Джули Гарууд
Венчило с варварина (11)

Глава десета

Лейди Брена, въобще не се зарадва, че я местят в друга спалня. Съпругът й не бе счел за нужно да я информира за решението си, предварително и Куинлан горещо се молеше неприятната задача, да се падне на някой друг воин, и да не му се налага той да й съобщи за преместването. Очакваше тя да се почувства наранена и се надяваше да я хване някъде насаме, за да й спести унижението да й съобщи новината пред някой друг, но тя провали плана му, защото се разтревожи ужасно за липсващите си дрехи, и в крайна сметка, трябваше да й съобщи за промените в присъствието на мащехата на Конър.

Заповедите на Конър не я ядосаха, те я съкрушиха. Куинлан изпита съжаление към нея и му бе нужна голяма доза дисциплина да се направи, че не забелязва мъката й. Студеното отношение на леърда му вбеси Куинлан до такава степен, че бе решен да му заяви, че предпочита да го измъчват, отколкото да поднесе отново подобна новина на лейди Брена.

Съжалението, което зърна в очите на воина, направи унижението й пълно. Еухемия съобразително се оттегли с извинението, че иска да вземе нещо от стаята си. С много голямо усилие, Брена успя да се посъвземе.

— Мога ли да ви донеса нещо, лейди МакАлистър?

Тя си помисли, че Еухемия не я е чула, защото не й отговори веднага и отново се обърна към Куинлан.

— Благодаря ти за обяснението.

Тъй като отчаяно искаше да й каже, нещо, което да я разведри, Куинлан изрече първото, което му хрумна.

— Както виждате, милейди, вещите ви не са изхвърлени на боклука, както подозирахте. Със сигурност се чувствате облекчена.

— Да, разбира се, че съм облекчена. Конър каза ли ти, защо иска да ме преместите в друга стая?

— Не, милейди, не каза.

— Къде е той?

— Отиде на лов с брат си.

— Преди колко време тръгна?

— Двамата с брат му напуснаха залата само преди минута.

— Тогава сигурно бих могла да ги настигна?

— Ако побързате.

Брена изтича до вратата и се опита да я отвори, но тя бе прекалено тежка, за да я помести без помощта на Куинлан, и той побърза да й се притече на помощ.

Куинлан я последва надолу по стълбите, но не излезе на двора. Предполагаше, че тя ще опита да накара съпруга си да размисли.

Но предположението му беше погрешно, защото Брена въобще нямаше намерение да кара съпруга си да размисли. Тя просто щеше да му даде да разбере, какво точно мисли за решението му. Тръгна към конюшните.

— Добър ден, дами — извика тя към майките, извели децата си на свеж въздух.

Разстоянието, което измина тичешком, я измори и щом забеляза Алек, яхнал коня си, в подножието на хълма, тя му помаха да изчака, за да си поеме дъх и да го поздрави.

Вътрешността на конюшнята беше доста тъмна. Тя се насили да се усмихне, щом видя съпруга си. Конър стоеше до коня, който бе избрал за днешната езда и държеше юздата му, докато главния коняр се опитваше да успокои жребеца, който обикновено Конър предпочиташе да язди. Конят вдигаше доста шум, ритайки задната част на яслата си и скоро щеше да я потроши, ако някой не го спреше, но съпруга й явно не възнамеряваше да направи нещо по въпроса.

Като застана умишлено на средата на пътеката, за да не може да излезе, без да мине през нея, тя се приближи към мъжа си.

— Би ли ми отделил минута от времето си, леърд? — попита тя с меден гласец и също толкова сладка усмивка.

Той дори не се притесни да я погледне в очите, докато й отговаряше.

— Не може ли да почака, докато се върна?

— Не съм сигурна, леърд. Ще се върнеш ли, преди да падне нощта?

— Не.

Едва се насили да продължи да се усмихва, но главния коняр я наблюдаваше отблизо и тя бе решена да не му даде да разбере какво мисли в действителност. Разбира се, не желаеше и Конър да разбере, докато не й посвети цялото си внимание. Не искаше той да пропусне и дума от това, което има да му каже.

— Дейвис, какво му има на жребеца ми? — попита той.

— Не знам какво му става, леърд. Беше си добре, преди да влезете.

— Мисля, че е разстроен — каза тя.

— Знаем, че е разстроен, Брена.

Тя се намръщи в отговор на снизходителното му отношение.

— Да, разбира се, че знаеш — съгласи се тя. — Разстроен е, задето не му обръщаш никакво внимание — и наум добави, че е много доволна от сегашното му положение. — Жребецът ти не иска да бъде оставен в къщи. Ако отидеш при него и вземеш юздата му, сигурна съм, че ще се успокои.

— Любопитно ми е да видя, дали това, ще подейства, леърд — призна Дейвис и свенливо се усмихна на господарката си. — Милейди, може би е права.

— Надявам се да съм права — отвърна тя с толкова отвратително мил тон, че чак и се повдигна.

— Брена, добре ли си? — попита Конър. — Гласът ти звучи много странно.

— Чувствам се прекрасно, Конър, оценявам загрижеността ти.

Лицето вече я болеше от усилието да задържи усмивката на устните си, и единственото успокоение бе, че след няколко минути всичко това щеше да си заслужава.

— Нямам време за подобни глупости — промърмори съпруга й, а след миг изруга, защото се случи точно това, което предположи жена му, щом отиде до жребеца и взе юздата му, той се успокои, приближи се към Конър и се потърка в ръката му, показвайки му привързаността си.

— Ще трябва да го вземеш с теб — каза му тя. — Иначе ще нараниш чувствата му.

— Той има нужда от почивка. Освен това, конете нямат чувства.

Дали изпитваше нужда винаги да й противоречи? Започна да се моли да се сдържи да не му се разкрещи.

Конър окачи юздата на един гвоздей, каза на Дейвис да изведе коня, който бе избрал, навън, облегна се на стената, кръстоса ръце на гърдите си, и най-после я погледна.

Не проговори преди Дейвис да излезе от конюшнята.

— Какво искаш? — попита веднага той.

— Чудех се, защо не се сбогува с мен, преди да тръгнеш. Къде отиваш?

Потрепването на гласа й бе първия признак, колко е разстроена. Беше сигурен, че знае защо. Тази сутрин сигурно е очаквала извинение, но той не й го даде и сега, защото бе интелигентна жена, бе осъзнала, че никога няма да го получи. И заключението й щеше да е напълно вярно, защото той нямаше никакво намерение да й се извинява, задето се бе държал като дивак миналата вечер. Нареждайки да я преместят в друга спалня, бе неговият начин да й се извини. Умна жена като нея би трябвало да се сети за това веднага и да му бъде благодарна и облекчена.

Но Брена не изглеждаше да е нито благодарна, нито облекчена в момента, затова той реши, че все още не е научила за щедрия му жест. Сега нямаше намерение да губи време и да й обяснява всичко това, защото Алек го чакаше. Ако искаше обяснение, с удоволствие щеше да й го даде, когато се върне.

— По принцип не се сбогувам с никого, преди да отпътувам.

— Сега вече си женен и винаги трябва да се сбогуваш с жена си.

— Има ли други инструкции, които смяташ да ми дадеш?

— Възнамеряваш ли някога да се прибереш?

— Аз живея тук, Брена. Разбира се, че ще се прибера. Това ли е причината да ме задържаш?

— Не, искам да говоря с теб, за нещо друго. И ще съм ти благодарна, ако не ме прекъсваш, докато не свърша.

— Няма ли най-после да кажеш, каквото си решила? — попита той с досада.

Тя стисна зъби, за да не отговори както подобава на тона му, казващ „Спри-да-ме-притесняваш“.

— Току-що научих, че си наредил да ме преместят в друга стая, и съм сигурна, че ти не желаеш да чуеш мнението ми по въпроса. Искам позволението ти да кажа какво мисля за това.

— Не е нужно да искаш позволението ми да говориш, когато сме сами. Казвай каквото имаш да казваш. Само побързай.

— О, да ще побързам — обеща тя тихо.

— Не можеш ли да изчакаш докато се върна, за да ми благодариш? И какво, по дяволите, не е наред с клепачите ти? Потрепват.

Тя реши да не му обръща внимание само за миг. Погледна през рамото си, още веднъж, за да се увери, че е на безопасно разстояние от вратата, видя я точно зад себе си и пое дълбоко дъх, казващ „Сега-ще-си-го-получиш“. Щеше да й се наложи да бяга, затова повдигна полата си, за да се подготви, и чак тогава посвети на мъжа си, цялото си внимание… и гнева си.

Сега вече не се усмихваше.

— Нямам никакво намерение да ти благодаря, Конър. Все пак, смятам да ти кажа какво мисля за решението ти да ме преместиш в друга стая. Смятам, че си изключително долен. Също така си презряно, подло, арогантно, безсърдечно и отвратително прасе. Как си позволяваш да ме нараняваш по такъв начин? След страстната, гореща нощ, която преживяхме миналата вечер, как може да ме унижаваш по такъв начин, карайки ме да мисля, че съм се оженила за козел. Е, вече го стори и аз никога няма да се възстановя от тази обида. Отново разби сърцето ми и никога няма да ти простя.

Наистина трябваше да спре, до тук, до където бе стигнала. Или поне, трябваше да спре в мига, в който го видя как реагира, щом го нарече прасе. Той стисна челюстта си, което бе явен признак, че коментара й въобще не му се е понравил. Не си спомняше, какво още го бе нарекла, защото щом започна веднъж не можеше да спре, но беше сигурна, че го нарече и конски задник. Заради болката, която й причини, й се прииска да го нашиба с камшик и, въпреки че осъзнаваше, колко детинско е да пада на неговото ниво, не можеше да се замисли достатъчно дълго по този въпрос, за да спре.

Да, мисленето нямаше да й донесе нищо добро в този момент. Единствено бягството надалеч щеше да й осигури поне още един ден живот. Осъзна го, когато очите на Конър се разшириха в нямо недоверие — без съмнение при споменаването на думата „прасе“ — и след това се присвиха в пламтящи полуцепки.

Той дори не й позволи да побегне. Брена се обърна само, за да разбере, че някой се е промъкнал зад нея и е затворил вратите на конюшнята, усложнявайки значително положението й. Наложи й се да пусне полата си, за да може да отвори вратата, но тогава Конър хвана ръката й и я дръпна назад към себе си. Как бе стигнал толкова бързо до нея, можеше само да гадае. В един момент стоеше до яслата на коня търсейки къде да го завърже, а в следващия бе до нея и я влачеше към задната част на конюшнята.

Тя каза, сякаш на себе си.

— Господи, имай милост.

— Ако ще се молиш на глас, направи го на един език. Господ предпочита келтския.

Тя изсумтя презрително, а той стегна хватката си около ръката й. Конър я замъкна в празната ясла в края на конюшнята и затвори вратата зад тях.

Тя не се отдалечи от него, докато не видя погледа му. Спря чак когато гърба й опря в стената. В същия миг осъзна, че се държи като страхливка. Не можеше да се принуди да се отдалечи от стената, но събра смелост да скръсти ръцете си и да изглежда отегчена, докато чака неизбежното. Бягството беше за предпочитане, разбира се, но той препречваше пътя й.

Сега Конър изглеждаше по-спокоен. Но тя знаеше какво следва. Нямаше да я остави, докато не свърши с нея. Трябваше да се стегне. Съпругът й бе бесен без съмнение, но никога нямаше да й посегне в гнева си. Щеше да използва думи, за да я съкруши, но в момента изглеждаше направо ужасяващ.

— Искаш ли да ми повториш това, което ми каза току-що? — попита той с учудващо спокоен глас.

— Не, благодаря.

— Наистина, настоявам, Брена. Искам да чуя всяка дума, отново. — Даде й да разбере, че ще чака, без значение колко време ще отнеме, облегнат на стената с ръка положена върху вратичката на яслата.

Не й харесваше начина, по който я провокираше, което, поради обстоятелствата, бе най-малкият й проблем, а и тя не можеше да го обвинява, че й е ядосан, след всичките непростими неща, които му наговори. Не беше способна да се извини, но за миг си помисли, че не е толкова безсърдечен, въпреки, че я нарани дълбоко.

— Страхувам се, че няма да съм способна да повторя думите си, защото забравих повечето от нещата, които ти казах. Като цяло имах предвид, че ме разочарова — каза тя и кимна, за да подчертае думите си.

Той не се хвана.

— Спомням си, че ме нарече „прасе“.

— Така ли съм казала?

— Много добре знаеш, че е така. Нарече ме „прасе“ на два езика.

— Наистина ли?

— Да.

— Гневът в мен говореше. Възможно е да съм те нарекла така.

— Не гнева ти, а ти говореше.

— Ти ми позволи да говоря откровено.

Отговори й гневно.

— Не съм ти позволил да ме обиждаш. Никога повече не си позволявай да ми говориш с този тон, ясен ли съм?

— Ще ме нараниш ли отново?

— Това не са преговори, жено.

Тя потръпна от силата на гнева му, и се опита да измисли нещо, което да го успокои, но да не бъде чиста лъжа.

— Ако си спомням всяка моя дума, бих искала да си взема назад повечето от тях, и аз…

Той я прекъсна.

— Аз помня всяка твоя дума. На кой език искаш да ги повторя? На твоя или на моя? Явно и ти не си успяла да прецениш, докато изнасяше тирадата си.

— Наистина не искам да чуя…

Брена спря с опитите да протестира, щом той започна да й цитира думи като „прасе“ и „козел“, както и „конски задник“, и когато свърши, тя наведе засрамено глава.

— Не трябваше да ти казвам тези неща.

— Не, не трябваше.

— Защо ме изпъди от леглото си?

— Искаш ли да останеш при мен, след всичко, което ти причиних миналата нощ?

— Защо си мислиш, че не бих искала?

— Ще спреш ли да отговаряш на въпросите ми с въпрос?

— Да, искам да остана — изплака тя. — Аз съм ти жена, не някой от воините ти.

— Нараних те — сега беше бесен на самия себе си, защото отново си спомни колко неконтролируем бе миналата нощ.

— Да, нарани ме. Казах ти го няколко пъти. Въобще ли не внимаваш какво ти говоря? Знам, че имаш добра памет, защото ми припомни всяка една дума, която ти казах. Как да не съм наранена? Точно сега осъзнавам колко много…

— Колко много какво?

Тя поклати глава. Беше на път да признае колко много държи на него, затова побърза да измисли нещо, с което да замени забележката, която едва не бе направила.

— Бях унизена, че си обсъждал случилото се с Куинлан.

— Сега пък за какво говориш? — попита той, объркан.

Тя стисна ръцете си в юмруци. Как си позволяваше да се преструва, че не разбира? Да не би да си мисли, че е толкова наивна, та да се заблуди толкова лесно? Или пък е твърде незначителна за него, че вече е забравил какво е сторил?

— Умишлено се опитваш да ме провокираш, нали? О, сега вече знам истината. Разбрал си, че се влюбвам в теб и за да го предотвратиш ме нараняваш по този начин. Е, няма да се получи. По един или друг начин, ще те накарам да ме заобичаш. Да, ще го направя и за да ме спреш, трябва да ме убиеш. Така е честно, Конър. Ако аз ще съм нещастна, за Бога, и ти ще бъдеш. Не съм някоя обикновена слугиня и няма да ме третираш като такава. Майка ми щеше да плаче цял месец, ако знаеше, какви унижения преживявам. Дори не си направи труда да ми кажеш, а изпрати Куинлан да свърши твоята работа, а сега заминаваш и дори не ми го съобщаваш. Исках да носиш медальон, който да ми изпратиш, ако имаш нужда от помощта ми. Но ти не би го сложил дори, нали? Само защото смяташ, че да имаш нужда от мен, би те обидило. Да, спомням си точните думи, които ми каза, когато ти показах медальона и ти разказах за традицията на семейството ми. Нареди ми да го изхвърля, защото те обиждал, но това, което разби сърцето ми беше, когато ми даде ясно да разбера, че това, което означава нещо за мен, не значи абсолютно нищо за теб.

Тя си обеща, да не казва нито дума повече, но само след десет секунди наруши обещанието си.

— Имам да ти кажа само още едно нещо, преди да ти обърна гръб и да се върна в крепостта, представяйки си, че не съм омъжена за теб. Съпрузите винаги казват „Довиждане“ на жените си и на прощаване ги даряват с една прилична целувка.

Не беше осъзнала, че плаче, докато не почувства сълзите по лицето си.

Собствената й липса на контрол я отврати, и то не само защото се посрами, наричайки го с толкова обидни думи, Господ да й прости, наистина го бе нарекла „прасе“, но за капак се срина пред него.

Как някога щеше да го накара да я обича, ако в един момент се държи като свадливка, а в следващия като страхливка? Нямаше как да стане, щетите вече бяха нанесени и от сега нататък нищо вече нямаше да бъде наред. Нищо.

Алек я спаси от по-голям позор, ако въобще бе възможно. По-възрастния брат се бе уморил да чака и заповяда на Конър да побърза.

— Задържах те прекалено дълго — прошепна тя.

Той нито се съгласи, нито го отрече, всъщност не каза й дума. Но и не си тръгна, просто си стоеше на място и я гледаше.

Изражението му бе такова, сякаш на главата й бяха израснали дълги, червени, дяволски рога и той няма никаква идея какво трябва да прави с тях.

Господи, заради нея бе изпаднал в транс. Умът й започна да прехвърля всяка думичка, която му бе казала. Знаеше, че малко се бе отплеснала, но бе сигурна, е, почти сигурна, че не го е нарекла пак „прасе“ или „коза“. Да не би да го бе нарекла нещо много по-обидно? Горещо се надяваше да не го е направила, но ако беше, Господ да е на помощ на тримата й братя, Джили, Уилям и Артър, защото вината бе тяхна и следващия път, щом ги видеше, щеше да им се накара за непристойния език, който бяха използвали в нейно присъствие. Те, разбира се, го правеха нарочно и то само за да се позабавляват, защото знаеха, че е прекалено малка, за да разбере, но достатъчно голяма, за да повтори почти всичко, което е чула. Полудяваше от ужас, докато премисляше, какво може да е казала.

— Конър, ако съм казала нещо обидно пред теб, сигурно съм го изпуснала, без да искам от думите, които съм складирала дълбоко в главата си от времето, когато по-големите ми братя… — тя спря, веднага щом осъзна, какво бръщолеви и се отказа от опитите си да му се извини. — Защо не тръгваш? Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще ме удариш, и ако възнамеряваш да го направиш, тогава свършвай с това. Цялото това чакане ме убива.

— Не помниш какво си казала?

От въпроса му се почувства по-зле.

— Помня една част от това, което ти казах, но не всичко. Знам, че не бива да позволявам на гнева да говори вместо мен, но понякога се случва. Предполагам, че съм казала нещо, което не е бивало да казвам. Така ли е?

Господи, това трябва да е недоразумение. Още в мига, в който тя влезе в конюшнята и си отвори устата, всичко, което каза, бе неподходящо.

— Трябва да тръгвам.

— Да — съгласи се тя с облекчена въздишка.

След като отвори вратата, той й посочи да тръгне пред него.

Можеше да почувства погледа му върху себе си, затова побърза да мине покрай него, но задържа главата си наведена, за да не види гнева, който със сигурност гореше в очите му. Както и предпазливостта му. Какво ли бе казала по време на разговора им, за да причини подобна реакция.

Не искаше да го гледа как напуска крепостта, защото знаеше, че ще изгуби и малкото й останал контрол и ще се разплаче като грешник. Нямаше ли това е да е много жалък начин, по който съпруга й да я запомни?

— Довиждане — прошепна тя, като спря в средата на конюшнята. — Нека Господ е с теб.

Той не й каза нищо. Просто я подмина и излезе отвън. Погледна я през рамото си, а изражението му все още бе напрегнато. Със сигурност забеляза, колко опустошена се чувстваше и вероятно бе доволен да знае, че той е отговорен за това.

И в следващия миг го нямаше. Тя остана в конюшнята, заслушана в звука от спускането на подвижния мост. Последваха звуци от удрянето на мечовете им, в металните им ризници и тропотът на конските копита по дървените греди, извеждащи ги навън. Представи си как съпруга й застава начело, редом с брат си, усмихвайки се на много по-приятни неща, отколкото досадните, с които го занимаваше, неговата „Никога-не-знаеща-кога-да-си-замълчи“ жена.

След като отдели няколко минути, за да се помоли на Господ да го пази, докато е далеч от нея, провери дали в крайчеца на очите й не се е спотаила някоя издайническа сълза, залепи усмивка на лицето си и излезе навън. Опита се да се държи така, сякаш има спешна работа, за да не я спре някой.

Беше стигнала до средата на наклонения път, водещ към вътрешния двор, когато чу гръмотевиците зад себе си. Тя погледна нагоре към небето, инстинктивно, ускорявайки крачката си, но веднага ги забави, защото на небето нямаше тъмни облаци. Брена бе прекалено объркана, за да разбере, какво всъщност става около нея, защото току-що бе осъзнала, че завинаги е унищожила шансовете си, да бъде щастлива със съпруг, който я обича и обожава, и как би могла да мисли или да се интересува от нещо друго?

Няколко воина й изкрещяха да се отмести от пътя, докато останалите хора около нея побързаха да го направят, без да се налага някой да им го казва. Гръмотевицата още се чуваше зад нея, но вече по-ниско към земята и все по-близо. Ако не знаеше, че е невъзможно, би се заклела, че земята трепери под краката й.

Миг по-късно Брена осъзна, че един от конете се е отскубнал от Дейвис и галопира неконтролируемо по пътеката.

Тя забърза към групата борови дървета отстрани на пътя, за да се спаси от опасността, и то точно навреме, защото звярът беше зад нея.

Но не успя. Бе изненадана и изпищя, щом усети, че я вдигат във въздуха. Конър я беше издърпал. Беше се наклонил на седлото, обгръщайки здраво с ръка кръста й, и я повдигна в скута си, без дори да забави, галопиращия си кон.

Изплаши я до смърт.

Чу я да проплаква щом я вдигна от земята, но усети точния момент, в който тя се осъзна. Беше, когато я постави в скута си и тя разбра, че се намира в ръцете му. Страхът й веднага се стопи. Дори не си направи труда да се хване за него. Ръцете й спокойно се отпуснаха от двете й страни тя се облегна на него, а безгрижното й изражение бе необикновено невинно. Ръката му подпираше гърба й. Ако само отпуснеше хватката си, тя щеше да падне на земята. Но вярата му в него бе безмерна и тя поставяше безопасността си в неговите ръце.

Нищо не можеше да притесни жена му. Тя се облегна на него и разпери широко ръце. Обърна длани към слънцето, главата и се отпусна назад, а очите й се затвориха с изписано на лицето й очевидно блаженство.

Конър бе зашеметен. Той закопня да бъде толкова свободен и да се наслаждава на всеки миг от живота си. И както я гледаше, в него се зароди смях. Това много го изненада. О, колко й се радваше. Той забави хода на коня и спря на върха на наклонения път.

Отслаби хватката около кръста й, и зачака тя да му отдели цялото си внимание.

Брена обви ръце около врата му и се облегна на него. Прошепна името му и устните й, меки и сладки, като крила на пеперуда целунаха основата на врата му. Той беше потресен от проявата й на привързаност. Усмивката му изчезна, но мислите му останаха скрити от безизразния му поглед, когато се взря в приказно сините й очи.

Измина цяла минута, без никой да каже и дума. Напрежение и очакване се бореха помежду им. Погледът му се сведе към устните й и като го задържа там, прошепна няколко думи, сбогувайки се с нея. Тогава я дръпна към себе си, прегърна я и я целуна дълго, твърдо и настойчиво. Беше целувка, която искаше тя да запомни и такава, която той никога нямаше да забрави. Любеше я с устата си, показвайки й със страстта си, че й прощава, и я моли с нежното си докосване и тя да му прости.

Беше му нужна значителна част от дисциплината му, за да си спомни, че Алек го чака. Той вдигна глава и осъзна, че се е събрала доста голяма публика, която е станала свидетел на странното поведение на леърда си.

Никой от тях досега не го бе виждал да показва така свободно чувствата си. Повечето мъже бяха изумени, докато всяка една от жените, изглеждаше невероятно очарована, защото сега вече леърда им се държеше като истински съпруг. Действията му със сигурност щяха да променят разбиранията на собствените им съпрузи. Ако техния леърд целуваше съпругата си на прощаване, женените мъже под командването му със сигурност щяха да последват примера му.

Конър огледа събралото се множество и когато забеляза, че Доналд и останалите воини, с които бе тръгнал на лов, са се върнали и го гледат с глупави изражения на пълно недоверие, реши, че сега е точния момент да представи Брена пред клана си.

Той им заповяда да замълчат, като вдигна ръка.

— Лейди МакАлистър е ваша господарка. Ще я приемете в сърцата си, ще я пазите с цената на живота си, и ще й служите така, сякаш служите на мен, защото тя е моята жена.

Той вдигна ръка, кимна удовлетворен, щом сред тълпата се поднесоха хвалебствия и чак тогава помогна на Брена да стъпи на земята.

Целувката я бе замаяла. Тя отстъпи назад и със сигурност щеше да изгуби равновесие, ако две от жените не я бяха подхванали.

Конър я остави там, загледана след него и спря само веднъж, за да каже нещо на Куинлан, който стоеше до конюшнята и се хилеше като идиот.

Брена не можеше да откъсне очи от него. За пръв път от много време насам, се чувстваше спокойна.

Все пак, всичко щеше да бъде наред.