Джеф Ровин
Смъртоносна битка (45)

Четиридесет и трета глава

Селцето Вуху посрещна завръщането на жреца с импровизирани почести. Жителите му наизлязоха по уличките, след като бяха изтичали по бунищата си и започнаха да го замерят с животински кокали.

Соня и Лиу Кан вървяха след него, а Скорпион ги следваше в края на колоната.

Агентът на Специалните сили изглеждаше смутена от това, което се изсипваше над главите им.

— В Щатите в подобни случаи хвърляме конфети — каза тя и изкусно блокира с ръката си един кокал от фазан, който летеше към наранената й челюст. — С конфетите по-трудно могат да те наранят.

— Тук също смисълът е в самото хвърляне — поясни Лиу Кан. — Това е традиционният китайски начин да се покаже, че хората се надяват, че той ще остане тук завинаги, че собствените му кости ще бъдат заровени в земята на Вуху. Ти се радвай, че в това село обичаят е такъв — ухили се той.

— На други места хвърлят одрани кожи и вътрешности.

— Вкусно — изсумтя Соня.

Тя гледаше как млади и стари тичаха и изскачаха през вратите на колибите, всички широко усмихнати, някои плачещи от радост, всички стичащи се към новодошлите. И докато наблюдаваше радостта им, тя си мислеше, че макар да не бе успяла да хване Кано, този ден — цялото това приключение — не беше напразно.

Те наистина бяха успели да спрат Шан Цунг, каза си, и тя беше помогнала Кун Лао да се върне в своето лоно, сред хората, които имаха нужда от него. Дори изпитваше известна ревност.

— Последният път, когато се върнах у дома в Остин, Тексас — каза тя, — само двама души дойдоха да си поговорим, и то докато зареждах резервоара на бензиностанцията. Единият беше приятелче от училището, срещата с когото всъщност се надявах да избегна, а другият — една стара приятелка, която поиска да й върна компактдиска на Джордж Стрейт, който й бях взела на заем.

— Как би се чувствала, ако ти устроят посрещане като герой? — попита я Лиу Кан.

— Сигурно ще се шашна — призна си Соня. — Макар че отчасти сигурно ще ми хареса. — Тя изрита полетял към нея ашик. — Но предполагам, че подобно нещо може да се случи само на места като това.

Лиу Кан кимна.

— Малко селце, където мъдростта на местния свещеник се почита много… не глобалното селище, в което зависим от приказките на радиокоментаторите и от изказаните мнения на гостите в телевизионните шоута.

Когато четиримата стигнаха до входа на Храма на Ордена на светлината, Кун Лао се обърна с лице към народа си, а Соня, Лиу Кан и Скорпион се изправиха зад него. Жрецът беше все така бос, все още бе облечен само в бялата роба, въпреки че сега на врата му беше окачен амулетът на Бога на мълниите.

Кун Лао се усмихна широко, като видя пробиващия си път през малката тълпа Чин Чин, вдигна ръце и заговори:

— Светият Чу-Чи някога написа „Чувствам се задължен да замина надалече и да се изкача на една прославена планина. Като изоставям жилището на своя род и човешката незаинтересованост, се наемам да посадя диви храсти и да отглеждам дръвчета върху ръцете и нозете си. Смятат ме за луд. Божественият процес обаче не процъфтява в средата на познатото“.

Кун Лао се усмихна.

— Обични ми народе на Вуху, моите приятели и аз сме трогнати от вашето посрещане. Ние видяхме непознатото и посяхме храсти сред пустинното поле на покварата. Но с помощта на вярата победихме.

Соня очакваше словата му да бъдат посрещнати от възторжени възгласи, но това, което последва, беше само почтителна тишина. Тя не изпита нито изненада, нито неудобство, макар да се опита да си представи някой американски политик, който след подобна проникновена реч да бъде поздравен единствено с обичта и вниманието на слушащия го народ.

— Когато се изправихме срещу силите на Отвъдния свят — каза Кун Лао, — ние бяхме благословени с присъствието на Бога на мълниите като наш съюзник. И преди да ни остави да се върнем в неговата свещена планина, Райдън ме задължи да извърша за него още едно нещо.

Кун Лао замълча и мъдрите му очи огледаха нетърпеливите и обичливи лица на неговите съселяни. Погледът му се спря на Чин Чин.

— Богът на мълниите поиска от мен да избера един послушник — каза той. — Един, когото аз лично ще обуча да стане жрец на Ордена на светлината. Личност, която след време ще изпратя да основе нов храм. И аз каня този нов ученик да бъде Чин Чин.

Младежът имаше такъв вид, сякаш току-що бе видял овца, катереща се по дърво.

— Г-господарю… сигурен ли сте, че искате точно мен? — попита Чин Чин.

— Самият Райдън те поиска — отвърна жрецът. — Той забеляза куража, с който посрещна хората на Кано и знае, че ще докажеш, че си достоен за тази задача.

— За мен ще бъде висока чест — каза Чин Чин. — Но аз съм сирак и си нямам близки. Кой ще се грижи за стадото ми?

— Аз!

Кун Лао се взря към тълпата, а Чин Чин и останалите селяни се обърнаха.

Очите на всички се спряха на един младеж, застанал сред тълпата. Беше слаб, но мускулест и носеше на рамото си дълъг кривак. На края на кривака висеше свита на вързоп черна дреха. Лицето на младежа беше скулесто и ъгловато, с тънки черни вежди, черна коса, вързана на опашка и черни очи, които блестяха като малки маслинови езерца.

Когато Кун Лао пристъпи към него, младежът протегна ръка и я вдигна напред с отворена длан, за да предпази очите си от блясъка на амулета.

— Не ви познавам, господине — каза Кун Лао.

— Така е, преподобни отче. Името ми е Само Хойн. Току-що пристигнах във Вуху от Кикихар, във Великата верига Хинган. Бях там овчар, но една лавина разруши селището ни. Тръгнах на юг, за да заживея нов живот, далеч от тъжните спомени на север и бих помолил да ми разрешите да сторя това тук… и също така да намеря мир, отдавайки почит във вашия храм.

Кун Лао се усмихна.

— Вие сте съвсем добре дошъл, Само Хойн. За нас ще бъде чест, ако поемете стадото на Чин Чин.

— Срещу заплащане — каза Чин Чин. — Разумно — добави той след укорителния поглед на Кун Лао.

— Но, разбира се — поклони се Само Хойн.

Макар главата му да беше сведена, черните му очи пронизаха тълпата, засякоха Скорпион, приковаха се и се втренчиха в очите на воина.

Соня веднага забеляза връзката между двамата и усети странен хлад.

— Скорпион, познаваш ли този човек? — попита тя.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Но имам чувството, че съм го срещал някъде.

— Той сигурно също има такова чувство — отбеляза Лиу Кан, — ако съдим по това как те гледа.

Жрецът подкани селяните да се приберат по домовете си и те тихо се разпръснаха, а Скорпион забърза след тях, за да поговори с тъмноокия непознат.

Въпреки че разстоянието между стълбището пред храма и мястото, където човекът от Север стоеше, беше късо, когато Скорпион пристигна, той беше изчезнал. Нещо повече, никой не го беше видял къде отива.

— Много странно — каза Лиу Кан, докосвайки рамото на Скорпион. — Стори ми се, че иска да говори с теб.

— Може би е познал Скорпион — обади се и Соня, когато се присъедини към тях. — И не е искал да се среща с него. — Тя изгледа маскирания си спътник. — Имаш ли някакви врагове?

— Само един — отрони той мрачно. — Нинджа, в чиито очи се чете омраза, който има силата да се появява и да изчезва незабелязан, и чийто кураж не му позволява прякото противоборство.

Соня каза:

— Съдейки по всичко, Вуху май току-що си нае един нинджа за пастир.

— Твърде е възможно — каза Скорпион. — Вероятно ще остана още малко, за да науча нещо повече за него.

След като каза довиждане на двамата си приятели, Скорпион се запъти към тухлената постройка в центъра на селото, която служеше едновременно за странноприемница и за поща.

След като влезе вътре, Соня се обърна към Лиу Кан.

— Мислех, че само ние сме сериозни.

— Такива сме — каза Лиу Кан. — Много сме сериозни, когато сме там на острова и трябва да трошим тухли и да събаряме хоросан наоколо. А и ти не залегна, когато тези пилешки кости захвърчаха към теб.

— Мъча се да излея яда си — каза тя. — Ако го сдържаш в себе си, както прави Скорпион, можеш да се поболееш.

— А ти смяташ ли, че си се отървала от яда си? — попита я Лиу Кан. — Или е май като с отровата на Влечугото… Колкото повече плюеш, толкова повече става.

Соня се почувства обидена.

— Питай свещеника — каза тя. — Той е човекът, който може да надникне в душите ни. Всичко, което разбирам, е че Скорпион няма да спи спокойно, докато Суб-Зеро все още е жив. Аз поне ще си отдъхна едва след като спипам онзи гадняр Кано.

— Може и така да е — каза Лиу Кан. — Но Райдън беше прав — Големият сън идва скоро. Може би Скорпион знае какво прави.

— Като стана въпрос за правене — попита Соня, — ти сега какво смяташ да правиш? Ще се върнеш в Хонконг?

Лиу Кан кимна.

— Трябва да намеря нови попълнения, за да заместят двамата ми другари, които изгубих. Искам също да проуча за хората, взели участие в последната Смъртоносна битка. Да видя дали все още има някой жив, дали може да ми разкаже нещо за този турнир. Райдън може и да смята, че този рунд сме го спечелили, но следващия път, когато се срещна с Шан Цунг и неговата банда, не искам да ги оставя да избягат. А ти какво ще правиш? — попита я той. — Ще останеш ли тук да търсиш Кано?

— Не — отвърна Соня. — Трябва да се върна в САЩ и да докладвам на своя шеф за всичко, което се случи тук. Джексън Бригс не обича да го държат на тъмно, пък и Кано е като гнил дънер. Може да потъне за известно време под повърхността, но все някога ще изплува отгоре. И когато го направи, пак ще съм там.

— И аз ще съм с теб — каза Лиу Кан. — Какво ще кажеш да си поръчаме по някой и друг Макфазан за из път и да тръгнем на дългата си разходка до най-близката гара?

Соня обгърна рамото му с ръка.

— По твоята рецепта?

— По моята.

— Хайде — кимна тя и двамата се отправиха към странноприемницата.

Зад тях Чин Чин стоеше сам извън храма и гледаше от разстояние как монасите поздравяваха Кун Лао с щастливото му завръщане.

След няколко мига той усети до себе си присъствието на нечий висок силует.

— Чухте ли? — промълви младежът към странника, някакъв просяк, облечен в черна вълнена роба, чието лице беше скрито под обшита с кожена ивица качулка. — Ще ставам жрец.

— Чух — отвърна странникът с окуражаващ, приятен глас. — Поздравления.

— Благодаря ви, почтени господине — лицето на Чин Чин грееше. — Смятате ли, че моето обучение ще включи и…? — той се поколеба. — Не! Какъв глупак съм само! Не бива дори и да си го помислям.

Но си грабеше помислил.

— Не би ли било чудесно — промълви той след миг, — ако Кун Лао реши да ме научи как да използвам неговия свещен амулет? Само си представете, господине. Бих използвал неговото вълшебство, за да помогна на толкова много нуждаещи се хора.

Странникът го попита.

— Би ли го направил?

— Да! Да, наистина!

— Тогава запомни добре своя пръв урок, Чин Чин.

Момчето го изгледа.

— Своят пръв урок? Урок по какво, господине?

— В какво наистина се крие силата.

Слънчев лъч докосна съвършено оформената уста на просяка под кожения ръб на качулката. Плътта на бузите и брадичката му изглеждаше неестествено гладка, почти излъчваща.

— Съжалявам — каза Чин Чин. — Не ви разбирам.

Странникът пристъпи към момчето.

— Амулетът, за който жадуваш, не притежава никаква сила — каза той.

Целият ентусиазъм на Чин Чин сякаш рухна.

— Какво искате да кажете, господине? Разбира се, че има сила!

— Не — каза странникът, движейки изпънатия си силен пръст напред-назад. — Силата на амулета е точно толкова голяма, колкото и силата на този, който го използва. — Странникът се пресегна и бодна с пръста си Чин Чин по гърдите. — Силата на амулета извира ето оттук.

— От мен самия? — попита момчето.

— Талисманът просто помага на този, който го държи, да вярва — каза странникът.

— Да вярва в какво? В Тиен? Във вълшебството?

— В себе си — отрони странникът търпеливо. — Като усмивка на дете или величествения изгрев на слънцето той помага на онзи, които го носи, да потисне злата половина, която живее във всеки от нас. Като прохладен дъжд той очиства и освежава човешкия дух, изкарва на повърхността силата и благородните пориви, които вече са посети в недрата на душата.

Чин Чин не знаеше дали да се зарадва или да се отчая от това неочаквано разкритие и дали изобщо да повярва. И все пак нещо у странника го караше да му вярва и в едно мигновение, което с пълна сила можеше да бъде и цял час, той стоеше неподвижен, вперен в проникновените очи на непознатия.

— Нали няма да бъде неучтиво, ако ви запитам, господине, откъде знаете толкова много за амулета на Кун Лао? — промълви Чин Чин. — Вие жрец ли сте или сте поклонник на Ордена на светлината?

— Не — отвърна непознатият. — Нито едно от двете. Аз съм изследовател, такъв, какъвто и ти ще станеш.

— Аз? — възкликна момчето. — Но вие грешите, господине. Аз няма да ставам изследовател. Мен току-що ме поканиха да служа в храма.

— Да, но ще станеш — отвърна просякът и протегна ръката си.

Свито между палеца и показалеца се виждаше парченце плат, което се развя на лекия ветрец.

— Можеш ли да прочетеш това? — попита той.

Чин Чин взе тънката материя и зачете буквите, изписани от едната страна:

— Той не може да умре и все пак не живее, истина е. Той е повече от всичко, а всичкото е Пан Ку.

— Пастирчето изгледа странника. — Не разбирам. Кой е Пан Ку?

— Той е онова, което търся… Което и ти ще търсиш. Да разбереш Пан Ку означава да разбереш природата на цялото Сътворение. Да разбереш него означава да разбереш произхода на смъртни и безсмъртни, на доброто и на злото, да осъзнаеш двойствената природа на вселената.

Чин Чин погледна отново платнената лента и я подаде на просяка.

— То е твое — каза просякът и отдръпна ръката си. — Пази го добре, за да ти напомня, че изпитанието никога не свършва.

Когато се извърна и си тръгна, златистите му очи пробляснаха изпод наметалото. Странникът се отдалечи, а Чин Чин остана на място още по-объркан от преди, но твърдо решен да се потруди усърдно и да подири отговорите на десетките хиляди въпроси, които се въртяха в ума му.

Докато го гледаше как се отдалечава, Чин Чин промърмори:

— Чудя се кой ли…

Тогава просветна мълния, просякът изчезна от погледа му и затичалият се към входа на храма.

Чин Чин вече бе разбрал кой му беше говорил преди малко…