Йохана Спири
Хайди и Клара (2)

Втора глава
Идва гост

Яркочервената зора пламтеше над планината, в клоните на елите шумеше свеж утринен вятър и старите дървета се поклащаха в такт с песента му. Хайди отвори очи. Шумът я бе събудил. Бученето на вятъра в короните на старите ели винаги я вълнуваше, проникваше дълбоко в сърцето й и властно я теглеше навън. Тя скочи от леглото и трескаво се заоблича.

След малко момиченцето слезе по стълбата в стаята. Постелята на дядото беше вече празна. Хайди се озърна и излезе навън. Дядо й стоеше пред вратата и внимателно оглеждаше небето на всички страни, както правеше всяка сутрин, за да разбере какъв ще бъде денят.

Някъде високо горе танцуваха розови облачета, небето под тях беше яркосиньо, а по върховете и пасищата отсреща сякаш течеше златен поток. Слънцето вече се показваше иззад стръмната скала.

— О, колко е красиво! О, колко е красиво! Добър ден, дядо! — провикна се Хайди.

— Е, отвори ли вече очички? — попита весело дядото.

Без да се бави, детето изтича под елите и заподскача радостно, опиянено от бученето на огъващите се клони. При всеки нов порив на вятъра то извикваше възхитено и подскачаше още по-високо.

През това време дядото отиде в обора да издои Белка и Галка. После почисти грижливо на двете козички, приготви ги за излизането в планината и ги изведе навън. Като видя приятелките си, Хайди дотича и ги прегърна. Козичките заврещяха весело и всяка от тях поиска да покаже на малката Хайди колко много я обича, като завря главица под рамото на детето, което едва не бе повалено. Хайди изобщо не се уплаши, но тъй като в необузданата си радост Галка я мушна здравата с рогцата си, сметна, че трябва да я смъмри за неприличното поведение.

— Недей така, Галке, блъскаш се също като големия Турчин! — каза й тя, а Галка веднага отдръпна главичката си и зае прилична поза. Белка пък вирна гордо рогца и направи физиономия, която ясно казваше: „Никой не бива и да си помисля, че аз се държа като големия Турчин!“. Снежнобялата Белка беше малко по-изискана от кафявата Галка.

След малко отдолу прозвучаха подсвирванията на козарчето Петер и скоро веселите козички заскачаха по склона, водени от бързия Бодливко. Изведнъж Хайди се озова в най-голямата блъсканица; всички кози се натискаха да я поздравят и я блъскаха, а тя трябваше да ги поразбута, за да си пробие път до плахата Снежка, която не можеше да се добере до нея. Макар че малката отчаяно се стремеше да се приближи до Хайди, по-големите козички постоянно я изблъскваха.

Появи се и Петер, който с едно последно пронизително изсвирване се опита да събере козичките и да ги подгони към пасището. Той искаше да се доближи до Хайди. Козичките наистина се уплашиха от изсвирването и се разпръснаха на всички страни; така Петер успя да стигне до приятелката си.

— Днес ще дойдеш ли с нас?

— Не, Петер, не мога — отговори Хайди. — Гостите от Франкфурт могат да дойдат всеки момент и аз трябва да съм си у дома.

— Това вече съм го чувал — изръмжа Петер.

— И ще го чуваш всеки ден, докато дойдат — отвърна момиченцето. — Нима смяташ, че трябва да дойдат и да не ме заварят у дома? Наистина ли смяташ така, Петер?

— Могат да дойдат при Йохи — каза все така сърдито Петер.

В този момент откъм колибата проехтя гръмкият глас на дядото:

— Защо не напредва армията? Фелдмаршалът ли липсва или войската му?

Петер се обърна светкавично, размаха гегата си така, че тя изсвистя, и козичките, които познаваха този звук, хукнаха нагоре по склона. Петер се затича след тях и много скоро стадото се загуби зад завоя.

Откакто се върна у дома при дядо си, Хайди правеше неща, за които преди дори не беше помисляла. Така например тя грижливо оправяше леглото си всяка сутрин и опъваше завивката, докато станеше съвсем гладка. После оглеждаше цялата хижа, поставяше всеки стол на мястото му, а нещата, които бяха извадени или висяха по куките, нареждаше в шкафа. После вземаше парцала, качваше се на стол и започваше да търка масата, докато заблестеше. Когато се прибираше от обора, дядото се оглеждаше и с одобрение казваше:

— Сега у нас всеки ден е като неделя! Явно малката Хайди ненапразно е била в далечната чужбина.

И днес, след като двамата с дядото закусиха, Хайди се зае за работа; само че нещо не й вървеше. Днешното утро беше толкова красиво, а и всеки момент се случваше по нещо толкова интересно, че тя просто не можеше да продължи шетането си. През отворения прозорец надникна весел слънчев лъч и сякаш й извика: „Излез навън, Хайди, излез навън!“. Естествено Хайди не можеше да устои на този повик и се втурна навън. Цялата хижа беше обляна в искряща слънчева светлина, планините блестяха, а далече, далече долу в долината сякаш се беше изсипало разтопено злато. Отсрещният склон искреше толкова силно, че Хайди просто трябваше да поседне за малко и да се огледа. После изведнъж се сети, че трикракото столче все още си стои насред стаята, а масата не е почистена от закуската. Тя скочи бързо и се върна в колибата. Ала старанието й не трая дълго, защото много скоро старите ели забучаха с такава сила, че Хайди отново излезе навън и заподскача под люлеещите се клони. Дядо й продължаваше работата си под навеса, но често излизаше пред вратата и с усмивка наблюдаваше играта на детето. Тъкмо се беше прибрал, когато Хайди извика с все сила:

— Дядо, дядо! Ела, ела!

Дядото се върна бързо, почти уплашен, че с детето е станало нещо лошо. Потърси я с поглед и я видя да тича по склона. Тя продължаваше да вика възбудено:

— Идват, идват! И най-отпред върви господин докторът!

Извън себе си от радост, Хайди хукна към стария си приятел. Той беше спрял усмихнат на пътеката. Щом стигна до него, детето хвана протегнатата му ръка.

— Добър ден, господин докторе! Още веднъж ви благодаря от цялото си сърце!

— Здравей, Хайди! Но за какво ми благодариш? — попита гостът.

— Че успях да се върна у дома при дядо — отговори сериозно детето.

Лицето на доктора просветна. Не беше очаквал такова посрещане. Беше изкачил бавно склона, потънал в мисли за самотата си, и дори не беше погледнал колко красиво е наоколо и какво спокойствие цари в планината. Мислеше, че Хайди трудно ще го познае, нали го беше виждала само два-три пъти. Освен това, му беше неприятно, че вестта, която й носи, ще я разочарова. Хайди дори можеше да му се разсърди като не види до него дългоочакваната си приятелка Клара. Вместо това обаче от очите на Хайди струеше искрена радост и тя продължаваше да държи ръката му като на най-добър приятел.

Докторът се усмихна с бащинска нежност.

— Ела, Хайди — проговори меко той. — Отведи ме при дядо си. Покажи ми къде живееш.

Но детето не помръдна от мястото си. Търсещият й поглед обхождаше склона.

— Но къде са Клара и госпожа Зеземан? — попита тихо тя.

— Да, сега ще ти кажа нещо, от което ще ти стане неприятно — отвърна господин докторът. — Виж, Хайди, аз дойдох сам. Клара беше много болна и не й позволих да пътува, а това значи, че и старата госпожа Зеземан няма да дойде. Но през пролетта, когато дните станат по-дълги и топли, те ще дойдат при теб, бъди сигурна в това.

Малката Хайди стоеше и го гледаше; тя все още не можеше да осъзнае, че мечтите, с които беше живяла толкова дълго, не могат да се осъществят. Вестта я завари неподготвена, тя стоеше и не смееше да се помръдне. Докторът я гледаше мълчаливо и всичко наоколо беше толкова тихо, че се чуваше как горе вятърът огъва клоните на елите. Изведнъж Хайди се сети, че господин докторът й е дошъл на гости, и вдигна очи към него. По лицето над нея беше изписана тъга, която тя не беше виждала никога досега. Във Франкфурт господин докторът никога не гледаше така. Сърчицето я заболя — Хайди не можеше да понася, когато някой беше тъжен. Това се отнасяше особено за господин доктора, който й беше сторил най-голямата добрина. Сигурно той също се притесняваше, че Клара и старата госпожа Зеземан не бяха дошли.

— О, сигурна съм, че пролетта ще пристигне много скоро и тогава те непременно ще дойдат — заговори утешително тя. — При нас зимата не трае дълго, а и ако дойдат по-рано напролет, ще могат да останат много повече. Знам, че Клара иска така. А сега е време да отидем при дядо.

Ръка за ръка, двамата тръгнаха към хижата. Хайди толкова искаше отново да види усмивка на лицето на господин доктора, че разпалено започна да го убеждава как зимата на пасището не се задържа много и как дългите, топли летни дни ще дойдат много скоро. Говорейки така, детето само повярва на думите си и когато стигнаха горе, весело извика на дядо си:

— Днес не пристигнаха, но няма да мине много време, и ще дойдат!

За дядото господин докторът не беше чужд човек, тъй като детето му беше разказвало много за него. Старецът протегна ръка на госта си и сърдечно го поздрави. След това мъжете седнаха на пейката пред колибата. Господин докторът веднага направи местенце на Хайди и любезно я помоли да седне до него. После започна да разказва как господин Зеземан го окуражил да тръгне на път и как самият той сметнал, че ще му се отрази добре, защото отдавна вече не се чувствал свеж и бодър. След това пошепна на Хайди, че много скоро тук ще бъде донесено нещо, пътувало заедно с него от Франкфурт, което със сигурност ще я зарадва повече от един стар доктор. Хайди веднага полюбопитства да узнае какво е то, но докторът не издаде тайната. Дядото каза на госта, че може да прекара няколко хубави есенни дни в Алпите, ако всяка сутрин се изкачва при тях на пасището. За съжаление не можел да го покани да нощува в хижата, нямали къде да го настанят. Но пък посъветва доктора да не се връща в Рагац, а да наеме стая долу в Дьорфли. Гостилничката била най-обикновена, но много прилична. Така можел всяка сутрин да излиза на разходка високо в планината и това със сигурност щяло да му се отрази много добре. Йохи каза още, че с удоволствие ще разведе господин доктора и ще му покаже някои скрити местенца, които със сигурност ще му харесат. Докторът прие идеята с благодарност и допълни, че с голямо удоволствие ще се поразходи из планината.

Докато си приказваха, стана обед; вятърът отдавна бе престанал, елите бяха утихнали. Макар че бяха нависоко, въздухът беше мек и топъл и над обляната от слънце пейка повяваше освежаващ хлад.

Йохи стана и влезе в хижата. След малко се появи с голяма дървена маса и я постави пред пейката.

— Е, Хайди, време е да донесеш обяда — рече той. — Господин докторът ще ни извини — нашата кухня е проста, но поне трапезарията е съвсем прилична.

— Няма за какво да се извинявате — усмихна се господин докторът, загледан към слънчевата долина. — Приемам поканата с удоволствие. Сигурен съм, че обядът ще ми се услади.

Хайди вече шеташе усърдно и нареди на масата всичко, което се намираше в шкафа. Тя се радваше извънредно много, че ще може да нагости господин доктора. През това време дядото приготви обяда и излезе навън с димящото гърненце с мляко и голямо парче печено сирене със златиста коричка. Остави нещата на масата и наряза тънки, прозрачни парченца от розовото месо, което сам беше изсушил сред чистия планински въздух. Господин докторът привърши обяда си с апетит, който не бе изпитвал поне от година насам.

— Да, нашата Клара наистина трябва да дойде тук — отбеляза доволно той. — Ако поне няколко дни се храни така, както аз днес, ще стане силна и здрава.

В това време по пътеката се зададе един мъж, нарамил на гърба си огромен денк. Щом стигна пред колибата, хвърли товара на земята и пое дълбоко дъх.

— Аха, ето че колетът от Франкфурт пристигна — извика господин докторът и стана. Улови Хайди за ръчичка и я поведе към огромния денк. Развърза първата връзка, свали най-горната обвивка и усмихнато я окуражи: — Сега е твой ред. Разопаковай тази грамада и открий сама богатствата, които са скрити в нея.

Хайди го послуша и докато ръчичките й трескаво развързваха възлите, очите й все повече се разширяваха от почуда. Когато господин докторът вдигна капака на една голяма кутия и поясни, че сладкишите са за бабата, за да пие с тях кафето си, тя се провикна изумено:

— О! О! Най-после баба ще си хапне хубави сладкиши! — извън себе си от радост, Хайди заскача около кутията, после се втурна да събира подаръците, за да ги отнесе веднага в колибата на козарката. Дядото обаче я спря, като каза, че щом започне да се здрачава, ще придружат господин доктора до селото и тогава ще отнесат всичко на бабата. После Хайди откри чувалчето с тютюн и веднага го връчи на дядо си. Подаръкът му хареса извънредно много; той побърза да напълни лулата си с новия тютюн. Скоро двамата мъже се разположиха доволно на пейката и обвити в облаци сив дим заговориха за разни неща. През това време Хайди откриваше все нови и нови съкровища. Изведнъж обаче спря, отиде до пейката, изправи се пред госта и когато двамата мъже млъкнаха и я погледнаха в очакване, тя рече:

— Не, нищо не ме зарадва толкова много, колкото добрият господин доктор.

Дядото и докторът избухнаха в смях, а докторът отговори, че изобщо не е очаквал това.

Когато слънцето бавно залезе зад планинските върхове, гостът стана. Беше време да слезе в Дьорфли и да си потърси квартира. Дядото събра в една кошница кутията със сладкиши, грамадния салам и топлия шал, докторът улови Хайди за ръка и тримата заслизаха по пътеката към колибата на козарката. Тук Хайди трябваше да се раздели с тях; решиха тя да чака при бабата, докато дядото дойде да я вземе. Йохи смяташе да придружи госта си чак до Дьорфли. Докторът подаде ръка за сбогом на момиченцето и то попита:

— Искате ли утре сутринта да излезем с козичките в планината? — защото това беше най-хубавото нещо, което можеше да му предложи.

— Разбира се, Хайди — отговори докторът. — Много искам да дойда с теб.

Мъжете продължиха пътя си, а Хайди влезе в колибата. Първо внесе през високия праг кутията със сладкиши; после трябваше отново да излезе, за да прибере и салама — защото дядото бе оставил всичко пред вратата. Върна се и трети път, за да вземе вълнения шал. После нареди подаръците колкото се може по-близо до бабата, за да може тя да ги докосва и да разбира какво е получила. Шала разстла на коленете й.

— Всичко е от Франкфурт, от Клара и старата госпожа Зеземан — започна да разказва тя на изненаданата баба и на слисаната Бригите, която се беше заковала на място и гледаше с разширени в почуда очи как Хайди мъкне тежките подаръци и ги нарежда пред бабата.

— Нали сладкишите са чудесни, бабо? Я виж колко са меки! — провикна се весело Хайди и бабата потвърди:

— Да, да, разбира се. Какви добри хора имало във Франкфурт! — тя поглади отново топлия мек шал и продължи: — А това ще ми свърши добра работа през студените зимни дни. Никога през живота си не съм имала такъв скъп шал, нито пък съм мислила, че ще го имам.

Хайди беше безкрайно учудена, че бабата се зарадва повече на сивия шал, отколкото на сладкишите. Бригите стоеше пред масата, на която бе оставен саламът, и го гледаше почти със страхопочитание. През целия си живот не беше виждала такъв великански салам и й се виждаше невероятно, че сега е неин и ще може да си отреже от него. Тя поклати глава и проговори колебливо:

— Нека първо да попитаме Йохи за какво трябва да послужи това…

Хайди обаче отговори без всякакво колебание:

— Това трябва да послужи за ядене и за нищо друго.

В този момент в стаичката нахлу Петер.

— Алпиецът Йохи идва след мен, Хайди трябва… — но той не можа да продължи. Погледът му падна върху масата, където лежеше грамадният салам, и гледката така го зашемети, че загуби ума и дума.

Хайди обаче беше разбрала какво не успя да й каже Петер и бързо се сбогува с бабата. Алпиецът Йохи наминаваше често покрай колибата на козарката и винаги влизаше да поздрави бабата и да й стисне ръката. Той знаеше, че тя се радва, щом чуе стъпките му и окуражителните му думи. Днес обаче беше станало много късно за Хайди, която обичаше да става преди слънцето да изгрее.

— Детето трябва да се наспи хубаво — казваше дядото и държеше на думата си. Той надникна през отворената врата, пожела лека нощ на бабата, улови ръката на внучката си и двамата се запътиха към своя дом под блещукащите звезди.