Джудит Макнот
Рай (32)

Глава 32

Далеч от мисълта да осъжда или да се ужасява от държанието на едно осемнадесетгодишно момиче, Стюарт спокойно изслуша цялата история. Дори не се учуди, когато тя му разказа за бащата на нейното дете. Неговият мил израз и пълно мълчание бяха толкова объркващи, че когато Мередит завърши разказа си, го запита колебливо:

— Стюарт, ясно ли ти е всичко?

— Съвършено ясно — отговори той и добави: — Завърши с това, че сега баща ти иска да използва влиянието си, за да може молбата на Фаръл да получи разрешение от зоналната комисия по същия незаконен начин, както когато е накарал сенатора Дейвис да го блокира. Така ли беше?

— Мисля, че да — отговори тя, чувствайки се неудобно заради неговото леко осъдително отношение към действията на баща й.

— Пиърсън и Левинсън представляват Фаръл, така ли?

— Да.

— Добре тогава — заяви той, давайки знак на келнера да донесе сметката. — Ще се обадя на Бил Пиърсън утре сутринта и ще му кажа, че неговият клиент подлага моята любима клиентка на неоправдано умствено напрежение.

— И после какво?

— Ще поискам клиентът му да подпише няколко хубави документа, които ще съставя и ще му занеса.

Мередит се усмихна със смесица от надежда и несигурност.

— Това ли е всичко, което трябва да се направи?

— Вероятно.

Стюарт се обади чак следобед на следващия ден.

— Говори ли с Пиърсън? — попита тя, а стомахът й се свиваше в очакване и страх.

— Само преди минутка.

— Е? — подтикна го, когато той замълча. — Уведоми ли го за предложението на баща ми? Какво отговори той?

— Той каза — отговори Стюарт злъчно, — че проблемът между теб и Фаръл е много личен и неговият клиент желае да разреши първо него. По-късно, когато неговият клиент бъде готов, ще диктува условията, според които ще получиш развод.

— Боже мой — въздъхна тя. — Какво означава това? Нищо не разбирам.

— В такъв случай ще се опитам да ти разясня учтивия правен израз и да ти го преведа. Пиърсън ми каза да се…

Ругатните въобще не бяха характерни за Стюарт и това подсказваше на Мередит, че е ядосан много повече, отколкото показваше. А това я притесни толкова, колкото и странното отношение на адвоката на Мат.

— Все още не разбирам — студено произнесе. — Мат беше много добре настроен онзи ден на обяда, докато не му позвъниха за случая със Саутвил. Сега му предлагам разрешение на молбата му, а той дори не иска да ме изслуша.

— Мередит — каза твърдо Стюарт, — скри ли нещо от мен, когато описваше взаимоотношенията си с Фаръл?

— Не, нищо. Защо питаш?

— Защото от всичко, което съм чел и чул за него, той е интелигентен човек с логична мисъл, невъзмутим и почти нечовешки логичен. Обикновено деловите мъже не променят начина си на действие, за да отмъщават за дреболии. Това значи да си загубят времето, а в случая с Фаръл времето му струва доста пари. Но всеки има някакви граници, до които може да поема. Изглежда, че той е бил изтласкан извън тази граница и иска война, просто гори от желание да я води! А това много ме притеснява.

Мередит също беше обезпокоена.

— Трябва да приема, че търси удовлетворение от отмъщението.

— Отмъщение за какво? — възкликна тя уплашено. — Защо казваш всичко това?

— Защото Пиърсън спомена нещо такова. Предупреди ме, че всеки опит от твоя страна да вкараш този развод в съда без пълното одобрение от неговия клиент ще доведе до последици, които той нарече „повече от неприятни“ за теб.

— Повече от неприятни? — повтори слисана. — Какво му е хрумнало на Мат сега? Когато обядвах с него миналата седмица, той се опита да бъде добър. И честно казано, успя. Шегуваше се с мен, въпреки че всъщност ме ненавижда…

— Защо? — прекъсна я напрегнато. — Защо ще те мрази? Какво те кара да мислиш така?

— Не знам. Това е нещо, което чувствам. Той с основание е ядосан за случая в Саутвил и несъмнено е бил обиден от това, което му наговорих в колата. Възможно ли е това да го е извадило от равновесие?

— Би могло — отговори Стюарт не особено уверен.

— Какво ще правим?

— Ще помисля през уикенда. След един час заминавам за Палм Бийч, където ще прекарам края на седмицата на яхтата на Теди и Лиз Дженкинс. Когато се върна, ще изработим стратегията си. Опитай се да не се тревожиш прекалено.

— Ще пробвам — измънка Мередит, но когато затвори, й трябваха херкулесовски усилия, за да изхвърли Матю Фаръл от съзнанието си.

Беше се потопила в работа през последните два часа, когато Сам Грийн поиска да я види незабавно. Както беше обещал, екипът му беше положил усилия да завърши проекта, и това беше причината досега да не замине за Хюстън и да преговаря за собствеността с Торп. Преди три дни се беше обадил, за да си уреди среща за тази седмица, но Торп я беше насрочил за следващата.

Усмихвайки се, Мередит го наблюдаваше как се приближава към бюрото й.

— Готов ли си за пътуването до Хюстън?

— Торп току-що ми се обади, за да анулира срещата — ядосано обяви той. — Изглежда, за този парцел е сключен договор за двадесет милиона. Купувачът е поискал сделката да се запази в тайна досега и затова Торп ме е излъгал за срещата. Сега земята е собственост на подразделение за недвижими имоти на някакъв мастит конгломерат.

Мередит бързо предложи:

— Свържи се с новите собственици и разбери дали биха го продали.

— Вече се свързах и те определено желаят да го продадат — гласът на Сам преливаше от сарказъм.

— Тогава да не губим време и да започнем преговори с тях.

— Вече се опитах. Искат тридесет милиона и сумата не подлежи на договаряне.

— Тридесет милиона! Това е невероятно! — възкликна тя. — Неразумно е! Парцелът струва двадесет и седем милиона най-много, а те са платили двадесет.

— Казах това на директора на отдела за недвижима собственост, но неговата реакция беше: ако искаш, го взимаш, ако не искаш — не го взимаш.

Мередит стана и неспокойно закрачи към прозорците, опитвайки се да реши каква да бъде следващата стъпка. Петното в Хюстън, намиращо се близо до Галерията, бе най-доброто място за клон на „Банкрофт“, каквото беше срещала въобще. Искаше магазинът да бъде построен там и нямаше да се предаде.

— Самите те смятат ли да строят? — попита тя.

— Не.

— Каза, че някакъв конгломерат го е купил. Знаеш ли кой е?

Като всеки друг в „Банкрофт“ Сам Грийн беше наясно от клюкарските колони на вестника, че името й е свързано с това на Матю Фаръл, и за няколко секунди се поколеба, преди да отговори:

— „Интеркорп“.

Мередит го погледна и избухна:

— Шегуваш ли се?

— Приличам ли ти на човек, който се шегува?

— За това ще убия Матю Фаръл!

— Смятам, че тази заплаха е по-подходяща за взаимоотношенията адвокат — клиент, така че няма да се наложи да свидетелствам срещу теб, ако го направиш.

Предположението на Стюарт за жадуващото отмъщение от Мат изключваше всяко съмнение, че покупката на „Интеркорп“ е чисто съвпадение. Очевидно това бе една от неприятностите, за които Пиърсън беше предупредил адвоката й днес.

— Какво смяташ да правиш? — хладнокръвно запита Грийн.

— След като го убия ли? После искам да го хвърля на рибите. Този циничен, интригантстващ… — тя спря, опитвайки се да се успокои, и се отправи към бюрото. — Трябва да премисля всичко. Нека обсъдим положението в понеделник.

Когато Сам излезе, Мередит започна да крачи нагоре-надолу, стараейки се да разсъждава обективно. Ако Мат се опитваше да направи личния й живот кошмарен, тя някак си щеше да се оправя чрез Стюарт. Но сега той атакуваше „Банкрофт и компания“ и това я паникьосваше и ядосваше повече от всичко друго, което би се опитал да направи директно на нея. Трябваше да го спре, и то още сега. Господ знае какво друго беше замислил, или още по-лошо, какво беше пуснал в действие.

— Защо прави това? — запита се гласно в празната стая. Отговорът беше ясен — жадуваше за отмъщение поради отхвърлената молба от зоналната комисия. Мат беше любезен по време на обяда миналата седмица, докато не проведе разговора за Саутвил. Намесата на баща й очевидно беше причината за тази битка.

Но сега всичко това беше безсмислено! Необходимо беше да намери начин и да го накара да я изслуша и да разбере, че беше спечелил тази битка. Всичко, което Мат трябваше да направи, бе да подаде отново молбата си пред комисията! Тъй като Стюарт го нямаше, за да я спре, тя набра номера в кабинета на Мат.

Когато госпожица Стърн отговори, Мередит измени гласа си, опитвайки се да се скрие.

— Обажда се Филис Тилшър — излъга тя, използвайки името на секретарката си. — Господин Фаръл там ли е?

— Господин Фаръл си отиде вкъщи. Няма да бъде тук до понеделник следобед.

Погледна часовника си и с изненада установи, че вече е пет часът.

— Съжалявам, не знаех, че е станало толкова късно. Нямам домашния му телефон. Можете ли да ми го дадете, моля?

— Не ми е разрешено да давам този номер, на когото и да е — отговори тя. — Това са инструкциите на господин Фаръл.

Мередит затвори. Не би могла да чака до понеделник. Ако не можеше да го накара да я изслуша в кабинета си, а тя не смееше да опита отново в понеделник, трябваше да го намери „вкъщи“. Този вариант й се стори доста по-добър. У дома му нямаше секретарка, на която вече бе наредено да й отказва среща с него. Провери в служба „Справки“, но нямаше регистриран номер на негово име.

Разочарована, но не победена, тя затвори. Сега, когато твърдо беше решила, че ще говори с него в дома му, бе обзета от спокойно, желязно решение. Опитвайки се да си спомни за някого, който би могъл да знае домашния му телефон и би й го дал, затвори очи и се концентрира. Мат придружаваше Алисия Ейвъри в операта, а Стантън Ейвъри й беше представил Мат като перспективен член на клуба в Гленмор. Тя потърси номера на Стантън Ейвъри в указателя и се обади.

Според иконома на Ейвъри господинът и дъщеря му се намирали в резиденцията си и щели да се върнат след една седмица. Мередит затвори и после набра номера на клуба в Гленмор. Възнамеряваше да попита шефа му за телефона на Мат, който беше вписан в неговата молба за членство.

Но Тим и Мартин вече си бе тръгнал.

Разбра, че няма друг изход, освен да отиде до апартамента на Мат. Знаеше адреса му — както и всички, които четяха „Чикаго Трибюн“. В неделното приложение миналия месец бяха поместени четири страници цветни снимки от невероятния апартамент, който този най-богат предприемач в Чикаго си бе купил и обзавел в „Бъркли Тауърс“ на Лейк Шор Драйв.