Йохана Спири
Хайди и Клара (8)

Осма глава
Става нещо, което никой не е очаквал

Рано сутринта на другия ден Алпиецът Йохи излезе от хижата. Огледа небето, за да разбере какъв ще бъде денят.

Далечните планински върхове бяха облени от червено сияние. Свеж вятър рошеше клоните на старите ели. Слънцето бавно изгряваше.

Йохи се запъти към бараката, извади инвалидния стол и го закара пред хижата. После влезе вътре.

В този момент отдолу се зададе Петер. Козичките не се тълпяха доверчиво около него, както обикновено, а вървяха настрана и гледаха да стоят по-далече от опасната тояга. Петер беше стигнал до най-високата степен на гнева и ожесточението. От много дни насам Хайди не му обръщаше внимание. Сутрин, когато стигаше до хижата на Йохи, чуждото момиче вече седеше в стола си навън, а Хайди се суетеше около нея. Вечер пък, когато слизаше от платото, инвалидният стол беше под елите и Хайди пак се занимаваше с Клара. Лятото започна отдавна, а приятелката му не беше ходила нито веднъж на платото с козичките. Е, днес щеше да дойде, но заедно с чуждото момиче. Изведнъж той забеляза инвалидния стол. Изгледа го злобно. Това беше неприятелят! Той беше виновен за всичко, а днес щеше да му причини още по-голямо зло. Петер се огледа крадешком — всичко наоколо беше тихо, не се виждаше жива душа. Без да му мисли много, момчето се нахвърли върху стола, сграбчи го и с такава сила го блъсна надолу по склона, че той просто отлетя и само след миг изчезна зад завоя.

Стреснат от постъпката си, Петер се втурна като луд нагоре по пътеката. Спря чак при един къпинов храст, зад който можеше да се скрие. Ами ако Йохи го беше забелязал! Петер поиска да провери какво е станало със стола. Иззад гъстия листак, Петер огледа внимателно склона към долината, но когато пред колибата се появи Йохи, страхливо сниши глава. Господи, какво беше сторил! Далече долу „страшният му враг“ се носеше с бясна скорост — сякаш никога нямаше да спре. Ето — столът се преобърна, отново и отново, после подскочи високо и се прекатури в тревата.

Скоро парчета от него се разхвърчаха на всички страни — колела, облегалка, парцали от дамаската. Петер толкова се зарадва при тази гледка, че затропа с крака от удоволствие. Най-после неприятелят беше победен! Струваше му се, че знае какво ще последва сега: чужденката щеше да си замине веднага, защото нямаше с какво да се придвижва Хайди щеше да остане сама и всеки ден да идва с него на пасището. Щяха да бъдат заедно по цял ден и всичко щеше да си бъде постарому.

След малко Хайди изскочи навън и хукна към бараката. След нея излезе дядото с Клара на ръце. Вратата на бараката зееше широко отворена, двете дъски бяха разместени. Хайди се огледа, обиколи бараката и се върна. На лицето й се изписа учудване. Дядото се приближи към нея.

— Какво става? Ти ли си преместила стола, Хайди? — попита той.

— Та аз точно него търся, дядо! Нали каза, че си го изкарал пред бараката — отговори детето и продължи да се оглежда.

През това време вятърът се усили. Вратата на хижата силно се блъсна в стената.

— Дядо, вятърът го е направил — извика Хайди. — Олеле, ами ако е отвял стола чак до Дьорфли! Колко жалко, ще закъснеем за пасището!

— Ако наистина се е изтърколил по стръмнината, няма да го видим повече, защото е станал на хиляди парченца — отговори дядото, мина зад ъгъла и се загледа надолу по пътеката. — Все пак ми се струва странно. За да полети надолу, би трябвало столът сам да е заобиколил бараката.

— О, колко жалко, няма да можем да отидем на пасището! — захленчи Клара. — Столът ми изчезна и сега сигурно ще ме отведат обратно вкъщи! О, колко жалко! Колко жалко!

Но Хайди изгледа дядо си и рече:

— Аз съм сигурна, че дядо ще измисли нещо. Нали, дядо, няма да я пуснем да си отиде?

— Щом сме решили да се изкачим на пасището, точно това и ще направим — отговори твърдо дядото. — После ще видим с какво да заменим стола.

Децата радостно извикаха.

Дядото се върна в хижата, извади няколко дебели кърпи, нареди ги на слънчевата полянка и сложи Клара да седне. После издои Белка и донесе на децата по една пълна купичка мляко. Козичките вече врещяха нетърпеливо.

— Защо ли се бави козарчето? — зачуди се Йохи и се заслуша да чуе подсвиркванията на Петер.

Децата закусиха. Дядото вдигна Клара на ръце, взе кърпите и повика козичките.

— Тръгваме! — обяви тържествено той. — Белка и Галка ще дойдат с нас.

Това беше добре дошло за Хайди. Тя застана между двете козички и тръгна след дядо си. Белка и Галка се разлудяха от радост, че след толкова дълго време отново излизат на разходка с Хайди.

Стигнаха на пасището. По полянките пасяха кози, а на един склон се беше проснал Петер и дремеше.

— Ще те науча аз тебе, поспаланко, защо си минал покрай нас, без да се обадиш? — извика му Йохи.

Като чу познатия глас козарчето скочи като ужилено.

— Още не бяхте станали — плахо каза Петер.

— Видя ли някъде стола на Клара? — продължи с въпросите си Йохи.

— Какъв стол? — отвърна мрачно Петер.

Йохи не каза нищо. Наведе се, разстла донесените кърпи върху топлата земя и постави Клара върху тях. Попита я дали й е удобно така.

— Чувствам се дори по-добре, отколкото в стола — отговори с благодарност момичето. — Толкова е приятно да се седи на земята. Божичко, Хайди, колко е красиво! — извика тя.

Дядото се приготви за връщане. Каза на децата да се забавляват добре, а когато стане време, Хайди да извади обяда от торбичката. Петер да им издои мляко, но Хайди да му напомни млякото да е от Белка. Надвечер ще дойде да ги вземе. Сега обаче трябва да слезе към селото, за да разбере какво е станало с изчезналия стол.

По тъмносиньото небе не се виждаше нито едно облаче. Грамадната снежна пряспа отсреща блестеше като посипана с хиляди сребърни звезди. Сивите скали зад нея стояха като стражи по местата си. Орелът се рееше някъде високо в синевата. Планинският вятър бръснеше голите върхове и довяваше хладина над слънчевото плато. Децата се чувстваха прекрасно. От време на време някоя козичка идваше при тях и си изпросваше милувки. Най-често идваше плахата Снежка и мушваше главицата си в скута на Хайди. И може би нямаше да се отдръпне, ако някоя от другарките й не я избутваше след малко. Най-после и Клара имаше възможност да се сближи с козичките и да ги опознае така добре, че никога вече да не им бърка имената, защото всяка от тях имаше своя собствена физиономия и свой нрав.

Животните скоро станаха по-доверчиви към Клара, започнаха да се приближават до нея и да потъркват глави в рамото й. Това бе знак за близко познанство и привързаност.

Така минаха няколко часа. По едно време Хайди се сети, че би могла да отиде до мястото, където цъфтяха най-много цветя. Искаше да види дали всички са се разтворили и дали са също толкова красиви, колкото миналата година. Искаше й се да заведе и Клара там, но това можеше да стане само с помощта на дядото, а той щеше да дойде едва надвечер. Тогава цветенцата вече щяха да са затворили чашките си.

— Нали няма да ми се разсърдиш, Клара? — попита колебливо момиченцето. — Набързо ще изтичам да видя цветята, а ти ще останеш за малко сама. Не, почакай! — извика тя, защото й беше дошла на ум една чудесна мисъл. Скочи на крака, накъса набързо няколко особено ароматни тревички и подмами с тях малката Снежка, която веднага дотича. — Ето, така ще имаш компания — засмя се тя.

Хайди хукна към полянката, а Клара започна да къса листенце след листенце и да ги дава на Снежка. Скоро козичката стана толкова доверчива, че се сгуши до новата си приятелка и бързо започна да яде листата от ръката й. Клара се чувстваше чудесно. Никога досега не беше седяла сама на върха на планината, в компанията на една доверчива козичка, която се радваше на покровителството й. В главата й се въртяха все нови мисли, необичайни за нея. Най-силно беше непознатото желание да стане и да изтича по меката трева, да стори нещо, с което да зарадва хората около себе си така, както сега се радваше малката Снежка. Ново щастие прониза сърцето й, щастие, което идваше от мисълта, че всичко, което знаеше и познаваше досега, може да стане много по-различно, много по-хубаво. Обзе я такава възбуда, че изведнъж протегна ръце, притисна до себе си козичката и прошепна в ухото й:

— О, Снежке, тук е наистина прекрасно! Искам да остана завинаги при вас!

През това време Хайди беше стигнала до полянката с цветята. Алпийските розички блестяха, гъсти тъмносини камбанки се полюляваха в ритъма на лекия вятър и над полянката се носеше сладък аромат. Ароматът идваше най-вече от кафявите теменужки, които скромно подаваха главици между златните чашки на алпийските розички. Хайди стоеше като замаяна, дълбоко вдъхваше сладкото ухание на цветята и не можеше да им се насити. После изведнъж им обърна гръб и се затича обратно към Клара.

— Непременно трябва да дойдеш да ги видиш — развика се още отдалече тя. — Толкова са красиви, просто не мога да ти ги опиша, а когато дядо дойде, ще се е стъмнило и няма да видиш нищо. Аз ще те нося, искаш ли?

Клара изгледа смаяно възбудената Хайди и тъжно поклати глава.

— Не, не, Хайди, не бива дори да си помисляш такива неща. Ти си много по-малка от мен. О, само да можех да ходя!

Хайди се огледа наоколо. Трябваше й помощ. Петер, който до преди малко лежеше в тревата в една падинка, сега беше седнал с намръщено чело. Не можеше да повярва на очите си. Беше строшил проклетия стол, за да сложи край на мъките си и да прогони завинаги натрапницата, а само след час тя се бе появила на пасището и сега седеше в тревата заедно с Хайди.

— Слез долу, Петер! — извика Хайди.

— Няма да сляза! — отвърна мрачно момчето.

— Напротив, ще слезеш. Нали виждаш, че не мога сама, трябва да ми помогнеш. Ела бързо! — настоя Хайди.

— Няма да дойда — отвърна упорито момчето.

Ядосана, Хайди хукна нагоре по склона и спря на известно разстояние от козарчето. Очите й святкаха от гняв.

— Ако веднага не дойдеш при мен, Петер, ще направя нещо, от което няма да ти стане никак хубаво, ще видиш!

При тези думи Петер се разтревожи. Обзе го неясен страх. Той бе извършил нещо лошо и никой не биваше да узнае това. Досега беше доволен от постъпката си, но сега Хайди му говореше така, сякаш знаеше всичко. Ако тя кажеше на дядо си, тежко му! Нямаше друг човек на света, от когото Петер да се боеше толкова много. Ами ако дядото разбере как е блъснал стола по стръмнината! Страхът го задуши. Петер скочи и се затича към чакащата Хайди.

— Ето, идвам, но ти няма да правиш нищо, чуваш ли! — изрече съкрушено той. Изглеждаше толкова смазан от страх, че Хайди го съжали.

— Не, разбира се, че няма да го направя — увери го бързо тя. — Ела с мен, няма от какво да се боиш.

Щом стигнаха при Клара, Хайди започна да дава нареждания: Петер трябваше да подхване болното момиче от едната страна, тя — от другата, за да могат да я изправят на крака. Това им се удаде лесно, но трудното дойде после. Клара едва стоеше на краката си, а как щеше да ходи? Хайди беше твърде дребна, за да й бъде достатъчна опора.

— Хвани ме през врата, здраво — точно така! Хвани Петер под ръка и се дръж за него. Ще те занесем, ще видиш.

Петер обаче не знаеше как да държи някого подръка. Клара се хвана за него, но ръката му си остана да виси покрай тялото като дървена.

— Не се прави така, Петер — укори го Хайди. — Сгъни ръката си в лакътя, чуваш ли, за да може Клара да се хване за нея. После я притисни до тялото си и не се отпускай нито за миг.

Петер се подчини, но въпреки това не можаха да направят и крачка. Клара беше тежка, а придружителите й твърде различни по ръст. Едната опора бе твърде висока, другата много ниска и Клара не смееше да се отпусне.

Все пак момичето опита да изнесе напред първо единия, после другия си крак, но не направи дори крачка.

— Я стъпи здраво на краката си — предложи възбудено Хайди. — Сигурна съм, че изобщо няма да боли.

— Така ли мислиш? — попита колебливо Клара.

Все пак тя послуша приятелката си, стъпи здраво на земята, после премести и другия си крак. Заболя я, наистина, но не чак толкова, колкото очакваше. Вдигна още веднъж крака си и го премести напред.

— О, сега почти не ме заболя! — извика щастливо тя.

— Направи го пак — нареди енергично Хайди.

Клара я послуша, направи няколко крачки една след друга и изплака от радост.

— Мога, Хайди! — извика тя. — О, мога да ходя! Виж, Хайди, виж! Мога да правя крачки, виждаш ли!

Хайди беше още по-възбудена от приятелката си.

— О! О! Ти наистина направи няколко крачки! Клара, ти вече ходиш! Сигурна ли си, че можеш сама? О, само да можеше да дойде дядо! Ето че можеш да ходиш сама, Клара, ето че можеш! — викаше задъхано тя и й се искаше да полети от радост.

Клара се държеше за двамата си придружители, но с всяка следваща крачка ставаше все по-уверена и тримата усещаха това много добре.

— Колко хубаво! Колко хубаво! Сега всеки ден ще излизаме на пасището и ще обикаляме, където си искаме — повтаряше въодушевено Хайди. — От днес нататък ще ходиш сама, няма вече да те бутат в стола и ще си съвсем здрава. О, това е най-доброто, което можеше да се случи!

За Клара нямаше по-голямо щастие на света от това да бъде здрава и да ходи сама като всички останали хора, вместо да прекарва дълги, тъжни дни в болничното си кресло.

Скоро стигнаха до полянката с цветята. Златните алпийски розички ги поздравиха отдалече. Но Клара хареса повече сините камбанки, блеснали под яркото обедно слънце.

— Не можем ли да поседнем тук? — попита тя.

И Хайди се бе уморила.

Децата се отпуснаха върху топлата трева. Лекият вятър се носеше над стръмните скали и шумолеше приспивно в храстите. Така минаха няколко часа. Слънцето отдавна беше превалило обед, когато делегация изнервени кози закрачи решително към полянката с цветята.

Това не беше обичайното им пасище. Никога не ги водеха там, защото козите не обичаха да пасат сред цветята. Но сега бяха дошли с определена цел. Водеше ги пъргавият Бодливко. Трябваше да намерят водачите си, които така внезапно ги бяха изоставили и се криеха непозволено дълго време. Като забеляза трите деца сред цветята, Бодливко изврещя доволно. Останалите козички го последваха и се втурнаха напред. Петер се събуди, но трябваше много пъти да разтърка очи, докато осъзнае къде се намира. Тъкмо беше сънувал, че инвалидният стол е отново цял и невредим, и как с красивата си червена дамаска стои пред хижата, а металните му части блестят на слънцето. Страхът да не го разкрият се върна отново в сърцето му. Макар че Хайди му обеща „да не прави нищо“, той започна да се бои, че вината му все пак ще излезе на бял свят. Затова прояви повече послушание от друг път. Изпълни всички нареждания на Хайди и помогна да отведат Клара обратно на полянката, където обикновено отсядаха.

Когато болното момиче се настани отново върху меките кърпи, Хайди изтича да донесе торбичката с храната. Тя беше видяла колко много неща дядо й сложи сутринта и още тогава се зарадва, че Петер ще може да се нахрани както подобава. Хайди извади всичко, каквото имаше в торбичката, и го разпредели на три равни порции. Храната изглеждаше толкова вкусна, че момиченцето си каза доволно:

— После ще дадем на Петер и онова, което не можем да изядем.

Тя отнесе на всеки определената му порция, взе своята и приседна до Клара. След напрегнатите преживявания обедът им се услади много.

Стана точно така, както Хайди беше предвидила: след като двете момичета се нахраниха, остана толкова много ядене, че Петер получи още една порция. Той изяде упорито всичко, каквото му дадоха, накрая обра и трохите, но не почувства обичайното доволство, каквото изпитваше след богат обяд, защото стомахът му се беше свил на буца. Нещо го гризеше отвътре, душеше го и му пречеше да преглъща.

Децата обядваха толкова късно, че много скоро се появи Алпиецът Йохи. Хайди се хвърли зарадвана към него. Трябваше тя първа да му каже какво се беше случило. Беше толкова възбудена от радостното събитие, че едва намираше думи да го опише на дядо си. Той обаче разбра веднага. Лицето му грейна. Ускори крачка и когато стигна до Клара, попита с весела усмивка:

— Е, осмелихме ли се най-после? Това се казва добра новина!

После изправи Клара на крака, улови я здраво с лявата си ръка и й предложи да се опре на десницата му. Без да се плаши от нищо, усещайки дядото като каменна стена зад гърба си, Клара закрачи уверено напред, много по-сигурна от първия път.

Хайди подскачаше наоколо и надаваше ликуващи викове. По едно време дядото спря, вдигна Клара на ръце и рече:

— Не бива да прекаляваме. За днес стига, пък и вече е време за връщане.

Той знаеше много добре, че момичето днес е преживяло достатъчно голямо напрежение и има голяма нужда от почивка.

Когато късно вечерта Петер потегли с козичките си към Дьорфли, той видя край селото голяма група хора, които се блъскаха и бутаха, за да видят по-добре нещо, което лежеше пред тях. Разбира се, Петер също трябваше да разбере какво се е случило; той си проби път с лакти и бързо се промуши между зяпачите.

Ето какво видя.

На тревата лежеше средната част на инвалидния стол, а отпраната облегалка висеше на една дъска. Само червената тапицерия и блестящите пирони напомняха за някогашното великолепие и съвършенство на стола.

— Бях тук, когато го отнесоха горе — разказваше пекарят, който стоеше точно до Петер. — Сигурно струва поне петстотин франка, готов съм да се обзаложа, на каквото искате. Много ми е чудно как е тръгнал надолу.

— Вятърът го е отвял, нали и Йохи каза така — отбеляза Барбел, която оглеждаше със завист красивия червен плат.

— Добре, че не е дело на човешка ръка — продължи пекарят. — Защото лошо му се пише на злосторника! Ако господинът от Франкфурт разбере какво е станало с тази скъпа вещ, сигурно ще нареди да се направи разследване. За себе си мога да кажа, че се радвам, дето вече две години не съм излизал на пасището. Подозрението може да падне върху всеки, който по това време е бил горе.

Изказаха се още много мнения, но Петер чу достатъчно. Стараейки се да остане незабелязан, той се измъкна от множеството и хукна нагоре към дома си, сякаш го преследваше цял отряд полицаи. Думите на пекаря го бяха уплашили до смърт. Струваше му се, че е само въпрос на време от Франкфурт да пристигне полицейски следовател, който да разследва страшното му престъпление. Много скоро щеше да се разкрие, че престъпникът е той, щяха да го арестуват и да го отведат във Франкфурт в затвора. Петер си представи много живо всичко това и косите му настръхнаха от ужас.

Когато се прибра вкъщи, той бе вече съвсем объркан. Не каза нито дума, отказа да изяде картофите си, пъхна се бързо в леглото и запъшка под одеялото.

— Петер пак е ял прекалено много киселец и сега го боли стомахът — съжали го Бригите.

— Давай му малко повече хляб, утре му отрежи и от моя — посъветва я бабата.

По същото време Хайди и Клара лежаха в меките си легла и гледаха ярките нощни звезди. Хайди рече:

— Знаеш ли какво си мислех през целия ден? Колко е хубаво все пак, че добрият Бог невинаги се съгласява с нас, когато горещо го молим за нещо. Защото само той знае кое е най-доброто за нас.

— Защо казваш това, Хайди? — учуди се Клара.

— Защото във Франкфурт му се молих всеки ден да ме върне веднага вкъщи, но той не изпълняваше молбата ми. Аз бях готова да повярвам, че не ме чува. Ако тогава ме беше послушал и се бях върнала веднага при дядо, ти нямаше да ми дойдеш на гости тук и да оздравееш.

Клара я погледна замислено.

— Но, Хайди — каза след малко тя. — Щом той винаги знае кое е най-доброто, тогава не би трябвало да го молим за нищо. Просто няма смисъл да му искаме каквото и да било.

— О, не, Клара, да не мислиш, че е толкова просто? — оживи се Хайди. — Разбира се, че трябва да се молим на Бога всеки ден и да му казваме всичко, всичко, което ни тежи на душата. Той трябва да ни чува, за да знае, че не сме го забравили, че вярваме в добротата му. Ако ние забравим добрия Бог, той също ни забравя — така каза госпожа Зеземан. Освен това, знаеш ли; като не получим онова, което сме искали, не бива да си казваме, че добрият Бог не ни е чул. Не бива да преставаме да се молим, а трябва да променим молитвата си: вече знам, мили дядо Боже, че ти си намислил нещо по-добро за мен, и аз ще се радвам, когато ми откриеш мъдростта си.

— Как ти хрумна всичко това, Хайди? — попита Клара.

— Първо ми го обясни госпожа Зеземан, а после стана точно така, както каза тя и тогава го разбрах. Искам да ти кажа и още нещо, Клара — продължи Хайди, като седна в леглото. — Днес трябва да благодарим от цялото си сърце на добрия Бог, че ни изпрати това голямо щастие. Нима има нещо по-хубаво от това да можеш да ходиш!

— Да, разбира се, ти си права, Хайди.

Децата се изправиха и всяко благодари по свой начин на небесния отец за голямата му доброта да дари здраве на болната Клара.

На другата сутрин дядото им напомни, че би било добре да пишат на старата госпожа. Да я поканят на гости и да я изненадат с прохождането на Клара. Децата обаче имаха друг план. Изненадата за госпожа Зеземан трябваше да бъде подготвена много грижливо. Първо Клара трябваше да се научи да ходи добре — да крачи като се подпира само на Хайди. Дотогава обаче старата дама не биваше да узнае нищо. Хайди попита дядо си след колко време Клара ще се научи да ходи без големи усилия. Той каза, че ще са им нужни най-много осем дни. Децата веднага седнаха да пишат писмо на старата госпожа и я поканиха да дойде на пасището точно след осем дни, без да споменат нито дума за радостната изненада.

Дните, които последваха, бяха най-прекрасните, които Клара беше преживявала досега. Всяка сутрин тя се будеше с радостен вик:

— Здрава съм! Здрава съм! Вече няма да седя в инвалидния стол! Мога да ходя сама като всички хора!

Тя вече ставаше сама от леглото и всеки ден правеше по няколко крачки в повече. Ставаше й по-леко. Ходенето й се удаваше без усилия. Движението пък разгаряше по-голям апетит и дядото трябваше да отрязва все по-големи филии и да ги маже с още по-дебел слой масло. За Йохи беше истинско удоволствие да гледа как сладко си хапват децата. Започна да изнася по цяло гърне от пенливото мляко на Белка и да им налива по две и по три купички. Така наближи краят на седмицата, а с нея денят, в който щеше да пристигне старата дама.