Джудит Макнот
Рай (28)

Глава 28

Джо О’Хара изтегли колата към завоя пред сградата на „Интеркорп“ и още преди да е спрял напълно, Мат блъсна вратата и изскочи навън.

— Кажи на Том Андерсън да се качи! — заповяда той на госпожица Стърн, профучавайки покрай нея на път за кабинета си. — И после се опитай да ми намериш аспирин.

Две минути по-късно тя се появи с чаша студена вода и два аспирина.

— Господин Андерсън идва — каза жената, изучавайки лицето му, докато той гълташе аспирините. — Имахме тежка програма и се надявам, че не се разболявате. Господин Хърш е болен, както и двама от вицепрезидентите и половината от отдела за обработка на данни. Започва с главоболие.

Тъй като Стърн никога не бе показвала какъвто и да е интерес към неговото лично състояние, Мат прие, че тя се тревожи единствено от това да не се разболее, защото в такъв случай не би могъл да спази работния си график.

— Не се разболявам от грип — отвърна той. — Никога не боледувам.

Главоболието, което тази сутрин бе само леко неразположение, ставаше все по-силно.

— Ако е грип, може да продължи със седмици и дори да премине в пневмония. Така стана с госпожа Морис в рекламния отдел и с господин Латруп в личен състав. Сега и двамата са в болница. Може би трябва да си починете, вместо да ходите в Индиана следващата седмица. В противен случай вашата програма…

— Не съм болен от грип — упорстваше Мат. — Имам най-обикновено главоболие.

Тя се засегна от тона му, обърна се и излезе, сблъсквайки се с Том Андерсън.

— Какъв е проблемът на госпожица Стърн? — попита Том, поглеждайки през рамо.

— Страхува се, че ще трябва да преработва целия график с ангажиментите ми — отговори му нетърпеливо. — Нека да поговорим за зоналната комисия.

— Добре. Какво искаш да направя?

— Засега поискай отлагане, на каквото и да е постановление.

— И после какво?

В отговор Мат вдигна телефона и се обади на Вандъруайлд.

— По колко върви „Банкрофт“? — попита той Питър и когато получи отговор, му нареди: — Започвай да купуваш. Използвай техниката, която приложихме, когато решихме да купим „Хаскъл“. И си мълчи — затвори и погледна Том. — Искам да провериш всеки член на Борда на директорите на „Банкрофт“. Някой от тях може да се продава. Намери кой е и каква е цената му.

Нито веднъж през годините, откакто бяха заедно с общите битки, Мат не беше прибягвал към нещо толкова неоправдано като подкупа.

— Мат, говориш за чиста проба…

— Говоря за победа над Банкрофт с неговите собствени камъни. Той използва влиянието си, за да купи гласове в зоналната комисия. Ние ще използваме пари да купим гласове в неговия Борд. Единствената разлика между това, което той прави, и това, което аз ще направя, е средата на обмена. Когато приключа с това отмъстително старо копеле, той ще получава заповеди от мен в собствената си заседателна зала.

— Добре — отговори Том след известно колебание, — но всичко трябва да се направи много дискретно.

— Има и още нещо — продължи инструкцията си Мат, отправяйки се към залата, присъединена към кабинета му. Натисна един бутон на стената и огледалният панел, който скриваше бара, се плъзна тихичко настрана. Извади бутилка уиски, сипа си малко в една чаша и отпи голяма глътка. — Нуждая се от пълна информация по операцията „Банкрофт“. Работи заедно с Вандъруайлд. След два дни ми е нужно да съм абсолютно наясно с финансовото състояние и изпълнителните им ръководители. Преди всичко искам да знам къде са най-уязвими.

— Мисля, че се каниш да ги пометеш.

Мат отпи солидна глътка от питието си.

— Това ще реша по-късно. Сега искам достатъчно акции, за да ги контролирам.

— Какво става със Саутвил? Вложихме цяло състояние в тази земя.

Тъжна усмивка изкриви устните му.

— Телефонирах от колата на Пиърсън и Левинсън — отвърна, имайки предвид правната фирма от Чикаго, с която беше сключил договор — и им казах какво възнамерявам да правя. Ще си вземем нашето и ще спечелим добре от „Банкрофт“.

— Как?

— Съществува малък проблем за собствеността в Хюстън, към която те толкова много се стремят.

— И?

— И сега тя е наша.

Андерсън кимна и направи две крачки към вратата. После се обърна и колебливо попита:

— Тъй като ще бъда на предната линия заедно с теб в тази битка с „Банкрофт“, не е зле поне да зная как започна всичко това.

Ако някой от другите му заместници беше изрекъл тези думи, Мат буквално щеше да му смъкне кожата. Откровениченето беше лукс, който мъжете във финансовите сфери не можеха да си позволят. Беше научил и другите, стигнали до върха, че е твърде рисковано да се изповядват на когото и да било. Много често хората използваха тази информация. Мат вярваше безпрекословно само на четирима: на баща си, сестра си, Том Андерсън и Джо О’Хара. Том беше с него от старите дни, когато със зъби и нокти градеше империята си върху основата на смелостта и интуицията си и много малко върху реални пари. Той вярваше на Андерсън и О’Хара, защото двамата бяха доказали верността си. И до известна степен им се доверяваше, защото и те като него не произлизаха от привилегированата класа и не бяха учили в скъпи училища.

— Преди малко повече от десет години — започна след пауза — направих нещо, което Филип Банкрофт не хареса.

— Господи, трябва да е било адски гадно, за да иска да ти отмъсти след толкова много време. Какво му причини?

— Осмелих се да се натрапя на неговия малък, елитен свят.

— Как?

Мат отпи отново, за да отмие горчивината от спомена.

— Ожених се за дъщеря му.

— Оженил си се за… Мередит Банкрофт?

— За същата — потвърди мрачно той.

Андерсън се беше втренчил в него безмълвно. След малко Мат добави:

— Има и още нещо, което би трябвало да знаеш. Днес тя ми каза, че разводът, който е получила преди единадесет години, не бил законен. Адвокатът бил мошеник и не попълнил документите в съда. Казах на Левинсън да провери, но имам чувството, че е истина.

— И сега тя иска цяло състояние, за да разреши въпросът, така ли?

— Не, желае само развод. Тя и баща й просто копнеят да ме унищожат, а отгоре на всичко тя заявява, че не искала нищо.

Том се засмя с горчив, саркастичен смях.

— Когато ги довършим, ще се молят на Господа да не са започвали тази война — обеща той, отправяйки се към вратата.

Мат отиде до прозореца и се загледа навън в мрачния и мокър ден, каквото беше и в душата му. Андерсън вероятно беше прав за изхода на всичко това, но чувството за победа у него вече се разпадаше. Той се чувстваше… празен. Взираше се в дъжда навън, а последните думи на Мередит се връщаха отново и отново в съзнанието му: „Не можеш, и на малкия пръст да стъпиш на Паркър! Той струва десет пъти повече от тебе! Под костюма ти, ушит по поръчка, не си нищо повече от един мръсен стоманолеяр, от малък, мръсен град, с гаден баща пияница!“

Устата му се изкриви в горчива подигравка към самия себе си. Днес бе имал шанса да я впечатли. Беше постигнал невероятен финансов успех; костюмът му струваше повече от пикапа, който караше при запознанството им; с лимузина и шофьор я беше завел в красив, скъп ресторант. И след всичко това за нея пак беше „нищо повече от един мръсен стоманолеяр“. Обикновено той се гордееше със своя произход, но думите й го бяха накарали да се чувства като чудовище, изпълзяло от дъното на вонящо блато, чудовище, което беше заменило люспите си с кожа.

Към седем часа вечерта напусна сградата. Джо отвори вратата на колата и Мат се вмъкна вътре. Беше необикновено уморен. Облегна горящата си глава на седалката, опитвайки се да не обръща внимание на лекия мирис от нежния парфюм на Мередит. С типичната за Банкрофт арогантност му се беше усмихнала и поискала услуга — тих, приятелски развод. В същото време публично го беше унижила и се бе съюзила с баща си, за да го унищожи. С най-голямо удоволствие щеше да й даде развод. Но не точно сега.

Колата неочаквано се отклони и Мат чу клаксони до себе си и отзад. Моментално отвори очи и видя, че Джо го наблюдава в огледалото за обратно виждане.

— Случвало ли ти се е някога — каза той грубо, — да поглеждаш пътя от време на време? Това би направило пътуването не толкова авантюристично.

— Не. Получавам пълна хипноза, ако гледам твърде много напред — отговори мъжът, впускайки се в темата, която очевидно беше на устата му, след като беше станал свидетел на скандала в колата. — Това жена ти ли беше, Мат? — хвърли поглед към шосето и после отново към огледалото. — Искам да кажа, вие се карахте за някакъв развод, така че… това трябва да е жена ти, прав ли съм?

— Прав си! — изстреля Мат.

— Тя май е опак човек — цъкна Джо, без да се притеснява от сърдития му поглед. — Май много не те харесва, а?

— Не ме харесва.

— Какво има против стоманолеярите?

Последните й думи отново го пронизаха: „Ти не си нищо повече от един мръсен стоманолеяр.“

— Мръсен — несъзнателно промърмори Мат. — Тя не обича мръсотията.

Когато стана очевидно, че работодателят му нямаше да каже нищо повече, Джо с неудоволствие смени темата:

— Ще имаш ли нужда от мен във фермата следващата седмица? Ако няма да ти трябвам, с баща ти мислим да се отдадем на двудневна оргия с таблата.

— Остани с него — Патрик беше много развълнуван от продажбата на фермата, независимо от факта, че сам бе взел решението да я продаде. Заради това Мат се чувстваше притеснен да го остави съвсем сам, докато е в Индиана, за да опакова личните им вещи.

— А тази вечер ще излизаш ли?

— По дяволите! Казах, че ще използвам ролса.

— Мат?

— Какво?

— Жена ти е истинска бомба — отсече Джо и пак цъкна. — Лошо е, че те прави толкова раздразнителен.

Мат посегна и грубо вдигна разделителното стъкло.

 

 

Ръката на Паркър лежеше върху раменете й, давайки й усещането за спокойствие. Мередит се беше втренчила в пукащия огън в камината, изпълнена с безпомощен гняв от злополучната си среща с Мат. В началото той беше толкова мил, шегуваше се, защото не беше решила какво ще пие… внимателно я слушаше да говори за работата си. Но телефонният разговор, с който му бяха съобщили за решението на зоналната комисия на Саутвил, беше променил всичко. Тя разбра това сега, когато бе имала време да помисли. Имаше обаче нещо, което не можеше да разбере и което я караше да се чувства неловко. Бе доловила гняв у него — не, по-точно презрение към нея. И независимо от това, което самият той беше направил преди единадесет години, днес нито веднъж не се опита да се оправдае. Нещо повече, държеше се така, сякаш тя трябваше да се чувства виновна и я нарече „развратна, самовлюбена кучка“.

Мередит ядосано отпъди безполезните мисли и с отвращение осъзна, че търси причини да оправдае действията му, да го извини. От първата вечер, в която го бе срещнала, тя беше пленена от силата и от непреклонния му характер, и беше започнала да изгражда образа му на рицар в блестящи доспехи. Сега, макар и в по-малка степен, правеше същото, и то, защото днес отново бе подействал омагьосващо на всичките й сетива.

Блестяща червена главня падна върху решетката, разсипвайки дъжд от оранжеви искри, и Паркър погледна часовника си.

— Вече е седем. Мисля, че трябва да тръгвам.

Въздишайки, Мередит стана и го придружи до вратата, благодарна за деликатното му оттегляне. През целия следобед Филип беше на изследвания в болницата и въпреки това беше настоял да дойде, за да разбере какво бе станало на срещата с Мат. Това, което щеше да му каже, несъмнено щеше да го ядоса и независимо че беше свикнала с яростта му, щеше да се чувства неудобно пред Паркър.

— Трябва да го накарам да промени решението си за зоналната комисия в Саутвил. Докато не направи това, нямам и най-малък шанс да получа съгласието на Мат за развод.

— Ще успееш — насърчи я Паркър, като плъзна ръцете си около нея и я привлече, дарявайки я с целувка за кураж. — Баща ти има малък шанс и ще го разбере.

Вече затваряше вратата, когато чу Паркър да поздравява баща й във фоайето. Пое си дълбоко дъх при мисълта за предстоящия неприятен разговор.

— Е? — запита Филип още от прага. — Какво стана с Фаръл?

Мередит не отговори на въпроса му.

— Какво каза лекарят за резултатите от изследванията? За сърцето ти?

— Все още било в гърдите ми — саркастично отвърна той, събличайки палтото си. Той мразеше всички лекари и най-вече своя. Просто защото доктор Шафър не можеше да бъде заблуден или подкупен, за да даде на Филип невъзможното — силно сърце и бележка за добро здравословно състояние. — Няма значение. Искам да знам точно какво каза Фаръл — заяви и си наля чаша шери.

— Да не смееш да пиеш това! — предупреди го тя, но остана с отворена уста, когато в следващия миг той извади и една тънка цигара от вътрешния си джоб. — Опитваш се да се убиеш ли? Махни тази цигара!

— Мередит — изгледа я ледено, — като не отговаряш на въпроса ми, ти натоварваш сърцето ми повече, отколкото тази капка бренди и дима от цигарата. Не съм дете, а твой родител. Любезно те моля да си спомниш това.

След напрегнатия ден тази нечестна атака разпали гнева. Той изглеждаше по-добре сега в сравнение с миналата седмица. Вероятно резултатите от изследванията бяха насърчаващи, за да си разреши шерито и цигарата.

— Добре — отговори тя. Радваше се, че баща й се чувства силен. Искаше отчет, който да го стресне, и тя щеше да му го даде. Но странно, когато свърши да говори, Филип изглеждаше облекчен.

— Това ли е? Това ли е всичко, което каза Фаръл? Не добави ли нещо — погледна към цигарата, като че ли се опитваше да намери подходящата дума — странно?

— Не — отговори Мередит. — Сега аз искам да ти задам няколко въпроса? — погледна го право в очите и проговори тихо: — Защо попречи на Мат да стане член на „Гленмор“? Защо нареди да отхвърлят молбата му във връзка със Саутвил? Защо след всичките тези години все още носиш това налудничаво отмъщение в себе си? Защо?

Баща й стана неспокоен.

— Отстраних го от клуба, за да не ти се налага да го срещаш там. Искам да се измете от Чикаго, така че да не го виждаме там, където ходим.

— Това трябва да се промени — информира го с безличен тон Мередит.

Филип не обърна внимание на думите й.

— Не искам да говориш повече с него. За днес се съгласих, защото оставих Паркър да ме убеди, че няма никакъв друг начин. Почвам да мисля, че е слаб, а аз не обичам слаби мъже.

— Първо, Паркър не е слаб и е достатъчно интелигентен да разбере, че неговото присъствие само ще усложни и без това трудното положение. И още нещо — когато срещнеш някого, силен като теб, неволно започваш да го мразиш.

Той посягаше към палтото си, метнато върху облегалката на стола, но внезапно се обърна и я погледна ядовито през рамо.

— Защо трябваше да казваш това?

— Защото единственият мъж, когото някога съм познавала и който може да се сравнява с теб по безпрекословна сила на волята си, е Мат Фаръл. И ти го знаеш — добави тя тихичко. — По някакъв начин прилича на теб — проницателен, неуязвим и готов да направи всичко, за да постигне това, което иска. В началото го мразеше, защото беше никой и защото се осмели да преспи с мен. Но после го намрази още повече, защото не можа да го стреснеш — нито през онази първа нощ в клуба, когато го изгони, нито по-късно, когато се оженихме и аз го доведох вкъщи — тя се усмихна тъжно. — Сега го презираш, защото е единственият човек, подобен на теб, когото някога си срещал.

Той мрачно запита:

— Ти не ме обичаш, нали, Мередит?

Филип й беше дал живот и после се беше опитвал да насочва всяка нейна глътка въздух, всеки ден от живота й. Бдеше над нея като сокол още от детската й възраст. Беше провалил толкова неща в живота й, но го беше сторил от обич — с властна, задушаваща любов.

— Обичам те — отговори му тя с предана усмивка, за да извади жилото от думите си, — но не харесвам много от нещата, които вършиш. Нараняваш хората без никакво съжаление, точно както прави и Мат.

— Правя това, което мисля, че трябва да бъде направено — отвърна той, като обличаше палтото си.

— А в момента — напомни му Мередит — е нужно незабавно да поправиш грешките си за „Гленмор“ и зоналната комисия в Саутвил. След това ще се свържа отново с него и нещата ще се уредят.

— Смяташ, че той ще се спре дотук и ще се съгласи на развода, който искаш? — попита с язвителна усмивка.

— Да. Виж какво, Матю Фаръл не желае да остане женен за мен. Сега търси отмъщение, но не е толкова луд, за да завърши остатъка от живота си, разсипвайки теб и мен. На това се надявам. Искам честната ти дума, че утре ще се обадиш и ще уредиш със зоналната комисия да придвижи молбата му.

— Ще помисля по въпроса.

— Това не е достатъчно…

— Е, честно казано, не ми се ще много-много да го направя.

По израза на лицето му Мередит реши, че блъфира, и с облекчение го целуна по бузата. Когато Филип излезе, тя бавно отиде до канапето и седна. Взираше се в тъмното, без да вижда гаснещите въглени на огъня. Внезапно си спомни какво й беше казал Паркър тази вечер — утре Бордът на директорите на „Банкрофт“ щеше да решава въпроса за временния президент. Той самият нямаше да гласува поради ангажимента си към Мередит. Сега обаче беше твърде изтощена, за да се притеснява за това. Дистанционното управление на телевизора беше на масичката и посягайки към него, се сети за интервюто на Барбара Уолтърс с Мат. Бяха говорили за успехите му и за известните дами, с които бе имал връзки. Учуди се как въобще е могла да си въобрази, че двамата биха могли да са щастливи заедно. С Паркър се разбираха, произлизаха от една и съща среда — хора, които даряваха нови крила на болници и посвещаваха времето си на благотворителност и обществените каузи. Те не обсъждаха богатството и малките си приключения по телевизията, пред всички.

Независимо от това колко пари бе натрупал Матю Фаръл или с колко красиви и известни жени беше преспал, той винаги щеше да бъде груб, арогантен, жесток, алчен, безскрупулен и… Тя се намръщи срещу екрана напълно объркана — той наистина беше всичко това и все пак Мередит усещаше, че и той имаше същото ниско мнение за нея! Нищо чудно, като си спомни за начина, по който се бе отнесла към семейството му и как го беше нарекла „мръсен стоманолеяр“! Беше атакувал произхода му, защото това бе единственото му уязвимо място.

Телефонният звън я извади от мислите й. Тя вдигна слушалката и чу притеснения, припрян глас на Лиза:

— Мер, какво стана с Фаръл днес? Каза, че след като се видиш с него, ще ми се обадиш.

— Помня. Опитах с пейджъра, след като се върнах в кабинета си, но никой не отговори.

— Трябваше да изляза за малко. И така, какво стана?

Мередит беше разказвала всичко вече два пъти и беше твърде изтощена, за да го потрети.

— Не беше особено успешно. Може ли да поговорим утре?

— Разбирам. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Добре, но сега е мой ред да съм домакиня.

— О, не! — подразни я Лиза. — Все още имам разстройство от миналия път. Защо да не купя малко китайска храна на път за вас?

— Само при условие, че аз ще я платя.

— Става. Нещо друго да донеса ли?

— Ако искаш да чуеш за срещата ми с Мат — предложи Мередит, — по-добре е да донесеш и кутия със салфетки.

— Толкова ли беше зле?

— Да.

— В такъв случай може би е по-добре да дойда с пушка? — пошегува се тя. — След като се нахраним, можем да отидем на лов за него.

— Не ме изкушавай! — отговори, но думите на Лиза я накараха да се усмихне.