Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warrior’s Tale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция
hammster (2011)

Издание:

Алън Кол, Крис Бънч. Битката за Ориса

Американска, първо издание

 

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

ISBN 978–954–585–965–6

 

© 1994 by Allan Cole and Christopher Bunch

© Милена Илиева, превод, 2008

© „Megachrom“ — Петър Христов оформление на корица, 2008

© ИК „БАРД“ ООД, 2008

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 39

 

Allan Cole & Chris Bunch

The Warrior’s Tale

История

  1. — Добавяне

6
Историята на магьосника

Дните си минаваха и все по-често се оказвах в компанията на Гамелан. Отначало не се чувствах съвсем удобно, защото още таях неприязън към жреческата гилдия заради смъртта на брат ми Халаб. Вярно, Амалрик сключи мир с орисианските жреци, а знанията, които донесе от Далечното царство, освободиха всички ни от робството на магията. Но моето мнение не се беше променило и едва ли някога щеше да се промени, ако не беше Гамелан. Не съм от хората, които прощават лесно, особено когато се е проляла кръв.

Ала отношението ми започна да се променя в деня, когато видяхме плаващото ледено поле. В западния океан рядко се вижда подобно явление, но пътешествениците твърдят, че понякога теченията довличат големи ледени късове от замръзналия юг. Леденото поле, което видяхме, беше огромно, колкото малко село, да речем. Беше назъбено, имаше си върхове, а от едната страна и голяма розова дупка, пробита от топлите тукашни води. Гледката ни изпълни с удивление, дори пратихме неколцина мъже в малка лодка и те се върнаха с трофей във вид на голямо парче розов лед. Натроших малко в чаша вино и се разсмях, когато парчетата се издигнаха игриво на повърхността, изпускайки малки въздушни мехурчета.

Докато корабът ни преминаваше покрай леденото поле, излязох на палубата и така се заплеснах по чудноватата гледка, че едва не съборих Гамелан, който се занимаваше с нещо до парапета. След като се извинихме един на друг за взаимното недоглеждане, сведох поглед и видях две големи кофи с морска вода с по няколко тлъсти риби в тях. Гамелан държеше здраво влакно с няколко прикрепени по дължината му кукички. Пристъпи смутено от крак на крак, когато го погледнах въпросително, но продължи да слага стръв на кукичките.

Засмях се.

— Играете си на рибар, а? И то доста добър, както изглежда! Мислех, че когато магьосниците ходят за риба — не че ми е хрумвало подобно нещо изобщо, — просто правят заклинание и рибите сами скачат във ведрото. Или изливат някаква гадна отрова във водата, за да измре рибата.

— Когато започнах да чиракувам — отвърна Гамелан, — първото правило, на което ни научиха, беше никога да не прибягваме ненужно до магия.

— Е, яденето не е ненужно — възразих.

При което Гамелан взе, че се изчерви. Въпреки дългата си бяла брада и покрито с бръчки лице ми заприлича на притеснено момченце. Ако имах дори зачатък на майчински инстинкт — какъвто определено нямам за огромно раздразнение на Трис, — веднага щях да го прилаская на гърдите си. А после той сви рамене. — Не ми се ще това да става всеобщо достояние, но е факт, че обичам да ловя риба. И ако искаш да знаеш, съм бил рибар. Родителите ми казваха, че когато порасна, ще стана най-добрият рибар в цяла Ориса.

Удивлението ми нямаше да е по-голямо, ако беше измъкнал демон от ръкава си и го беше обявил за малката си сестричка. Толкова голямо всъщност, че неволно минах на „ти“.

— Рибар? Ти?

Той се усмихна и хвърли импровизираната си въдица.

— Наистина ли ти се струва толкова странно? И аз съм роден някъде като всички останали, имам родители и семейство.

— Но как от рибар си станал магьосник? И то не какъв да е, а главен жрец на Ориса?

Той мълча дълго. Гледах го как провлачва нишката покрай леденото поле. После каза:

— Водните ми приятелчета са се скрили под леда. Още щом го видях, разбрах, че уловът ще е добър.

Не възразих, че сменя темата. Личеше, че се чувства неудобно. Затова казах:

— Чувала съм, че студът ги прогонва.

— Нямам опит с леда — отвърна Гамелан. — Но когато видях леденото поле, си помислих, че на рибите би им харесало да се мушнат отдолу. Не само за да се крият, а и заради храната. Не ме питай откъде знам. Просто го усетих.

— Магия? — настоях аз.

— О, не. Просто… изведнъж започнах да мисля като риба. И знаех, че там долу ще ми хареса.

Нишката се изпъна в ръката му, веднъж, после още веднъж. Толкова силно, че той напрегна мишци да я задържи. Понечих да му помогна, но той изглеждаше толкова уверен, ръцете му така умело водеха нишката, че се въздържах. След няколко минути огромна риба се мяташе трескаво на палубата.

— Виждаш ли? — възкликна Гамелан.

— Никога не споря с вечерята — отговорих аз.

— В такъв случай те каня на гости довечера — каза той. — Гарантирам ти, че няма да съжаляваш.

Приех със съзнанието, че поканата е не само за вечеря.

По-късно вечерта се намъкнах в тясното пространство, което корабният дърводелец беше опразнил, за да отвори място за багажа на жреца. Каютата беше препълнена с какво ли не — дебели книги, епруветки, буркани и кесийки с мистериозно съдържание. Ала уханието на рибата върху малкия мангал надви временно любопитството ми. Умирах от глад. Заехме се с храната без предисловия.

Когато приключихме, отпуснах колана си и въздъхнах.

— Ако ми кажеш, че в предишния си живот си бил главен готвач на най-богатото семейство в Ориса, веднага ще ти повярвам. — Взех си последно парченце от чинията. — Явно си човек с много таланти, магьоснико.

Гамелан се засмя.

— Всъщност наистина използвах магия — призна той. — Имам си един малък демон, подмамих го от кухнята на друг магьосник. Онзи беше стипца. Спазарих се с демона и оттогава той ми готви.

— Нали магията уж не трябвало да се използва ненужно — подразних го аз.

Гамелан се ухили през брадата си и ми го върна:

— Яденето не е ненужно.

Извадих шишето ракия, което бях донесла, и казах:

— Ако дадеш две чашки, може да подкрепим допълнително настроението си. Даже току-виж си събрал смелост да ми разкажеш за рибарлъка си.

— Не е въпрос на смелост или срам — каза той, но все пак извади чашки и аз ги напълних. Отпихме мълчаливо, после Гамелан продължи: — Просто сметнах, че ще е по-добре да разкажа историята си в спокоен момент. Защото вярвам, че засяга и теб.

Изненадах се.

— Мен? По какъв начин?

— Ти притежаваш Дарбата — с равен глас каза той.

— Глупости — сопнах се аз. Нямаше нужда да питам какво има предвид. — Дарбите ми са физически, при това постигнати с много труд.

— Отричай колкото си искаш, Рейли — отвърна Гамелан. — За мен това е неоспорим факт. Помниш ли когато хвърлих костите в шатрата на Джинах? Нали не мислиш наистина, че само с късмет и бойни умения си успяла да убиеш единия властелин и да прогониш другия? Обикновен човек не би могъл да го направи, уверявам те.

— Ама аз дори не харесвам жреците — възразих разгорещено. — Без да се изключват тук присъстващите, щом ще си говорим за такива щуротии.

Гамелан не се засегна.

— Брат ти Халаб имаше Дарбата. И това ли ще отречеш?

Не бих могла. Според Амалрик, ако не беше загинал, Халаб щял да стане един от най-великите жреци в познатата история. Само че жреците, преди Амалрик да ги опитоми, завидели на силата му и направили така, че Халаб да не издържи жестокото изпитание, което трябвало да докаже уменията му.

— Той беше единственият в семейството — казах аз.

— Сериозно? — настоя на своето Гамелан. — Самият Амалрик притежава малък талант. Значи има и друг.

Тръснах енергично глава.

— Не вярвам. А и ако се среща толкова често в рода Антеро, защо не е имало други, в миналото? Други, силни колкото Халаб?

— А ти сигурна ли си, че не е имало?

— Естествено, че съм сигурна. Никой от бащиния ми…

Гамелан ме прекъсна:

— Това го знам. Какво ще кажеш за майка си и нейното семейство?

Млъкнах. Майка ми наистина беше малко странна. Понякога нейният свят сякаш се разминаваше с една идея от нашия. Почти сякаш живееше на… по-високо ниво? Колкото до семейството й, тя рядко говореше за хората в малкото селце, където беше срещнала и запленила баща ми.

— Не знам — признах накрая. Но гласът ми беше толкова тих, че самата аз едва чух думите си.

— Аз обаче знам — каза Гамелан. — Точно затова колегите ми проявяват такава подозрителност към семейството ви. Преди време направих заклинание и разбрах, че баба ти е била известна вещица, добре позната в целия район, а също и майка й преди нея.

Нямах причина да се съмнявам в думите му. Защо да ме лъже? Но казаното не ми хареса.

— Е, и? — Вирнах брадичка. — Това още не означава, че съм прокълната.

— Наистина ще се превърне в проклятие — повиши глас Гамелан, — ако продължаваш да се бориш с него. Както си го подкарала, ще си навлечеш само неприятности. И не само на себе си, а и на околните.

Не отговорих. Самообладанието ми висеше на косъм, смут и страх се блъскаха в сърцето ми. Пресуших чашата си и я напълних отново.

— А сега ще ти разкажа историята си — каза Гамелан. — За да знаеш, че човекът, когото виждаш пред себе си, не е онзи, в който исках да се превърна.

Отпих… и зачаках.

— Роден съм на рибарска лодка — започна той. — Цялото ми семейство, предците ми — всички са били рибари. Ловели риба в благословената ни река още от времето, когато Ориса била голямо село.

Знаех за какви хора говори. Те прекарваха целия си живот по реката, а на брега слизаха само за да поправят лодките си, да продадат улова и да се запасят с това-онова. Нощем, връзваха лодките си близо една до друга и във водата изникваше истинско село, а обитателите му минаваха от лодка в лодка така, както се минава от къща в къща. Случвало се бе късно вечер да чувам смеха им и ритмите на музиката, която харесваха. И винаги изглеждаха така безгрижни, че понякога ми идеше да ида при тях и повече да не се връщам в града.

— Реката е в кръвта ни — продължи Гамелан. — Нещо повече дори — кръвта и реката за нас е едно и също. Реката ни къта в обятията си и ни отнася далеч от проблемите. Тя е нашата храна и вода. Нашите… нашето всичко. А и всяка река е така пълна със загадки — понякога опасни, — че никога не може да ти омръзне. Крие в дълбините си тайни, до които хората нямат достъп. Аз бях роден за такъв живот. И за него копнеех в сърцето си. Копнея и до днес.

Отпи замислено.

— Но се оказа, че имам Дарбата — продължи Гамелан. — Отначало никой не забеляза. Но още от съвсем малък, стигаше да докосна и най-оплетената мрежа… и възлите се разплитаха, а мрежата ставаше като нова. Имаше и други признаци, дребни в началото. Семейството и приятелите ми откриха, че загубят ли нещо, трябва само да ме попитат и аз веднага отивах при него. Понякога, когато се ядосах, пламъците в огнището се разбесняваха страховито. Предмети летяха насам-натам, без никой да ги е хвърлил. Чаши се чупеха без видима причина. А по дъното на лодката се чуваше тропане… почукване… сякаш под водата има човек, който дава сигнали.

— Ето, виждаш ли! — казах. — На мен нищо такова не ми се е случвало! Значи все пак съм си обикновена смъртна.

Гамелан не ми обърна внимание, а продължи да разказва. В началото семейството му се гордеело с него — особено когато се разбрало, че може да лекува малки рани с докосване. Този рядък талант, както и обещаващите му умения на рибар, който винаги се връща с богат улов и може да заведе другите при рибни пасажи, когато в цялата река сякаш не била останала и една риба, превърнали семейството му в обект на благородна завист от страна на приятели и роднини. Когато станал на осемнайсет, бъдещето му изглеждало предначертано. Баща му се канел да му повери първата му лодка и всички вярвали, че някой ден Гамелан ще е техният първенец. А после младежът се влюбил.

— И до днес помня Риана, сякаш е пред очите ми. Най-красивата жена, спохождала някога мъжките сънища. Вярвахме, че никога не е имало други, които толкова да се обичат, и се кълняхме наляво и надясно, че боговете са ни обрекли един на друг още при рождението ни.

Напълних отново чашките, докато го чаках да продължи. Той се отърси от спомените и каза:

— Сигурно повечето хора биха сметнали, че сме страдали от типичните симптоми на трескавата младежка възраст. Но аз не мисля така. Както и да е, скоро стана ясно, че боговете са имали други планове.

Спомних си за моята отдавна мъртва Отара и сълзи опариха очите ми при спомена какво е да обичаш и да бъдеш обичан така.

— Един ден станахме свидетели на злополука. Девойка от града беше излязла със семейството си на разходка с лодка и плъзгаше пръсти по водата край борда. Само че неопитният им кормчия приближи лодката твърде много до един търговски кораб. Стана така, че ръката на момичето беше откъсната над лакътя. Моята лодка първа се отзова на писъците й. Помня болката и ужаса в очите й, вперени в бликащата от раната кръв. Погледна ме и извика: „Но аз съм само на шестнайсет“. Видях откъснатата ръка да лежи до нея в лодката, грабнах я и я притиснах до чукана. А после започнах да се моля, молех се от цялото си сърце. Не знаех на кого, знаех само, че не бива едно младо момиче да си отиде така. После чух вик, момичето възкликна, аз отворих очи и видях, че от раната няма и помен. Родителите й и другите хора в лодката ми благодариха през сълзи и попитаха как се казвам. Но аз бях така потресен от чудото, че се уплаших, скокнах в своята лодка и избягах.

Няколко дни след това Гамелан за пръв път срещнал магьосник.

— По онова време главата ми бъкаше от глупави момчешки представи и магьосникът определено не оправда очакванията ми — каза Гамелан. — Представял си бях човек, който да изглежда така, както аз изглеждам днес. Стар. С брада. С очи, които биха спрели и побеснял бик.

Вдигнах поглед към чудноватите жълти очи на Гамелан. Точно сега те бяха нежни и топли като кухненски огън.

Гамелан улови погледа ми и се позасмя:

— Могат да гледат и по-страшно.

Засмях се, после се облегнах назад. Разказваше толкова интересно, че съвсем забравих собствените си тревоги.

— Но да се върнем на моя пръв жрец — продължи Гамелан. — Беше доста млад и красив отгоре на това. И богат. Брат на девойката, която бях спасил. Казваше се Юлор и беше магьосник със скромен талант и огромна амбиция. Искаше да ме възнагради за помощта, като ме представи пред съвета на жреците. Не след дълго съм щял да облека жречески роби и всички в града да ми се кланят. Но аз не исках и да чуя. Защото знаех, че напусна ли реката, няма да се върна. Юлор потвърди това мое прозрение, но каза, че не било голяма загуба, а семейството ми щяло да спечели много. И което било по-важно, надарените с толкова рядък талант хора имали дълг към гражданите на Ориса. Дни наред ухажва мен и семейството ми, докато не повярвах, че наистина нямам друг избор. Постъпех ли другояче, щях да обрека себе си и семейството си на жалко съществуване, причинено от магическия дух в мен, който, както ме уверяваше магьосникът, щял да ме яде отвътре, докато не си пробие път навън. Накрая се съгласих.

— Предполагам, че Юлор те е смятал за своя златен шанс — казах аз. — Смятал е чрез теб да постигне награда за себе си.

— Точно така беше — каза Гамелан. — Като мой наставник, той се издигна заедно с мен в жреческата йерархия. Почина неотдавна. Беше много щастлив човек, наистина.

— А какво стана с Риана? — попитах аз.

— Изгубих я. Не ни разрешиха да се оженим. Така де, де се е чуло и видяло жрец да се ожени за рибарска щерка?

— Ами ти не се ли опъна? — викнах аз. — Не се ли бори?

Гамелан въздъхна.

— Напротив. Но борбата ми беше обречена. В прав текст ми обясниха какво ще се случи с Риана, ако продължавам да се инатя. Подозирам, че тази загуба стана една от причините да постигна мощта си. Така и не обикнах друга жена — нищо не отклоняваше вниманието ми от учението, скоро то ме погълна изцяло и от рибаря не остана нищо. Бях станал магьосник.

— И искаш същото да сполети и мен? Аз и така съм си щастлива.

— Наистина ли си щастлива, Рейли?

Сетих се за съня, в който Трис ме беше предала. Не бих могла да отговоря утвърдително.

— Така или иначе, въпросът не е в щастието — каза Гамелан. — Трябва да последваш таланта си или да посрещнеш последиците.

— Последиците? — троснах се аз. — Нали с това те е подмамил и онзи твой лъжлив приятел Юлор.

— М-да… За това обаче не ме излъга — отвърна Гамелан.

— Аз съм войник. И нищо повече. — Думите ми прозвучаха завалено. Бях пияна, но ракията не беше единствената причина.

— Ще си помислиш ли? — попита Гамелан.

— Хич не разчитай — казах сърдито. Бях обзета от гняв и омраза.

— Ще поговорим пак утре сутринта — каза Гамелан.

Замълчах си. Но си помислих — ако наистина имам магически сили, утре слънцето изобщо няма да изгрее.

Е, изгря, писарю; но денят не протече според очакванията ми, нито моите, нито на Гамелан.

Всеки ден отвеждаха с лодка жреца до адмиралската галера, където да обсъдят предполагаемия курс на властелина и Нису Саймън. Всеки ден коригирахме собствения си курс според показанията на навигационните инструменти и магическите умения на Гамелан. Сигнални флагчета съобщаваха новия курс и останалите кораби нанасяха необходимите корекции.

В онзи ден обаче рутината се промени. Двете с Корайс тъкмо обсъждахме напредъка в обучението на новобранките, когато чухме дежурния на вахта да вика предупредително. Огледах се и с известна изненада установих, че посещението на Гамелан при Чола Ий е свършило доста по-рано от обичайното и малката му лодка се връща. С Корайс тръгнахме лениво към парапета да видим какво става. А нещо определено ставаше — Гамелан сочеше нетърпеливо към нашия кораб и пришпорваше гребците да побързат.

— Разбързали се магьосници рядко предвещават добро — сухо отбеляза Корайс.

Чух Полило да вика и погледнах към нея. Сочеше към лодката на Гамелан. На петдесетина метра встрани от носа й огромна птица с кожести крила се бореше с морски гущер за голяма риба. Нищо не заплашваше магьосника, така че и аз, като всички други на палубата, се загледах в двубоя на тези така нетипични противници.

Гущерът беше огромен, два пъти колкото средно висок човек, но не личеше птицата да е впечатлена от размерите му. Беше уловила рибата в тежкия си, обточен със зъби клюн, но преди да се издигне, гущерът се беше включил в надпреварата. Сега и двата хищника бяха впили зъби в рибата и всеки дърпаше в своята посока — птицата нагоре, гущерът надолу.

— Залагам един сребърник на птицата — извика Полило.

Уви, никой не прие облога — явно всички смятаха, че шансовете са на страната на странното небесно създание, което подкрепяха с дюдюкане и окуражителни викове. А после птицата внезапно отпусна захвата си и всички изстенаха хорово.

— Два сребърника срещу един! — повиши залога Полило, когато гущерът се търколи по гръб, стиснал рибата в челюстите си. Този път не липсваха желаещи да приемат облога. Ако се съдеше по широката й усмивка, Полило твърдо вярваше, че птицата е точно толкова умна, колкото и смела. И наистина, докато гущерът се носеше по гръб във водата, зашеметен от внезапната си победа, птицата се стрелна надолу и заби извитите си като куки нокти в белезникавия му корем. Гущерът изпищя, сви се и се разтресе в агония. Птицата моментално грабна рибата и се издигна в небето под акомпанимента на одобрителни викове и тук-там по някой приглушен стон от онези, които бяха приели облога на Полило.

— Веднага разбрах, че това птиченце е боец — заяви злорадо тя и закрачи решително към новите си длъжници. — Да видя цвета на монетите ви, приятели. Само бял метал, ако обичате. Няма място за мед в кесията ми.

Всички бяхме въодушевени от борбата, сякаш сами бяхме взели участие в нея.

— И това ако не е добра поличба, значи нищо не разбирам от тези работи — заяви Корайс.

Искаше ми се да се съглася с нея. Но вродената ми предпазливост — някои я наричат цинизъм — побърза да се намеси. Може наистина да беше добра поличба. От гледната точка на гущера обаче можеше да се тълкува и като предупреждение.

Шумолене на роби прекъсна размисъла ми, обърнах се и видях Гамелан да бърза към нас с цялата скорост, която можеше да изстиска от старите си крака. Беше стигнал до галерата в разгара на двубоя и явно се беше прехвърлил някак на палубата, навярно без чужда помощ, както се бяхме заплеснали всичките.

— Извинявай… — започнах аз, но магьосникът махна нетърпеливо с ръка и каза:

— Флотилията на властелина е спряла.

Опулих се и от устата ми излезе обичайното тъпо мучене на офицер, когото рутината е погълнала до степен да забрави, че войнишкото занятие е неразривно свързано с изненадата като такава.

— Не знам колко ще се забавят, нито какъв е проблемът — продължи Гамелан, — но всичко сочи, че са спрели, сякаш са пуснали котва или са попаднали в пълно безветрие.

— Сигурно са спрели някъде да се запасят с прясна вода и храна — предположих аз. — Потеглиха доста набързо, ако си спомняш.

Гамелан кимна; брадата му беше настръхнала като наежен таралеж, а жълтите му очи танцуваха като слънца-близнаци.

— До същия извод стигнахме и с адмирала — каза той.

А после разви малка, неугледна на вид карта, която но бях виждала дотогава.

— Майстор Фокас я намери сред другите си бумаги. Уж показвала какво лежи отвъд границите на голямата ни карта, но Фокас ме предупреди, че силно се съмнява в правдивостта й, защото я бил купил във винарска изба, а не от специализиран магазин.

С Корайс се наведохме да погледнем. Гамелан забоде пръст в малка група острови близо до западния край на картата.

— Изглежда, тук се намира в момента флотилията им. Дали могат да си осигурят провизии там, никой не знае. Чола Ий казва, че самото съществуване на тези острови е под въпрос.

До островната група имаше малък символ, който предупреждаваше, че картографът се е водил повече от слухове, отколкото от проверени факти, когато е нанасял малките точици върху картата си. Въпреки това кръвта зашумя призивно в ушите ми.

— Ако няма острови, защо му е да спира в средата на океана?

Магьосникът нави доволно кичур брада около пръста си.

— Защо, наистина? — повтори като ехо.

Корайс се засмя.

— Следващия път, когато видя разбързал се магьосник, може и да го сметна за добра поличба.

— Не предизвиквай боговете — предупредих я аз, не съвсем на шега. — Първо трябва да ги настигнем. След това да се бием.

Полило се приближи иззад гърбовете ни и извика:

— Спомена ли някой за битка? Или въображението ми съвсем се е разпасало?

— Не, приятелко, не е виновно въображението ти — казах аз. — Колкото до другото, да, май най-после ще имаш възможност да размахаш брадвата си.

— Това е добре. Щото бях почнала да се чудя дали не съм попаднала в компания на страхливци. Брадвата ми съвсем изсъхна милата.

 

 

Битката не дойде толкова бързо. Както бях предупредила Корайс, първо трябваше да настигнем властелина. Летяхме по морската повърхност, тъпаните задаваха двоен ритъм, гребците натискаха така силно, че веслата се огъваха при всеки напор. Движехме се толкова бързо, че корпусите не успяваха да се намокрят. Гребахме така в продължение на два дни, а след броени часове почивка — още два.

Напрежението бе така осезаемо, че никой не обърна внимание, когато прекосихме западната мислена граница на голямата карта и навлязохме в неизвестни води.

На петия ден видяхме флотилията на властелина.