Йохана Спири
Хайди и Клара (7)

Седма глава
На пасището

Слънцето току-що беше надникнало иззад скалите и огряваше хижата и долината. Както всяка сутрин, Алпиецът Йохи бе излязъл навън и тихо, с благоговение наблюдаваше как бързо се разсейва леката мъглица над долината, как земята се събужда от нощната дрямка.

Перестите облачета ставаха все по-светли, докато слънцето най-после се показа цялото и заля скалите и гората със златната си светлина.

Тогава Йохи се върна обратно в хижата и тихо изкачи стълбата към плевнята. Клара току-що бе отворила очи и наблюдаваше ярките слънчеви лъчи, които бяха нахлули през кръглото прозорче и танцуваха по завивките. Още сънена, тя не можеше да разбере какво точно вижда и къде се намира. Ала след минута видя до себе си сладко спящата Хайди и чу добрия глас на дядото:

— Наспа ли се добре?

Клара го увери, че си е починала много добре и през цялата нощ е спала непробудно. Дядото помогна на болното момиче да стане и да се облече. После я вдигна на ръце и я понесе надолу по стълбата. Хайди също стана, нахлузи рокличката си и се спусна след тях. Дядото и Клара вече бяха излезли навън. Хайди ги последва. Снощи, след като децата си легнаха, той се погрижи да намери подслон за широкия инвалиден стол. Вратата на хижата беше тясна и не можеше да го прибере в стаята. Тогава му хрумна добра идея. Откара стола отзад, където беше бараката, откачи две дебели дъски, бутна стола в широкия отвор, после намести дъските на мястото им, без да ги закове отново. Хайди пристигна точно навреме, за да види как дядо й слага Клара да седне и я извежда на чист въздух. Когато стигнаха до средата на полянката, дядото закрепи здраво стола и се запъти към обора. Хайди побърза да отиде при гостенката си.

Слънчевият утринен въздух беше толкова упойващ, че Клара го поемаше жадно и не можеше да му се насити. Тя се отпусна назад в стола с чувство на блаженство, което не беше изпитвала никога досега.

През целия си живот бе живяла в голям град. Чистата алпийска природа я замайваше. Всяко поемане на дъх бе удоволствие. Към това се прибавяше и ярката слънчева светлина, която не пареше, а нежно милваше ръцете й, стопляше тревата в нозете й. Клара никога не бе очаквала, че в Алпите може да е толкова прекрасно.

— О, Хайди, само да можех да остана завинаги с теб тук горе! — прошепна тя и сладко се протегна, за да усети с цялото си тяло слънцето и утринния вятър.

— Ето, виждаш ли, че е точно така, както ти казах! — засмя се Хайди. — Никъде не е по-хубаво, отколкото при дядо на пасището.

Скоро Алпиецът Йохи излезе от обора. Носеше две купички с пенливо, снежнобяло мляко и подаде едната на Клара, другата на Хайди.

— Млякото е най-добрата храна за гостенката ни — рече той и кимна окуражително на Клара. — То е от Белка и дава сила. Изпий го! Смело!

Клара никога не беше пила козе мляко и първо го помириса недоверчиво. Но като видя с каква жажда Хайди надигна купичката си и я изпи на един дъх, тя последва примера й. Първо отпи една глътка. Наистина, никога не беше опитвала толкова сладко и силно мляко. В него сякаш имаше захар и канела. Клара пи, докато не остана нито капка.

— Утре ще ви дам по две купички — реши дядото.

Скоро се появи и Петер със стадото. Докато Хайди поздравяваше козичките, Йохи издърпа Петер настрана, за да му даде някои важни нареждания.

— Слушай ме внимателно — каза строго Йохи. — От днес нататък ще оставиш Белка да ходи, където си иска. Тя усеща къде са най-добрите и силни треви. Затова, ако хукне нагоре, ти тръгни след нея. Това ще бъде добре и за другите кози. Дори ако тя се качи по-високо, отколкото ходите обикновено, не я спирай, а върви след нея, чуваш ли! Може би ще се наложи да се покатериш малко повече, но няма значение. Козичката разбира от треви повече от теб. Искам тя да получава само най-доброто, за да дава още по-хубаво мляко. Защо гледаш като ударен? Да не ти е заседнало нещо в гърлото? Никой няма да ти стори нищо лошо. Хайде, тръгвай и помни какво ти казах!

Петер беше свикнал да се подчинява на думите на Йохи. Побърза да събере стадото си. Но ясно се виждаше, че и нещо друго занимава мислите му, защото непрестанно обръщаше назад глава и въртеше очи. Козичките го последваха и повлякоха след себе си Хайди. Това беше добре дошло за Петер.

— Ела с нас! — извика той и размаха тоягата си. — Трябва да дойдеш с нас! Белка ще се катери по скалите.

— Знаеш, че не мога — отвърна Хайди. — И още доста дни няма да идвам, защото Клара е тук и трябва да остана с нея. Но някой път ще се качим всички заедно, дядо ни обеща.

Хайди успя да се измъкне от обкръжилите я козички и се върна при Клара. Петер стисна здраво юмруци и направи толкова заплашителен жест към инвалидния стол, че козичките се разбягаха стреснати. Без да каже нито дума, козарчето хукна като подгонено нагоре по склона и не спря, докато не изгуби от очи хижата и момичетата. Беше го страх, че Йохи може да е забелязал жеста му.

Клара и Хайди искаха да правят толкова много неща през деня, че изобщо не знаеха откъде да започнат. Хайди предложи първо да напишат писмо до старата госпожа Зеземан. Бяха й обещали твърдо да пишат всеки ден по едно писмо. Така тя щеше да узнае навреме дали на пасището имат нужда от нея и да пристигне веднага, ако се наложи.

— Трябва ли да влизаме вътре в хижата, за да пишем? — попита Клара, която беше съгласна да започнат с писмото, но предпочиташе да си остане навън.

Хайди веднага се сети как да си помогнат. Тя се втурна в стаичката и скоро се върна, натоварена с всичките си учебници, тетрадки и с ниското трикрако столче. Сложи читанката и една тетрадка в скута на Клара, за да може приятелката й да пише удобно, и седна на пейката до нея. Двете започнаха да съчиняват писмото до старата дама. Надпреварваха се да описват преживяванията си. След всяко изречение обаче Клара оставяше за малко молива и се оглеждаше. В бистрия въздух танцуваха весели малки мушички, а обляната от слънце земя мълчеше притихнала. Далечните скални върхове гледаха строго. Просторната долина си почиваше. Само от време на време веселите подвиквания на някое овчарче нарушаваха тишината и планинското ехо монотонно ги повтаряше.

Утрото мина, без децата да усетят скука. Дядото се появи с димяща купа. Обедът пак щеше да бъде навън. Йохи имаше намерение да оставя болната Клара на чист въздух толкова дълго, колкото е възможно. Хайди бързо нареди масата и двете деца се нахвърлиха върху храната с невиждан апетит. После Хайди подкара стола към елите и двете прекараха следобеда под сянката им. Те си разказваха за всичко, което бяха преживели, след като Хайди напусна Франкфурт. Макар че в голямата къща не се бе случило нищо особено, Клара разказа на приятелката си много интересни неща за обитателите на дома Зеземан, които Хайди познаваше толкова добре.

Децата седяха дълго време под старите ели, но разговорът им не спираше нито за миг. Птиците по клоните пееха все по-силно. Зарадвани от веселото бъбрене на децата, те решиха да вземат участие в него. Времето отлетя незабелязано, дойде вечерта. Със здрача се появи и Петер, намръщен и мълчалив.

— Лека нощ, Петер! — извика му Хайди. Тя видя, че приятелят й няма намерение да спира при тях.

— Лека нощ, Петер! — присъедини се към нея и Клара.

Петер обаче не отговори на поздрава, само изсумтя и подгони козите по склона.

Клара видя как дядото поведе Белка към обора, за да я издои. И изведнъж усети такава жажда за сладкото, ароматно мляко, че едва дочака да й донесат купичката. Просто не беше за вярване, че има такъв апетит.

— Това е невероятно, Хайди — засмя се Клара. — Откакто се помня, ядях само защото ми нареждаха. Всичко, което ми даваха, имаше вкус на рибено масло. А сега седя тук и чакам с нетърпение дядо да дойде с млякото.

— Да, знам как се чувстваш — отговори с разбиране Хайди, която помнеше дните във Франкфурт, когато хапките засядаха в гърлото й. Клара обаче не разбираше какво става с нея. Тя не беше живяла нито един ден сред природата, да не говорим пък за този чист, живителен планински въздух, от който се огладнява толкова бързо.

Когато дядото се появи с двете купички, Клара му благодари набързо, надигна своята и жадно я изпи до дъно. Този път свърши дори преди Хайди.

— Може ли още малко? — попита срамежливо тя и протегна купичката към дядото.

Той кимна одобрително, взе двете купички и се върна в хижата. Когато излезе, всяка купичка си имаше похлупаче.

Следобед дядото беше прекосил зелената гора отсреща на склона и бе отишъл в мандрата, където правеха сладко алпийско масло. Оттам донесе цяла торба с разни хубави неща. Сега беше отрязал две големи филии хляб и ги бе намазал с дебел слой масло. Това беше вечерята на децата. Без да се бавят, двете се нахвърлиха върху апетитния хляб. Дядото спря, за да ги погледа. Отдавна не беше виждал толкова приятна гледка. След вечеря децата се качиха в плевнята. Клара погледна звездите. Изведнъж с нея се случи онова, което се случваше всяка вечер с Хайди: очите й се затвориха от само себе си. Тази нощ сънят й беше толкова здрав и дълбок, както никога досега.

Така премина и следващият ден, и по-следващият. На третия ден децата преживяха невероятна изненада. Рано сутринта по пътеката се изкачиха двама едри носачи. Всеки носеше на гърба си по едно високо легло с всичките му принадлежности — бели дюшеци, завивки и възглавници — чисто нови и блестящи. Мъжете носеха и писмо от старата госпожа. В него пишеше, че леглата са за Хайди и Клара, че е дошло време да раздигнат сламениците и че отсега нататък Хайди трябва да спи в свое собствено легло, както е редно. През зимата едното легло би могло да се свали в Дьорфли, другото обаче трябвало да си остане в колибата. На него щяла да спи Клара, когато пак дойде на гости. По-нататък старата дама хвалеше децата за усърдието им и ги окуражаваше да продължат с писмата, за да може и тя да се радва заедно с тях на преживяванията им.

Дядото се качи на тавана, развали сламената постеля и събра завивките. После с помощта на двамата носачи постави новите легла, като ги нагласи така, че децата да могат да виждат небето и звездите през кръглото прозорче. Той знаеше, че и двете се радват много на нощното сияние и на първите утринни лъчи.

През това време старата дама си почиваше долу в баните Рагац и се радваше много на радостните вести, които всеки ден пристигаха от Алпите. Клара се чувстваше добре на новото място. Възхищението й от красивата планина се засилваше от ден на ден. В писмата си тя описваше с най-силни думи добротата и грижите на дядото и веселите хрумвания на приятелката си. С Хайди, тя се забавляваше много повече, отколкото във Франкфурт. Всяка сутрин, когато се събудеше, първата й мисъл беше: „Благодаря на Бога, че още съм на пасището!“.

Старата госпожа получаваше всеки ден обещаното писмо и много му се радваше. Като разбра, че горе всичко е наред, тя отложи с още малко пътуването си до пасището, защото ездата в планината бе доста уморителна.

Алпиецът Йохи се грижеше за гостенката си с голяма обич. Не минаваше ден, без да измисли нещо ново, за да подобри здравето й. Всеки следобед той се изкачваше високо в планината, стигаше до най-стръмните скали и донасяше по една торбичка, която отдалече ухаеше сладко на карамфил и мащерка. Вечер, когато минаваха покрай обора, всички козички започваха да врещят и да подскачат, защото добре познаваха този мирис и много им се искаше да вкусят от ароматните треви. Но Йохи беше хубаво затворил вратата. Не можеше да позволи цялото стадо да изхрупа донесените отвисоко треви. Те бяха предназначени само за Белка, за да стане млякото й още по-гъсто и силно. Скоро се разбра, че изключителните грижи се отразяват много добре на снежнобялата козичка. Тя започна все по-високо да вдига глава, а в очите й се мяркаха огнени искри.

Така започна и третата седмица, откакто Клара живееше на пасището. Вече от няколко дни, докато я носеше сутрин към стола й, дядото я подканяше:

— Не иска ли детето ми да направи няколко крачки само?

Клара всеки път си даваше кураж и стъпваше на земята, но веднага изохкваше:

— О, толкова ме боли! — и се вкопчваше здраво за дядото.

Той леко я подкрепяше и я оставяше да направи сама още няколко стъпки.

Обитателите на алпийското пасище отдавна не бяха преживявали толкова прекрасно лято. Всеки ден слънцето се изкачваше високо в безоблачното небе, цветята отваряха широко чашките си и поемаха топлите лъчи. Уханието им се разнасяше надалече. Когато дойдеше вечерта, залязващото слънце оцветяваше назъбените върхове на скалите в пурпур и розово, а снежните преспи сякаш горяха.

Хайди всеки ден казваше на приятелката си колко по-прекрасен може да бъде алпийският залез, ако се види само горе, на платото. Тя възторжено описваше онова място на склона, където обичаше да седи — във високата трева, заобиколена от блестящи златни рози и сини камбанки, а отсреща — цяла полянка малки кафяви теменужки, които ухаеха така силно, че не й се тръгваше.

Един ден Хайди за пореден път въодушевено описваше отрупаното с цветя плато, залеза на слънцето и позлатените скали. Изведнъж скочи и се втурна към дядо си, който майстореше нещо в бараката.

— О, дядо! — провикна се отдалече тя. — Ще ни заведеш ли утре на платото? Сега там горе е най-хубаво!

— Обещах ви и ще го направя — отговори дядото. — Но само искам гостенката ни тази вечер да постои малко изправена на собствените си крачета.

Щастлива, Хайди се върна при Клара, за да й съобщи радостната вест. Приятелката й веднага обеща, че ще стои на краката си, колкото поиска дядото, само и само утре да може да види платото. Хайди не можеше да се удържи на едно място от радост, затова се втурна към Петер, който вече слизаше с козите си по пътеката, и се провикна насреща му:

— Петер, Петер! Утре ще дойдем с теб и ще останем целия ден!

Вместо отговор, Петер изръмжа като разсърдена мечка и яростно замахна с тоягата към невинния Бодливко, който тропкаше до него. Козлето усети навреме замахването, прескочи светкавично послушната Снежка и ударът изсвистя във въздуха.

Изпълнени с радостно очакване, децата не можеха да си намерят място в меките си легла. Тъй като горяха от нетърпение по-скоро да съмне, двете решиха да не спят цяла нощ и да си говорят за утрешния ден. Но щом отпуснаха глави върху възглавниците, очите им натежаха и те се пренесоха в царството на сънищата. Клара видя пред себе си обширно поле, синьо като небето, обсипано със сини камбанки. Хайди пък чу орелът да крещи някъде много отвисоко: „Елате! Чакам ви!“.