Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Любен Дилов. Двойната звезда

Сборник фантастични новели

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1979

Рецензент: Агоп Мелконян

Редактор: Милан Асадуров

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Българска, I издание

Дадена за печат на 28.II.1979. Подписана за печат на 18.VI.1979

Излязла от печат на 20.VII.1979. Формат 32/70×100 Изд. №1254

Печ. коли 12,00 Изд. коли 7,77. Страници: 192. Цена 1,00 лв.

Код 08 9536233211/5516-114-79

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

© Любен Дилов, 1979. Б — 32


Да говорим за българската научна фантастика значи преди всичко и главно да говорим за Любен Дилов. Автор на няколко детски и няколко „сериозни“ книги с печата на интелектуалната проза, за широкия читател той все пак е преди всичко фантаст. Не защото творби като „Тръстиките“, „Почивката на Боян Дарев“ или „Очерк за себе си“ не заемат достойно място в съвременната белетристика (при по-внимателен прочит бихме могли да открием реминисценции от тях в произведения на уважавани автори). Но Любен Дилов е най-изтъкнатият автор именно в този модерен и дефицитен за българската литература жанр: неговите романи (особено „Пътят на Икар“ и „Тежестта на скафандъра“) и многобройните му разкази са най-доброто, с което българската научна фантастика може да се похвали. Любен Дилов е ерудиран белетрист, който се занимава с фантастика, а не учен-специалист, който проявява интерес към литературата. Това разграничение не е излишно: то обяснява поне две неща: първо — високия писателски професионализъм, повествователната пластика; второ — интереса към такива „истории“, в които ефектното хрумване търси по-богат символен смисъл и не се грижи прекалено за техническата достоверност.

По нагласа Любен Дилов е остроумен скептик: макар и горчивите нотки да не са рядкост в неговата фантастика, в нея все пак доминира един хумористично-сатиричен катарзис. Както самият автор казва в най-интересната новела на този сборник — „Зеленото ухо“ — „… ако е позволено изобщо да се дели сериозната фантастика на течения и категории, то единственото оправдано деление би било на: плашеща и разсмиваща“. Не е трудно да видим, че интелектуалният писател Дилов предпочита разсмиващата фантастика. Наистина хуморът му все по-често става тъжен. Но всъщност кой истински хумор не е малко тъжен?…

Любен Дилов се вълнува от проблемите на човешката отговорност: стремежът на човека да стане „гражданин на космоса“ поставя още по-остро — а това означава сатирично — въпросите за неговата нравствена непълноценност, конкретно-историческа ограниченост, културна обремененост. У друг автор тази нравствена гражданска взискателност може би щеше да се излее в по-драматични форми, но скептицизмът не обича директния патос, той търси двузначния изказ, алюзията, поантата. (Остроумният начин на писане — казваше Ленин — предполага ум също и у читателя.) Любен Дилов воюва срещу човешката глупост, срещу бариерите на „здравия разум“, срещу деформациите на социалните механизми; воюва с талант и гражданска ангажираност, изобретателност и ерудиция. С разнообразни жанрови форми — от внушителния философски роман „Пътят на Икар“, през памфлетния роман „Атомният човек“, до гротеската „Напред, човечество“.

Новият сборник „Двойната звезда“ внася нови акценти в творческото развитие на писателя. В него очевидно е засилена сатиричната струя (успоредно с нея се засилва и лиричната). В някои случаи тя достига една горчиво-жестока саркастичност — почти неочаквана за сдържано интелектуален автор като Дилов. Неговата жанрова изобретателност продължава приятно да ни изненадва (все пак в научната фантастика изобретателността, „хрумването“ има по-голямо художествено значение, отколкото в обикновената литература). Постоянният мотив за „летящите чинии“, който преминава през повечето разкази, не трябва да ни заблуждава: именно неговото постоянство разкрива още по-ярко разнообразието на художествените задачи, които изпълнява. Той не е задължителен данък на фантастичното, а функционален елемент — при подходящ случай Дилов не пропуска да го иронизира.

Ако разкази като „Зеленото ухо“, „Поредният номер“, „Не пушете, затегнете коланите“ са сред най-доброто, което Любен Дилов е създал в областта на кратките жанрови форми, „Дори да си отидат“ е нещо ново — и като кондензираност на белетристичния изказ, и като сила на сатирическото внушение. Тук виждаме Любен Дилов в една блестяща форма, в една респектираща художествена зрелост — този разказ още веднъж демонстрира неизчерпаемите възможности на фантастиката като литература.

Защото Любен Дилов е от онези писатели — не толкова многобройни даже в световен мащаб, — които успешно защищават престижа на фантастиката именно като литература.

Край
Читателите на „Скептичният смях на Любен Дилов“ са прочели и: