Сиромашка правда (Българска народна приказка)

Живееше един грънчар — сиромах човек. Той нравеше гърнета, паници и стомни от глина, изпичаше ги хубаво в грънчарската си пещ и обикаляше селата — да разменя сто ката си със зърно. Този грънчар имаше един дръглив кон, който теглеше каручката му и едно момче — Иванчо — много отракано и умно. Когато момчето стана на осемнайсет години, бащата натовари каручката с грънци и рече:

— Сине Иванчо, ти си вече мъж. Време е да ме отмениш. Сядай на каручката и тръгвай да продадеш грънците. До дето се върнеш, аз ще измайсторя други. Няма да те уча какво да нравиш, защото ти си имаш ум и разум. Ще ти кажа само едно: на отиване мини но горния път, а на връщане — но долния. Насред полето има един кръстопът. Като стигнеш там на връщане — изправи се с лице срещу месечината и дигни лявата си ръка. Тя ще ти покаже правия път, хайде, на добър час!

Подкара Иванчо каручката и пътува седем дни. На осмия осъмна в едно село, потънало до гуша в сиромашия. В селото имаше само десетина богати хора — кмета и неговите брадати съветници.

Те деряха кожата на селянина и живееха нашироко. Разпрегна Иванчо коня си на пазара и почна да вика:

— Грънци продавам! Евтино ги давам! Паничка жито за шарена делва.

Но никой не излизаше да купи нещичко, защото житниците на селяните бяха отколе изпразнени. Младият грънчар се поумърлуши, ще пренощувам — си рече — и ще бягам оттука.

Вечерта на мегдана се изправи селският барабанчик и задумка барабана:

— Продава се — викна той — стогодишното общинско торище, натрупано накрай село. Който го вземе — няма да загуби!

— Я да го купя аз! — си рече Иванчо и тръгна към общината.

— Ти какво ще дадеш за нашия стогодишен тор? — по пита го кметът.

— Давам — отвърна Иванчо — каручката с всичките грънци.

— Малко е — поклати глава брадатият кмет. — Понади още!

— Давам и дръгливия си кон! — викна грънчарят.

Кметът се обърна към деветимата си съветници:

— Какво ще кажете, да му дадем ли нашето непотребно торище?

— Давай го — отвърнаха съветниците. — Ти ще вземеш каручката и дръгливия кон — да се разхождаш с кметицата, а пък ние ще си поделим грънците.

Направиха продажбата. Като стана стопанин на стогодишното общинско торище, Иван дълго мисли какво да стори с него и най-сетне реши да го раздаде на сиромасите. Извади последната си пара, плати на барабанчика и го на кара да удари още веднъж барабана и да обади на селяните, че който има постала нива може да си откара безплатно колкото иска тор. Впрегнаха сиромасите колите си и загребаха торището. Цели двайсет дни караха стар тор по нивите си. Най-сетне пристигна последният сиромах и почна да обира пепелчука. Иванчо взе да му помага. Но не щеш ли, лопатата му удари в камък. Като разрина пръстта, грънчарският син откри една голяма гладка плоча. Отмести я и прехапа устни: под камъка наместена сребърна делва, до горе пълна с жълтици.

Сиромасите си глътнаха езиците. Кметът и брадатите съветници започнаха да го усукват:

— Ние — рекоха те — сме ти продали торището, но делвата под камъка си е наша.

Тогава се намеси благодарният народ. Сиромасите почнаха да викат:

— Делвата е на момчето. Тя беше заровена в самото торище. Никой няма право да му я отнеме!

Ура-тута, най-сетне се спогодиха: сребърната делва да остане за общината, а жълтиците — за Иванчо. Купи си Иванчо един хубав кон като мряна, с черна опашка до земята, пресипа жълтиците в нови мешинени дисаги, преметна ги на коня, метна се върху седлото и потегли назад — към своето село. Пое по долния път, както му беше поръчал бащата.

Но преди да се отдалечи, кметът събра своите брадати съветници и викна:

— Ние трябва да отнемем жълтиците на оня грънчарски сия.

Изведнъж деветимата съветници дръпнаха брадите си и останаха голобради.

— Препашете ятаганите! — повторно извика кметът.

Девет черни ръце се протегнаха към стената, откачиха девет тежки ятагана и ги препасаха на кръстовете си.

— Яхнете най-бързите коне, преварете оня с дисагите, отсечете му главата и прели да пропеят първи петли, искам дисагите да бъдат тук.

Деветимата разбойници изскочиха навън, влязоха в заключения с три ключа общински яхър, яхнаха най-бързите коне и изчезнаха в нощта.

В туй време Иванчо безгрижно се клатеше на конското седло и си свирукаше. Грееше пълна месечина. Конят вървеше по едно равно поле. Насред полето, сякаш изпод земята излязъл, насреща му се зададе друг конник — млад човек с висок калпак като Иванчовия, с черни огнени очи и секира през лявата ръка.

— Къде, побратиме? — попита чужденецът.

— Отивам си — отвърна Иванчо.

— Ще ме приемеш ли да ти бъда дружина?

— На драго сърце, аз за другар душата си давам.

Тръгнаха двамата един до друг и заприказваха сърдечно.

Стигнаха до един кръстопът.

— Сега накъде? — спря коня си Иванчо, но изведнъж се досети за бащината си поръка, обърна се с лице към месечината и дигна лявата си ръка. — Нататък — рече той — там е правият път.

И бутна коня си наляво, но чужденецът отби надясно и викна:

— Върви след мен!

— Чакай побратиме — рече Иванчо, — този път води към свърталището на разбойниците.

— Ти щом си с мен от никакви разбойници да не се боиш! — обърна се чужденецът и размаха секирата си.

Иванчо покорно препусна подире му.

Извървяха полето. Навлязоха в една гора. Цяла нощ се блъскаха в тъмнината. Наближаваше да съмне, когато стигнаха в едно непознато село. Тръгнаха по улиците, но никъде не видяха жива душа, нито светлинка. Спряха пред една кръчма. Вратата отворена, а вътре — никой. Слязоха от конете, запалиха една свещица, седнаха до една маса и из караха, каквото носеха, да похапнат. Пиха по една паничка вино, което наточиха от кръчмарското буренце. Иванчо почна да се прозява. Другарят му рече:

— Ти, побратиме, лягай да поспиш, а пък аз ще ида да разбера какво има в селото.

Иванчо се изтегна под камината, а оня със секирата излезе. Дълго ходи насам-нататък и се ослушва. Мъртва ти шина, хората сякаш бяха измрели. Но ето че както при стъпваше лекичко като елен, момъкът изведнъж замръзна на мястото си и притаи дъх. Наблизо изпод земята се чуваха сподавени човешки гласове. Наближи крадешком до мястото, където се чуваха гласовете и видя гривна на кладенец. „Трябва да е пресъхнал, щом има вътре хора. Но — помисли момъкът — да ги чуя какво приказват!“

— Грънчарският син откога е влязъл в кръчмата! — обади се един от гласовете.

— Той е уморен, ще пие паница вино и ще заспи като заклан — прошепна втори глас.

— Трябва вече а е заспал, защото още преди половин час чухме тропота на коня му — изръмжа трети глас.

— Време е! Излизайте един по един навън! — изкомандва първият глас.

Иванчовият побратим стисна здраво дръжката на секирата и се приближи до кладенеца. Ето го първият разбойник Щом си подаде главата над гривната, момъкът замахна.

— Веднъж удрям — дваж не повтарям! — извика той. И главата на разбойника се търкулна.

Появи се вторият. И с него се случи същото.

Третият…

Четвъртият…

Петият…

Най-сетне — троп! троп! троп! — подаде глава и главатарят им.

— Къде сте? — извика той, но само за миг Иванчовият побратим свърши и с него.

След това се върна в кръчмата и събуди Иванчо.

— Ставай — рече той, — да ходиме, защото ни чака дълъг път.

Пак яхнаха конете. Цял ден препускаха. Девет реки прегазиха, осем планини прехвърлиха. Замръкнаха в един голям град. Отбиха се в най-големия градски хан, хубаво се на вечеряха и легнаха да спят. В тоя град господаруваше един зъл цар. Щом узна, че в хана са отседнали незнайни пътници, той изпрати своите слуги да узнаят що за хора са, откъде идват и какво носят. Слугите на бърза ръка узнаха всичко и като разправиха на царя, че пътниците носят дисаги с жълтици и само една малка секира, очите на злия цар пламнаха:

— Ще им вземем и парите, и главите. Поканете ги утре в двореца.

На другия ден самият царски виночерпец отнесе бъклицата и поканата на царя в големия хан.

— Хубав ли е дворецът на царя? — попита Иванчо царедворецът.

— Дворецът е хубав и не толкоз, но княгинята няма равна на себе си в целия свят.

— Бре, хайде тогава да я видим! — скочи Иванчовият побратим.

Купиха си нови дрехи, обръснаха се, засукаха мустаци и се упътиха към двореца. Парите оставиха в хана — под ключ.

Царят посрещна гостите, плесна с ръце и поръча да ги нагостят с най-хубавото ядене. Когато се нахраниха както трябва, царят плесна с ръце и викна:

— Донесете виното!

Тогава се появи със златна бъклица със сребърен танур самата царска дъщеря и цялата стая грейна. Иванчо онемя: което е право — право, такава хубавица не беше виждал през живота си. Момата го изгледа жално, когато му подаде бъклицата, но нищо не рече. Додето се изреждаха другите на трапезата да опитат царското вино, Иванчо не снемаше очи от нея.

— Харесва ли ти? — попита го царят.

— Много — отвърна Иванчо.

— Да ти я дам за жена, щом е тъй.

Иванчо погледна побратима си.

— Вземи я — прошепна побратимът. — Аз щом съм с тебе, от нищо се не бой.

Направиха голяма сватба. Додето всички се веселяха, цар ската дъщеря, която също се беше захласнала подир Иванча, тайно ронеше сълзи и бършеше очите си с копринена кър пичка. Защо плачеше хубавицата? Тя плачеше, защото знае ше, че на този момък е настъпил последният час. Четири десет пъти нейният баща я жени за какви ли не момци и всяка нощ, когато тя и младоженецът се прибираха да спят, злият цар изпращаше змия-пепелянка да клъвне момъкът между веждите. Пепелянката се промъкваше в младоженската стая през ключовата дупка. За другите, които бяха царски и болярски синове, княгинята плаха и не плака, но за Иванча и се късаше сърцето.

Свършиха сватбата. Замлъкнаха певците и цигуларите. Прибраха се Иванчо и невестата — да спят в една стая. Заключиха позлатените врати. А Иванчовият побратим се изтегна до прага на стаята, постла си кожухчето и легна, като сложи главата си на секирата.

Мина полунощ. Иванчо и царската дъщеря заспаха, а побратимът лежи, гледа към тавана и слухти. Като се обади първият петел в царската градина, той чу тихо шумолене. Изви очи и видя, че по стълбите пълзи една пепелянка с вирната нагоре глава. Затвори очите си. Престори се на заспал. Змията се плъзна по гърдите му, изправи се на вра тата и тъкмо когато си навря главата в ключовата дупка — Иванчовият побратим скочи на крака, грабна секирата, замахна и удари пепелянката.

— Веднъж удрям, дваж не повтарям! — викна той.

В стаята на младоженците падна отсечената змийска глава, а пред краката му се свлече люспестото тяло на влечугото. Като свърши и тая работа, побратимът похлопа на вра тата, събуди младоженците и ги изведе тихомълком от двореца.

Отидоха в хана, прибраха дисагите и, преди да се събуди царят, двамата конници препуснаха към гората. Седнала напреки на коня пред Иванча, трепереше като лист царската дъщеря, но Иванчо и шепнеше в ухото:

— Не бой се, докато с нас е моят верен побратим!

Седем дни и нощи препускаха през гори и планини.

Най-сетне стигнаха Иванчовото село. Преди да влязат в селото, Иванчовият побратим спря коня си и рече:

— Моят път беше дотук. Приберете се в грънчарския дом и живейте честито и справедливо. Прощавайте!

— Какъв човек си ти и кой те проводи да ме вардиш из пътя? — попита Иванчо.

— Аз съм народен воин. Проводи ме моята майка да те пазя, защото стори голямо добро на сиромасите.

— Как се казва твоята майка?

— Правда сиромашка.

И щом изрече тия думи, побратимът изведнъж се изгуби, сякаш потъна в земята.

— Чуден човек! — промълви Иванчо и препусна към грънчарницата с царската дъщеря на коня.