Графът-нерез (Словенска народна приказка)

Имало едно време една богата графиня. Тя била бездетна, а пък много и се искало да си има деца — по цели дни тъгувала и си поплаквала. Веднъж край замъка и минало едно стадо свини с малки прасенца. Видяла ги тя и си въздъхнала: „Ах, да можех и аз да си родя една рожба — рекла си тя, — пък ако ще би и прасенце да бъде.“

Дочула я една магьосница и сторила магия: не минала и година, родила графинята, ама какво? — не детенце, а прасенце. Раснал младият граф, пораснал, по човешки говорел, ала целият бил покрит с четина, пък и навиците му били такива едни — свински. Като станал момък на възраст, рекъл на майка си:

— Майко, ще ми се да се оженя. Намери ми невеста!

„Каква булка за такъв ерген?“ — замислила се графинята. Ала той много настоявал и най-сетне тя отишла в колибата на един беден изполичар, който имал три дъщери за женене, да сватоса най-голямата за сина си.

Не се искало на родителите да дават чедото си за жена на нерез, ама като си помислили, че ще стане графиня, ще живее охолно, пък и те покрай нея ще поминуват — съгласили се.

За венчавката надошли много знатни гости. Седнали после всички на дълга трапеза пир да пируват. Младоженецът бил весел, шегувал се, танцувал — както е редно на сватбата си да се веселиш! Привечер той се измъкнал, без никой да го забележи, отишъл на двора, та се пльоснал в локвата. Овъргалял се до уши в кал, а после се върнал и се изтрил о сватбената рокля на булката.

Гостите започнали да му се присмиват и да го корят. Пък младоженката се ядосала и изтърсила пред всички:

— Мъжът ми е свиня и свиня ще си остане!

Омъчнил се младият граф, като чул тия думи. Оставил яденето и пиенето и седнал в къта жален-печален. Вечерта, когато дошло време младоженците да се приберат в отредената им стая, графът-нерез се препречил на вратата и рекъл на булката:

— Върви си у вас! Не си ти жена за мене.

Засрамила се булката, разплакала се и си отишла в бащиния дом.

Минала година. Графът пак замолил майка си да му намери невеста. Отишла графинята при същите хора да иска втората дъщеря за жена на сина си. Дълго се опъвали селяните, накрай — склонили.

Вдигнала се пак тежка сватба. Насред веселбата младоженецът сторил същото, а булката повторила думите на сестра си, че мъжът и е свиня и такъв ще си остане. Вечерта графът-нерез и нея изпъдил.

Подир още една година синът пак започнал да моли майка си да го ожени. Тя се дърпала, придумвала го да се откаже от тая си мисъл, ала той се ядосал и я заплатил, че ако не му намери невеста, камък на камък няма да остави от замъка. Е, нямало как — отишла графинята за трети път в сиромашката селска колиба да иска най-малката дъщеря за снаха. Родителите и дума не давали да се издума.

— Посрами ни и двете щерки, а сега пък иска и третата! — отказвали те.

Тогава най-малката се намесила:

— Какво пък, и той е човек! По човешки мисли и говори. Зла орисница го е орисала да има такъв свински образ. Затова трябва да го жалим, а не да му се присмиваме.

Щом е тъй, родителите се съгласили. Направили сватбата. Надошли още повече гости. Всички искали да видят какво графът-нерез ще направи с третата си жена. Привечер пак младоженецът отишъл, та се овъргалял в локвата, а после се изтрил о роклята на булката си.

Гостите започнали да го подиграват и корят; някои дори юмрук вдигнали. Ала булката им рекла:

— Той ми е мъж и може да прави с мене каквото си ще! Вие не се месете в чужди работа!…

Обидили се гостите, тръгнали си без време. Пък графът-нерез се развеселил още повече. Пили, гуляли до среднощ. Когато младоженците отишли в определената им стая, графът-нерез съблякъл свинската си кожа и пред изумената булка застанал млад мъж, хубав — да му се ненагледаш!

На заранта щастливата невеста изтичала при свекърва си и се похвалила как нощем графът-нерез съблича свинската кожа и се превръща в такъв хубав рицар, какъвто няма втори на света. Камък паднал от сърцето на графинята. Много и се прищяло да види и тя така сина си, да му се порадва. Молила снаха си, молила — дни наред. Ала невестата не скланяла — страх я било да не се разсърди мъжът и. Най-сетне — отстъпила. Една вечер графинята се скрила под леглото на младите. Като заспали те, тя взела кожата и си излязла. Запалила голям огън и хвърлила кожата в него.

Събудил се на заранта младият граф, потърсил свинската кожа и се развикал:

— Какво направихте, нещастници! Майка ми не биваше да ме вижда в човешки образ. Сега аз не мога да остана вече тук. А пък ти, жено, ще ме намериш тогава, когато преминеш пешком през седем планини и седем долини. Много мъка ще видиш, река от сълзи ще изплачеш, докато ме дириш.

Като рекъл така, сякаш вдън земя потънал. От мъка графинята се поминала. Невестата останала сама да кукува в замъка. Един ден тя се приготвила за път и тръгнала по широкия свят да дири мъжа си. Лесно се приказва така, трудно се пътя изгазва. Ходила тя, бродила по гори и пущинаци, през планини и равнини. Дошла най-сетне до една долина, а насред нея — светъл дворец. Там живеел Лекият Повей, що люлее лете зрелите жита. Разправила му невестата мъката си и го попитала, като скита така по земята, не е ли виждал нейния мъж.

— Млад съм още — отговорил и вятърът. — Не съм го ни виждал, ни чувал твоя мъж. Иди при по-големия ми брат — Силния Вятър, що кърши гората. Той повече броди, може да ти помогне.

На раздяла той и дал един орех, като и поръчал да го счупи, когато и дотрябва помощ.

Поблагодарила му невестата за съвета и подаръка и тръгнала на път без път да иде при Силния Вятър. Много се напатила горкана, много сълзи проляла. Накрай стигнала до върха на една висока планина. Там в една кула живеел Силния Вятър. Разправила му своята мъка и неволя.

— И аз нищичко не зная за мъжа ти — отговорил и Силният Вятър. — Ала иди при най-големия ми брат — Бурния Вятър, що вдига вълни в морето и си играе с корабите като с тресчици. Той вредом скита, всичко знае.

Като и рекъл тъй, Силния Вятър и дал един орех и й заръчал да го счупи, когато се намери в беда.

Тръгнала клетата невеста да дири Бурния Вятър. Пътят бил още по-труден: камъните и изранили краката, драките и изпокъсали дрехата, слънцето я чернело, дъждът я белел. Много се настрадала, докато стигне до една висока-висока канара, а на върха и — камен замък. Там живеел Бурния Вятър.

— Знам те аз, зная и твоята мъка — рекъл и той, когато му разправила всичко, що препатила. Ще те завела при мъжа ти. Само, че утре той се жени за друга. А сега вземи тоя орех. Счупи го, когато се намираш в най-голяма беда.

Преспала невестата в замъка на Бурния Вятър, а рано на ранина той и дал ботушите си — една крачка като направи, изминава път за три дни. Тръгнали те да вървят. Много ли, малко ли вървели — пристигнали тъкмо когато графът излизал от черквата с новата си булка. Като го видяла, клетата невеста едва не примряла. А пък мъжът и не я познал — толкова била почерняла и изпосталяла. Качил се той с младоженката в кочията и конете препуснали. Спуснала се невестата подире му и макар, че без душа останала, сварила да види къде влязъл — в един голям и хубав дворец.

Тъкмо кършела ръце невестата и се чудела какво да прави, излезнал началникът на слугите да огледа всичко ли е наред. Помолила му се невестата да я вземе на каква да е работа. Съгласил се началникът — главил я за свинарка. Останала тя да живее във вонящия свинарник. Тихичко нощем си поплаквала, мъчела се — само да бъде по-близко до мъжа си, да го зърва поне от време на време. Ала колкото пъти го видела, толкова по-тежко и ставало на сърцето. Най-сетне не могла да изтрае мъката и строшила ореха, що и бил дал Лекият Повей. Из ореха се изтърколил пръстен с такъв драгоценен камък, че като засвяткал, всичко наоколо осветил, в гостната стая на господарите сякаш слънце заиграло.

Разпратила графинята слугите си да разберат откъде иде тоя светлик. Един от тях надзърнал в свинарника и видял чудния пръстен на ръката на свинарката. Отишъл веднага, та казал на господарката си. Извикала тя свинарката и я попитала:

— Колко искаш за тоя пръстен?

— Не ми е за продан, господарке — отвърнала свинарката.

— Ще ти дам за него цяла торба жълтици — настоявала графинята.

Свинарката не се съгласила. Ала казала, че ще го даде даром, ако графинята и позволи да прекара една нощ в спалнята на графа.

Помислила, помислила графинята, накрай се съгласила — много и се искало да има тоя пръстен.

През нощта свинарката влязла в стаята на графа и го заварила, че спи. Будила го тя, будила, плакала и разправяла своите неволи, ала той не се събудил, защото графинята му била насипала в кафето сънотворен прашец. Плакала клетницата цяла нощ, а когато се разденило — прибрала се в свинарника. Толкова била омъчнена, че привечер счупила и втория орех. Из него изпаднали златни обеци с такива камъни, че светликът им като слънце заиграл из стайте на двореца. Досетила се графинята откъде иде тая чудна светлина и право в свинарника. Като видяла обеците, рекла:

— Ще ти дам двореца с всичката му наредба, ако ми дадеш тия обеци.

Невестата и отговорила, че ще и отстъпи обеците само ако прекара още една нощ в спалнята на графа. Склонила графинята — само и само да получи обеците.

И пак свинарката проливала горчиви сълзи цяла нощ, плакала и разправяла патилата си. Ала графът спал като заклан, защото графинята пак му била сипала в кафето сънотворен прашец.

Нея нощ в съседната стая спял един приятел на графа, който му бил дошъл на гости. Плачът и вайкането на свинарката го разбудили. На заранта той попитал графа защо цяла нощ графинята е плакала и нареждала. Графът веднага се сетил, че това ще да е била първата му жена. И тъй като го боляла главата, както прежната заран — разбрал, че графинята му е сипала в кафето сънотворен прашец, та да не се разбуди.

А свинарката се прибрала при свинете и от мъка не можела да си намери място. Опротивял и животът и всичко, па строшила и третия орех — да става, каквото ще! Из него изпаднала една дреха — ама каква? — цялата обшита със сърма, Маргарит и драгоценни камъни. Такъв светлик изпущали те, че целият град се окъпал във вълшебна светлина.

Графинята начаса изтичала в свинарника и ахнала от почуда: такава хубава дреха никой дотогава не бил виждал. За нея графинята била готова да даде цялото графство — само и само да я има. Ала свинарката клатела глава: не и не! Виж, ако господарката и позволи да прекара и третата нощ в спалнята на графа — ще и отстъпи дрехата. Графинята и този път се съгласила.

На вечерята графът уж без да иска бутнал свещника, та угасил свещта. В тъмното бързо разменил чашките с кафе — дал своята на графинята. Сънят повалил графинята още на масата и спала тя непробудно чак до късно сутринта.

А графът се прибрал в спалнята си и зачакал. Ето че след някое време вратата се отворила и влязла първата му жена. Той се зарадвал много. А когато се разденило, поканил в двореца най-мъдрите люде на града и им казал:

— Преди някое време загубих ключа от съкровищницата си. Дирих го, дирих го — никъде не го намерих. Накрай си направих нов. И ето че сега изгубеният ключ се намери. Имам вече два ключа, пък повече от един не ми трябва. Какво ще ме посъветвате вие, мъдри люде, кой да оставя — стария или новия?

Всички казали, че старият е по-добър, старият е истинският — него графът да запази.

Тогава графът разправил на домашните си всичко, както е било, сбогувал се и заминал с първата си жена за родния замък. Там двамата си заживели спокойно, народили им се много деца и дочакали всички да ги оженят, та и на внуци да се радват.