Включено в книгите:
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Добри Немиров. Когато бях малък

Редактор: Цветан Пешев

Коректор: Албена Янкова

Издателство „Отечество“, София, 1977


Отидохме с татко и мама на гарата да посрещнем вуйчо Борис. Може да ви е чудно, че цялата фамилия сме излезли да посрещаме — като че ли вуйчо пристигаше не от Разград, а от Лондон. Въпросът беше, че с него идеше вуйна Ганка, а с тях — малкото им бебе Любчо. Мама беше като смахната от радост. Тя тъй очакваше бебето, като че й носеха не бебе, а цяла крина с жълтици. Разправяше, ръкомахаше, гледаше към железния път и от време на време избухваше от нетърпение, че тъй бавно пълзяла железницата. Всъщност влакът съвсем не се движеше бавно, а маминото бързане ни закара на гарата един час преди определеното време. Тя зарази и нас със своето неспокойствие. И ние вече чакахме бебето с треперещи сърца, защото все пак то си е наше и дори, както ни се писа след раждането, откъснало чипавия нос на дядо си Ламбо.

Да си кажа правото, моето очакване скоро се изпари. В това време, когато ние стояхме на перона, в нашата улица се нареждаше една знаменита експедиция: другарите в пълния си състав се готвеха да идат на Дунава с въдици. Това значеше, че ще се наредят по крайбрежието, ще нахвърлят въдиците и ще се погълнат от онова сладко очакване, за което могат да ви говорят само истинските ловци и рибари. Хубаво нещо е рибарството, а особено когато се случи въдицата ти да попадне всред стада от лакоми сомчета.

Ето защо закъснението на влака призова скуката тъй бързо. Аз трябваше да подиря каква да е забава, главно, за да забравя щастливата експедиция на приятелите си.

Разходих се малко и се спрях пред някаква карта, закачена на стената. По нея се виждаха кръстосани на разни страни линии, между които се четяха имена на градове и селища в малки и по-големи квадратчета. Значи, това беше някаква специална карта на България, но какво показваха линиите и квадратчетата, не можех да разбера. В това време, когато очите ми шареха от град на град, зад гърба ми застана някой. Обърнах се и видях един сух, с рядка сива брада старец. Той беше дрипав и изгорял от слънцето.

— Градове ли гледаш, момченце?

— Градове.

Той вторачи сивите си очи, премигна няколко пъти със зачервените си клепки и въздъхна.

— Можеш ли ми показа — рече той — къде е записано Поликраище?

Очите ми бързо заподскачаха от квадратче на квадратче. Аз бях доволен от този въпрос на стареца, защото така можах да си отворя работа, която да ме погълне всецяло.

— Ето го! — радостно извиках аз, като спрях пръста си на едно квадратче. — Тук пише Поликраище.

— Тъй ли? — старецът отвори широко очи. По бледото му лице проигра слаба розовина. — Поликраище ли пише?

— Поликраище.

Той бързо дигна ръка и сложи грубия си старчески пръст върху буквите.

— Я гледай… Поликраище — забълнува той, просиял от радост.

Повече нищо не каза, но не дигна пръст от буквите и не прогони усмивката си. Той стоеше, все тъй загледан и радостен. Не говореше, но устните му бързо се мърдаха, като че водеше разговор с някой невидим човек, който наднича от квадратчето.

— Гледай колко лесно било! — рече най-после старецът, като ме погледна усмихнат. — Турнеш пръста си, и ето ти го Поликраище!

Не разбирах добре какво става със стареца. Той ми дотегна затова, че пръстът и очите му залепнаха на Поликраище. Оставих го и затърсих друга забава.

* * *

Минаха три години оттогава. С мене се случиха много неща, които ясно начертаха моя труден път към бъдещето. Аз станах писар в едно село от друга околия. Цял ден трябваше да се пътува, за да се стигне дотам. О, един бог знае как се помирих! Едно пусто село, заградено с голи хълмове, с тинести герани, с толкова кал, колкото и в пъкъла не би се намерило. Докато се радвах на своя хубав почерк, аз скоро го намразих, защото той стана причина да бъда назначен тъй бърже в село. Нямаше какво… трябваше да се работи и в работата да намеря успокоение и забрава. Както казват — навикът е втора природа на човека… аз потънах в работа, свикнах с нея и отвърнах очи от неудобствата, които ме ограждаха.

Но след усилен труд в канцеларията, вечер се прибирах в малката си стаичка, лягах си на леглото и като тиквах ръце под глава, спирах поглед на опушените греди на тавана. Малката стара лампичка, закачена на стената, пръскаше през опушеното си стъкло бледа, тиха светлинка, която беше тъй слаба, че не можеше да стигне и до кътовете.

И тогава малко по малко в душата ми засядаше някаква тъга и заедно с това в полусветлината започваше да се очертава един далечен град — с улиците, с покривите, с градините, с хората… Един далечен град, който обичах, но който се намираше далеч, далеч, накрай света. Това беше родният ми град — тъй бързо напуснат от мене. Той сега ми се виждаше далечен, защото работата не ми позволяваше да го навестявам. Аз трябваше да изкарвам пари, за да изпращам на бедните си родители.

И сега, загледан в оживелия град, аз виждах приятелите си, скитах по познати улици, ходех по бостани, лозя и ливади с моите приятели, висях край Дунава с въдица в ръка и ловях своите любими другарчета — лакомите сомчета…

Но куче излайваше отвън и изведнъж всичко изчезваше пред очите ми… само в душата ми оставаше някаква чудна следа — сякаш нечии пръсти бяха прекарали горещи бразди по нея и бързо изчезнали. И малко по малко там започваше да цари страшна мъка. О, дайте ми града, дайте ми другарите, дайте ми пързалките, игрите, песните!… Искаше ми се да хвръкна, да кацна на камбанарията на нашата църква и без насита да гледам хубавия, ненагледния, светлия мой град… Но где по дяволите да отида? Ето кучето пак лае! Аз трябва да стоя тук и да работя.

В една такава нощ неочаквано в душата ми се откри фигурата на стареца от Поликраище. Сега вече аз знаех защо залепна пръстът му на картата и защо бледното му лице потъна в радост и розовина. И той подобно на мене тогава е страдал за своето родно място, и той е сънувал улиците и къщите, и той е страдал за своите близки, които са там, но които не може да види, защото трябва да работи цял ден, а може би и ноще.

И аз също имах едно Поликраище сега, а може би много, много хора имат в душите си по една тъга за нещо свое, родно, изгубено или непостигнато. Те минават край нас, заминават, смеят се или говорят, мълчат или пеят и все пак носят по една скрита скръб за нещо хубаво като зората и светло като слънцето.

Поликраище, ах ти, Поликраище!

Край
Читателите на „Где си, Поликраище“ са прочели и: