Гостолюбивата Зося и завистливата Янина (Полска народна приказка)

Живяла някога в едно планинско селце лукавата богаташка Янина. Всичко живо околовръст от нея пропищяло, дори в гората пани Лиса измамила, пан Вълчо разплакала.

Къщата на Янина била просторна, с керемиди покрита, с дебел зид оградена, с букови капаци прозорците закрити; в избата бъчви с вино наредени, на гредите пушени свински бутове окачени, а хамбарите — пращят от жито.

В съседство с богатата къща се гушела сиромашка колибка — с мухлясал камъш покрита, с прогнила греда подпряна, да се не срути. И живеела в тая колибка вдовицата Зося със седемте си дребни дечица. Тя била толкова бедна, че децата често си лягали с празен стомах. Майката от сутрин до вечер крак не подвивала, ама какво може да направи сама жена, та да изхрани толкова гърла?

В деня преди Нова година трудолюбивата Зося отишла в хамбара, измела раклата, та събрала шепа брашънце и питка на децата замесила.

А портите на Янина широко разтворени, шум и врява — до бога. Цялата улица на варено и печено мирише. Музика свири, гости краковяк танцуват.

Привечер снежна виелица се вдигнала, като била птица се извила. Ето че из гората излязъл немощен старец. Елхичките и брезичките дълбок поклон му сторили, мечокът се събудил, из бърлогата си се измъкнал, дядовата ръка лизнал.

Запътил се старецът към село, дошъл пред богаташката порта и стопанката замолил:

— Милостива пани, позволи ми в къщата ти да пренощувам.

— Хайде, хайде, връщай се, отдето си дошъл! Моята къща е отворена само за богати гости! — викнала Янина и за тръшнала вратата под носа на стареца, едва брадата му не прищипнала.

Нищо не рекъл странникът, само въздъхнал и отишъл в съседната колибка при бедната Зося. Открехнал вратичката, тъкмо когато стопанката вадела от огнището топлата питка. Зося не оставила стареца и дума да издума, веднага за смяна му рекла:

— Добре дошъл, гостенино драг! Седни при огнището да се постоплиш! Заповядай на трапезата да похапнеш! Само че трапезата ни е сиромашка, ама каквото за всички, това и за тебе; ето топла питка и картофки, та и лъжица мед — от есенес съм го скътала, за празника го пазех.

Поблагодарил старецът на гостолюбивата вдовица, по сгрял се на огъня, па седнал край трапезата. Бедна била новогодишната гощавка, ама пък колко весела! Дядото разправял приказки на децата, ръмжел като меца, лаел като лиса, бръмчал като бръмбар, като славей чуруликал — всички животински гласове знаел. В такава забава времето неусетно минава. Когато на децата се приспало, старецът станал от трапезата, сврял се край огнището и захъркал.

Рано сутринта той се събудил, застягал се за път. Зося взела последното къшейче хляб и го мушнала в дядовата торбичка. А той се усмихнал и рекъл:

— Всичко, що почнеш да вършиш тая сутрин, стопанке, до залез да го не свършиш!

Почудила се вдовицата на това пожелание, но си замълчала.

— Догодина пак ще намина. Но ти никому нищичко не казвай за мене.

Така се сбогувал старецът и щом прекрачил прага на колибата, изчезнал, сякаш се стопил в бялата мъгла.

Събудили се едно подир друго децата, искат да идат. За вила се и замаяла Зося с какво да запуши седемте гладни гърла. Нали последния къшей хляб на стареца беше дала. И досетила се тя, че от моминската прикя е останало в сандъка още едно парче тънко ленено платно. Богатата Янина отдавна била хвърлила око на това платно. Искала да го купи, ама малко пари давала. Зося не се съгласила тогава, ала сега, като слушала хленча на гладните деца, въздъхнала и решила да го продаде. Отворила сандъка и си рекла:

„Чакай да го премеря колко лакти е!“

Почнала да мери платното. Мери го, мери, а то не се свършва — изтича от сандъка като млечен ручей, застлало половината стая.

Повикала децата да и помагат. Дошли и те. Мерят, мерят, мерят — не могат да го измерят. Накамарило се платното до потона, няма вече къде да се седне.

Слънцето към пладне отива, а платното все се развива.

Повикали децата съседките да помагат. Мерят, мерят, всички дружно. Вече половината двор с платно постлали, а то тече ли, тече от сандъка.

Слънцето на залез клони.

На двора станало тясно, та излезли на улицата да мерят и нагъват. И все не могат да го измерят.

По здрач, когато слънцето се скрило зад планината, най-после Зося видяла края на платното и захлопнала капака на сандъка.

Всички си отдъхнали. Свършили работата — измерили платното.

На заранта съседите натоварили на девет талиги платното и Зося го откарала в Краков. А там имало него ден новогодишен панаир. Търговците и дали много пари, защото платното било и тънко, и здраво, и снежно бяло, сякаш с ръка не пипано. Такова хубаво платно никой от тях не бия виждал дотогава.

Накупила Зося топли дрешки за децата и се върнала в село с богати армагани. Напролет построила нова къща с красива градинка отпред, а в задния двор пуснала кокошчици, прасенца и весела кравичка — да има за децата и яйчица, и месце, и топло млечице.

Заживели си във вдовишката къща, ако не богато, то в доволство; гладът през комина избягал. А Зося си останала все така работлива, на съседите помагала, приятели гощавала, странник не оставяла да отмине вратата и. Затова всички се радвали на късмета на Зося — никому не се зло видело.

Само злата Янина — като пани Лиса лукава, като пан Вълчо сита-ненаситна — от завист сън не я хващало. Блъскала си главата, мислела и никак не можела да го домисли, да разбере тя откъде у бедната вдовица се намерило толкова много ленено платно. Пък Зося си мълчи и нищичко не казва, както старецът и беше заръчал.

Така отлитнало лятото, изнизала се есента, пак захлопала зимата по заледените прозорци.

След дълго мислене и премисляне най-сетне Янина се сетила какво да прави. Отишла тя в град Краков. Купила от един аптекар разговорен прашец, що развързва езика. Като се върнала дома, разбъркала прашеца в горещо вино, виното в кана наляла, масата с шарен трапезник постлала, шунка и медени питки на трапезата сложила и пратила децата да викат съседката.

Дошла Зося, поклонила се, засмяла се — нищо лошо през ум не й минава. Седнали край трапезата двете съседки да се гощават. Разговорният прашец развързал езика на вдовицата. Тъй и тъй — разправила Зося всичко от игла до конец.

Щом съседката си отишла, Янина се заудряла в главата и кълне:

— Аз пани Лиса измамих, пан Вълчо разплаках, а как не се сетих онзи магьосник дома да поканя. Но живот и здраве да е — той нали пак ще дойде, ще си взема аз моето си.

И ето на утрото срещу Нова година лукавата Янина пуснала ратаите да си идат за празника при своите. И гости него ден не поканила. Не искала тя никой да види стареца. А децата си пратила извън село да дебнат кога той ще излезе от гората.

Започнало да се мръква. Вдигнала се снежна виелица, като бял лебед се извила. Децата тичат в къщи и викат:

— Мамо, мамо, дядото излезе от гората!

На часа Янина постлала трапезата, децата наредила да седнат край нея, на всяко в ръката дала комат хляб с парче сланина, ама им заръчала да не ядат още. После изтичала на улицата, пресрещнала стареца и с почит дома го повела:

— Заповядай у мене на гости, милостиви пане! Почини си, постопли се, похапни си, гостенино драги!

А дядото смръщил вежди, пита я какво се е случило, та от миналата година стопанката по-добра е станала.

— Ами че това не съм била аз — отвърнала лукавата Янина. — Лани сестра ми те е срещнала. Ние с нея сме близначки и в лице си приличаме като две капки вода, ала сърцата ни са различни: сестриното е зло, а моето — добро.

— Ех, каквото е сърцето, такава ще е и наградата! — рекъл старецът и влязъл в къщи.

Янина бърже издърпала от ръцете на децата коматите хляб и сланина и ги подала на гостенина. Хапнал той хлебец и сланинка, пийнал си бистра водица и легнал край пещта. А на сутринта, още преди да се съмне, станал и за път се застягал.

А на Янина очите светят като на пор — чака да види какво сега ще я дари старецът.

На сбогуване той и рекъл:

— Всичко що почнеш да вършиш тая сутрин, до залез да го не свършиш!

И щом прекрачил прага, изчезнал, сякаш се стопил в бялата мъгла.

Без да се мае, Янина се спуснала към сандъка. Не ленено платно искала да мери, а жълти жълтици да брои. Ама в бързината се спънала о ведрото и разляла водата. Децата се събудили от шума и писнали за вода. А пък друга вода в къщи нямало. Какво да прави?

„Ех, нека да донеса вода, та да ме оставят децата на мира златото да броя“ — помислила си Янина, взела ведрото и отишла на кладенеца. Наляла пълно ведро и си тръгнала за дома. Ама на прага се препънала, изпуснала ведрото, водата се разляла. А децата пищят, пищят. Върнала се тя, наляла вода и пак на прага се препънала и водата разляла. Отишла трети път и четвърти, и пети.

Слънцето към пладне отива, а Янина все не може вода дома да донесе.

Викнала тя децата на помощ.

Повикали децата съседките на помощ. Янина, децата, съседките — всички се залавят за ведрото. Носят го, носят, а не могат до дома да го отнесат — току се препънат на прага, водата разлеят. Хайде пак на кладенеца!

А слънцето клони на залез.

Повикали съседките и Зося да помага. Зося ведрото сама поела, ни капка не разляла, в дома на Янина го отнесла, в къта го сложила.

Ала в тоя миг слънцето се скрило зад планината. Късно било вече за алчната Янина жълтици да брои.

Минават хора край нейните порти — смеят й се; тича пани Лиса през гората — кикоти се; сам пан Вълчо из гъсталака се провира — присмива и се… Станала за смях на всички злата Янина. Не могла да изтрае, накрай продала имота и напуснала селото.

А работливата Зося дома си останала, добри деца отгледала и спокойна старост доживяла.

Приказката спира тука, казах я за твоя поука!