксозни помещения — самостоятелните каюти на офицерите.

Друга палуба, дълга и тясна, свързваше квартердека с повдигнатата палуба при носа. Беше широка само три стъпки, наричаше се „ураганен мостик“ и служеше не само за придвижване, когато бурното море стоварваше вълните си върху главната палуба, а и като допълнително укрепване на корпуса.

Всяка галера имаше две мачти с триъгълни платна, които най-често осигуряваха движението на кораба. Ако вятърът беше насрещен или се изискваше висока скорост, моряците смъкваха платната и греблата се привеждаха в движение.

За камбуз беше отделено настлано с пясък и заградено място на долната палуба. Храната се приготвяше от един мъж в огромни казани, после се предаваше на „столовите“ за по-нататъшно разпределение. Всяка „столова“ се състоеше от десет моряка, чиито прибори и съдове се държаха в отделен сандък, заедно с каквито допълнителни запаси бяха закупили със собствени средства. Всеки моряк имаше правото да се присъедини или да се „отпише“ от дадена столова, така както другите членове на столовата имаха правото да го приемат или отхвърлят.

Колкото до физиологичните нужди, към кърмата беше прикрепено нещо като здраво скована седалка и се избутваше навън, когато някой почувстваше нужда да се облекчи. За къпането пък… е, както каза помощник-капитанът, „остър нос значи бързина, ама май през половината време плуваме“.

Това беше всичко. Галерите бяха точно това, на което приличаха — машини, построени с две изрични цели, скорост и сражения. Нищо излишно не намираше място по палубите им. Обхождах нашата галера стотици пъти, още толкова пътя я скицирах подробно, докато не почувствах, че я познавам като петте си пръста. След това се заех да изуча друг аспект на проблема — как се управлява и хвърля в битка корабът. Само че това проучване продължи до самия край на пътуването ни.

 

 

Събрах офицерите си да обсъдим как ще се организират бъдещите битки. Чола Ий и един от военноморските му офицери изнесоха цяла лекция, не че имаше кой знае какво да се научи. Морските битки се водеха така, сякаш всеки кораб е пълен с пехота фургон, който атакува други фургони, или може би е по-добре да се сравни с група малки вражески укрепления, заобиколени от блато. Първият етап на битката изискваше да нанесем колкото се може повече щети на противниковия кораб от разстояние с помощта на копия, катапулти, магия — ако има жреци на борда — и други оръжия. След като се доближахме до вражеския кораб, гвардейките щяха да се прехвърлят по даден сигнал на противниковата палуба и да избият колкото се може повече войници, най-добре всичките. Корабът оставаше за победителите, стига да не е пострадал толкова сериозно, че да потъне, а победените ставаха обяд за акулите, които още отсега обикаляха недалеч от галерите.

Имаше и някои тънкости като таранна атака с носа на галерата и използването на абордажни мрежи, но за тях ще ви разкажа, когато му дойде времето. Така или иначе, атаката срещу кораб не се различаваше съществено от атаката срещу крепост. По вода или по суша, пехотата си беше пехота.

След като съвещанието приключи, с Корайс обсъдихме наученото насаме. И двете бяхме останали с впечатлението, че пропускаме нещо. Този стил на сражение беше като сбиване на две пияндета със завързани очи, които се млатят с тояги в тясно помещение. Трябва да имаше още нещо. Само че по онова време и двете нямахме представа какво може да е то.

Оказахме се прави, но това също е част от разказа ми, затова ще оставя подробностите за по-нататък.

 

 

Ако не беше пиратският вид на екипажа и постоянните тежки тренировки на моите гвардейки, в очите на всеки външен наблюдател, пътуването би изглеждало като плаване за забавление. Морето искреше, небето беше кристално, а нощем обсипано със звезди като в най-романтичния сън. Бързите ветрове улесняваха гребането и удължаваха приятно дните. Ала разстоянието до вражеските кораби не се променяше, нито ги настигахме, нито изоставахме, и скоро стана ясно, че битката се заключава в двубой на воли между преследвача и преследвания. И че онзи, който направи първата грешка, ще изгуби битката. Дори Гамелан и властелинът бяха сключили нещо като задочно примирие в магическата си борба. Всяко заклинание биваше контрирано и така битката загуби смисъл — а и разстоянията бяха такива, че се губеше тръпката от магическите фойерверки. Явно и двамата магьосници бяха решили да пестят силите си за битката лице в лице. Въпреки това Гамелан беше нащрек за изненадващи атаки — същото правел и властелинът, увери ме той. Вярвахме обаче, че преимуществото е на наша страна, защото имахме числено превъзходство и в корабите, и в броя на войниците, имахме и по-големи запаси, така че рано или късно врагът щеше да спре някъде за храна и вода.

Колкото до моите жени, бойният им дух беше по-висок от очакваното. Онези, които страдаха от носталгия за дома и любимите си, отвличаха мислите си с новите неща, които виждахме, и новите умения, които усвоявахме. Приятелствата укрепнаха, онези, които търсеха нова любов, я намериха, а другите, на които споменът за любимата стигаше, спяха спокойно в празните си легла. Колкото до най-приближените ми офицери и подофицери, Исмет както винаги залагаше предимно на собствената си компания; Корайс не изневери на стила си във флиртовете, ограничаващ се до закачки и любовен гъдел, без наранени чувства и излишни обещания; а Полило се влюби до уши в една дребничка руса легатка, Нюстия, която дълго я държа на нокти, после угаси нажежената й до бяло страст през два запомнящи се дни на гукане и дива любов във всяко що-годе закътано кьоше на кораба, а накрая двете се скараха жестоко, крещяха като умопобъркани и се кълняха пред всички богове, че никога и изобщо не са харесвали другата, не били толкова тъпи и така нататък. Не бях виждала Полило по-щастлива, откакто преряза две ликантийски гърла в рамките на пет минути. Колкото до мен, старая се да не флиртувам в бойна обстановка. Но дори да не беше така, Трис щеше да застане между мен и всяка привлякла вниманието ми жена.

Накратко, морето остана гостоприемно в продължение на много дни. Всяка сутрин ни посрещаше с празен хоризонт, който ни приканваше да продължим напред, и всяка нощ започваше с великолепен червен залез, който според моряците предвещавал поредния прекрасен ден.