Джеф Ровин
Смъртоносна битка (19)

Седемнадесета глава

— Сигурен ли си? — изрева Шан Цунг. — Напълно ли си сигурен, Рутхай?

Изтерзаният глас на демоничния регент се надигна от кръглата линия на пода.

— Аз… съм… сигурен. Древен враг си е намерил нов съюзник… в сънища. В сънища, Шан Цунг!

— Кой е този древен враг? — попита Шан Цунг, макар да се досещаше какъв ще бъде отговорът.

Затвореният от дълго време дявол изплака:

— Нашият противник… е безсрамният Повелител на гръмотевиците Райдън… който… подобно на нашия велик Повелител Шао Кан… е дете на изначалното битие!

— Не може да бъде — изръмжа Шан Цунг. — Защо Райдън се е върнал след всичките тия години?

— Боя се, Шан Цунг… че той никога не си е отивал! Той беше този… който обучи първия Кун Лао… създател на амулета, който ти търсиш. Чувствам… че той винаги е бил сред нас… и е влияел на хода на събитията… тайно.

— Защо? За да защити амулета?

— Отчасти… да!

— Защо просто не го е унищожил?

— Той не може — отвърна Рутхай. — Каквото е сътворено от бог… и дадено на смъртен… не може да се прибере обратно…

Пръстите на магьосника се свиха в стегнат юмрук и той заудря с него по очертания с гърмящ прах и покрит със слуз кръг на олтара.

— Не съм достигнал дотук, за да бъда спрян от някакъв си смъртен… Дори да е смъртен, комуто помага божество!

— Тогава ти трябва да действаш… срещу Лиу.

Шан Цунг кимна. Той с удоволствие би предприел действия и срещу самия Райдън, но не смееше да пристъпи в кръга, за да се посъветва с Шао Кан. Не искаше да се изправи лице в лице срещу гнева на бога, сега, след като знаеха, че немарливият идиот Кано беше преследван — включително от поне трима члена на Обществото на Белия лотос — от мъже, жени и дори деца, всички до един майстори в бойните изкуства и нинджа. Дори ако се наложеше да изпрати Горо, за да ги спре, нямаше гаранция за победа. Гигантският шоканец сигурно нямаше да се затрудни да спре един от членовете на Белия лотос, но трима наведнъж? За такова нещо Шан Цунг се нуждаеше от специална помощ. Помощ потайна, движеща се като оса, безшумна и невидима.

— Къде е той, Рутхай? Къде е единственият, който може да ми помогне?

Последва дълга пауза.

— Аз… аз го търся. — После безтелесният глас каза: — Виждам го… Шан Цунг. Той… се крие.

— Къде?

— В една пещера… в една клисура… северно от Венчжоу.

— Типично в негов стил — каза Шан Цунг. — С възнагражденията, които получава, той може да живее в разкош. Но въпреки това е избрал живот на трудности и изпитания.

— И на смърт! — допълни Рутхай.

— Да, на смърт — призна Шан Цунг. — Не бъди прекалено суров към него, Рутхай. Някои хора заслужават смъртта си. Аз ще го прибера…

— Почакай! Внимавай, Шан Цунг. Той е прокълнат!

— Прокълнат? От кого?

Рутхай проплака:

— От безсмъртния Ю.

Шан Цунг усети, че студени мравки пролазват по гърба му.

— Полубогът Ю?

— Да… онзи, за когото казват, че обитава подводните пещери на планината Конско ухо… Която е посветена на богинята Куан Лин. Този, който закриля каналите… и тунелите… и бди над всички, които ги използват, както хора, така и животни.

— И какво общо има нашият невъзпитан приятел с Ю?

— Той… убил е човек — каза Рутхай.

— Какъв човек?

— Събирач на такси… човек, чийто предишен живот бил низ от престъпления… Който бил партньор на човека… когото ти… търсиш.

— И как това престъпление е привлякло вниманието на духа на Ю? — попита Шан Цунг.

— Мъжът бил убит… бавно посечен с меч… като извършителите принудили жена му и сина му да гледат! След това убийство… останките на мъжа… били хвърлени в един канал!

Шан Цунг повдигна вежда.

— И това ли е всичко? Очаквах нещо наистина ужасно!

— И е било! — изврещя Рутхай. — Когато той се отнесъл към тялото… по този начин… той осквернил един от свещените водни пътища… на Ю!

Сега Шан Цунг се засмя.

— Тогава той определено е човекът, който ми трябва — каза той. — Човек, който е достатъчно безразсъден да оскърби едно полубожество, няма да се побои да нападне член на Обществото на Белия лотос или дори боговете, които ги закрилят. Ще изпратя Хамачи, Рутхай. Когато той доближи целта си, погледни през неговите очи и го води!

— Да… Шан Цунг…

Той се обърна и напусна помещението, като зелено-златистата му роба се вееше около сухото му тяло. Шан Цунг се заизкачва по каменните стъпала, водещи към най-високата стая на северната пагода. Въпреки че яростта му все още беше изписана на лицето му, сега той поне знаеше как да защити Кано, без да се налага да отдава на Шао Кан още една частица от своята душа.

Магьосникът отвори вратата и премина покрай двете закачулени души, които се грижеха за многобройните птици в птичарника на двореца. Разнообразната колекция от птици, събрани от цял свят и техните украсени клетки от балза и стомана, от бамбук и слонова кост, се поддържаше за развлечение на самия Шан Цунг. Той се отпускаше и отмаряше сред многобройните видове — от най-обикновеното славейче до импозантната розова черешарка, от качулестия североамерикански тоухий до красивото жълто коприварче, от черния лешояд до червеноопашатия ястреб.

Но някои от птиците се отглеждаха за по-практични цели. Неговите соколи бяха обучени да летят до континента и да убиват с намазани с отрова клюнове, докато красивите бели гълъби бяха тренирани да доставят писма по места из цял източен Китай.

Шан Цунг пристъпи до една малка писалищна маса, закрепена в ъгъла на каменен килер, запали свещ, извади писалка с червено мастило и написа със ситен, гъст почерк върху парче оризова хартия:

„Лиу Кан и още двама членове на обществото на белия лотос са на стан западно от Вуху, вървят на изток, за да пресрещнат банда на черните дракони. Тези натрапници трябва да бъдат спрени, ти си моята последна надежда, върни птицата с белег, за да знам, че си тръгнал след тях.

Шан Цунг“

След като написа посланието, магьосникът се приближи до една от клетките, внимателно извади един гълъб, уви листчето около крака му и го привърза с червен конец. Хванал птицата с двете си ръце, той се провря под и между многобройните редици от клетки до прозореца. Черните щори на прозорците бяха затворени и една от качулатите души се плъзна, освободи въжето и ги отвори.

Шан Цунг се надвеси над птицата и й прошепна тихо:

— Знам, че ти няма да ме провалиш, както го правят моите смъртни приятели, верни ми Хамачи. Лети вярно и отнеси моето послание в областта, която познаваш толкова добре. Рутхай ще гледа през твоите очи и ще те направлява. После се върни при мен, мой мъничък верен слуга. Върни се читав и скоро, а аз ще ти посветя истинско човешко жертвоприношение.

Шан Цунг се вгледа за последен път в черните перлени очи на скъпоценния пратеник, хвърли гълъба през прозореца и изгледа как птицата размаха изящните си бели криле, докато не я погълна отрупаното със звезди небе.

— Лети, скъпоценни мой, лети! Ти, който не се нуждаеш от водни пътища, от тунели, от милостта на арогантния Ю, за да изпълниш своята мисия!

След като птицата изчезна, магът бавно се обърна, премина през облицования с черни плочи коридор до своята лична стая за отдих, освободи качулатия слуга, който му предложи храна и питие, и възлегна върху сатенените възглавници, за да дочака зората.

Тъкмо когато изтягаше снага и затваряше морните си очи, опитвайки се да изключи своя изтощен ум, който продължаваше да си припомня събитията от този дълъг ден, гласът на Рутхай отекна в главата му.

— Шан Цунг… трябва да дойдеш бързо!

— Какво има? — каза магьосникът уморено.

— Виждам го… той ги причаква!

— Кой? Кой смее да се намесва в моите дела точно сега?

Гласът на Рутхай изпищя в мозъка му:

— Райдън! Райдън ги чака!

Шан Цунг тутакси скочи на крака и се затича към олтара. Колкото и да беше изтощен от дългия ден на заговори и контра-заговори, той не можеше — не би посмял — да позволи на бога да го спре… дори ако това означаваше да влезе в кръга и изпита силата на самия Шао Кан.