Йохана Спири
Хайди и Клара (4)

Четвърта глава
Зимата в Дьорфли

Снегът около алпийската колиба беше толкова висок, че прозорците сякаш започваха направо от земята. Стената на колибата под тях изобщо не се виждаше. Вратата също беше изчезнала. Щом се събудеше, Петер изскачаше навън през прозорчето на кухнята и ако не беше толкова студено, че през нощта снегът да е замръзнал, потъваше до шия в меката пряспа и трябваше да си пробива път с ръце, крака и глава, да разхвърли и разрине снега на всички страни, за да може да се освободи. После майка му подаваше през прозореца голямата метла, за да направи пъртина до вратата. Там го чакаше най-трудната работа, защото трябваше да изхвърли снега колкото се може по-надалече. Иначе, щом отвореше вратата, в кухнята се изсипваше огромна снежна лавина. А когато снегът замръзнеше, обитателите на колибата оставаха като зазидани вътре, защото никой не може да проникне през такава ледена стена. През малкия кухненски прозорец можеше да се промъква само Петер. Все пак замръзването донасяше и много удобства за Петер. Когато трябваше да слезе в Дьорфли, той отваряше прозорчето, измъкваше се навън и скачаше спокойно върху заледения сняг. Майка му подаваше шейничката и Петер трябваше само да седне и да се спусне надолу по склона, защото цялата планина наоколо представляваше грамадна, гладка ледена пързалка.

Тази зима Алпиецът Йохи не остана на пасището. Верен на думата си, щом падна първият сняг, той заключи хижата и обора, и слезе в селото заедно с Хайди и козичките. Близо до църквата и свещеническата къща се издигаше солидна каменна постройка, някогашна господарска къща. Това личеше и до днес, макар че половината стени бяха паднали. Някога там бе живял един смел воин; докато служел в испанската армия, той бил извършил много героични дела, събрал богата плячка. После се върнал в родното Дьорфли и със спечеленото вдигнал великолепен дом. Искал да доживее дните си на село, но не минало много време и почнало да му става скучно в тихото Дьорфли — вече бил живял твърде дълго из шумния свят. Заминал си и не се върнал никога вече. Когато след много, много години хората се уверили, че е мъртъв, къщата била поета от негов далечен роднина, който живеел в долината. Но тъй като къщата била много западнала, новият собственик не се решил да я възстанови. Така в нея се нанесли бедни хора, които не можели да плащат висок наем. Когато част от сградата се срутела, никой не се грижел за нея. Оттогава бяха минали много години. Когато Йохи пристигна в селото с малкия си син Тобиас, той също се нанесе в полуразрушената къща и живя там. Оттогава къщата стоеше повечето време празна, защото никой не се опитваше да я ремонтира, или поне да закърпи дупките, които непрестанно зейваха тук и там. Затова никой не се задържаше дълго. Зимата в Дьорфли беше продължителна и студена. Вятърът виеше с такава сила, че угасяше светлинката и бедните хора трепереха от студ. Йохи обаче знаеше как да си помогне. Веднага, след като взе решение да прекара зимата в Дьорфли, той отиде да огледа старата къща. След този ден започна често да слиза в селото, за да подготви бъдещия си дом за зимните студове. Когато преполови октомври, двамата с Хайди слязоха в Дьорфли.

Ако човек се приближеше към къщата изотзад, виждаше първо едно грамадно помещение, едната стена, на което беше паднала изцяло, а другата наполовина. Беше останал и един висок, сводест прозорец, но стъклото отдавна го нямаше. Само разкошен бръшлян се виеше около рамките на прозореца и стигаше чак до тавана, който беше запазен почти непокътнат. През отвор за врата се влизаше в просторен салон, чиито под беше покрит с красиви каменни плочи, наполовина изкъртени, обрасли с трева. И в този салон стените бяха срутени заедно с големи части от тавана и ако дебелите колони, които крепяха средната част на тавана, не бяха оцелели, можеше да се помисли, че покривът всеки момент ще се срути върху главите на хората, осмелили се да влязат вътре. Тук Йохи вече бе издигнал дъсчени стени и беше посипал пода с дебел пласт слама, за да подслони козичките си. После се минаваше по разни коридори, всички полуразрушени, така че тук и там през процепите надничаха небето, дърветата и градината или пътеката пред къщата. Най-отпред, където тежката дъбова врата все още се държеше на пантите си, имаше широка, добре запазена стая. И четирите й стени бяха здрави, по тъмната дъбова ламперия нямаше дупки. В единия ъгъл се издигаше грамадна зидана печка, която стигаше чак до тавана. Тя беше покрита с красиви бели плочки, изрисувани с разнообразни картини: виждаха се кули, заобиколени от високи дървета, тичаха ловци, следвани от верните си кучета. На друга плочка беше нарисувано тихо езеро, засенчено от разклонени дъбове, а един рибар бе застанал на брега и тъкмо замахваше да хвърли въдицата си. По цялото продължение на камината имаше тясна пейка и човек можеше спокойно да поседи там и да разгледа картините. Хайди веднага хареса новия си дом. Още щом влезе с дядо си в стаята, тя се втурна към печката, приседна на пейката и се загледа в нарисуваните плочки. Но като се премести към другия край, цялото й внимание бе завладяно от друга гледка: в голямата ниша между печката и стената бяха заковани четири дъски. Те приличаха на дъските, от които дядо й правеше сандъци за ябълките. Тук обаче нямаше ябълки, това беше леглото й, същото като в колибата на пасището: огромен куп слама, покрита с ленен чаршаф и дебел чувал за завивка.

— О, дядо! — провикна се възхитено момиченцето. — Значи това е моята стая! О, колко е красива! А ти къде ще спиш?

— Твоята стая трябва да бъде близо до печката, за да не мръзнеш — обясни дядото. — Ей сега ще ти покажа моята.

Хайди скочи и последва дядо си, който бе отворил една врата в другия край на помещението. Двамата влязоха в малка стаичка, където дядото беше наредил постелята си. Като видя още една врата, Хайди побърза да я отвори и занемя от изненада, защото се озова в нещо като кухня. Но толкова огромна никога досега не беше виждала. Дядо й очевидно доста се бе потрудил, за да направи всичко това, а и щеше да има още много работа, защото стените бяха целите в дупки и вятърът свиреше през тях. Все пак върху повечето бяха заковани дебели дъски и стаята изглеждаше така, сякаш целите стени са покрити с тесни дървени рафтове. Голямата стара врата също си беше на мястото, изкусно изкърпена и укрепена. Тя се затваряше добре — а това беше чудесно, защото по-нататък следваха съвсем западнали помещения, обрасли с гъсти храсталаци, обитавани от бръмбари и гущери.

Хайди беше очарована от новото си жилище и още на другия ден, когато Петер дойде да види как са се настанили, тя го разведе по всички кътчета и тайни места. Не го остави на мира, докато не разгледаха подробно всички забележителности на новата къща.

В своето ъгълче Хайди спеше дълбоко и непробудно, но всяка сутрин се събуждаше с мисълта, че е още на пасището и трябва само да отвори вратата на колибата, за да чуе шума на елите. Всъщност сега, през зимата, когато старите им клони бяха отрупани и натежали от сняг, те сигурно не издаваха никакъв шум. Но в къщата Хайди трябваше всяка сутрин да става и дълго-дълго да се оглежда, докато разбере къде се намира. Всеки път в сърцето я пробождаше мъката, че не си е у дома, на пасището. Но щом чуеше гласа на дядо си, който вече беше в обора при Белка и Галка, щом чуеше веселото врещене на козичките, което сякаш я подканваше да става по-бързо от леглото, тя разбираше, че и тук си е у дома. Скачаше весело от постелята и се втурваше към обора. Още на четвъртия ден обаче тя каза на дядо си:

— Днес трябва непременно да отида при бабата, не мога да я оставя толкова време сама.

Но дядото не беше съгласен.

— Днес — не може, утре — също не може и още много дни — не може — отговори той. — Снегът на пасището е дълбок и можеш да потънеш. Освен това, продължава да вали. Даже силният Петер не може да мине. Дете като теб, Хайди, веднага ще бъде засипано, ще замръзне и никой няма да го намери. Почакай още малко, докато снегът замръзне. Тогава ще можеш да ходиш спокойно по заледения сняг.

Хайди се натъжи много от думите на дядо си. Но дните й бяха пълни с работа, отлитаха незабелязано и й помагаха да забрави мъката си.

Всяка сутрин и всеки следобед детето отиваше на училище и учеше усърдно всичко, което им преподаваха. Петер почти никога не идваше. Учителят беше добър човек и само понякога казваше:

— Както виждам, Петер пак не е дошъл. Училището е много полезно за него, но като знам колко сняг има горе, сигурно пак не е успял да слезе.

Макар че не можеше да излиза сутрин, Петер почти всяка вечер след края на часовете идваше в селото да посети приятелката си Хайди.

След няколко дни слънцето се появи отново и започна да огрява побелялата земя; но се скриваше рано-рано зад планините, сякаш не му харесваше да остава по-дълго, както през лятото, когато всичко цъфтеше и зеленееше. След него изгряваше луната, голяма и светла. Тя цяла нощ осветяваше безкрайните снежни поля, а на другата сутрин цялата планина блестеше и искреше като кристал. Един ден, когато Петер се прехвърли през кухненския прозорец в навалелия през нощта сняг, той не потъна в мека пряспа, както очакваше, а се удари болезнено в твърд лед. Не само това, ами и се подхлъзна и полетя надолу по склона като шейна. Безкрайно изненадан, Петер все пак успя да се изправи на крака. Затропа с все сила по вледенения сняг, за да се увери, че не се е излъгал. И наистина: колкото и да подскачаше с токове по снега, не успя да откърти дори едно парченце лед — цялата планина беше замръзнала, твърда като камък. Чудесно! Петер знаеше много добре, че дядото чака именно такова замръзване, за да позволи на Хайди да посещава баба му. Той се прибра светкавично вкъщи, изпи на един дъх млякото, приготвено от Бригите, пъхна парче хляб в джоба си и бързо рече:

— Отивам на училище!

— Да, разбира се, върви и учи усърдно — похвали го майката.

Петер се прехвърли през прозореца, издърпа след себе си малката шейна, възседна я и се понесе надолу по склона.

Шейната фучеше надолу с голяма скорост и когато влезе в Дьорфли, не можа да спре и полетя по пътя за Майенфелд. Петер дори не помисли, че трябва да положи усилия, за да спре шейната си. Продължи да се пързаля, докато стигна края на склона и шейната спря от само себе си. Едва тогава слезе и се огледа учудено. Бързото спускане го бе отвело далеч под Майенфелд. Сети се, че ще закъснее за училище, че другите деца отдавна са започнали и че ще му трябва поне час, за да се изкачи в Дьорфли. Така че нямаше защо да бърза с връщането. Тръгна бавно по склона и стигна в селото, когато Хайди вече беше свършила училище и обядваше с дядо си. Петер влезе с тежки стъпки. Беше завладян от една мисъл, която веднага искаше да изкаже на глас.

— Готов е — изтърси той и спря насред стаята.

— Какво? Кой? Я го виж ти козият генерал! Какви са тези войнствени приказки? — попита развеселено дядото.

— Снегът е готов — обясни Петер.

— О! О! Най-после ще мога да ида при бабата! — развика се Хайди. Тя винаги разбираше немногословните обяснения на Петер. — Но ти защо не дойде на училище? Нали вече ти е лесно да се спуснеш с шейната! — укорително го погледна тя. Хайди разбираше, че не е редно някой да се разхожда навън, докато другите учат усърдно.

— Шейната ме отведе чак под Майенфелд и стана късно — отговори мрачно Петер.

— Това се нарича дезертьорство — наставнически строго каза дядото, — а хората, които го вършат, заслужават да им издърпат ушите, знаеш ли?

Петер нахлупи стреснато шапката си. От никого другиго не се боеше така, както от Алпиеца Йохи.

— Още повече, че ти си пастир, значи трябва двойно повече да се срамуваш от постъпката си — продължи дядото. — Как мислиш, ако козите ти се разтичат на всички страни и откажат да те следват, или ако почнат да вършат неща, които не са добри за тях, какво ще правиш тогава?

— Ще ги набия — отговори уверено Петер.

— Ами ако някое момче се е държало като подивяла коза и получи няколко плесника, какво ще кажеш тогава?

— Пада му се — гласеше отговорът.

— Да, а сега ме чуй добре, кози генерале: ако още веднъж подминеш с шейната си училището по време, когато трябва да си вътре, ела после при мен, за да си получиш онова, което заслужаваш.

Най-после Петер разбра връзката. Непослушното момче бе самият той, именно той беше избягал като подивяла коза от училището. Остана много засегнат от това сравнение. Боязливо огледа тъмните ъгли. Сигурно тук някъде е скрита дебелата гега, с която старецът плашеше козите си.

Йохи се усмихна и продължи окуражително:

— Хайде сега, седни на масата и се нахрани, после ще заведеш Хайди у вас. Щом започне да се смрачава, ще я доведеш обратно и ще вечеряш с нас.

Този неочакван обрат беше изключително приятен за Петер и върху лицето му се появи доволна гримаса. Без да се бави повече, той седна на масата до Хайди. Тя беше престанала да яде, защото вече не можеше да преглъща от радост, че най-после ще види отново добрата стара баба. Хайди бутна към приятеля си един голям картоф и парче печено сирене, които бяха останали в чинията й. Йохи също поднесе на козарчето пълна чиния и пред Петер се издигна цяла купчина с ядене; добре, че не му липсваше кураж да посегне. Докато момчето ядеше, Хайди отвори шкафа и извади палтото, подарък от Клара. Тя нахлупи качулката, закопча всички копчета и като се увери, че е достатъчно топло облечена за дългия път, застана до козарчето и го зачака да свърши обяда си. Щом момчето преглътна и последната хапка, Хайди извика весело:

— Да тръгваме!

Двамата излязоха. Докато вървяха, Хайди непрестанно разказваше за Белка и Галка, които в началото изобщо не искали да ядат в новия обор, как били увесили носове и не издавали нито звук. Тя попитала дядо си защо правят така, а той й отговорил: правят като теб във Франкфурт, защото през целия си живот никога не са слизали от пасището. И Хайди добави:

— Някой ден и ти ще разбереш какво значи това, Петер.

Двамата стигнаха до колибата, без Петер да е казал и дума, защото съзнанието му беше завладяно от една-единствена мисъл, която му пречеше дори да слуша. Когато се изправиха пред вратата, той погледна умислено приятелката си и проговори:

— Май е по-добре да ходя на училище, вместо да си получа от Йохи онова, което ми каза.

Хайди бе на същото мнение. Влязоха в стаята и завариха майката да плете сама до камината. Тя им обясни, че тази зима бабата почти не е ставала от леглото, че в стаята е много студено за нея, и не се чувствала добре. Това беше изненада за Хайди — иначе бабата винаги седеше в своя ъгъл и предеше. Момичето се втурна веднага към малката стаичка и завари старицата в тясното й легло, покрита с тънко одеяло и загърната цялата в сивия шал.

— Слава на Бога, слава на Бога! — провикна се немощно бабата, като чу стъпките на детето. Тя беше живяла цяла есен с мъчителния страх, че детето отново ще й бъде отнето. Този страх се беше загнездил в сърцето й, и когато Хайди престанеше да идва често в колибата, оживяваше отново. Петер й беше разказал, че пристигнал един непознат господин от Франкфурт, който непрекъснато излизал с тях на пасището и разговарял с Хайди. Тогава бабата веднага помисли, че чуждият господин иска пак да й вземе детето. Макар че след време той си замина сам, страхът в сърцето й остана и тя непрестанно очакваше да пристигне пратеник от далечния град и да отведе малкото момиче. Хайди застана пред леглото на болната старица и попита загрижено:

— Много ли ти е зле, бабо?

— Не, не, детето ми — успокои я старата жена и нежно помилва ръчичката й. — Само дето студът е смразил старите ми кости.

— Значи ще се оправиш веднага щом стане топло, така ли? — продължи да разпитва детето.

— Да, да, ако иска Бог, ще се оправя даже още преди това и пак ще седна пред стария чекрък. Исках да стана още днес, но не можах, утре обаче ще го направя — отговори уверено старицата.

Думите й успокоиха Хайди, която никога не беше виждала бабата на легло. Сега детето я огледа учудено и продължи да разпитва:

— Във Франкфурт си слагат шал, когато излизат на разходка. Ти защо го слагаш, когато си лягаш в леглото, бабо?

— Знаеш ли, Хайди — отвърна бабата, — увивам се в шала, когато си лягам, за да не мръзна. Много ми е добре с него, защото завивката ми е доста тънка.

— О, бабо — започна отново Хайди, — там, където ти е главата, леглото ти е потънало надолу, вместо да е издигнато. Не се прави така.

— Знам това, дете, усещам го — бабата напразно се опитваше да се намести по-добре върху твърдата като дъска възглавница. — Нали виждаш, възглавницата ми не е особено дебела, а като съм спала толкова години все с една и съща, от нея не е останало почти нищо.

— О, защо не се сетих да попитам Клара дали не мога да взема и леглото, в което спях във Франкфурт! — ядоса се на себе си Хайди. — Там имах три големи, дебели възглавници и изобщо не можех да спя върху тях. Непрекъснато се смъквах на равното и после отново трябваше да се намествам отгоре им. Във Франкфурт спят на високи възглавници. Ти би ли могла да спиш толкова нависоко, бабо?

— Да, разбира се, защо не? Така ще се стопля, а и когато главата е нависоко, по-добре се диша — отвърна бабата и направи опит да се изправи. — Но нека не говорим повече за това. За толкова много неща имам да благодаря на добрия Бог, мила Хайди! Знаеш ли колко стари и болни хора си нямат нищо, ама съвсем нищичко? Като си помисля, че всеки ден получавам по едно хубаво меко хлебче. А този дебел вълнен шал! И това, че мога да те виждам, Хайди! Искаш ли и днес да ми почетеш малко?

Хайди отиде бързо в другата стая и свали от лавицата стария молитвеник. После потърси някой хубав стих. Тя вече познаваше всички стихове и се радваше да ги чуе отново след дългото си отсъствие.

Бабата скръсти ръце. На лицето й, което досега изглеждаше хлътнало и угрижено, грейна радост.

Изведнъж Хайди спря да чете.

— Оздравя ли вече, бабо? — попита тя.

— Много ми е добре, Хайди, отдавна не съм се чувствала толкова добре. Прочети ми до края това стихотворение, моля те!

Детето продължи да чете и стигна до последните думи:

„Гасна, но духът ми мята

лъч към вечната тъма

и прекрачвам аз оттатък,

както пътник у дома…“

Бабата ги повтори, а после още веднъж и още веднъж. Лицето й се озари от щастливо очакване. Хайди много се зарадва. Представи си слънчевия ден на своето завръщане у дома и каза въодушевено:

— О, бабо, аз също знам как се чувства човек, когато се завърне у дома!

Бабата не отговори, но беше чула думите на детето. Щастливото очакване не изчезваше от лицето й.

След малко Хайди рече:

— Вече се здрачава, бабо, и аз трябва да вървя. Но много, много се радвам, че вече си по-добре.

Бабата улови детската ръчичка и силно я стисна. След малко проговори:

— Да, Хайди, аз също се радвам. Макар че трябва да остана в леглото, усещам, че ми е много по-леко. Знаеш ли, никой, никой не знае какво значи да лежиш съвсем сам в продължение на много, много дни, да не чуваш гласа на друг човек, да не виждаш нищичко, дори един-единствен слънчев лъч. Тогава те връхлитат такива тежки мисли! Понякога ти се струва, че денят никога няма да дойде, че животът е спрял. Но щом чуя отново думите, които ти ми четеш, в слепите ми очи нахлува светлина и в сърцето ми се надига радост, желание за живот.

Бабата пусна ръката на детето, Хайди весело й пожела лека нощ и влезе в голямата стая. Веднага задърпа Петер навън, защото нощта вече падаше. Луната се бе издигнала високо в небето и осветяваше заледения сняг. Сякаш денят отново се беше върнал. Петер приготви шейната си, възседна я, Хайди се намести зад него и двамата се понесоха надолу по склона.

След час, когато Хайди вече лежеше в удобното си сламено легло зад голямата печка, отново си припомни лицето на бабата. Старицата лежеше толкова неудобно на тънката си възглавница! Ето какви бяха мислите на Хайди: само ако баба можеше всеки ден да чува хубавите стихове, щеше да се чувства много по-добре. Но Хайди се сети, че сигурно ще мине цяла седмица, дори две, преди да отиде отново в колибата и да й прочете някое от старите стихотворения. Момичето се натъжи толкова много, че отново и отново трябваше да размишлява какво би могло да стори, та бабата да слуша всеки ден хубавите думи. Изведнъж я осени чудесна идея. Стана й весело, струваше й се, че едва ще дочака да дойде утрото, за да започне да осъществява онова, което си беше намислила. Хайди се изправи като свещ в леглото си. От много размишления беше забравила да каже вечерната си молитва към добрия Бог.

След като се помоли от цялото си сърце за себе си, за дядо си и за бабата, тя се отпусна доволно в мекото сено и спа непробудно до следващата сутрин.