Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
trooper (2012 г.)

Издание:

Георги Митрев Марков. Димчо Дебелянов

Библиотека „Творчески портрети“

Рецензент: Тончо Жечев

Редактор: Виолета Астарджиева

Художник: Петър Петрунов

Художник-редактор: Иван Марков

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Стефка Добрева

Българска. Издание I Л. Г. III/6. Темат. № 1438/74 г.

Дадена за набор на 26.II.1974 г.

Подписана за печат на 30.IV.1974 г.

Излязла от печат на 29.V.1974 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 9 и 4 стр.

Изд. коли 7,01. Тираж 20000+96. Поръчка №1005.

Брошура 0,28 лв. Приложения 0,05 лв. Цена 0,33 лв.

Държавно издателство „Народна просвета“

Печатница „Родопи“, Кърджали

София, 1974 година

История

  1. — Добавяне

Характер и особености на зрялото творчество

Значението и стойността на Дебеляновата поезия в периода между 1911–1915 г. са получили своята обективна преценка. Обаче в нашата критика все още ще срещнем разноречиви мнения за характера и естетическите насоки на тази поезия. Затова на тия въпроси следва да се обърне по-специално внимание.

Видяхме, че още в ранния си период Дебелянов търпи влиянието на символизма. От това влияние той не се освобождава и по-късно. Нещо повече, то става още по-силно, по-дълбоко и осъзнато. Впрочем най-откровено изразява симпатиите си към него и най-характерните си символистически произведения създава тъкмо в посочения зрял период.

Дебелянов има типично символистически произведения. Те не са нито случайно проявление в творчеството му, нито резултат на моментни увлечения и отклонения от присъщата му художествена линия. Те са неделима част от целокупната му лирика, появяват се едновременно с останалите му творби и го характеризират като поет със своеобразна физиономия и развитие. И това е напълно естествено. Един поет, който вижда образци на съвременно изкуство в лириката на Верлен, Маларме, Самен, който има съзнанието на символист, макар то да не е последователно и да влага в него особено съдържание, не може да не създаде творби в подобен дух. Модернистичната поезия влияе върху Дебелянов не само с формата, но и с идеите, и с настроенията си, които се покриват в голяма степен с неговите собствени идеи за живота и личната съдба. От друга страна, в самата му психика съществуват елементи, които са благодатна почва за подобно творчество. И в мигове на остри психологически депресии, когато съзнанието за безсилие и безизходица надделява у него, когато заживява с мрачни настроения, които търсят модернистичен художествен израз, се раждат и символистическите му творби.

В тях Дебелянов е под силното влияние на идеите, образите и настроенията на типичните символисти. Срещаме характерната „горест безотрадна“ и „безкрайна пустота“, душата плаче „сред гробища пустинни“ над „сетната мечта“. Поетът ни пренася в свят на нереални видения: ту в някаква скръбна равнина с „мъртва гора“, където

като лампада в мъртъв храм погледна мъртвата луна,

ту на някакъв тайнствен кръстопът в поля безбрежни, където „с гордо пълновластие нощта“ е извикала от всички „зли покраища в света“ на пир вихрите метежни, или пък ни въвежда в болезнената трагедия на оня „чертог старинен“, „чертог зловещ“, в който погива „разблудната царкиня“. Лирическият герой на тези творби живее с кошмарите на живота, разкъсва се в своите противоречия. Онези жизнени впечатления, мисли и чувства, които го вълнуват реално, се пречупват в кривото огледало на символистическата естетика, получават странни очертания и неуловим смисъл. Скръбта се хиперболизира, асоциациите губят пряката си връзка с действителността. Поетът съзерцава болезнените тръпки на своята „разнолика и нестройна душа“, чиято характеристика тъй ярко е дал в „Черна песен“.

В такива моменти мъката се развихря „стоглава и сторъка“, превръща се в някакво огромно фантастично чудовище, което го терзае и души. Тя обезверява човека, разпъва го на кръста на съмненията и безизходицата. И реалната, конкретната човешка скръб се налага като чувство абсолютно и демонично, като пламнала усмивка на „ужаса злорад“. Тя се превръща в мъка, увиснала сякаш извън време и пространство, извън социални условия и конкретни поводи. Нейният подтик, смята в такива моменти поетът, е изначален и мистичен, той иде от „оня безпросветен ден“, когато един разгневен и безмилостен бог е изрекъл жестоко поругание над човешкия род да страда навеки и да не намира покой и утеха в никой час („През вековете“).

Защо съм обнищен, защо наказан —

не знам. Неведа черна заслони

бездънното небе на мойто Време

и то ми праща днес нощи и дни,

които само Тя ще ми отнеме.

Няма съмнение, че в корена на отчаянието и горчивината стои съзнанието за собствената нерадостна участ в живота, която в последна сметка има социална обусловеност, и тези стихове, независимо от символистическата образност, разкриват драмата на поета. Но несъмнено е също така, че тук мотивът за нерадостта и човешката участ звучи песимистично. Скръбта стига до болезненост и тя съвсем логично извиква мрачния лик на смъртта. Смъртта парализира съзнанието му със зловещия си дъх. Мисълта за нея зачерня погледа му, кара го да вижда само мрак, пустота и безсмислие наоколо. Тя става крайния предел на всеки полет, тя единствено е абсолютна и неоспорима:

И де сега сърце да скрия,

де сетен плам да приютя?

— Далече тътне лиха сприя

и дебне в мрака, дебне — Тя!

Тя — Смъртта, която Дебелянов пише с главна буква. Така смъртта, един образ твърде любим в декадентското творчество, става символ за непоносимата мъка на поета и за безизходицата, в която е заключен. Това е психоза, която гнети личността и обагря идейно емоциите, болезнено възприемане на живота и смисъла на човешката съдба. Такива мигове са краткотрайни, но като обгорени въглени след тях остават символистически творби, в които долавяме трагедията на лирическия герой, разкрита в условните поетически средства на модернистичната поезия.

Най-високо постижение в символистическото творчество на Дебелянов безспорно е поемата „Легенда за разблудната царкиня“. Цялата творба е написана с ярък и дълбоко емоционален език, образността е пластична, със силни елементи на „реалистичност“. С релефност и точност в детайлите поетът рисува зловещия и пустинен замък.

Стени и сводове спокойна тлен прояжда,

мъх, ситни нокти впил, колоните гнети

и никой ведър час там радост не обажда,

че никой сребрен рог там празник не вести.

Образите са пропити с характерната за символизма тайнственост, те въвеждат в един странен, нереален и прокълнат свят, белязан с печата на безизходицата. Но поемата въздействува неотразимо на въображението, тя въвлича в трагичната съдба на една личност. И тъкмо тук, в поетическото разкриване на трагичната съдба, е силата на поемата. Дебелянов постига проникновен, точен и убедителен психологически анализ на преживяванията.

С каква поетическа изразителност са внушени стаените трепети на обнадеждената царкиня, омагьосана от спомена и обещанията на своя „цар далечен“! Ден и нощ тя чака знак от любимия, пита дали ще се сбъдне обещанието, отдала е всецяло мисълта си на него, превърнала се е в бдение и всеотдайност. Напразно влюбеният паж се мъчи да я откъсне от скръбта. Тя ще остане вярна на своя любим. Но умора прекършва сили и воля. И Дебелянов с деликатна безжалостност рисува оня „час безумен… за черни падения“, в който тя предизвикателно и разголено търси забрава за своята мъка, час на възликувалата „наситена Мъст“. После иде отрезвяването, угризението, съчувствието от природата, и тя дори е потресена от трагедията на чистата душа:

Бурята огнено жали

над тебе и твоя позор,

не чуваш ли в хиледен хор

мощни вълни заридали —

ридаят те с твоята мъка несдръжна…

Царкинята е безутешна и отчаяна, срам и разкаяние са я изпълнили, тя не чака вече нито мир, нито покой, броди като печална сянка из пустинния замък, изплаква своя позор. Сълзите измиват срамния спомен, плахата надежда отново кълни и пак тя застава на пост да чака „далечния цар“. И после пак иде часът на безутешното разочарование, а „греховни бездни“ я зоват отново за мъст и забрава.

И сюжетът, и героинята с нейните душевни вълнения и трагедия са по същество един символ. В произведението си Дебелянов разкрива темата за страданието на човешката душа, която се стреми към интимно щастие и чистота на поривите, но чиито надежди се прекършват безнадеждно. Нещо повече, Дебелянов пресъздава драмата не само на прекършеното интимно щастие, но изобщо на неосъщественото човешко щастие. Иносказателният смисъл се долавя съвсем прозрачно още в посвещението, взето от френския символист Алберт Самен: „Моята душа е една царкиня…“ Драмата на „разблудната царкиня“ — това е драмата и на самия поет и той страстно и всеотдайно очаква оня „цар далечен“, който ще даде

неизведани блага в страните,

дето ек пресреща всеки зов

и с венци нетленна пролет кити

всяка радост и любов,

но също така е излъган в чистите си мечти. Колко много тия стихове — копнежът за абсолютно щастие, за велика взаимна любов и безмерна радост — напомнят ранната романтична лирика на поета! Възвишена духовна красота и преклонение пред душевната чистота са утвърдени в поемата. Но всичко остава само копнеж, непостижима мечта. За разлика от други стихотворения, в които поетът не се поддава на отчаянието, в „Легенда за разблудната царкиня“ душата не успява да опази вярата си здрава и целомъдрена. Чистият порив си остава само копнеж, а възтържествува злото, „греховната жажда“. Поетът сякаш иска да каже: възвишени и красиви са поривите към красота, любов и щастие, обаче те са неосъществими. Измамената душа търси утеха и забрава, които намира в „греховната жажда“ и в „черни падения“. Вижте след драматичната борба как мрачно и безизходно завършва поемата:

О, смърт усмирителна, смърт утешителна,

                                де си,

— Морето бездушно мълчи.

Мълчи, а светлий бряг застила черна тиня.

Назрели за греха, кънтят греховни бездни,

витае трета нощ над водната пустиня

и блудна мрачина гаси венците звездни.

Какво означава всичко това? Не е ли то едно оправдание на бохемството, което живее с високи идеалистични духовни полети, но в отчаянието си се отдава на невъздържани преживявания? И не е ли прав Гео Милев, който през 1919 г. в списание „Везни“ по следния начин обяснява художествената идея на поемата: „В «Легенда за разблудната царкиня» е отразена чрез символи една философия на литературната бохема, син на която беше сам Димчо Дебелянов — и онези, на които той приличаше: Бодлер, Верлен.“[1] Да, такава „философия на литературната бохема“ се чувствува и преди всичко в моралната капитулация на „разблудната царкиня“. Обаче за нас е по-важно да изтъкнем благородството на поривите, чистия копнеж към щастие и на героинята, и на самия поет и които пориви именно го карат да хиперболизира скръбта при тяхното крушение. Защото в идейно-естетическата позиция на Дебелянов се крие болка, мъка, едно отвращение към грубата материална действителност, от чиито жестоки пръстени той не може да се освободи, но с която той не иска и да се примири. Поемата за падението на царкинята става поема, която възвеличава копнежа за чистота на поривите у поета.

Произведения като „Кръстопът“, „Далеч“, „Слънчогледи“, „Нощен час“, „През вековете“, „Легенда за разблудната царкиня“ са типично символистически както по мотиви и емоционалност, така и по художествена образност.

Символизмът оставя следи и в редица други стихотворения, които не можем така категорично да отнесем към школата. Творби, сами по себе си вътрешно противоречиви, те носят елементи, едни от които ги свързват със символизма, други, които ги отделят от него. В някой стих или строфа долавяме вярна мисъл и правдив образ, неподправено преживяване, показана е ясно трагедията на личността в буржоазното общество. И веднага тези здрави зърна потъват в хаоса на субективистични асоциации. А може да се каже и обратното. Всред декадентската мъглявина ненадейно проблесне жизнен образ, който подсказва за пряка връзка с живота.

Но това показва, че като изтъкваме символистическата тенденция в поезията на Дебелянов, същевременно не бива да я противопоставяме абсолютно на другите, а да виждаме общото помежду им, т.е. не само противоречивостта, но и единството на Дебеляновото творчество. Защото в основата и на най-несъмнените негови символистически работи лежи конкретно преживяване, драмата на неговата личност, определено зърно жизнена правда.

Дори субективистичните видения имат свой непосреден извор в собствените му преживявания. „Родихме се във времена, които са или велики, или безподобно подли — изповядва той в писмо до Н. Лилиев. — Сам не знам от какво страдаме — от слабост ли, от ненужна сила ли, — изобщо аз нищо не разбирам тези дни. Аз сѐ повече и повече губя яснота на съзнанието, налитат ме срамни и нелепи желания, често пъти ми се струва, че всичко съм забравил, че не зная кой съм, къде съм, с кои хора съм, и мисълта, че може би аз отдавна съм престанал да живея, че сегашния живот е едно бледо повтаряне на нещо минало, имало някога смисъл, мъчително ме гнети.“[2] Ето подобни психологически състояния намират отражение в символистическото му творчество. Но характерното е, че и тук Дебелянов се стреми да разкрие свои преживявания, свои чувства и мисли, да каже на читателя нещо интересно и важно от неговата гледна точка. А това им придава определена значимост и осмисленост — те също така в известен смисъл носят в образите си съдържанието и на живота.

В същност, ако се вгледаме по-внимателно в символистическите работи на Дебелянов, ще видим, че мотивите, които стоят в основата им, проблемите, които го вълнуват и които иска да разреши, са почти същите, както и в несимволистическите му произведения. Те имат общ жизнен корен, но различно идейно-художествено разрешение. Не стои ли в основата на „Слънчогледи“ същият мотив за рано покрусената младост и за неосъществените блянове, който така трагично звучи и в „Пловдив“, едно съвсем несимволистическо стихотворение? Не разкрива ли поетът в „Далеч“ същото онова меланхолично чувство на самота в обществото, с което ни завладяват „Миг“ и „Спи градът“? Не забелязваме ли в „Кръстопът“ същата трагедия на личността, разкъсвана от противоречието между устрем и безсилие, намерила израз и в стихотворението „В тъмница“? Посочената общност на жизнено-психологическите извори придава на целокупното творчество на Дебелянов вътрешно единство, независимо от противоположните идейно-естетически тенденции. С емоционалното си богатство то винаги ни включва в света на една благородна личност, вълнува ни с искреността и непосредствеността си, налага се като значимо поетическо дело.

* * *

Дебелянов се чувствува свързан със символизма. Това е факт, който не може да се игнорира и който впрочем доведе в миналото до заблуждения нашата критика, която се мъчеше да представи поета като „чистокръвен“ символист. Обаче ако анализираме по-широко поезията му, както и естетическите му възгледи, ще видим, че зад външния етикет се крие нещо по-различно от онова, което е наистина символистическо съзнание и практика. Дебелянов приема символизма, но влага в него свое съдържание, свързва го със свои художествени цели. А когато внимателно вникнем в това Дебеляново схващане за символизма, откриваме, че то в редица отношения се отличава от същинската теория на модернистичната естетика. Оттук произтича вътрешната противоречивост дори и в естетическите позиции на поета. Той има съзнание, че следва символизма, а по същество не стои последователно върху принципната основа на символистическата естетика. Приемайки като идея, като нещо ново символизма, той влага в това понятие своеобразно съдържание, свързва го с изискването да се отразяват устойчиви и значими истини на обективната действителност. По този начин символизмът се трансформира в неговото съзнание и губи в най-голяма степен своята субективистическа и формалистическа същност, т.е. тъкмо онова, което е най-характерно за него, и по този начин у Дебелянов той се превръща в своеобразие на емоционалността, на художествените средства, на начина, по който се пресъздава човешкото битие. Тази вътрешна противоречивост и „непоследователност“ още навремето е забелязал и изтъкнал Гео Милев. „Димчо Дебелянов — пише той — не беше избистрен като «символически» поет, какъвто можеше и обещаваше да бъде; той нямаше пред себе си един определен (т.е. символистически — б.м.) художествен идеал, какъвто можеше и трябваше да има.“[3]

Тъкмо по основния въпрос — отношението на изкуството към действителността — Дебелянов не следва теорията на символизма. Той е непосредствено свързан с живота, погледът му за света е непредубеден, за да се поддаде на интуитивизма. Напразно Гео Милев търси причината в липсата на „определен художествен идеал“, защото тя е в особеностите на естетическите позиции. Достатъчно е да се съпоставят те с позициите на разпалените и последователни по онова време поддръжници на модернизма Гео Милев и Людмил Стоянов, с техните категорични изказвания в полза на субективизма, ирационализма и „чистото изкуство“, за да се види колко Дебелянов се отличава от тях. Неговият тон, когато говори за модерното изкуство, е резервиран, без характерната екзалтация, с много скептицизъм, с непосреден усет към здравото. Известно подсещане за философските и естетическите му позиции откриваме в писмото му до Гео Милев от 15 февруари 1915 г. От това писмо личи, че по основните философски и естетически проблеми, свързани с изкуството и живота, той ще да е водил разгорещени спорове с непримиримия тогава модернист Гео Милев, мъчейки се да му внуши несъстоятелността на субективизма и идеализма. „Аз сѐ още държа за реализма вън от изкуството. Например аз бих могъл да бъда и реалист, но по чисто реалистичен начин бих си дал обущата на поправка. Не може всичко да бъде изкуство, както науката си е наука, било тя стара или нова. Например анатомията не може, уви!, да стане иреалистична лирика.“ Във вътрешния смисъл на думите, в тона, с който са изказани, проличава резервираността на Дебелянов към идеализма. Особено многозначителна е уводната част на цитирания пасаж, в който със съзнанието за безполезност да се спори по такъв въпрос с Гео Милев му пише: „Впрочем по такъв въпрос ние с тебе хептен не можем се разбра.“[4]

Очевидно по решаващия въпрос, по въпроса за жизнената правда като основа на художественото творчество Дебелянов стои на противоположна позиция. Оттук критерият му за пълноценно изкуство се свързва с това, доколко то отразява правдиво и проникновено истината. Никакви формални постижения не могат да спасят твореца от издребняване, ако той не постигне правдата на живота. „В «Самодива» личи — пише той на Лилиев, — че Елин Пелин се влияе от френските писатели. Езикът му става по-богат, по-подчинен, но способността му да схваща ясно и вярно живота почва да му изневерява“.[5] Това „но“, което разграничава формалното съвършенство от жизнената проникновеност, съвсем недвусмислено издава разбиране, според което решаващото в изкуството е „способността да се схваща ясно и вярно животът“.

Най-пълно и последователно е изразено изискването за изкуство, свързано с живота, в статията „Писмо от село“, единствената естетико-теоретична статия на Дебелянов. Тя е насочена тъкмо срещу самоцелното изкуство и представлява повик за близост на твореца до хората.

Още в самото начало с една фраза, вмъкната някак мимоходом, Дебелянов загатва за безполезността на онази „красива празнота“, в духа на която „мнозина млади хора у нас пишат стихотворения в проза“. Той познава и разбира добре психологията на декадента, цени високите му полети. Но вижда, че нравственият идеализъм у него се превръща в краен философски и естетически субективизъм. Стремежът да се издигне над житейската дребнавост го завлича толкова високо, че той скъсва всяка връзка с действителността и заживява единствено с виденията на един илюзорен идеален свят. „И когато се срещнеш лице с лице с обикновените нижди на живота, ти се чувствуваш отчужден и тогава у тебе се ражда гордото съзнание, че си надминал времето си и най-после си успял да се заключиш в своята tour d’ivoir, отдето съзерцаваш образа на вечната красота.“[6]

Самият Дебелянов носи в душата си този нравствен идеализъм, споделя възгледа за извисено художествено творчество. Но той не приема бягството от живота, опразването на изкуството от значимо жизнено съдържание. Голямата красота той търси в обективната действителност, в която има много по-ярки конфликти и човешки драми, много по-прекрасни образи, отколкото може да измисли фантазията на поета. Дебелянов съзнава колко дребни и смешни са самонадеяните претенции на декадентите спрямо изкуството и живота. Техните възгледи, долавя той, са не само чужди на хората; те влизат в противоречие със самата същност на изкуството, стесняват хоризонтите, обезплодяват всяко творческо усилие. „И затова — продължава в същата статия, — когато седях на малката цветна могила и гледах едно от най-дивните полета на моята родна земя, пътя, през който бях изходил, аз си спомних за тебе (т.е. за твореца в «кулата от слонова кост» — б.м.) с една съжалителна и тъжна усмивка. Наистина колко малък и жалък ще останеш ти, ако след като прегориш и отрезвееш в София, не дойдеш да подириш тука (т.е. сред хората на село — б.м.) своя изгубен път! Да дойдеш не с предубеждението на маниак спрямо живота, който тук се живее. Да забравиш празните приказки на мнозина безсилни за безсилието му. Да го погледнеш през очите на един успокоен съзерцател, който е научил много истини от чуждите жреци на художеството, и да подириш средства за въплътяването им в наши образи. Защото, повярвай, почти никой досега не е направил силна и вярна стъпка към този подвиг.“ „Защото ти трябва да ми повярваш, ако ти кажа, че в едно малко село, през което ти би минал набързо, за да не въшясат високите ти помисли, мене ми разказаха една история, изживяна сякаш нарочно, за да се повтори Коларят Хеншел.“ И Дебелянов завършва статията си със следните многозначителни думи: „Един широк път, един дълъг път, около който кипи силен и пъстър живот, спокойно чака ония, които за своя щета тъй нехайно са го забравили.“

Както се вижда у Дебелянов се очертава своеобразна поетика, която не може лесно да се побере в схематични теоретични построения, но която е несъмнен исторически факт. В нея органически са се сплели разнородни тенденции, които характеризират и единството, и противоречивостта и на естетическите му позиции, и на самата му поезия.

От една страна, откриваме символистическа тенденция, от друга — романтическа, а от трета — реалистическа.

Тук между другото е необходимо да се разграничи въпросът за влиянието на символизма от въпроса за символистическата същност на отделните творби. Това са две различни явления и смешението им често е водило до погрешни впечатления и изводи. Ако е дума за влиянието на символизма върху Дебелянов, то е сравнително значително и обхваща голяма част от произведенията му. Ще го открием преди всичко в художествения реквизит на поета, заимствувал свободно от френски, руски и български автори; ту в някой поетичен израз, в някоя метафора или в някой характерен образ, ту в нюанса на чувството и мотива. Ще го открием дори косвено да слага отпечатък и върху най-значителните му работи. Обаче това все още не означава всякога, че тези творби са символистически. Влиянието в повечето случаи засяга само повърхността на художествения образ, конструкцията на поетическия език, някои частни моменти на формата, без да навлиза в същината на идейното и естетическо съдържание, без да определя художествения метод. Заимствувайки от символистите някои художествени средства, Дебелянов ги преработва творчески, претопява ги, трансформира ги в собственото си виждане и ги използува като своеобразен художествен път за разкриване на жизнени истини. И в конкретния контекст те губят символистическия си смисъл.

Макар и не така изпъкнала и обособена, в поезията на Дебелянов долавяме и несъмнена романтична струя. Тя определя облика на стихотворения като „Гора“ и „Миг“, но ще я забележим и в редица други още стихотворения. Всеувличащият копнеж по мечтата, подчертаното емоционално субективно възприемане на действителността, силната меланхолия в настроенията — нима не ще сложи то отпечатъка си върху цялостното творчество на поета? То ще определи оня романтически оттенък дори и на най-несъмнено реалистичните му творби, включително по-късно и на стихотворенията му от фронта. Вземете „Спи градът“, „Скрити вопли“ или „Помниш ли, помниш ли“ и навсякъде ще забележите тази романтичност във виждането и емоционалността в чертите на лирическия герой. Този меланхоличен „бездомник в нощта“, чиито стъпки глъхнат самотно всред притихналия град, неудовлетвореният копнеж по човешка ласка и покой, индивидуалистичното невъзприемане на заобикалящата действителност, гордото самосъзнание — колко е сродно всичко това на романтизма!

Никак не е чудно, че при тия тенденции в творчеството на Дебелянов — символистическата и романтическата, — на фона на господствуващия тип реализъм — критическия реализъм — реалистическата тенденция у него не изпъква така рязко и категорично, както би следвало. И при все това реализмът в него е несъмнен и на него принадлежи определящото значение. Още при беглия допир със стихотворенията „Спи градът“, „Скрити вопли“, „Пловдив“ изпитваме същото онова усещане, както и при всяко реалистично творчество. Независимо от своеобразието на лирическия герой и на неговата емоционална реакция към света, независимо от подчертания устрем към красотата и мечтата тези творби здраво ни държат в сферата на реалното, макар и поетично условното, разкриват типични и правдоподобни характери, взаимоотношения и картини, изградени са с реалистични художествени средства. Оставим ли настрана някои отделни стихотворения, по начало романтичността в зрялото творчество на Дебелянов не преминава в романтизъм като художествен метод. Обикновено тя засяга виждането, стила и някои особености на формата, придава своеобразен оттенък на реализма му, но не определя идейно-естетическите принципи на основната част от несимволистическите му произведения. Много тъга има в поезията му, много красиви блянове. Безименната неудовлетвореност от живота и копнежът по щастие разбуждат емоциите и размислите му. Обаче той рядко позволява на мечтата да го увлече изцяло и да замъгли трезвия му поглед. Той гледа на действителността непредубедено, забелязва вярно неразрешимите социални противоречия, макар за известни мигове да се оставя да го полюлеят сладостните блянове. В реалистичната си поезия Дебелянов следва обективната логика на живота, бърза без сантименталност да разпръсне временно обхваналите го романтични илюзии, колкото и да са му мили те инак.

Сравнете романтичното „Гора“ с реалистичното „Скрити вопли“ и ще видите както сродството между едните и другите произведения, така и несъмнената отлика между двете художествени тенденции. Кое сближава двете стихотворения, кое ги прави характерно дебеляновски? На първо място това е неприемането на средата, сред която трябва да живее лирическият герой. Неприязънта го тласка към друг свят, където ще намери тишина, покой и радост. Мечтата лежи като основен момент в настроението и естетическия идеал. И други сходства биха могли да се посочат. Но оттук нататък идат вече отликите, които издават два различни подхода към живота, два различни начина на художествено изображение, две различни разрешения на сродна задача.

В „Гора“ лирическият герой търси изход от обществените противоречия в един фантастичен, нереален свят, който е далече от живота, от хората и обществото — свят идеален и безметежен, извън конкретните човешки отношения. В „Скрити вопли“ поетът ни пренася в съвсем друга обстановка — типична, родна и позната. Картината е правдоподобна, детайлите са точни, между лирически герой и конкретна среда съществува естествена и закономерна връзка. И сюжетът — завръщането на „печалния странник“ в бащината къща, и обстановката — „стаята позната“ със „старата икона“, са типични, реалистично изградени. Но главната отлика между едното и другото стихотворение е в разрешението, което дава поетът. В „Гора“, след като нахвърля миража, след като ни въвлича в атмосферата на тази надреална гора, поетът остава заключен в собствената си субективна мечта. Не е трудно да се види в подобно разрешение присъщото за романтизма, който живее преди всичко с мечтата и собствения субективен свят на лирическия герой. В „Скрити вопли“ намираме точно противоположно идейно-художествено разрешение. Лирическият герой, хвърлен в скръбна печал, за момент се е поддал на мечтата и е заживял с илюзията, че в бащиния дом под ласката на родната майка ще намери „пристан и заслона“, така, както ги е намирал и в детството. Но съзнанието на поета е будно, мисълта — трезва, а жизненият опит — горчив. Те му подсказват, че нито родният дом, нито майчината ласка могат да му дадат онова, към което той се стреми. Неговата мечта не е тясно интимна, тя е свързана със социалните условия, със социалния му идеал. И именно съзнанието за неразрешимостта на социалните противоречия го сепва от романтическия унес, изтръгва от душата му скръбния стон, неговите „скрити вопли“:

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

Финалът иде да разкрие и социалния подтекст на стихотворението, и неговия реалистичен характер. Реалистът побеждава романтическите илюзии, както и самият живот безпощадно ги разрушава. Дебелянов е верен на живота с идеята и нейното художествено разрешение, с психологическата мотивировка, с цялата образна система, която разкрива типично емоционално-жизнено преживяване.

До голяма степен реализмът на Дебелянов се подценявал в миналото (а дори и сега още) поради несъзнаването на някои негови стилни особености. Често към него се подхожда с критерий, който е извлечен от критическия реализъм и на който той естествено не може да отговори. Но не бива да се забравя, че той е рожба на други условия, носи свои особени белези и изразява нов етап в развитието на реалистичната линия в българската литература. Ето защо е необходимо да се спрем накратко и върху стиловите особености на Дебеляновата реалистична поезия.

* * *

Реалистичното творчество на Дебелянов се характеризира с идейно-художествени и стилови принципи, по-различни от реализма на Ботев и Вазов, на А. Константинов и Елин Пелин. В него липсва граждански патос, социална острота и идейна тенденциозност. Поетът избягва в лириката си политическите явления, класовите сблъсъци, парливите социални въпроси на съвременното си общество. Той мисли, че злободневното е недостойно за перото на художника, защото не притежава общочовешка стойност, а конкретно-историческото е скоропреходно. Дебелянов се насочва определено към обективната действителност, към типични човешки преживявания, но търси в тях „предвечните тайни“, общочовешкото, неумиращите естетически ценности. И затова, без да бъде аполитичен като гражданин, в поезията си той не върви по горещите следи на историческите събития. Съдбата на народа в нейното конкретно проявление остава извън обсега на поетическите му интереси. Дебелянов не е трибун на народа, глашатай на революционните идеи на своето време. Лириката му не жигосва открито народните изедници, не зове към борба „за правда и за свобода“, нито се превръща в художествена летопис на народните страдания, борби и въжделения.

Вместо към обществото Дебелянов се насочва към личността. Но и нея той не разбира като изтъкнатите наши реалисти. За Ботев и Вазов, за Смирненски и Вапцаров личното е неделимо от общественото, лирическият герой на поезията им е ярка гражданска личност. Нейният живот е общ с живота на народа, интересите й са еднакви с интересите на обществото. Изразявайки личните си преживявания, те отразяват типичните настроения на широките трудови маси в борбата им за хляб и свобода.

Дебелянов разкрива в лириката си интимните движения на човешката душа, съкровените тайни на личността и нейните духовни стремления. Поетът се вълнува преди всичко от въпросите на индивидуалната съдба на човека. Мъката от несподелената любов или радостта от намерилото отзвук чувство, възторгът от пробудилата се пролет или упоението от красотата, самотата в живота или стремежът към тихо щастие, споменът за безгрижието всред белоцветните вишни или за рано прекършената младост — ето тематичния кръг на лириката му и в този ограничен кръг се движи чувството и размисълът. Дебелянов пресъздава с трогателна задушевност нерадостите и поривите на сърцето, настойчиво дири отговор на нравствените въпроси, свързани с ценностите на човешката личност.

В края на 90-те години и първото десетилетие на нашия век в българската литература се очертава нова тенденция, плод на новите обществени условия и подклаждана от господствуващи настроения в европейската литература. В началото й стои властната фигура на П. П. Славейков, широка опора му е сп. „Мисъл“, а талантливи нейни представители са П. Ю. Тодоров, Д. Бояджиев и П. К. Яворов с някои от творбите си. Тя се развива в името на едно по-високо общозначимо изкуство, което трябва да преодолее битовизма и националната ограниченост, анекдотичността и описателността, примитивизма в изобразителните средства и да издигне литературата ни на европейско равнище. Отхвърляйки социалнообществената тема, това литературно течение насочи главното си внимание към психологията на личността, към етичните и общочовешките проблеми. Подчертаният психологизъм и прецизността на изразните средства, високият естетически критерий са негови положителни черти. Негова слабост е пренебрежението към социално-икономическото и политическо битие на народа, противопоставянето на идейно-тенденциозното и гражданско изкуство.

В много отношения въпреки влиянието на символизма Дебелянов е свързан тъкмо с тази реалистична тенденция в българската литература. Примерът на П. П. Славейков, П. К. Яворов, Д. Бояджиев е в този смисъл благотворен, че насочи вниманието му към интимния и етичен свят на човека. И една от силните страни на Дебеляновата лирика е тази, че тя с голямо поетическо майсторство разкри на читателя интимните чувства, личната съдба на човека в буржоазното общество. Лириката му е психологически проникновена, асоциациите са богато нюансирани. Поетът улавя скритите и тънки движения на душата, проследява ги в сложното им и многостранно проявление. Той откри във вътрешния мир на човека нови теми, в психологията — нови струни, които обогатяват знанието ни за интимната същност на човека. Откри ги не толкова в пряк тематичен план, колкото откъм един нов аспект, непознат дотогава в българската поезия.

Но в границите на литературното течение, начертано от П. П. Славейков, Дебелянов набелязва нова тенденция, внася нов характерен момент. Той е най-социалният поет в това реалистично течение, макар по отношение на Ботев и Вазов социалността му да е твърде приглушена. В неговото творчество най-релефно се оглежда съдбата на хората в буржоазното общество от онова време. Както показа конкретният анализ, в елегиите му по своеобразен начин се преплитат мотивите на личните преживявания с мотива за човешката съдба. В личната нерадост се оглежда участта на милионите „скръбни и нещастни“ — разкривайки психологията на личността, той напипва и онези нишки, които я свързват с колектива. Това, разбира се, става не винаги по един и същ начин.

В едни от елегиите си Дебелянов разкрива предимно своята индивидуална съдба, онова, което характеризира отделната личност, с нейните любовни несполуки и рано прекършено детство, несретнически неволи и жалби по младост. Той се самозатваря в своя личен свят, вглъбява се в проблемите на собствената си съдба и търси там знаковете, които ще му открият орисаните пътеки. Социалните връзки, социалните позиции са оттласнати на заден план, за да изпъкне напред личнозадушевното, онова, което характеризира човека като абсолютна величина, извисена над конкретните условия и исторически граници. Разбира се, това е само на пръв поглед. По-внимателният идеен анализ показва, че социалното и конкретно-историческото битие хвърля сянката си дори и върху най-чисто интимните мотиви. Все пак обаче акцентът тук пада върху човешко-индивидуалното.

В други елегии на Дебелянов акцентът пада върху интимно-_социалното_. И тези му произведения не са с подчертана обществена тематика, и в тях чувствата са изразени интимно-изповедно. Но връзката на поета с обществото е по-осезаема, вижда се, че личната му съдба е социално обусловена. Това особено личи в мотива за самотата, в бунта срещу „тълпата“, в неговите „скрити вопли“.

Между тези две тенденции в поезията на Дебелянов не съществува рязка и принципиална граница. Ако в първата интимното чувство винаги подсказва за връзка с обществените условия, то при втората социалното чувство е винаги и дълбоко лично, интимно. Двете тенденции — социалната и интимно-личната — се преливат, вървят ръка за ръка. Неговата елегия не е социално-гражданска, както елегията на Ботев и Вазов, Ст. Михайловски и Яворов (I период). Нещо повече, тя не се насочва пряко и открито към социалната съдба на самия лирически герой, не поставя като главна идейно-художествена задача социалната критика и болка, с една дума тя не е социалнотенденциозна. Обаче тя не е и тясно лична, камерна, откъсната от живота с неговите социални противоречия. Сравнете Дебеляновите елегии със символистическите елегии на Ем. Попдимитров „Ирен“ или „Върби“ и ще откриете принципиалната разлика между тях. Дебеляновата поезия би могло да се определи като интимно-социална, един термин може би непривичен, но който приблизително обхваща особеностите й или още по-точно е да се каже, че тя е поезия, в която социалните теми намират интимно третиране. Личното у него е неделимо свързано със социалното, а социалното е станало интимно чувство и мисъл. Дебелянов сплете органически социалното с интимното и в стиховете му лично-интимното зазвуча със социален патос, а социалното — с интимна задушевност. И това определя не само своеобразния облик на неговата лирика, но и оригиналния й принос в българската литература.

Социалната струя в лириката на Дебелянов не е на повърхността, не е толкова в темата, в проблемите и образите. Тя е скрита зад личните мотиви и настроения, тя е в природата на личната трагедия — едно подводно течение, едно загатване, което не се внушава тенденциозно на читателя, но което е несъмнено и осезаемо.

Дебелянов не е буревестник, понесъл се над кипящото море. На недъзите в обществото той не противопоставя активната си воля, а само огорчението си, артистичната си индивидуалистическа гордост, самочувствието във висотата на идеалите, които носи в себе си. Недоволството си Дебелянов излива в тиха печал, протест изразява под сурдинка. Определението „под сурдинка“, с която озаглавява цикъла стихотворения за нерадостната си участ, най-точно характеризира особеностите на социалната му насоченост.

Бележки

[1] Гео Милев, In memoriam Димчо Дебелянов, сп. „Везни“, 1919, г. I, кн. 2. с. 3.

[2] Три писма, Юбилеен лист „Димчо Дебелянов“, 1946 г.

[3] Гео Милев, In memoriam Димчо Дебелянов, сп. „Везни“ 1919, г. I, кн. 2, с. 3.

[4] Георги Марков, Седем неизвестни писма на Дебелянов до Гео Милев, сп. „Септември“, 1956, кн. 10, с. 183.

[5] М. Григорова Дебелянова, Димчо Дебелянов, 1956. с. 89.

[6] Димчо Дебелянов, Писмо от село, в. „Камбана“, бр. 1541 от 6 май 1912 г. Вж. също Г. Марков, Димчо Дебелянов в три статии, сп. „Литературна мисъл“, 1960, кн. 5. „tour d’ivoir“ — кула от слонова кост.