Светослав Колев
Агата Кристи и Еркюл Поаро

На 12 януари 1976 г. в Уилингфорд, графство Баркшир, Южна Англия, почина една „дама“. Тази благородническа титла получават жени, удостоени с Ордена на Британската империя. Има стотици „дами“ в Англия и смъртта им понякога минава незабелязано. Но смъртта на „дамата“ на 12 януари 1976 г. развълнува милиони хора в цял свят, защото тя се наричаше АГАТА КРИСТИ, най-четената и най-превежданата жена в наши дни, чиито книги надхвърлят общ тираж 400 милиона и са издадени в повече от 60 страни.

Житейският път на тази необикновена писателка е в същност твърде обикновен. Ето как тя се представя сама в един ранен автобиографичен очерк:

„Родена съм в Торки, графство Девън, една от най-красивите области на Англия. Баща ми Фредерик Алва Милър от Ню Йорк умря, когато бях малка, и ме отгледа майка ми. Много отрано тя ме насърчаваше да пиша стихове и разкази, помагаше ми при избора на четиво. Нямах гувернантка и не ходех на училище. На шестнадесет години ме изпратиха в Париж, за да уча пеене. За мен беше голям удар, когато се уверих, че нямам достатъчно силен глас за оперна певица.“

Към горните обяснения ще добавя, че Агата Мери Клариса Милър е родена на 15 септември 1890 г. През 1912 г. се сгодява за полковник Арчиболд Кристи от Кралския летателен корпус. Малко след обявяването на Първата световна война се омъжва. Съпругът й е пратен на фронта във Франция, а тя постъпва като милосърдна сестра в местната болница. През свободните си часове самотната съпруга чете усилено, не на последно място романите и разказите на Конан Дойл. Веднъж повежда разговор с по-голямата си сестра за криминалното четиво…

„След като тя каза — продължава спомените си Агата Кристи, — че е почти невъзможно да се намери добра детективска история, в която да не знаеш кой е извършил престъплението, аз заявих, че съм в състояние — стига да не се лъжа — да напиша такава история. Тя се усъмни. Така започнах. Написах «Загадъчната случка в Стайлз». Пишех много бавно, на пресекулки, но щом получих две седмици отпуска от болницата, заминах сама за Дартмур и успях да завърша книгата. Изпратих ръкописа на един издател и той ми бе надлежно върнат. Това се повтори няколко пъти. Когато го пратих на «Бодли Хед» и нищо не стана, направо го забравих. Бях много изненадана, когато след около една година получих писмо да се явя в издателството. Бях много възбудена и от време на време сключвах по някой договор тук и там. От тях не печелех много, но те ме подтикваха към нови усилия. Не разчитах на тях като на източник за доходи и не се смятах за професионална писателка. Но когато написах шест книги, почувствувах, че действително съм писателка.“

Ето няколко допълнителни сведения, пропуснати от авторката.

Агата Кристи завършва първия си криминален роман в 1916 г. Предлага ръкописа на 8 издателства и всички го връщат. Тази издателска слепота днес буди недоумение, защото романът „Загадъчната случка в Стайлз“ вече влезе в златния фонд на световната криминална класика. Джон Лейн от „Бодли Хед“ задържа ръкописа в чекмеджето си цяла година и го издава едва през 1920 г. в 2000 екземпляра, като на младата неизвестна авторка заплаща 50 лири хонорар. Въпреки трудното начало Агата Кристи упорствува и изпод нейното перо се явяват романите: „Тайният противник“ (1922), „Убийство в Линкс“ (1923), „Човекът в кафявия костюм“ (1924) и първият й сборник с разкази „Поаро разследва“ (1924), които минават почти незабелязано от литературната критика.

Без особен отглас остава и единствената й стихосбирка „Пътят на мечтите“ (1925).

Славата идва съвсем неочаквано през 1926 г., когато Агата Кристи публикува осмата си книга „Убийството на Роджър Акройд“ (преведена на български през 1938 г. под същото заглавие и през 1967 г. под заглавието „Алиби“). Ключът за смайващия успех се крие в хрумването на авторката да поведе разказа от името на самия престъпник и по този начин да задържи читателя в неизвестност до последната страница.

От 1926 г. нататък започва устремният възход на Агата Кристи към световната знаменитост. Настъпват важни събития и в личния й живот. През 1926 г. умира майка й, към която тя е била много силно привързана. През 1928 г. се развежда, но запазва името Кристи, защото с това име е станала вече известна писателка. През 1930 г. посещава старинния град Ур в Ирак, където една британска експедиция прави археологически разкопки. Там се запознава с Макс Малоуън, асистент на прочутия археолог професор Леонард Уули. Не след дълго тя става мисиз Агата Кристи-Малоуън.

Новото семейно огнище не й пречи да работи много напрегнато и плодовито и всяка година тя поднася на своите читатели по една, по две, дори по три книги. Понеже романите й се издават обикновено към края на годината, популяризира се рекламният лозунг: „а Кристи фор Кристмъс“, „една книга от Кристи за Коледа“.

През своя дълъг, изпълнен със смайващо трудолюбие живот, писателката написва 85 криминални романа и сборника с криминални разкази, 20 криминални пиеси, 17 сценария за криминални филми, споменатата вече стихосбирка „Пътят на мечтите“, пътеписната книга „Ела и ни разкажи как живеете“ (1946), в която предава впечатленията си от археологическите експедиции в Сирия на съпруга й, когото е придружавала неведнъж, един том спомени „Автобиография“, който излезе посмъртно през 1977 г. Посмъртно бе издаден и последният й криминален роман „Дремещо убийство“ (1977).

От 85-те криминални книги на Агата Кристи 43 имат за главен герой частния детектив ЕРКЮЛ ПОАРО. От тях 35 са романи и 8 са сборници с разкази.

Еркюл Поаро се появява за пръв път в първия роман на писателката „Загадъчната случка в Стайлз“. Младата милосърдна сестра имала възможност да наблюдава в болницата един чудат белгиец, избягал от родината си след нашествието на германските войски. Във въображението си, предразположено към комични асоциации, тя видяла своя герой в иронична светлина.

Външно Еркюл Поаро е дребен, висок е само около 160 см, плешив е и главата му прилича на яйце, като единствената отлика са разкошните мустаци, с които героят се гордее и за които полага невероятни грижи. На този дребосък Агата Кристи дава надутото име „Еркюл“, означаващо на френски „Херкулес“, и презимето „Поаро“, което макар и с изменен правопис има смисъл на праз лук.

Еркюл Поаро е бил полицейски инспектор, най-славните години от кариерата му са 1901–1904 г., след 1904 г. се е оттеглил от полицията. Когато германските войски нахлули в Белгия, той бил ранен в крака, затова първоначално накуцва и се движи с бастун. Избягва в Англия и след войната остава в Лондон, като наема квартира на Фарауей стрийт №14 заедно със своя стар приятел капитан Хастингс, който като доктор Уотсън на Конан Дойл не блести с особена интелигентност, но в замяна на това се заема с биографията на знаменития белгийски детектив. През тридесетте години Хастингс се оженва и заминава за Аржентина, затова в по-късните романи за Еркюл Поаро авторката води разказа в трето лице. След раздялата си с Хастингс Поаро се пренася в един модерен жилищен блок, наречен „Уайтхавън Маншънз“, където се обзавежда разкошно.

Еркюл Поаро е винаги облечен педантично елегантно, макар и старомодно. Носи лачени обуща, боядисва малкото коса, която му е останала, маже с помада островърхите си засукани мустаци, пуши луксозни цигари.

Независимо от външния си комичен вид той внушава уважение. Надарен е с изключителна проницателност и способност за логически умозаключения. Има извънредно високо самочувствие, което стига до нескромност, и непрестанно се хвали със своите „сиви мозъчни клетки“. Благодарение на тях разкрива най-заплетените престъпления, пред които полицията със своите традиционни следователски методи е безсилна.

Еркюл Поаро е най-знаменитият и най-популярният частен детектив в английската криминална литература след Шерлок Холмз. През 1940 г. Агата Кристи написва романа „Завеса“, с който приключва жизнения път на своя герой. Дълги години пази ръкописа, за да бъде издаден посмъртно, но в 1975 г. го публикува (Той бе преведен на български в книжка 34 и 35 от 1977 г. на списание „Антени“.), защото се побоя, че някой недобросъвестен писател може да продължи приключенията на Еркюл Поаро след смъртта й.

Романът „Трагедия в три действия“ е бил издаден през 1934 г. като 24-а книга от творбите на Агата Кристи и 11-а книга от произведенията, свързани с белгийския детектив. В Съединените щати той се издава под заглавието „Убийство в три действия“.

Независимо от световния си успех Агата Кристи неведнъж е била отричана. През 1949 г. Реймънд Чандлър заяви, че не може да я чете. Според него тя непрекъснато фалшифицира уликите и поведението на героите, за да създаде загадъчна атмосфера.

След смъртта й английският литературовед Алън Форест я нарече „кралицата на криминалния жанр“, но независимо от похвалните слова не пропусна да отбележи: „Естествено, тя не беше голяма писателка, но историята на криминалния жанр нямаше да бъде същата без нея.“

Според мен и Реймънд Чандлър и Алън Форест плащат данък на увлечения, защото Агата Кристи е голяма писателка, ала голяма в криминалния жанр. Всеки камък тежи на мястото и всеки писател може да бъде голям в своя жанр, стига да има необходимото дарование.

Впрочем ето как самата Агата Кристи охарактеризира творчеството си в едно свое писмо от 15 февруари 1973 г. до автора на тези редове:

„“Развличам" не е най-сполучливата дума за контакта ми с читателите на моите книги. Голям процент от онези, които ми пишат, са хора, на които съм помогнала, когато те самите или техни близки са боледували, хора, които в тежки периоди от живота си са намирали разтуха в криминалните истории, защото временно са откъсвали мисълта си от тревогите. Непрекъснато и непрекъснато читателите ме уверяват колко много са им помогнали моите книги. А някои от тях са прехвърлили осемдесетте или деветдесетте години. Младежи под деветнадесет години, особено ученички, също четат моите книги, но не смятам, че те са допринесли по някакъв начин да се промени отрицателно поведението им в живота.

Споделям мнението на писателката Дороти Сейърз, че криминалната история е съвременно продължение на средновековните нравоучителни пиеси, така наречените „моралии“. Тя заклеймява престъплението и е предназначена да оправдае невинните, наказва виновниците и е на страната на справедливостта, не на злодеянието. И Еркюл Поаро, и мис Марпъл, двата основни образа в моите истории, воюват срещу престъплението и доказват, че борбата им е не само стремеж, но и тържество над злото."