Джудит Макнот
Рай (35)

Глава 35

На сутринта все още валеше, когато Мередит влезе тихо в стаята на Мат, за да провери как е той. Продължаваше да го тресе, но температурата бе поспаднала.

Призори, след съня и топлия душ, неочакваното й посрещане снощи изглеждаше по-скоро комично, отколкото разстройващо.

Обу тъмносини кадифени панталони и облече пуловер с остро деколте. После се изправи пред огледалото, за да разреши косата, и леко се усмихна. Колкото повече си мислеше за изминалата нощ, толкова по-смешно й се струваше всичко. След цялата й нервност и напрежение, след дългото и изтощително каране във виелицата, те едва си бяха разменили няколко думи и Мат се бе строполил в краката й, след което и двамата си бяха легнали, очевидно, реши тя за себе си, притежаваше някакво свръхестествено влияние върху Мат винаги когато се окажеше в близост до него.

Всъщност той беше твърде болен, за да я прогони. Не можеше да му съобщи новината, докато той е в това състояние, но разчиташе, че следобед щеше да се чувства по-добре и би се опитала да разговаря с него. Ако все още настоява да си върви, щеше да спечели време, като му кажеше истината само наполовина — че си е загубила ключовете в снега и не може да тръгне.

Доволна от плана си, Мередит среса косата си. Сложи си червило туш на миглите, после отстъпи назад и се огледа. Определено изглеждаше добре.

Мат лежеше с натежала глава. Ту се унасяше, ту се пробуждаше в това състояние усещаше, че може би вече е сутрин. Обърна глава, насили се да отвори очите си и потърси с поглед електронния часовник в спалнята си. Пред него, равномерно тиктакайки, старомоден пластмасов будилник показваше 8.30. Тогава си спомни: намираше се в Индиана и беше болен. От това, че едва можа да се обърне и да се пресегне за хапчетата до часовника, разбра, че все още е зле. Опита се да проясни главата си, но в слепоочията си усещаше туптенето на хиляди чукчета. Температурата му беше спаднала и ризата му беше мокра от пот. Като взе чашата с вода и глътна хапчетата, установи, че би могъл да стане и след като си вземе душ, да се преоблече. Почувства се обаче толкова изтощен, че реши да поспи още един час. Легна отново и затвори очи, но нещо го смущаваше. Беше сънувал, че Мередит е дошла в снежната буря и му е помогнала да си легне. Чудеше се как подсъзнанието му можеше да роди толкова странна картина като тази. Мередит могла например да го бутне от някой мост или от ръба на планината, или да го разори, но всичко друго, по-малко разрушително, беше направо смехотворно.

Вече се унасяше отново, когато долови леки стъпки по скърцащите стъпала. Стреснат, той приседна, олюлявайки се, и тъкмо се канеше да отгърне завивките, когато на вратата се почука.

— Мат? — извика един нежен и мелодичен глас. Гласът на Мередит.

Ръката му замръзна и той впи невиждащ поглед в стената пред него.

— Мат, ще вляза — дръжката на вратата се раздвижи и реалността го стъписа. Не беше странен и нелеп сън. Тя стоеше пред него.

Като си помагаше с рамо, тя отвори вратата и заднешком бавно влезе в стаята. Заблудена от сравнително приятното му отношение предишната вечер, едва не изпусна таблата, когато зад нея сърдитият му глас изригна като вулкан:

— Ти какво правиш тук?

— Донесох ти един поднос — обясни тя, обърна се и тръгна към леглото му, изненадана от разярения му вид. Но изражението му не беше нищо в сравнение със злобата, изписала се на лицето му малко по-късно, когато съзря червената гумена торбичка.

— Какво, по дяволите — избухна той, — мислиш да правиш с това?

— За главата ти е.

— Това да не би да е твоята идея за мръсна шега! — попита той, а от тона му личеше, че е готов да убие човек.

Разстроена, Мередит остави подноса на леглото до него и отговори успокоително:

— Сложих лед в нея за тебе.

— Ти би… — изригна той и продължи застрашително: — Давам ти точно пет секунди да се махнеш от тази стая и още една минута — от тази къща, преди да те изхвърля — наведе се напред и Мередит разбра, че смяташе да отгърне завивките и да обърне подноса.

— Не! — изкрещя тя. — Няма никаква полза от това да ме заплашваш, защото не мога да си тръгна. Загубих си ключовете, когато слизах от колата. А и дори да не беше така, пак нямаше да си тръгна, преди да ти обясня заради какво дойдох тук.

— Не ме интересува! — отвърна Мат. Беше направо бесен, защото отново му се зави свят и трябваше да изчака преминаването на пристъпа.

— Снощи не се държа така — изрече тя отчаяно и вдигна подноса от одеялата, преди да го е обърнал на пода. — Не мислех, че ще се ядосаш толкова много само защото приготвих торба с лед за главата ти!

— Какво си направила? — попита той сподавено.

— Току-що ти казах. Приготвих ти торба с лед за главата… Мередит замълча, тъй като той изведнъж покри лицето си с длани и падна назад върху възглавниците. Раменете му се разтресоха, тресеше се цялото му тяло — от главата до петите. Сподавени звуци излизаха изпод ръцете му.

— Какво съм сбъркала? — избухна тя. Въпросът й като че ли накара леглото да се разтресе още повече. — Ще извикам „Бърза помощ“! — тя остави подноса и изтича към вратата. — В колата имам телефон — изхвръкна от стаята и заслиза по стълбите надолу, когато смехът на Мат изригна зад нея: силен, гръмък смях; неспиращи изблици неконтролируем смях…

Младата жена се закова на място, обърна се и се заслуша. С ръка на перилата тя разсъждаваше върху причината за този смях. Тази дълга гумена торба я беше притеснила от самото начало.

Спомни си, че и при предишното си посещение в къщата беше виждала същата гумена вещ окачена зад вратата в банята. Ако имаше някакво по-специално предназначение, то тя не биваше да се оставя на видно място.

Спря се пред вратата, чувствайки се ужасно неловко. Тогава й хрумна, че независимо от това какво неудобство беше изпитала, си заслужаваше. В края на краищата смехът го беше отклонил от яростния му опит да я изгони. Дори болен, Матю Фаръл беше най-страшният зложелател, с когото някога се беше сблъсквала. А когато беше сърдит, ставаше ужасен. И все пак беше време да се опита да сключи мир с него.

Мередит взе решение: пъхнала ръце в джобовете си, тя си придаде вид на засегната и влезе отново в стаята. В момента, в който я видя, той отново избухна в смях. Независимо че беше почервеняла от яд, тя се приближаваше към него, като се опитваше да изглежда така, сякаш няма представа защо се смее той.

Изведнъж на Мат му дойде наум защо всъщност е дошла и усмивката му се изпари. Очевидно Мередит беше разбрала, че е купил земята, която тя искаше в Хюстън, и че сега щеше да й струва десет милиона долара повече. Беше дошла, готова на всичко, за да го накара да промени решението си — дори ако това означаваше да му приготви и поднесе поднос с храна в леглото. Отвратен от прозрачния й опит да го манипулира, той я изчакваше да заговори първа, но тъй като тя мълчеше, учтиво я попита:

— Как ме намери?

Мередит схвана веднага промяната в настроението му.

— Отидох до вас снощи — призна. — Що се отнася до подноса…

— Остави това. Попитах те как ме намери.

— Баща ти беше у вас и си поговорихме. Той ми каза, че си тук.

— Май доста си се постарала, за да го убедиш да ти помогне — отвърна той с нескрито презрение. — Баща ми не би ти отделил и една секунда време.

Толкова много й се искаше да го накара да я изслуша и да й повярва, че кротко приседна на леглото до него.

— Разказах на баща ти някои неща и той ми повярва. След това ми каза къде си, за да дойда тук и да ти обясня и на тебе.

— Започвай да обясняваш тогава — той се облегна на възглавниците. — Но бъди кратка — добави, изненадан, че е могла да намери общ език с баща му, и любопитен поне малко да разбере какво се случило.

Мередит го погледна право в очите, студени и отблъскващи, и пое дъх. Само допреди малко тези очи блестяха от смях, а сега бяха ледени.

— Ще говориш ли — подхвърли той, — или ще седиш там и ще ме изучаваш?

Трепна от тона му, но продължи внимателно да го гледа.

— Ще говоря. Обяснението е малко сложно…

— Но, надявам се, убедително — иронизира я той.

Вместо да му отвърне със същото, както правеше в миналото, тя кимна и кротко му се усмихна.

— Надявам се.

— Хайде тогава! Но се придържай към същността на това, в което искаш да повярвам, и кажи точно какво предлагаш и какво очакваш от мене в замяна. Всъщност можеш да пропуснеш последната част. Зная към какво се стремиш, само ми е интересно как смяташ да го постигнеш.

Думите му достигаха съзнанието й като порой от камшични удари, но без да сваля очи от него, тя започна да говори тихо и искрено:

— Това, в което държа да повярваш, е истината, която ще ти разкрия. Това, което предлагам, са някои миролюбиви предложения, които имах намерение да ти направя, отивайки снощи у вас. А онова, което желая в замяна — продължи, пренебрегвайки нареждането му да пропусне тази част, — е примирие, разбирателство между нас. Него най-много искам.

При последните й думи на устните му заигра язвителна усмивка.

— И това е всичко, което искаш — примирие и разбирателство? — хапливата ирония в гласа му я накара да се почувства неудобно, тъй като усещаше, че той имаше предвид земята в Хюстън. — Е, сега, когато разбирам твоите чисто алтруистични мотиви, да чуем какво желаеш да предложиш.

— Предлагам ти одобрението на твоята молба до комисията на Саутвил — заяви тя и забеляза изненадата му от откровеността й и от това, че е наясно със ситуацията. — Баща ми е блокирал сделката, но бих искала да знаеш, че никога не съм била съгласна с това. Имах скандал с него много преди да обядвам с тебе.

— Каква честност и лоялност от твоя страна…

— Убедена бях, че ще реагираш по този начин. На твое място и аз щях да постъпя така. Все пак можеш да ми повярваш, защото съм в състояние да го докажа: комисията за райониране в Саутвил ще одобри молбата ти веднага, щом я подновиш. Баща ми даде думата си, че не само няма да блокира молбата ти, а напротив, ще използва влиянието си тя да бъде удовлетворена. На свой ред ти обещавам да се уверя лично, че ще удържи на думата си.

— Какво те кара да смяташ, че ще повярвам на твоята или на неговата дума? Нека сключим сделка с теб — добави той с нежен, но заплашителен глас. — Ако молбата ми бъде одобрена до пет часа във вторник вечерта, без да бъде подавана отново, ще оттегля съдебното дирене, което моите адвокати подготвят за сряда: съдебно дирене срещу баща ти и сенатор Дейвис за техния противозаконен опит да повлияят на обществени служители, и още едно съдебно дело — срещу комисията за райониране на Саутвил за преднамерено действие срещу интереса на тяхната община.

Стомахът й се сви от притеснение, като разбра, че той беше запланувал да направи това, и от невероятната скорост, с която мобилизираше всички сили за отмъщение. Както се бяха изразили в „Бизнес Уик“ за него: „Един човек, който е носител на атавистични белези за дните, когато борбата «око за око — зъб за зъб» е била смятана за справедливост, а не за жестоко и нечовешко отмъщение.“ Потискайки страха си, Мередит си припомни, че независимо от факта, че Мат имаше основателна причина да я ненавижда, той все пак се беше опитал да се държи сърдечно с нея. Едва след като беше преминал всички граници на търпението, бе насочил гнева си срещу баща й и нея. Това възвърна куража й и още нещо — породи някаква нова нежност у нея към този сърдит, динамичен човек, показал толкова много сдържаност.

— Разбра ли? — нетърпеливо попита Мат и остана занемял пред нежния израз в очите й.

— Няма да има повече никакви действия на отмъщение от страна на баща ми — големи и малки.

— Означава ли това — попита той, забавлявайки се, — че мога да бъда член на тоя ваш изключително малък провинциален клуб?

Изчервявайки се, тя кимна.

— Клубът в Гленмор не ме интересува. Никога не ме е интересувал.

— Какво друго предлагаш? — когато тя се поколеба да отговори, той загуби търпение. — Да не искаш да ми кажеш, че това е било всичко? Че това е цялото ти предложение? И че сега се предполага да простя, да забравя и да ти дам каквото наистина искаш?

— Какво разбираш под „наистина искаш“?

— Хюстън — поясни ледено. — Сред твоите благородни подбуди ти пропускаш мотива от тридесет милиона долара, който те накара да изтичаш до дома ми снощи. Или може би погрешно разбирам безкористността на твоите действия, Мередит?

Тя го изненада отново, като тръсна глава и тихо призна:

— Вчера разбрах, че си купил земята в Хюстън. Прав си, това ме подтикна да отида в дома ти.

— И след това те докара тук — добави жлъчно той. — И за това, че сега си тук, си готова да кажеш или направиш всичко, само и само да ме накараш да си променя решението и да ти продам имота за толкова, за колкото съм го купил. Просто докъде желаеш да стигнеш?

— Какво имаш предвид?

— Искам да зная това ли е всичко? Със сигурност тези няколко незначителни концесии не са най-доброто, което можеш да направиш.

Понечи да му отговори, но на Мат му беше омръзнало всичко това.

— Нека ти спестя отговора — подхвърли нагло. — Нищо, което ще направиш или ще кажеш, сега или в бъдеще, не би означавало нещо за мен. Можеш да обикаляш около леглото ми, можеш да ми предложиш игрички в леглото, но имотът в Хюстън ще ти струва тридесет милиона, ако искаш да го притежаваш. Ясно ли е?

Реакцията й го накара напълно да занемее.

— Съвършено ясно е — отговори тя смирено и бавно се изправи.

— Тръгваш си, доколкото разбирам?

Поклати глава и леко се усмихна.

— Ще вдигна капака от подноса със закуската ти и ще се въртя загрижено около леглото ти.

— За бога, недей! — избухна Мат, изпускайки леко ситуацията изпод контрол. — Не разбра ли какво казах току-що? Нищо, което ще направиш, няма да бъде в състояние да ме накара да променя решението си за имота в Хюстън.

Изражението й се промени, но очите й останаха все така нежни, взирайки се в неговите.

— Вярвам ти.

— Е, и? — ядът му отстъпи пред пълно поражение, дължащо се преди всичко на лекарството, което му пречеше да се съсредоточи.

— Приемам решението ти като… като вид наказание за минали дела. Не би могъл да намериш по-добър начин, наистина, Мат — призна тя. — Исках да притежавам този имот за „Банкрофт и компания“ и доста ще ме боли, когато отиде в други ръце. Не можем да си позволим да платим тридесет милиона — погледна я невярващ. — Отне ми нещо, което страшно много желаех. Сега, когато го имаш, би ли приел, че сме наравно и ще се съгласиш ли на примирие?

Съзерцавайки я, Мат окончателно и напълно разбра какво го беше завладяло у нея преди време. Мередит Банкрофт беше истинска, стопроцентова жена — променлива и непредсказуема, високомерна и сладка, умна и сериозна, искрена и своенравна, невероятно точна, несъзнателно предизвикателна.

Какъв смисъл имаше да води тази смехотворна война с нея? Ако я прекрати, всеки един от тях можеше да следва своя собствен път без повече огорчения. Миналото трябваше да бъде погребано още преди години, а не сега. Получи възмездието си — десет милиона долара, защото не беше допускал дори и за секунда, че тя не би открила начин да изкара допълнително пари. Почти щеше да се откаже от намерението си, когато изведнъж си спомни как влезе при него с поднос в ръце и трябваше да потисне напиращия в него смях. В момента, в който изражението му се промени, тя усети, че той е готов да капитулира, отпусна рамене и очите й блеснаха от успокоение. Фактът, че Мередит го разбираше така добре, го накара да удължи и поддържа подозрението й. Като скръсти ръце на гърдите си, той заяви:

— Не сключвам сделки, когато лежа по гръб.

Не можеше да я измами.

— Смяташ ли, че една закуска би се отразила добре на твоето благоразположение? — попита тя с усмивка.

— Съмнявам се — отговори й, но усмивката й беше толкова заразителна, че и той започна да се усмихва напук на себе си.

— И аз така мисля — пошегува се тя и му подаде ръката си. — Мир?

Мат реагира машинално на жеста и протегна ръка, но изведнъж тя дръпна своята и с дяволита усмивка каза:

— Преди да се съгласиш, има нещо, за което трябва да те предупредя.

— И то е?

Гласът й звучеше почти сериозно.

— Смятам да те съдя за имота в Хюстън. Не бих искала забележката ми преди малко да те подвежда, че доброволно приемам загубата му като наказание. Когато казах това, имах предвид, че ако съдът не те принуди да го продадеш по текуща пазарна цена, ще приема положението, без да изпитвам лоши чувства към тебе. Надявам се, че каквото и да се случи по този въпрос, то е само бизнес, без никакъв личен мотив.

Очите на Мат блестяха от смеха, който се опитваше да потисне.

— Възхищавам се на твоята честност и упоритост — призна й той искрено. — Все пак, предлагам ти да си помислиш дали да ме даваш под съд. Ще ти струва цяло състояние да ме осъдиш за измама или каквото друго измислиш. При всички случаи си бита карта.

Мередит знаеше, че е прав, а и загубата на имота в Хюстън не я вълнуваше толкова в момента. Беше въодушевена, тъй като вече беше спечелила нещо по-важно от едно съдебно дело. По някакъв начин беше успяла да накара този горд мъж да приеме примирието. Решена да укрепи това завоевание и да разведри атмосферата, тя продължи:

— Всъщност по-скоро смятах да те съдя за спиране на търговски инвестиции или нещо такова. Какви шансове бих имала според тебе?

Мат се престори, че разсъждава, после тръсна глава и заяви:

— И това няма да мине в съда. Ако си твърдо решена да ме осъдиш, по-добре да бъде за заговор.

— Бих ли могла да спечеля?

— Не, това би бил един по-забавен процес.

— Ще си помисля по това предложение — обеща му тържествено.

Той й се усмихна. Мередит също му отвърна с усмивка. И в този продължителен момент, изпълнен с топлина и разбирателство, единадесетгодишната преграда от гняв и тъга между тях започна да се разчупва и след това се сгромоляса. Бавно, несигурно Мередит протегна ръка в знак на помирение и приятелство. Гледаше как ръката му посяга към нейната, как дланта му докосва нейната длан. После пръстите му — силни и топли, обхванаха и притиснаха здраво нейните.

— Благодаря ти — прошепна тя и вдигна поглед към него.

— Моля — тихо отговори той, задържа още малко ръката й и после я пусна. Напускайки миналото.

Като непознати, които случайно са споделили нещо по-лично, отколкото са възнамерявали или очаквали, и двамата се опитаха веднага да се оттеглят в по-сигурни води. Мат се облегна на възглавниците, а тя насочи вниманието си към забравения поднос с храна и лекарства. С крайчеца на окото си той я гледаше как взе с два пръста обидното гумено нещо и го остави на пода, така че да не се вижда. Обърна се към него, остави подноса на масичката до леглото и отново се усмихна.

— Изглежда вкусно — излъга Мат, оглеждайки това, което беше върху табличката. — Много обичам рициново масло — като подправка, разбира се. Предполагам, че това миризливо лепкаво нещо в синьото бурканче е основното ястие, нали?

Мередит избухна в смях и взе една чиния, захлупена с купичка.

— Рициновото масло беше само за шега.

Сега, когато емоционалната битка между тях беше приключила, Мат усети, че започва да губи и битката да остане буден. Клепачите му натежаваха все повече. Не беше толкова болен, колкото изтощен. Очевидно тия проклети хапчета донякъде бяха виновни за това.

— Оценявам жеста, но не съм гладен.

— И не смятах, че ще бъдеш — тя го гледаше със същата нежност, която се излъчваше от тюркоазните й очи през цялата сутрин. — Но все пак трябва да хапнеш нещо.

— Защо? — попита той и тогава със закъснение се сети, че Мередит всъщност беше приготвила подноса специално за него. Жената, която преди единадесет години не знаеше как да включи дори печката, а и не беше поискала да се опита. Развълнуван от нейната загриженост, седна отново в леглото.

Тя приседна до него.

— Трябва да ядеш, за да се възстановиш — обясни, подавайки му чашата с бялата течност.

— Какво е това?

— Топло мляко. Намерих една кутия в шкафа.

Направи гримаса, но послушно пое чашата и я изпи.

— С масло е — добави Мередит, когато той се закашля.

Мат върна чашата, облегна глава на възглавниците и затвори очи.

— Откъде ти хрумна? — прошепна дрезгаво.

— Просто това ми даваше гувернантката, когато боледувах като малка.

Повдигна клепачи и в сивите му очи затрептя хумор.

— И като си помисля, че завиждах на богатите деца…

Тя му отвърна с усмивка и започна бавно да изважда препечените филийки.

— Ще ги изям по-късно, обещавам — каза той, полагайки върховни усилия да държи отворени очите си. — Точно сега искам само да спя.

Изглеждаше толкова отпаднал, че Мередит неохотно се съгласи.

— Добре, но вземи поне този аспирин.

Мат послушно глътна хапчето. Доволна, тя стана.

— Искаш ли да ти донеса нещо друго?

— Свещеник — изхриптя той.

Младата жена се засмя и излезе.