Георги Марков
Димчо Дебелянов (3)

Зряла поезия — елегии

Да тъгуваш по скрити,

неизгрели слънца,

сам понесъл тъгите

на мильони сърца.

 

Ах, моят труд бе труд безцелен

и блян безплоден — моят блян!

В ранната лирика на Дебелянов намираме няколко истински поетически бисера, които издават необикновената сила на неговия поетически талант. Силата на тези стихове е в тяхната романтичност и възвишеност, в искреността и неудържимостта на преживяването. Но те все още остават в границите на едно младежко творчество, което не само че не се е извисило до върховете на художественото майсторство и до самобитен стил, но е лишено и от по-дълбока жизнена мъдрост. Царството на ранната Дебелянова лирика е импресията, поетическият миг. Зад интимното чувство ние долавяме неговата жизнена драма, обаче стиховете са бедни откъм психологически проникновения и по-сложна проблематика. Ето защо тия стихотворения, колкото и понякога да са завладяващи с лирическия си патос, не са много дълбоки по мисъл, идея и художествено обобщение. Не е чудно, че Дебелянов се налага като голям поет преди всичко с творбите, писани след 1910 г., макар ранните да представляват две трети от цялото му наследство. Творчеството, което създава след тази условно приета година, е вече нов етап в неговото художествено развитие.

Чертите на творческата зрелост естествено откриваме не само в майсторското използуване на поетическите средства (език, стих, композиция, интонация), а в цялостната вътрешна форма. Сега поетът умее по новому да изгради художествения образ — силен, съвършен и неповторим. От външно-импресионистичното описание той преминава към синтетично-експресивното пресъздаване на картината на живота, за да внуши душевното състояние на лирическия герой.

Творческата зрелост засяга дълбоко и поетическите средства, и цялостната структура на художествения образ, психологическото проникване и значимостта на жизненото съдържание. В основата на стиховете му лягат не моментни, макар и силни настроения, а реални и значими човешки конфликти, характерни страни на човешката психология. Тъкмо умението му да разкрие в ярка и съвършена поетическа форма такива трайни, общовалидни и важни черти в човешката психология и във взаимоотношенията говори за неговата творческа зрелост.

Но реалната човешка личност е винаги социална личност, свързана чрез хиляди нишки с обществото и духа на времето. Вниквайки в най-характерното, в най-същественото за психологията на своята личност и на своето поколение, Дебелянов открива там само скръб, нерадост и недоволство. Истината за тогавашното общество е невесела, тя разочарова всеки, който я осъзнае. И колкото по-дълбок, по-проникновен към живота става поетът, толкова по-силно заживява той със скръбта, толкова по-широко мъката навлиза и в творчеството му. Ето защо творческата зрелост на Дебелянов намери своето въплъщение в елегията. Тя не е нещо външно, подражателно или случайно у него, тя е дълбоко изстрадана. Елегията бележи нов, по-висок етап в художественото развитие на поета. Оттук нататък, колкото и да е условно деленето на идейно-творческото развитие на Дебелянов, можем да говорим за етап на творческа зрелост, която се характеризира с пълното доминиране на елегичния жанр.

* * *

Не всички произведения от зрелия етап на Дебелянов могат да се определят като елегии в тясно жанров смисъл. В жанрово отношение елегия е онова произведение, което изразява скръб, породена от съзнанието за несъответствието между идеал и действителност, от крушението на мечтите, от излъгани надежди, погубено щастие и т.н. Тъжното чувство не е абстрактно, то извира от напълно конкретен конфликт и се свързва непосредствено с художествената идея на творбата. Дебеляновата поезия предлага класически образци на елегията като литературен вид: „Скрити вопли“, „Пловдив“, „Аз искам да те помня все така“, „Под сурдинка“. Ето в този жанров смисъл не всички стихотворения са елегии, например „Сонет“, „Самотници“, „Гора“.

Но обърнете внимание на емоционалното съдържание на последните стихотворения! Не са ли в последна сметка те също така оцветени от скръбта? Тъжните чувства в тях не оттласват ли назад по-ведрите настроения, макар конкретната идея да има друга насоченост? Нима „Гора“ не говори за болката на човека, който е отблъснат от суетата и дребнавостта на живота и носен от романтичната мечта, търси някакъв друг свят на щастие и покой? Нима „Самотници“ не разкрива трагедията на поета, който страда самотен в гмежа на „силний град“? Не е ли дори „Легенда за разблудната царкиня“ (която в жанрово отношение има съвсем други черти) едно дълбоко елегично произведение за романтичната и чиста душа, чиито високи пориви погиват? С много малки и несъществени изключения в основата на зрялото творчество на Дебелянов стои съзнанието за противоречието между реалност и мечта, скръбта, породена от неосъществени блянове. Това именно определя тъжния характер на неговата лирика, придава на стиховете му смисъл и дълбочина, обуславя общоелегичния характер на цялата му лирика дори и там, където не може да се говори за елегии във формално жанрово отношение.

Буржоазната критика търсеше корените на Дебеляновата елегия в мистичната прокълнатост на поета. В същност те са в жизнената му драма. Целият живот на поета е изплетен от несрети, тревоги и разочарования. Съзнанието за неблагополучно устроен личен живот, за унижено човешко достойнство и убита младост угнетява душата му, навежда го на тъжни размисли и изживявания. И това депресирано състояние е непреходно. Нерадостната участ на Дебелянов не е само жизнен материал за поетическо пресъздаване, тя предопределя в значителна степен емоционалността, насочеността на неговото творчество. Творец, който болезнено изживява нерадостната си лична съдба, несъмнено ще гледа на действителността през призмата на меланхолията и скръбта.

Елегичният характер на Дебеляновата поезия обаче има още един източник, който е и основният: това е позицията му към заобикалящата го социална действителност. Към нея той има отрицателно-критично отношение. Дебелянов не приема буржоазното общество. Той вижда там да царува търгашеството и пошлостта, кариеризмът и нищетата. „Аз усещам — пише той в писмо до Н. Лилиев — безумното ликуване на лъжата, заследила ме невидима от часа на моето проглеждане в нейния свят.“ В същото писмо Дебелянов говори за „великата пустота“, която го е изпълнила цял и която е „отражение на оная велика пустота, която се шири във всяка улица на нашия, българския живот — в литературния, в политическия и във всички други“. Поетът не намира опора за своите духовни и социални домогвания. В писмата си той говори ту за „тази малка зла София“, в която ще се измре от скука, ту за многото „безобразни реалности“ на село. В обществото не намира голям и светъл идеал, а само дребни боричкания и користолюбиви сметчици. Такова общество го потиска. Той чувствува, че се изхабява като човек. С чистото си и непокварено сърце той не може да проумее грозотата на буржоазния свят и понякога се пита дали това е наистина животът и как може той да бъде толкова безсмислен и безчовечен. Социалната действителност тегне с убийствена тежест върху му, довежда го до отчаяние и остри депресии, поставя под съмнение смисъла на битието. И когато пише за безпросветната скука, що го разяжда, когато с отчаяни вопли заявява, че му е омръзнало да живее, причината за подобни настроения трябва да търсим не в „прокълнатостта“ на самата му личност, а в онези обществени условия, всред които живее. „Ще измрем от скука в София, дявол да го вземе! Много подли времена! Аз чакам със стиснати от нетърпение зъби и юмруци настъпването на велики събития по нашенско. Омръзна ми всичко, особено сам на себе си много омръзнах. Не ми се ни гледа, ни слуша, ни мисли, ни желае, ни люби, ни мрази, понякога не ми се диша, особено като си помисля понякога, че за 28 години аз съм издишал въздух, който би могъл да върти всички ветрени мелници на света — за една величайша нелепост.“

„Много подли времена!“ — с едно изречение само Дебелянов изразява пределно ясно и причината за собствената си трагедия, и нейната социална обусловеност, и ненавистта си към съществуващата социална уредба.

Дебелянов като птичка в кафез бие криле, търси пред себе си светла пролука. Понякога го завладяват неясни предчувствия и желания за някакво чудо, което ще доведе до поврат и ще създаде условия за пълнокръвен живот и за радостно творчество. „Но заедно с упадъка — пише пак до Н. Лилиев — ми се увеличава и вярата в някакво чудо в бъднините, разцвет на сили, които само временно са били спрени.“ Обаче в какво се състои това „чудо“, откъде и как ще дойде то — за него е съвсем неизвестно. Вярата му в „чудото“ е повече романтична мечта, залъгваща илюзия, отколкото израз на конкретни съображения и увереност. Затова след горните редове той прибавя неувереното „Кой знае!“ — думи, пълни с нерадостно съмнение в бъдещето. Животът си тече по старите коловози, смазва поета, убива всяка илюзия. Неразрешимите противоречия на обществото разкъсват душата му. Дебелянов се уплита в сложните противоречия на своето време — без да може да ги отмине, безсилен и да ги разреши. Напразно се оплаква той на Лилиев, че тези въпроси са „за другите най-лесно разрешими“, а за тях — „страшни като смърт“. Това са проклетите въпроси на епохата, на безнадеждно загнилото буржоазно общество. Трагедията на Дебелянов е там, че той има остро социално чувство, „невероятна съвест“, за да усети в цялата сила противоречията на капитализма, но му липсва здрав материалистически светоглед, за да види ясно корените на противоречията, да се ориентира вярно в обществените отношения, да прозре в перспективата на историческото развитие.

Р. Д. Подвързачова, като отбелязва в спомените си жизнерадостта на Дебелянов, предупреждава читателите да не си съставят впечатление за личността му по неговите елегии: „Той беше, повтарям, много жизнерадостен, смееше се много, просто се заливаше от смях; и пееше много. Това трябва да знаят онези, които, като четат най-хубавите елегии в нашата поезия, си съставят за автора им по-друга представа.“^[1]

Че Дебелянов е бил жизнелюбива натура, е известно от многобройните спомени на неговите близки. Но онова, което е в живеца на светогледа, което е ядрото в социалната му поезия, никак не е светло, нито радостно. Там се е свила социалната скръб и нейните отровни сокове просмукват душата и поезията му.

От съзнанието за несъвършенството на живота, от една страна, и безсилието да премахне това несъвършенство, от друга, извират и тежките чувства, които потискат Дебелянов. Елегичното чувство не е преходно преживяване, емоционален пълнеж на отделни стихотворения, а всеобхващащо настроение в зрялото му творчество. Когато анализираме елегията на Дебелянов, трябва да имаме пред вид не само конкретната художествена идея на отделната творба, обсега на темата, а и по-общите и скрити подтици на неговата скръб. Без този широк поглед не всякога можем да разберем емоционалния строй, понижената интонация, миньорно обагрения колорит и обективния смисъл на образите. Навсякъде се разлива вълната на скръбта, избликнала из дълбините на една нерадостна участ, из противоречието между идеал и действителност.

„От ненавистта се ражда печал, а когато ненавистта е много голяма, тя предизвиква гняв“ — казва Спиноза. Излишно е да се претегля дали ненавистта на Дебелянов към заобикалящата го действителност е „много голяма“ или не много голяма. Ясно е, че ако, от една страна, той не приема съществуващата уредба, то, от друга, не избухва в гняв против нея, чувствува се победен, безсилен да я измени. Това определя понижените, потиснати настроения в неговите елегии. На колко места само говори той за своята победеност, за своето безсилие! Такова самочувствие ще доловим почти във всичките му елегии, най-ясно в „Победен“, „Молитва“, „В тъмница“.

И все пак, ако стихотворението „В тъмница“ донякъде изразява поне желание за активност, в повечето случаи подобна воля напълно липсва. „Слаби, горестни, безнадеждни“ — ето как характеризира своите „събратя“ Дебелянов в „Миг“. Те чувствуват, те съзнават, те не приемат злото в заобикалящата ги действителност и преживяванията им се изливат в приглушени вопли. Ала по-далече техният протест не отива. Слабостта на лирическия герой лишава стиховете на Дебелянов от оптимизъм. Не ще срещнем в елегиите му онези самоуверени изблици на мощ, които са характерни за не малко ранни творби. У него няма и вътрешна приповдигнатост, която е толкова характерна за Ботевата „Елегия“. Елегиите на Дебелянов не са мажорни, а миньорни.

Понякога чувството за победеност довежда лирическия герой до песимизъм, до безверие, както е в символистическите произведения. Обаче по начало в Дебеляновите елегии откриваме силно жизнелюбие, любов към живота и хората, морална устойчивост. И в най-тежките психически депресии той не загубва благородство и нравствена чистота. С каква искрена топлота и колко неподправено звучи молбата му за опора срещу злата сила в живота! Той чувствува, че мъката и безсилието могат да го погубят и да го накарат да прокълне живота, но волята му поне себе си да запази нравствено чист е изключително силна. Неговата етичност го спасява от черногледство и от душевна отпуснатост:

Сложи ръка на моите устни,

когато, морна да блуждае,

крила душата ми отпусне

и безутешно възроптае;

сложи ръка и запази ме!

Да не надвие скръб безмерна,

и в гняв, и в горест твойто име

с похулни думи да зачерна!

Изостреното социално чувство, което Дебелянов носи в себе си, го изправя срещу злото. Но понеже той не е борец по темперамент, нито революционер по убеждения, то отрицателното му отношение към действителността не преминава в бунтарски патос или в жигосващо изобличение, а се трансформира в тиха тъга.

Но колкото и обществено приглушени да са, при светогледа и темперамента, които са му присъщи, и при тогавашните обществени условия, оформили идейните и естетическите му позиции, тези елегии са своеобразна форма на протест срещу буржоазната действителност, отражение на социалните конфликти на епохата.

Дебелянов е поет съзерцателен и самовглъбен. Той е същински романтик в мечтите си, но и не по-малко трезвен реалист в преценката на действителността. Той не е скептик, нито черногледец. Той обича хубавото и доброто. И както песимистичните му настроения са външни и повърхностни, така и романтичните видения са мигновени. Оттук се ражда неговата драма: постоянно да се носи на крилете на мечтата и никога да не е удовлетворен в стремленията си. Така елегичното чувство е пълно, всеобхватно и постоянно, а елегиите се свързват с основни страни на личността му, на неговия идеен и духовен свят.

Може би тъкмо поради това в елегиите на Дебелянов не ще открием богатство от теми и „сюжети“. Основната проблема в тях е проблемата за съдбата на личността в обществото, проблемата за човешкото щастие. Цялото му зряло творчество е непрекъсната вариация на тази главна тема. В стиховете си той я разкрива в един или друг аспект, по-остро или по-приглушено, но никога не излиза извън сферата на терзаещото го противоречие между блян и действителност. Отделните произведения се допират по теми, идеи, настроения, взаимосвързват се в едно цяло и без да съществува помежду им открита сюжетна връзка, те очертават контурите на своеобразна лирическа поема — поема за мечтите и покрусите на едно страдащо благородно сърце. Емоционалната биография на това сърце се разкрива в няколко характерни насоки, които набелязват мотивите в Дебеляновите елегии.

* * *

Когато се говори за творческата зрелост на Дебелянов, не трябва да се забравя, че при него, както е впрочем при всички големи лирически таланти, тя настъпва твърде рано. Той е млад и съвсем естествено любовта продължава да заема не последно място в живота му, в мислите и чувствата му. Любовните мотиви преминават и в елегиите му, свързвайки ранния със зрелия етап от развитието му. Но тъкмо сравнението между мястото, ролята и особеностите на любовния мотив в ранната и зрялата му поезия подсказва отчетливо за измененията, станали в емоционалността, виждането и естетическите позиции на поета, за онова ново, което си е пробило път в стиховете му. Преди всичко интересен е фактът, че макар в живота му любовта да продължава да заема сравнително голямо, а може би още по-голямо място, в поезията му тя се превръща във второстепенен и слабо развит мотив. Докато в ранното творчество ще намерим поне две-три десетки стихотворения, посветени на любимата, сега в цялото му зряло творчество те са само четири: „Ти смътно се мяркаш“, „Аз искам да те помня все така“, „Жертвоприношение“ и „Сонет“. Към тях можем да прибавим в известен смисъл и „Легенда за разблудната царкиня“. Не подсказва ли само този факт за едно по-ново и по-зряло творческо съзнание, което търси за поетическата лира социално по-значими „сюжети“ и мотиви? Разбира се, в тия няколко стихотворения много по-дълбоко е разкрито любовното преживяване, отколкото в ранните.

Емоционално жизненото съдържание в тях се отличава с някои нови черти, характерни за зрялото творчество на Дебелянов. Чувствата са много по-устойчиви и изкристализирали. И най-характерното, любовното чувство е почти винаги свързано със скръб, любовният мотив е елегичен. Дори и когато лирическият герой е лелеян от бляна към любимата, когато е въодушевен от предвкусвана радост, той не може да се освободи от гнетящите го предчувствия и настроения. Едно от най-жизнерадостните му стихотворения в зрялата поезия, „Сонет“, което никак не може да бъде отнесено жанрово към елегиите, красноречиво илюстрира тази особеност на по-късната любовна лирика. „Сонет“ е преди всичко химн на любовта, апотеоз на любимата в духа на Д. Бояджиевото стихотворение „С дълбока нежност“. В него отново и с голяма сила затрептяват вярата и преклонението пред любимата. Любовта се утвърждава като някакъв светъл и примамващ маяк, който хвърля чистата си светлина в душата, за да я успокои и възвиси, за да й вдъхне радост и упование. Но тъкмо на този светъл фон по-рязко изпъкват тъмните сенки на неотстъпно следващата скръб. Неусетно с любовното чувство се промъква и съзнанието за човешката нерадостна участ. Наред с призивите към любимата за щастие, наред с реторично изявеното желание за любовно упоение се изправя и „скръбта на тъмна орисия“, която потиска лирическия герой, и той гасне самотен и в неволя губи „свойте златни дни“. Не винаги скръбното чувство произтича от подобен „страничен“ източник, в много случаи то е непосредствено свързано с любовния конфликт. Но социалните настроения несъмнено хвърлят своя тъмен отблясък и върху любовното чувство, особено като се потърсят причините за неговия доминиращ трагически оттенък.

Със своето благородство, възвишеност и чиста духовност Дебеляновата любовна елегия продължава поетическата традиция на Вазов, П. П. Славейков, Яворов, Д. Бояджиев. Той не се поддаде на еротично-любовната мода. Дори когато засяга някои еротично-чувствени мотиви като в „Жертвоприношение“, той извисява преживяването в сферата на естествената праезическа етика. Не само в ранните романтически произведения, но и по-късно любимата за поета е осветена с ореола на чисто духовни стремления. Но Дебелянов продължава традицията в любовната лирика по свой начин. Интересът към света на любовта, характерът на взаимоотношенията носят някои качествени отлики в сравнение с творчеството на Вазов или П. П. Славейков. У последните ще забележим интерес предимно към ясните взаимоотношения, към естественото и сравнително „елементарно“ чувство. С всичките си катаклизми любовта у тях е проста и ясна както в своите подбуди, така и в своето развитие, а любовната мъка почти никога не довежда до остри психологически депресии. Любовта в Дебеляновите елегии е от по-друг тип, сродна преди всичко на Яворовата (II период). Наистина тя не е така „демонична“ и странна, но все пак любовните отношения са извънредно усложнени, необичайни, изживяванията са крайно изострени. Поетът разкрива онези причудливи понякога увлечения на човешкото сърце, при които рационалните подбуди са заглушени, остават скрити и изключени, за да изпъкне на преден план само чувството — стихийно, всепоглъщащо и като че ли несъзнателно. Любовните преживявания често са неясни и непонятни, причините и следствията — нелогични, разбира се, от гледище на формалната логика. Стихийното увлечение по любимата жена сякаш хипнотизира лирическия герой, тегли го неудържимо след себе си, хвърля го в бездните на любовните томления и мъки. В „мъглите вечерни“ са го примамили властно „две черни пера“ и той тръпне безутешно подир тях, без да пита защо и накъде го водят те. Поетът не казва нищо конкретно за своята любима, нито за взаимоотношенията си с нея, „сюжетният“ елемент напълно липсва. Тя смътно се мярка из „морната памет“

като бродница сънна

в бездънна гора

и от нейния образ в паметта неизличимо са се врязали само хипнотизиращите „две черни пера“.

Любовното томление се изостря докрай. Мисълта за неосъществената любов хвърля лирическия герой в дълбоко страдание, скръбното чувство завладява всецяло съществуванието му. Споменът за любимата се е врязал болезнено в сърцето и то, безпомощно и поразено, тръпне по тези две черни пера. И напълно естествено незадоволеността на буйно пламналото увлечение довежда до мрачно съкрушение. Хоризонтите се затварят за лирическия герой, ден и нощ той не може да се освободи от натрапчивия образ на дамата с двете черни пера, нито от скръбта по несподелената любов:

Нощта ме разлюби,

денят отминава,

ни радост донесъл,

ни весел привет.

Но скръбта не се затваря само в ограничените рамки на любовната несполука. Тя отива по-далече, засяга най-дълбоко преживяванията на лирическия герой, превръща се в трагическо страдание. От съзерцателно-скръбни стиховете стават реторично-изповедни, за да прокънтят като несдържим стон за един съкрушен живот:

И ето погребал

в тъга непобедна

надежди и младост

в безрадостен склеп —

аз гасна, аз гасна

с утеха последна —

на спомена в здрача

и плача за теб.

Любовната скръб прераства в дълбоко страдание, елегията — в трагедия. Всичко това показва колко изострени и неудържими са чувствата. Поетическата декларация несъмнено е свързана с любовното преживяване. И все пак, като четете елегията „Ти смътно се мяркаш из морната памет“, особено цитираните по-горе финални стихове, не ви ли се струва, че загатнатите любовни отношения не водят до такива сърцераздирателни вопли и крайни изводи за битието? В основата на това стихотворение не стои същинска любовна трагедия. Поетът не само неясно говори за любовта и любимата си, която „смътно се мярка“ като бродница сънна и стои някак отдалечена от лирическия герой, но и самият тон на стихотворението, онази малко игрива и пародийна интонация, която прилича на лирично-иронично капричио, подсказва за нетрагичността на конфликта. Ако отидем по-далече в анализа, ще доловим, че любовта носи белезите на бохемските увлечения — силни, стихийни, но не много дълбоки, — на онази „любов от пръв поглед“, която е колкото покоряваща, толкова и непостоянна и неоснователна за сериозни трагедии. Тя пламва бързо, разгаря се буйно и угасва скоро.

Но кое тогава тласка поета да декларира тъй патетично залеза на своите дни? Очевидно причината не е само и дори не е толкова в любовната скръб, а в нещо по-друго, по-реално, сериозно и важно. Вгледаме ли се внимателно в стиховете, ще забележим, че в тях се преплитат два различни момента: чувството за любовна несполука и съзнанието за нерадостна участ. Лирическият герой е погребал „в тъга непобедна“ (тази тъга не се отнася за любовта му, а за битието му!) надежди и младост и гасне безвъзвратно личността му. В тази своя нерадост той дири надежда в любовта, но тя не му донася щастие и той плаче със сълзи за загубената последна утеха. И тук откриваме познатото от ранната му лирика разбиране на любовта — тя да бъде заслон и утеха. Но тя не само не му помага, а напротив, засилва скърбите му. Ето защо, макар самият любовен конфликт да не е толкова трагичен, финалните стихове в елегията „Ти смътно се мяркаш“ непосредствено произтичат от цялостното преживяване. Любовното скръбно чувство е засилено многократно от съзнанието за социалната нерадост и любовната елегия зазвучава с трагически патос. Подобно сплитане между две различни чувства, два различни момента в психологията срещаме и в „Сонет“, и то още по-ясно, защото там любовното чувство е светло и радостно, а мрачна е мисълта, че „в нерадост самотен гасна“.

Това още не означава, че в зрялата Дебелянова лирика чисто любовното чувство не намира място, че то винаги се съпровожда със странични, социални преживявания. Напротив, любовта получава много по-дълбоко тълкуване, само че в нейните съдбоносни моменти. Любовта у зрелия Дебелянов почти винаги е безнадеждна и трагична. Причината е в общия му поглед за живота, който е бил твърде невесел. Това именно го тласка в поетическите вживявания да се увлича предимно от онези страни в човешките взаимоотношения, които са обагрени с мрачни краски.

Своя завършен и класически вид любовната елегия на Дебелянов намира в „Аз искам да те помня все така“, където всякакви чужди на любовта елементи са отстранени. Това стихотворение е чисто любовна елегия. В него любов и трагедия са неразривно сплетени. Трагичното извира дори не само от художествената идея, то е в цялостното светоусещане, във всяка клетка на художествения образ. Тук е възпята една велика любов и една жестока човешка съдба. С каква експресивност поетът рисува картината на потъналия в мътен дим град, на фона на който се разиграва трагедията! Сякаш и природата заживява с драмата на влюбените, с конвулсивния ритъм на техните сърца тръпне и градът, и небесата, и хълмът. Заедно с развитието на емоционалното напрежение се изменя и състоянието на пейзажа, защото той е одухотворен, пропит изцяло с чувствата на лирическия герой. Ако в началото е сравнително спокоен, изпълнен с тръпката на очакването, то след воплите, след клетвите и безнадежността той става мрачен и потискащ, за да внуши усещането за нещо потресаващо и необхватно.

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежа прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

Образът на тази трагична нощ, която наистина все по-страшно пада над обичащите се, мрежата, с която прилепите ги уплитат, тъй органически са се слели с емоционалното съдържание, че пейзажът се превръща в символ — символ на мрака, който ляга върху техния живот, на безизходицата, в която ги заключва съдбата.

Откъде се ражда трагичното чувство, какво стои в основата на трагичния конфликт? В „Аз искам да те помня все така“ може би най-отчетливо се проявява посочената вече особеност на Дебеляновата елегия да предпочита необикновеното, изключителното, разтърсващото. Ако я сравним с ранните стихотворения, ще видим, че докато в тях мъката е предизвикана от безразличието на любимата, то сега трагичното се обуславя от сила, която стои извън човешките характери и взаимоотношения, от сила сляпа, мрачна и безжалостна. Самите отношения между лирическия герой и неговата любима са изпълнени с нежност, интимност и взаимно разбиране. Една голяма любов сгрява сърцата, непреодолим копнеж един към друг ги привлича, но зад уверенията, клетвите, призивите на любовта се изправя — страшна и ужасяваща — мисълта за неизбежната и съдбоносна раздяла. Молби и уверения, съмнения и заклинания стискат сърцата, а над всичко витае предчувствието, че това е последният проблясък на щастието. Нишката се прекъсва, за да остане само споменът — красив, силен и незабравим, ала неизказано мъчителен. Една сложна гама от чувства и отношения е уловил поетът с удивителна проницателност. Звучат тоновете и на надеждата, че „пролетта ни недосънуван сън не ще остане“, и на съзнанието за илюзорността на тази „утеха сетна“, защото „в свойта вяра сам не вярвам аз“, и молбата за прощален „верен и печален“ поглед в часа на съдбоносната раздяла, и най-после оня удивително тънко доловен момент за утехата, че след неизбежната и примирена раздяла любовта става по-свидна и по-свята. Не са ли това горещите думи на влюбения, който сякаш в безпаметство пред одъра на умиращата любима изрича патетични думи, за да внуши своята огромна любов, да вдъхне надежда и увереност! Защото раздялата, която пресъздава Дебелянов, не е обикновена любовна раздяла, породила се от едно лично недоразумение или от изстинали вече чувства. Тя е раздяла съдбоносна, независеща от самите тях, раздяла против техните чувства, много по-страшна и безвъзвратна, раздялата, предизвикана от Смъртта. В една от първите редакции на стихотворението смъртта като причина за раздялата е посочена ясно:

И все по-тъмна пада нощ над нас,

незнайни стъпки глъхнат нейде в мрака,

утеха твоят взор от мене чака;

а в твойта ранна смърт тъй

                вярвам аз!

 

В последната редакция прякото назовавана на смъртта липсва, внушението е постигнато чрез подтекста и символа на нощта, но тя все така и дори още по-зловещо присъствува. Съзнанието, бих казал подсъзнанието, за смъртта обагря цялата емоционалност, цялата образност.

Елегията е посветена на Звънчето (учителката Мара Василева), любима на Дебелянов. Вл. Русалиев свързва възникването на стихотворението с оня момент от взаимоотношенията им, когато двамата се разделят, преди заминаването на девойката да учителствува в с. Козлодуй. Какъвто и да е бил поводът, несъмнено е, че елегията по своето идейно-емоционално съдържание далеч надхвърля рамките на един частен биографичен факт. „Аз искам да те помня все така“ е прощаване на поета с болната от туберкулоза любима, която си отива от живота. Тук витае сянката на смъртта, на безжалостната и неотвратима смърт. Мисълта за тази „раздяла“ разтърсва издъно душата на поета, изтръгва от лирата му мрачни и трагично-елегични звуци. Дебелянов е обичал искрено Звънчето, а и тя отвръщала със същата пламенност. Но той разбирал, че не може да я запази, не може да я изтръгне от жестоките лапи на смъртта. Тя е била обречена от коварната болест на неминуема гибел и това определя трагичния тон на чувствата в елегията.^[2]

Най-важното все пак не е в личните взаимоотношения между Дебелянов и М. Василева, макар те да са послужили за повод. Поетът написва стихотворение за човешката трагедия, за мрачната сила на смъртта, която грабва любимата, разрушава човешкото щастие. И затова дори когато читателят не вниква напълно в конкретната идея на творбата, той усеща нейния трагически смисъл.

Емоционално-естетическото внушение на тази Дебелянова елегия се подсилва и от яркия и пластичен образ на съкрушената любима. Дебелянов не е художник на човешки характери и на пластични визуални картини. Но в „Аз искам да те помня все така“ той е изваял забележителен и незабравим пластичен образ на жена, съкрушена от трагична раздяла. Тази конвулсивно стисната ръка, тази склонена скръбна глава, погледът, впит в тъмнината и неизвестността — колко неотразимо е показана трагедията в душата на героинята! Нейният образ се превръща в символ, който въплътява неимоверна скръб, стаена в мъжествена конвулсия, любов и безнадеждност, които зримо се възприемат:

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

 

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. —

Аз искам да те помня все така.

Но тъкмо когато сме изяснили художествената идея на творбата, изпъква въпрос, който ни хвърля в недоумение. Защо поетът иска да помни любимата си все така: бездомна, безнадеждна и унила, стихове, станали лайтмотив на елегията? Та нали между тях пламти голяма любов, нали той е изпълнен с най-нежни чувства към нея и сърцето му се разкъсва при мисълта за неминуемата й гибел?

Видният съветски поет Н. Асеев в интересната си книга „Зачем и кому нужна поезия?“, като се спира на разликата между обикновената формална логика и художествената логика, взема следния пример от „Полтава“ на А. С. Пушкин, в който се описва външността на Петър Първи:

        Его глаза

сияют. Лик его ужасен.

Движенья быстри. Он прекрасен.

И критикът пита: „Как логически да се обясни това противоречие: прекрасен, независимо, че е ужасен. Но именно в единството на това противопоставяне възниква грозният и вдъхновен образ на Петър.“ Развивайки по-нататък мисълта си за диалектиката на художественото мислене, Н. Асеев се спира на други стихове от Пушкин:

Зачем арапа своего

Младая любит Дездемона

Как месяц любит ночи мглу?

Затем, что ветру и орлу

И серцу девой нет закона.

Таков поэт…

„От какъв впрочем закон се отказва Пушкин в лицето на поета?“ — пита Н. Асеев и сам си отговаря: „Разбира се, от закона на формалната логика в полза на закона за единството на противоположностите. И вятърът, и орелът, и девойката постъпват въпреки логиката. Такъв е поетът. Такъв е и поетът, който се подчинява единствено на закона на всесъществуващото, законът на развитието, законът на прехода на едно качество в друго, закона на поезията.“^[3]

На същия този закон, а не на формалната логика, се подчинява и Дебелянов. Стиховете му не могат да бъдат обяснени формално логически, но те имат своята „логика“, подчиняват се на законите на художественото творчество. Дебелянов не е само любещ, съкрушен от раздялата, той е и художник. Като човек той е потресен от загубата на любимата — и страда трагически. Но същевременно той съзерцава като поет едно чудно видение: образът на любимата излъчва обайваща топлота, трогателност и красота, той крие в себе си особен естетически смисъл, който художникът открива. И тази красота го омагьосва. Образът на безнадеждната, скръбна и предана любима, с която трябва да се раздели по силата на неумолимата съдба, не може никога да бъде забравен, особено в такъв трагичен, но красив и възвишен миг.

* * *

Често пъти елегичният мотив за любовта у Дебелянов се преплита с мисълта за неизживяната младост. Своя „Сонет“ той завършва с такива стихове:

О, хубаво дете, дете безгрешно,

виж, вече май отлита навсегда,

а розата увяхва безутешно.

Не идат ли горните стихове да подскажат за още една струя, която подхранва елегията на Дебелянов? Не се ли свързва любовната мъка с мисълта за безвъзвратно отлитащите дни, след които не остава трайна диря? Да, скърбите у Дебелянов често произтичат от съзнанието за „живота неживян“. Но този мотив не бива да се свързва единствено с незадоволеността на любовния порив. По начало той има по-сериозно жизнено-психологическо и идейно съдържание.

Сякаш злата орисница е наказала поета всичко онова, което е смятал за свой кумир, да се оказва или неосъществимо, илюзорно, или твърде дребно. „Едно време вярвах в стихотворството — изповядва той в писмо до Н. Лилиев. — Просторът, който би се разкрил пред мене, когато изляза на свят, мислех тогава, ще ме опияни и ще ми даде нова мощ за нови устреми.

Това мина. Нужно ли е да повтарям, сега аз считам това за детински дребнава мечта и даже да бих станал всесветска знаменитост — говоря за търсенето на слава — не бих бил задоволен. След това аз повярвах във всеизцелителната сила на любовта. То минава, ако не е минало вече. Виждам сега, че аз много съм очаквал, затова дочаканото ме разочарова.“ Към тия неудачи биха могли да се прибавят и още много други. Той мечтае да следва в Университета литература, а е лишен от средства, издържа конкурса за държавна стипендия за чужбина, но до него не стига ред, иска да хвърли всичките си сили в поезията, а е принуден да върши затъпяваща чиновническа работа. И чудно ли е тогава, че този млад човек непрекъснато говори за своята неудовлетвореност от живота, че едва 23-годишен ще пише в писмо до приятеля си: „И се влача, без смисъл да живея, но и без сила да затворя прозорците, които гледат живота.“ В тия думи несъмнено има и поза, и чужди внушения (сам той подсказва за тях, като добавя в скоби, че ги е срещал у Charles Cuèrin). Но колкото и пресилено да звучат, понеже са изказани от твърде млад човек, те крият и голяма доза истина. Защото не бива да забравяме, че този млад човек има високи изисквания към света и към себе си. Той иска да получи непосредната радост в нейната извисеност и пълнота. При това независимо от известно съзнание за собствена вина причините са предимно в социалните условия. Най-после въпросът не е във възрастта, а в самочувствието на човека. „Може би — пише Л. Стоянов — неговата лична съдба не би била тъй мрачна, ако той не носеше едно голямо сърце и една неподкупна съвест.“ Неговият висок идеал се сблъсква с действителността и не намира там опора.

Дебелянов е оставил покъртителен поетически документ за оня трагически момент, когато за пръв път разбира тежката орисия на своята личност. Това е стихотворението „Пловдив“. С изключителна мрачна сила звучи в него мотивът за откраднатото детство и рано прекършената младост. Няма в сонета нищо светло, което да сгрее и обнадежди душата. В красивия и многолюден тракийски град юношата е преживял тежки дни, преглътнал е много „сълзи спотаени“ и най-важното, тук е почувствувал с цялото си сърце колко напразни са химерите за по-високи радости в живота:

Тук първи път чух възглас: — Престани

да вярваш и да дириш — забранен е

на любовта плодът — и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

Трагичното иде не толкова от това, че на юношата са били забранени плодовете на любовта, а от нещо друго, нещо много по-съществено и основно: В Пловдив за пръв път е убита вярата му в хубавото, за пръв път достига до съзнанието прокобната истина, че мечтите навек ще бъдат пленници на злата орисия. И сега, когато си спомня тези тежки мигове, когато разбира колко вярна се оказва прокобата, той с по-голяма сила изживява нерадостната си участ. Пловдив се превръща в мрачен символ на всичко онова, което говори за безизходицата в собствения му живот. Там се е надвесила над него злата орисница, за да го прокълне и да му предрече нещастия и страдания, които ще следват неразлъчно пътя му. Ето защо чувствата и асоциациите, които извиква в него Пловдив, са толкова угнетяващи и болезнени. Няма в този сонет тихите и меланхолични тонове на резигнацията, няма светъл лъч, който да омекоти мрачината. Страданието придобива толкова хиперболични размери, щото сам поетът е ужасен от своя спомен. Започнал с приглушени стихове-възклицания, в последните строфи сонетът зазвучава мрачно-тържествено, мелодията се разгъва бавно и епично-баладично, като че се разказва за някоя далечна и невероятна жестока съдба. Алитерациите на тъмните звукове тревожно кънтят като тежка църковна камбана, за да възвестят за едно непомерно страдание и да внушат на читателя една безизходна мъка:

И днес аз бродя в тоя скръбен град —

едничък дом на мойта скръб бездомна —

аз бродя за утехата нерад —

 

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

„Пловдив“ е една от най-драматичните и трагични елегии на Дебелянов. Сонетът се издига като мрачен надгробен обелиск, под който лежат заровени светлите мечти на детските години и който показва водораздела между щастливо ранно детство и скръбно настояще. По сила и внушителност напомня друго едно скръбно стихотворение за някогашни ясни дни и мрачно настояще, напомня „Великден“ на П. К. Яворов.

Разбрал твърде отрано, че мечтите му не само са излъгани, но и че няма надежда те някога да бъдат осъществени, поетът често се поддава на тъжни размисли и на мрачни настроения за живота. Затова и мотивът за покрусената младост се появява още в ранната му лирика, заема после централно място в елегиите и прозвучава дори в последното му стихотворение „Сиротна песен“. Ще го открием още в „Черна песен“, в което Дебелянов, след като разкрива разноликостта на своята „нестройна душа“, се връща към мисълта за личната си съдба. Той вижда как несетно изтичат дните и от него се изтръгва меланхоличен стон за безвъзвратния ход на часовете:

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян.

По-късно този мотив се откроява много по-определено и по-пълно. Поетът дочува тихата жал на „слънце невидели слънчогледи“ и като тях скърби за покрусените мечти; хвърля поглед към своя извървян живот и вижда как

неутолен и блед пред мене

въстава моя минал ден,

или дълбоко в душата му звъни меланхоличният стих на Верлен, който пита настойчиво: „dis qu’as-tu fais de ta jeunesse!“ — „кажи какво направи със свойта младост?“

Стиховете, в които се разкрива рано прекършената младост и безплодността на бляновете, очертават тъжната повест на неудовлетворен лирически герой. В елегиите на Дебелянов се набелязва интересен и характерен мотив — мотивът за несретата. Самият поет, който съзнава своята несрета, обича често да сравнява съдбата си с известни литературни герои, типове на несретници. Ако в едни случаи се подписва „Frau Sorge“ (Госпожа Грижа), за да изтъкне близостта си до Паул, герой на романа на Х. Зудерман, то другаде направо заявява, че и в неговия живот се е повторила „на някой Люне повестта“.^[4]

По онова време темата за несретничеството се среща често в литературата, понякога у писатели, които съвсем нямат основание да се оплакват от живота. И това говори за нейната модност и изкуственост. У Дебелянов тя произтича от собствения му живот, свързва се с реални настроения и размисли. Онова, което отличава „несретничеството“ на Дебеляновия герой от несретничеството на наивно-сантименталния герой на Зудерман, е, че у нашия поет незадоволеността носи определена етична и социална подплата. Паул, героят на „Госпожа Грижа“, е едно притъпено същество, безволно и безкрило, което мечтае за лични радости, но което случайното стечение на обстоятелствата онеправдава. Дебелянов, който в живота действително е преследван от съдбата на сиротника, почти никъде в поезията си не говори за своите тясно лични житейски неудачи, за своята неустроеност. Воплите му са възбудени преди всичко от духовна неудовлетвореност. Тук случайността няма място, тук скръбта се свързва със социалните условия, които прекършват поривите. За разлика от Паул, лирическият герой на Дебелянов се издига високо над желанията за еснафско щастие. Поетът има своя социален идеал, колкото и да ни се струва понякога неясен този идеал. Той се стреми към красота и етичност в човешките отношения, към духовно пълноценна личност. И понеже тези стремления остават неосъществени, се пораждат горките вопли на „несретничеството“:

Аз пак съм сам и пак ридай

в сърце нестихналата жал

по радости невкусени,

по недостигнат роден край,

в калта захвърлен идеал

и блянове покрусени.

Не е ли ясно, че в тези стихове ридай едно сърце заради покрусените високи радости, мечти и идеали! Целият цикъл „Под сурдинка“ е написан под влияние на такива тъжни размисли. Два стиха, два пронизващи стиха из стихотворението на Ал. Блок:

И стало беспощадно ясно:

Жизнь прошумела и ушла,

стряскат поета от унеса на живота и го карат да прави равносметка на изминалите дни. А равносметката е невесела и изпълнена с разкаяние. Къде е плодът на миналите усилия, къде са радостите на пълните с надежди дни? Отговорът е нерадостен, той е само един стон — болезнен и неутешителен:

Ах, моят труд е труд безцелен

и блян безплоден — моят блян!

Младостта безследно отлита, отминалият ден се изправя пред взора „неутолен и блед“, животът е останал без високи и трайни радости. И в „часът на черните итоги“ разкаяние и срам обхващат душата на лирическия герой, „слабите дни“ на миналото го тласкат към себепрезрение. С висока етична самокритичност поетът търси вината в себе си за пустотата на своя живот. Но напразни са самообвиненията. Какво можеше повече да направи той. Как би могъл да накара животът да върви в ритъм с неговите високи идеали? Не, причините не са в него, а в условията, които го заобикалят, в нравите, които господствуват, в принципите на буржоазното общество, които убиват всеки порив. Че именно тук е причината, поетът подсказва сам в стиховете си:

Живях в заключени простори,

в неумолима пустота

и в мойта повест се повтори

на някой Люне повестта.

 

Скверниха нищи мойто знаме,

враг — мойта девствена земя,

а над мощта и гордостта ми

измамна слава се надсмя.

Не по-малко точно са назовани нещата и в друго стихотворение:

На злото в безумния бързей,

пронизван от ледна мъгла,

удавих аз свойте възтързи

и морно отпуснах весла.

По този начин ние разбираме не само, че причината за „несретата“ на лирическия герой е в условията на живота, но че тя надхвърля далеч рамките на личната неустроеност и зазвучава със социално етичен смисъл. Тя говори вече за съдбата на хилядите „несретници“ в живота, които буржоазните условия потискат, ограбват и опустошават. Воплите на поета са изказани „под сурдинка“ и това говори за облика на Дебеляновата лирика, обаче не и за нейната отчужденост от социалните въпроси на времето.

* * *

Неудовлетворението от живота тласка Дебелянов към самовглъбеност, към самоанализа и самопреценка. Той се самозатваря в кръга на собствените си размисли и видения и търси уединение. Мотивът за самотата е един от основните в елегиите на Дебелянов. Колко скръбни песни е изпял той за своята самотност, колко незабравими картини е нарисувал за самотни часове! В лириката му не ще намерим нито една творба, в която да са запечатани шумните приятелски срещи. Лирическият герой е винаги сам — с мислите, със спомените, с мечтите си, най-много с любимата си.^[5] И неговата самота почти винаги се рисува на фона на притихналата нощ: в „С нечути стъпки“ — денят е отминал, дъждът вали непрестанно, а той с меланхолия си спомня първото любовно „Да“; в „Спи градът“ — дъждът ръми, а той броди самотен из нощните безлюдни улици; в „Скрити вопли“ — в полунощен час, „когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща“, той се завръща у дома си; в „Аз искам да те помня все така“ — тъмнината на нощта е паднала, прилепи чертаят мрежи в мрака, а той трябва да се раздели с любимата си и т.н. Сякаш за поета няма друг толкова подходящ момент, за да се извърши нещо важно и съдбоносно освен късния нощен час. Именно тогава ще рухнат моралните устои на „разблудната царкиня“ и тя ще се отдаде на „мрачен позор“, тогава на фантастичния кръстопът ще се сблъскат метежните вихри и ще се разрази бурята на мъката („Кръстопът“), тогава, когато „зад мъртвите гори погледне мъртвата луна“, ще дочуе „някой страшен и злорад“ загадъчни слова да „мълви“ („Далеч“), тогава „светкавица-сретница“ ще се запали и ще загине пътникът „с огън ограден“ („Нощен час“), тогаз, най-после, ще дойде и „часът на черните итоги“ („Като безумна закана“).

Откъде иде това постоянно свързване на нощта със самотата? Не е ли то резултат от влиянието на декадентството, което не обича ясната дневна светлина? В някои творби влиянието на символизма е извънредно силно („Далеч“, „Кръстопът“, „Нощен час“ и др.) и нощта действително се превръща в символ или в експресивен фон за трагично-упадъчни конфликти (в такива случаи той пише думата с главна буква: Нощта). Обаче в лириката му тя има своето естествено-реално оправдание. Този поет, който е имал многобройни приятели и шумни компании, е обичал часовете на уединение и съзерцание. Тогава душата му се е освобождавала от ежедневното и дребнавото, отдавала се е всецяло на мечтите, на спомените, на онова, което представлява духовната същност на живота и което е било основното за него. Но има ли по-подходящ момент за размисли, за спомени и съзерцания от нощния час? Когато всичко спи, когато уморените от ежедневните грижи и борби хора потънат в покой, когато градът със своите безмълвни сенки и кънтящи безлюдни улици придобие някакъв нов, романтичен облик, колко хубаво и приятно е да поскиташ сам, да се самозатвориш в собствения си свят, да мечтаеш и страдаш! Тези моменти са красиви, незабравими, те крият особена многозначителност и тъкмо те за поета са достойни за неговото лирично перо. И затова Дебелянов тях възпява и запечатва в стиховете си. Прекрасна картина на тия самотни и меланхолични часове той е пресъздал в стихотворението „Спи градът“:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин —

а дъждът ръми, ръми, ръми.

 

Трепнали край черните стени,

стъпките размерено кънтят

и след мен невидими вървят

жалби за преминалите дни.

Никъде другаде меланхоличното съдържание на вечерните часове, мъката, която избухва с пълна сила в самотата, спомените за пропуснатите красиви мигове не са намерили толкова силен поетически, убедителен и точен израз, както в елегията „Спи градът“. Поетът не рисува някакъв случайно закъснял пътник, който бърза в дъжда да се прибере у дома си. Не, това е самотникът, който няма за къде, нито за какво да бърза, той не бяга от дъжда, а, напротив, търси уединение и тъкмо безшумните тъми и ръмящият дъжд импонират на духовното му състояние, създават му „уют“ и покой. Защото той живее в себе си, със своя собствен свят. Неусетно споменът го връща към „образа на милото дете“, чиято пробудена жар и пламенна усмивка той е отхвърлил в името на една абстрактно-романтична духовна красота, тоя спомен заема едва ли не половината стихотворение, обаче същината все пак си остава в мотива за самотата, в красотата на уединения вечерен час сред притихналия град.

Някога обичаха да наричат Дебелянов „бездомник в нощта“. Вл. Русалиев дори така озаглави книгата си за поета. Дебеляновата елегична лирика не може да се побере в такова едно определение. Но най-неприемливото е, че в определението се влагаше едва ли не чисто битов смисъл, т.е., че поетът бил някакъв несретен бохем без покрив и установено битие. А това не е вярно нито от житейско-биографична гледна точка, нито по отношение смисъла на елегиите му. Макар и с много бохемски увлечения, веселия и компании в живота си, Дебелянов е бил доста „прибран“, уреден, установен. Когато говори за бездомността, той има пред вид своята самота и неудовлетвореност. И ако уподобим съвременното му общество на огромен дом, то този студен и неприветлив дом не е негов, там поетът се чувствува неразбран и отритнат. Ето в този само смисъл би трябвало да разбираме неговата „бездомност“. А това означава, че мотивът за самотата има не само индивидуален, но и идейно-духовен смисъл, не толкова битово-житейски, колкото социални причини.

Характерно е, че самотността у Дебеляновата поезия се показва винаги на контрастния фон на големия град, града, който гъмжи от многолюдие или е притаен в смълчаната нощ, който се тресе от веселие и суета или се надсмива над мечтите на поета, но който е винаги враждебен и чужд. Всред този шумен град поетът се чувствува самотен и потиснат, към него той е настроен неприязнено.

Изобщо Дебелянов е от първите, които въвеждат в българската поезия образа на капиталистическия град, един от първите наши „градски“ поети. Той рядко рисува градския пейзаж, и то с много пестеливи щрихи, главно в: „Пловдив“, „Спи градът“, „Аз искам да те помня все така“, „Миг“, „Самотници“. Но картината, която извайва, е толкова ярка и точна, експресивна и внушителна, че тя винаги изпъква осезаемо като градска, когато си представяме „географската“ среда, обстановката, всред която се изявява лирическият герой. От друга страна, и когато не рисува пейзажа, обстановката на действието, долавяме колко органически са свързани емоциите и размислите именно с духа на големия град. А това значи, че лирическият герой се е сраснал с положителното и отрицателното в градската атмосфера и че неговата трагедия е много дълбока — да се чувствува кръвен син на една среда, всред която не може свободно да диша.

Не произтича ли неприязънта към града от патриархалното възпитание на Дебелянов, от желанието му за тишина и уединение? Не тъгува ли той за ония ранни и незабравими детски години, които е прекарал в тихото и спокойно подбалканско градче Копривщица? Въпросът не е в патриархалния или модерния манталитет на поета, а в позицията му към обществената действителност. Всъщност, ако се пренесем в онази далечна епоха, ще разберем колко тогавашният български град, тогавашната българска столица е представлявала спокойно, немноголюдно провинциално селище в сравнение с онова, което се подразбира под голям капиталистически град. И когато поетът говори непрекъснато с такъв апломб за неговия кипеж и настръхналост, той има пред вид по-малко демографските му белези, колкото неговия морал, дух, обществена атмосфера и социални устои. Там царува демонът на капитала, там егоизмът, алчността, пошлостта и безпринципността са обхванали с пипалата си хората и ги унищожават нравствено. Дебелянов е отблъснат следователно не от многолюдността, а от буржоазните отношения, той се чувствува отчужден не от хората изобщо, а от господствуващите буржоазни принципи. А всичко това още веднаж доказва социалния смисъл на мотива за самотата.

Особено ярко и внушително се долавя този социален смисъл в стихотворението „Миг“. В него избухва неудържим романтичен бунт срещу средата и господствуващото общество. В една грандиозна фантастично-условна картина, в която и хората, и „случката“, и конфликтът са поставени извън времето и пространството, поетът рисува трагическия сблъсък между лирическия герой и обществото. Завъртян от вихъра на тълпата, хипнотизиран от странната музика „от стъпки, от смях и приплетени речи“, лирическият герой изпада в някакъв неудържим транс, през който с цялата си душа открива „света като пропаст бездънна“ и се изпълва с надеждата да чуе от „някакъв бог“ защо светът е толкова опустошен, а хората „тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни“.

Напразно, уви! — Невъзпламнал угасна

великият миг на великото чудо,

нов суетен стрем из тълпата ме тласна,

мечтата смени безпощадна пробуда —

и ропот, и смях в тишината нахлуха…

„Пиян е, безумен е!“ — някой прошушна…

Аз станах. — Небето бе празно и глухо…

Аз плачех. — Тълпата бе ледно-бездушна.

Трагична мъка изпълва лирическия герой. И тя извира не само, бих казал не толкова от романтичната самоизмама във „великото чудо“, а преди всичко от непримиримия конфликт между личност и общество. Никъде другаде в елегиите на Дебелянов няма да намерим толкова подчертано, така силно и открито изразена неприязън към буржоазното общество и едва ли някъде другаде той дава толкова точна картина на опустошеността на живота както в това стихотворение. С непривични за лириката му сарказъм, острота и гневност говори поетът за този „огрешен и позорен“ свят, в който мъжете са „хилави войни“, а жените — „отвъргнати, неми сирени“. Тях той нарича презрително тълпа. Дълбока пропаст дели лирическия герой от обществото, кара го да се самозатваря в този свят и да страда трагически. Той се бунтува срещу обществото, но бунтът му е индивидуалистически.

Индивидуализмът в елегиите на Дебелянов, особено в ония, които разкриват мотива за самотата, е несъмнен. Той се проявява както в стремежа към уединение, така и в желанието да избяга от обществото, както в бунта срещу света, така и във високомерието му към тълпата. Той е навсякъде там, където се долавя отчуждението на поета от обществото. Но индивидуализмът на Дебелянов е на духовно-етична основа. То не е бягството на модернистите от реалната действителност изобщо. Поетът иска да избяга от егоизма, от суетата, от пошлостта и кариеризма на буржоазното общество. В противен случай той не би изплаквал с толкова тъга самотността си. Един духовен аристократизъм подхранва самочувствието му, че стои извисен над средата и заобикалящото го общество. Този аристократизъм не е насочен срещу народа като колектив, а срещу „тълпата“, за която говори в „Миг“. Неговият гняв, стрелите на сарказма му се отправят срещу онези, които са безразлични към върховните въпроси на битието, които бездушно се надсмиват над високите нравствени принципи. Индивидуализмът на Дебелянов е свързан с романтична, неспокойна и извисена душа. Но за разлика от Байрон, Шели или Лермонтов, тия велики поети-романтици, нашият поет не избухва във вулканически бунтарски сблъсъци с божества и принципи. Той е много по-сдържан, самовглъбен, по-малко е патетичен и дързък, без това обаче да означава безразличие към света и пасивност. Негов символ е образът на бора в „Самотници“. Там нейде на планинския връх, терзан от бури, стои изправен срещу стихиите самотен бор. Чувате ли как стене и се огъва от халите той? Но виждате ли как нито бурите, нито жаждата могат да го сломят? Така е и лирическият герой. И той се извисява самотен и неразбран сред обществото, и той стене и се огъва, но горд и непоколебим, не се предава. Макар самотен и неудовлетворен, макар без надежда, той има тази утеха, че неговият жребий носят и други такива самотници по света, че поне в мъката си не е сам. И това е все пак щастие:

Че в своята горда мъка аз ще зная

и друга мъка, други стон сподавен,

пронесен и затихнал сам в безкрая,

самотен бор на върха — страж забравен!

Мъката е горда, изпълнена с високо самочувствие, решителност и устойчивост. Поетът намира в своя горд индивидуализъм вътрешна мощ и устойчивост, които му помагат да се противопостави на злите сили в живота. Обществото не го приема и той не приема обществото. И за да се освободи от него, той се самозатваря в самия себе си, в своята горда мъка и духовно-аристократическо съзнание. Понякога чувството за самота взема хиперболични размери, превръща се в нещо угнетяващо. Светът му се струва „велика пустиня“, всред която без отклик чезнат благородните пориви:

Напразно дирят път очи,

напразно чака жаден слух —

просторът царствено мълчи —

навеки сляп, навеки глух.

Но основното в елегиите не са болезнените усещания, а едно „бягство“ от буржоазното общество с илюзията, че в уединението ще намери покой. Така индивидуализмът у Дебелянов се превръща в средство, което го закриля от обществото, неприязнено настроено към идеалите му.^[6]

Но ако индивидуализмът е бронята, в която се разбива неприязънта на обществото, то как да се измъкне личността от неговите окови и противоречия? Къде да намери тя радост и покой, щастие и морално удовлетворение? Ето оттук идат романтичните усилия да се стигне до положителен изход от жестокия пръстен на социалните противоречия. И в тези усилия на преден план съвсем естествено излиза мечтата, чисто романтичната мечта. Тя властно обсебя душата, неумолимо тласка въображението към друг свят, където личността ще намери покой и щастие. Романтикът категорично побеждава в стих. „Гора“, в което илюзията е издигната до равнището едва ли не на философска концепция. Със съвършен и забележителен стих Дебелянов рисува примамливата картина на успокоената гора, в девствените си недра „меда на отдиха стаила“, зовяща в себе си всички отвратени от „предвечната тлен“ на обществото:

Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина

и в безответните й скути, като вълна подир вълна,

заглъхват хоровете страстни на многогласното поле

и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

 

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа

с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,

в зори, низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,

пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,

а денем, лик когато свежда над примирената вода —

ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

 

Че дълги дни към хубост вярна в набег безцелен устремен,

той вред в полето е настигал следите на предвечна тлен

и сам е свърнал — на Гората в съкровищните самоти,

последна радост да изведа, последна скръб да приюти…

Гората е един символ (не случайно поетът пише тази дума с главна буква) на оня нереален, фантастичен и непостижим свят, който предлага щастие и покой, така както полето е символ на реалния обществен живот.

Много често копнежът за радост тласка въображението му към красивите дни на миналото. Споменът заема значително място в лириката на Дебелянов, защото там намира радостни мигове. Обаятелният образ на белоцветните вишни отразява неповторимо детската невинност, красота, чистота и възвишеност. В стихотворението „Помниш ли, помниш ли“ музика и образ са се слели в пълно единство, за да припомнят и за красотата, и за мъката в живота. Но и тук съзнанието за безизходицата властно се промъква и придава елегична обагреност на спомена. Светлите тонове непрекъснато се преплитат с тъжни звуци, безметежността на тихия двор се сменя с призрака на „мрачен затвор“, в който лирическият герой се чувствува заключен; ефирността на белоцветните вишни се затъмнява от потискащи жалби, а звънкият детски смях се отпъжда от гръмки вопли. Детските дни са само един спомен — далечен и невероятен, — а съзнанието за нерадостното настояще е мъчително и тежко. Вместо утеха миналото му донася отгласа на „спомени лишни“. Поетът сякаш не може да повярва, че и той някога се е опивал от чистосърдечни и безгрижни радости. И от гърдите му се откъртва болезнено-меланхоличен вик:

Ах, не пробуждайте светлия хор,

хорът на ангели в дните предишни —

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни!

Съвсем е очевидно, че един такъв спомен, колкото и сам по себе си той да е красив, не може да бъде изход от задушаващите противоречия.

Друг път поетът търси укритие в топлотата и уюта сред близките си. С трогателна задушевност говори Дебелянов в „Скрити вопли“ за своя роден дом, за стаята позната със старата икона, за благата усмивка на майката и за нейната топла ласка. Един подчертан пиетет, една боязлива смиреност и умилителност изпълва лирическия герой, когато говори за този свиден свят. Там той е изпитал много радости, там е раснал под топлото крило на майката, там единствено е вкусил от уюта на живота. И затова в мигове, когато заобикалящият го живот жестоко го потиска и той мъчително търси изход, пристан и заслона, където да дочака „мирен заник“, спомня роден дом и майчина ласка. Натам го носят въображението и мечтата. Дебелянов рисува с подкупваща сърдечност оня красив и желан час на романтична среща с роден дом и родна майка, в който интимните настроения избликват с неудържима сила.

Несъмнено „Скрити вопли“ изразява интимно-личните чувства на Дебелянов, неговата нежна любов към майката, превърнала се в символ на топла закрила, меланхолията по родния дом, копнежа за интимно щастие. Тълкувайки буквално-текстуално стихотворението, Вл. Русалиев дори стигна до там, че го свърза със скръбта от смъртта на майката на поета, без да забелязва, че то е печатано още когато тя е жива и живее при любимия си син.^[7] Неоснователно е обаче наред с интимния мотив да не се вижда, че идеята на творбата има по-широк пълнеж и че се свързва и със социалните му настроения. Помислете само: кое кара поетът да мечтае за родния дом и майчината ласка с такава дълбока меланхолия? Нима невъзможността да се намери отново под тяхното крило? Не, както отбелязах, той живее по това време при майка си. Натам го тласка споменът за предишните радости и настоящето недоволство. Копнежът за щастие обръща въображението му към предишните щастливи мигове в родния дом. Но той съзнава, че нито майчината ласка, нито покровът на родния дом могат да го измъкнат от онези противоречия, които го подтискат, защото мечтата му има не само интимен, но и по-широк човешки смисъл и не може да се удовлетвори единствено с лични радости. Още в самото начало на стихотворението се подсказва за социалния характер на бремето на „черната умора“, която е завещана от „безутешни дни“. Най-после ясно е казано, че неговите нерадости са нерадостите на хилядите „скръбни и нещастни“, които също като него търсят пристан и заслона в живота. Скритите вопли на Дебелянов са воплите на неудовлетворения, недоволния от социалните условия човек, който не може да намери изход от тях. Илюзорни остават мечтанията на лирическия герой, той е „напразно спомнил майка и родина“. И тук той не открива реален път пред себе си.

По този начин кръгът се затваря за Дебелянов. Нито романтичното духовно-аристократично укритие в света на мечтата, нито споменът за щастливото детско минало, нито интимно-личните радости могат да му дадат утеха. Никъде той не намира изход в своята социална нерадост. Това е неговата драма, намерила ярък поетически израз в елегиите му: да носи в себе си светли и благородни пориви, а да не намира опора за тях в живота и надежда, че те могат да се осъществят, да чувствува сили, за да се бори за своите идеали, а да няма простор, където да разгърне духовната си енергия. Драмата му получава ярък поетически израз в стихотворението „В тъмница“, писано в период на социално просветление, когато изпитва влиянието на социалистическите идеи, но характерно изобщо за личността и елегиите му:

О, неволя — да крееш,

на неволите раб,

да възпламваш и тлееш —

ту всесилен, ту слаб.

…

Да тъгуваш по скрити,

неизгрели слънца,

сам понесъл тъгите

на мильони сърца.

 

Като воин в тъмница

да не можеш — пленен,

да развържеш десница

в гняв безумно-свещен.

Изворът на тежката драма на поета е не толкова в неговата личност и индивидуална съдба, колкото в социалните условия на времето. Поезията на Дебелянов бележи не само един нов етап в развитието на елегичния жанр, но и в развитието на художествената ни литература изобщо. Тя е ярък и правдив документ за мечтите, покрусите и скърбите на нашата честна интелигенция, чиито идеали не намериха опори в живота.