Джули Гарууд
Венчило с варварина (2)

Глава първа

Англия, 1108

Беше любов от пръв поглед.

Лейди Брена не искаше да бъде представена на гостите. Имаше много по-важни неща, с които да запълни денят си. Бавачката й, сурова жена със силен страх от Бога и криви, изпъкнали предни зъби, отказваше да изслуша аргументите й. Тя приклещи Брена в задната част на конюшнята и се втурна в атака. Тъй като не бе човек, който пропускаше каквато и да било възможност, тя не престана с наставленията по целия път нагоре по хълма и през калния двор.

— Престанете да пищите, Брена. По-силна съм от вас и нямам намерение да отстъпвам. Изгубила сте си обувките отново, нали? И не смейте да ме лъжете. Оттук виждам чорапите ви. Защо влачите тази юзда след себе си?

Брена нехайно вдига рамене.

— Забравих да ги обуя.

— Престанете веднага. Винаги забравяте, и знаете ли защо?

— Защото не внимавам какво правя, нали все това ми казваш, Елспет.

— Никога не внимавате. Казвам ви го, защото е истина. Вие създавате толкова неприятности, колкото всички останали взети заедно. По-големите ви братя и сестри нито за миг не са ми създавали проблеми. Дори вашата мъничка сестричка знае как трябва да се държи, а тя все още си смуче пръстите и подмокря пелените си. Предупреждавам ви, Брена, ако не промените държанието си и не дадете на родителите си поне малко спокойствие, Господ ще спре важната си работа и ще слезе долу, за да си поговори с вас. Как бихте се почувствали тогава? Харесва ли ви да седите в краката на баща си и да говорите с него за безобразното си поведение?

— Не, Елспет. Определено не ми харесва. Опитвам се да бъда послушна. Наистина.

Тя погледна нагоре, за да провери дали е успяла да убеди бавачката си, че е разкаяна. Не беше, разбира се, защото тя не вярваше наистина, че е извършила нещо нередно, но Елспет нямаше да я разбере.

— Не ме гледайте с тези големи сини очи, госпожичке. Не вярвам дори и за миг, че сте искрена. Боже, но вие се усмихвате. Какво сте намислила пак?

Брена наведе глава и замълча. Само преди час бе играла на гоненица с прасенцата, докато майка им не се бе върнала обратно в кочината, но специфичната й воня бе твърде малка цена за забавлението, което бе изживяла.

Изтезанията й тепърва започваха. Въпреки, че се бе къпала преди два дни, сега я изкъпаха отново, и то по средата на деня. Бе почистена от главата до петите и то толкова добре, че чак се разплака. Елспет обаче не се интересуваше особено от воплите й, и накрая Брена се умори да плаче. Едва издържа докато Елспет й обличаше синята рокля и ужасно тесните пантофки. Бузите й бяха силно нащипани, за да добият цвят, светлорусата й коса бе навита на къдрици, а после бе завлечена обратно долу в залата. Там трябваше да изтърпи щателната проверка на майка си, преди да я оставят на мира.

По-голямата й сестра, Матилда, вече седеше до масата заедно с майка им. Готвачката също бе там и обсъждаше менюто с господарката си.

— Не искам да се запознавам с гостите, мамо. Прекалено е скучно за мен.

Елспет мина зад нея и я сръчка по рамото.

— Мълчете. Не бива да се оплаквате. Господ не обича оплакванията на жените.

— Татко се оплаква през повечето време и Господ изглежда го харесва — отбеляза Брена. — Така е защото татко е много голям. Само Господ е по-голям от него.

— Къде сте чула подобна глупост.

— Той ми го каза. Сега искам да изляза навън. Няма да тичам отново с прасенцата. Обещавам.

— Ще останете точно тук, където мога да ви наглеждам. И ще се държите прилично днес. Ако ли не, знаете какво ще ви се случи, нали?

Брена посочи към земята.

— Ще трябва да отида там долу. — Тя покорно повтори заплахата, която бе слушала толкова много пъти.

Малкото момиченце нямаше представа какво има там долу, знаеше само, че е ужасно и, че не иска да ходи там. Според Елспет, ако Брена не променеше държанието си, никога нямаше да отиде в рая, а почти всички, включително и семейството й, искаха да отидат там.

Тя знаеше къде се намира рая, защото татко й, й беше показал вярната посока. Намираше се точно на другия край на небето.

Мислеше си, че би й харесало там, но всъщност не се интересуваше много от това. Само едно нещо бе важно за нея в момента. Нямаше да позволи да я изоставят отново. Все още имаше кошмари поне веднъж седмично след случки, които майка й наричаше „злополучни инциденти“. Ужасяващите спомени обитаваха тайно кътче в съзнанието й, където всички малки момичета криеха тревогите си, и само чакаха подходяща възможност, за да изскочат в тъмното и да я уплашат. А писъците й събуждаха сестра й.

Докато Елспет бе заета да приспива бебето Фейт, Брена завличаше одеялцето си в стаята на родителите си. Когато татко й бе далеч от дома, и вършеше някоя важна работа за краля — която можеше да се свърши само от някой, на когото можеше да се вярва, че е лоялен колкото баща й, тя се промъкваше в голямото легло и се сгушваше до майка си. Но ако татко й си бе у дома, тя спеше на студения под, близо до Кураж, красивата рапира със златна дръжка, за която майка й се кълнеше, че баща й обича почти толкова, колкото и децата си. Тя се чувстваше в безопасност, когато татко й бе там, защото шумното му хъркане винаги я приспиваше много бързо. Щом бе близо до родителите си демоните не се опитваха да минават през прозорците, и кошмарите, които я преследваха не я навестяваха. Не смееха.

— Моля те, мамо, кажи на Брена да си държи устата затворена, щом гостите пристигнат — помоли Матилда. — Тя не говори, а крещи. И го прави нарочно. Кога ще престане с това?

— Скоро, миличка, скоро — Разсеяно отвърна майка й.

Брена се отдалечи от сестра си. Матилда по природа бе деспотична, но сега, след като братята им бяха далеч, за да се учат как да бъдат полезни за краля, като татко им, държанието й се бе влошило. Ставаше досадна като Елспет.

Брена приведе раменете си.

— Мамо, уморих се, през цялото време всеки да ми казва какво да правя. Никой ли не ме харесва?

Майка й не беше в настроение да успокоява дъщеря си.

— Брена, не искам да чувам нито една дума от теб, без някой да ти е позволил да говориш.

Елспет се приближи, за да изкаже мнението си.

— Опасявам се, че никога няма да намерите съпруг за „точно това“ от децата ви, милейди.

Брена сложи ръце на ушите си и започна да тича из стаята. Мразеше, когато бавачката й я наричаше „точно това“. Тя не бе едно от прасенцата, все пак.

— Сама ще си хвана съпруг — провикна се Брена.

Джоан влезе в залата точно в същия момент, за да чуе последните думи на сестра си.

— Какво си направила този път, Брена?

— Нищо.

— Кажи ми какво си направила. Обещавам, че няма да ти се карам.

— Ядосах мама. Джоан, татко ли ти хвана твоя съпруг?

— Да е хванал съпруга ми ли? — Тя не се засмя, за да не нарани нежните чувства на Брена, но не се сдържа и се усмихна.

— Да, предполагам, че го направи — съгласи се Джоан.

— А ти помогна ли му?

— Не. Срещнах съпруга си в деня, в който се омъжих за него.

— Не се ли страхуваше, че може да е грозен?

— Нямаше никакво значение как изглежда. Татко ме убеди, че това е един много силен съюз.

— И това е хубаво?

— О, да. Нашият крал даде позволението си.

— Рейчъл казва, че трябва да обичаш съпруга си с цялото си сърце.

— Това е само една глупава мечта.

— Елспет казва, че татко никога няма да ми намери съпруг. Тя разправя, че татко е прекалено зает, за да ми хареса някой, затова аз трябва сама да си хвана съпруг. Ще ми помогнеш ли?

Джоан се усмихна.

— Виждам, че това те притеснява. Много ще се радвам да ти помогна.

— Как да си взема един? — прошепна Брена.

Джоан се направи, че обмисля въпроса една дълга минута, преди да отговори.

— Смятам, че трябва да избереш мъжа, когото искаш и после да го попиташ ще се ожени ли за теб. Ако живее далеч, трябва да му изпратиш съобщение. Да, точно така трябва да направиш. Защо шепнем?

— Мама ми каза да не говоря.

Джоан избухна в смях. Звукът стресна Елспет и тя веднага дойде при тях.

— Моля ви, не я окуражавайте, лейди Джоан. Брена, беше ви казано да пазите тишина. Тази ваша уста никога ли не си почива?

— Съжалявам, Елспет.

Бавачката изсумтя недоверчиво.

— Не съжалявате. — Тя се приближи и размаха пръст пред лицето на Брена. — Някой ден Бог ще слезе тук и ще вземе гласът ви, млада госпожице. Помнете ми думите. Тогава ще съжалявате. Господ не обича малките дръзки момиченца.

Елспет най-накрая я остави сама. Брена заспа, докато чакаше гостите да пристигнат. Сестра й Рейчъл я събуди и я дръпна да застане до останалите. Брена стоеше зад Рейчъл, докато не извикаха името й и някой не я издърпа напред, за да се покаже. Внезапно се почувства прекалено срамежлива, за да погледне към гостите, и веднага щом баща й завърши с хвалебствията по неин адрес, тя отново се скри зад сестра си.

Никой от непознатите не й обърна внимание, затова тя реши да се измъкне от залата при първа възможност. Тя се обърна, направи една крачка към изхода и веднага спря.

Трима гиганта стояха в края на залата. Беше прекалено зашеметена, за да се помръдне затова стоеше втренчена в тях. Този в средата, бе по-висок от останалите двама, и задържа интереса й най-дълго. Огледа го внимателно, и когато родителите й пресякоха залата, за да посрещнат новодошлите, тя осъзна, че той е по-огромен дори от собствения й баща.

Тя хвана ръката на Рейчъл и я задърпа. На сестра й й отне доста време преди да погледне надолу.

— Какво има? — попита тя тихо.

— Той не е Господ, нали? — попита Брена, сочейки тъмнокосият им гост.

Рейчъл отегчено завъртя очи.

— Не, той определено не е Господ.

— Нима татко ме е лъгал? Рейчъл, той ми каза, че само Господ е по-голям от него.

— Не татко не те е излъгал. Той просто се е пошегувал, това е всичко. Няма защо да се страхуваш.

Брена си отдъхна успокоена. Татко й все пак не я бе излъгал и Господ не се беше отегчил и не бе слязъл, за да я накаже. Все още имаше време да промени, какво казваше Елспет, своя греховен живот.

Гръмкият смях на баща й привлече вниманието й. Тя се усмихна, защото той се забавляваше толкова много, а след това отново погледна гиганта в средата. Често й бяха казвали, че е грубо да се втренчва така в хората, но все пак тя не нарушаваше заповедта на майка си. Гигантът направо я бе зашеметил и тя искаше да запомни всичко, което може.

Сигурно бе усетил втренченият й взор, защото изведнъж се обърна и погледна право в нея.

Брена реши да накара татко си да се гордее с нея и с поведението й на възпитана млада дама. Хвана края на полата си, вдигна го до коленете си и се наведе, за да направи реверанс. За нещастие загуби равновесие и тъкмо преди да падне по очи на пода, успя да се извърти и тупна по дупе на земята.

Бързо стана, спомни си, че трябва да пусне полата си и се огледа към високия непознат, за да види какво си е помислил за новооткритите й умения.

Гигантът й се усмихваше.

И веднага щом той погледна на другата страна, тя побърза да се скрие отново зад гърба на Рейчъл.

— Ще се омъжа за него — каза тя тихичко.

Рейчъл се усмихна.

— Много хубаво.

Брена тържествено кимна. Да, беше много хубаво.

Сега оставаше само да го попита.

След няколко минути, баща й, позволи на нея и сестрите й да напуснат залата. Брена изчака, докато всички останали се качиха горе, и изтича навън. Беше решена днес да си хване едно от прасенцата и най-накрая да си има свой собствен домашен любимец. Би предпочела кученце, но баща й бе дал по едно на по-големите й братя и сестри и за нея не бе останало нито едно, а тя бе решена да поправи ужасната несправедливост, като си вземе едно от прасенцата.

Късметът бе на нейна страна. Майката на прасенцата отново бе излязла от кочината и сега спеше в калната локва в далечния край на конюшнята. Брена се постара да не вдига много шум, но се подхлъзна в калта и шумно цопна на земята. Малките прасенца явно бяха изгонили някак майка си от кочината. Тя нито вдигна глава, нито отвори очите си. Брена чу, някой да говори на висок глас пред вратите, които щяха всеки момент да се отворят. Но тъй като никой не я бе повикал, тя бе сигурна, че не са я видели да влиза в кочината.

Прасенцата улесниха задачата й, защото се бяха свили на топка и спяха едно върху друго. Брена хвана едно от тях, сложи го в полата си, завърза я здраво и го притисна до гърдите си. Мислеше, да изтича до кухнята и да скрие малкото си съкровище там. И бе сигурна, че планът й щеше да успее, ако новият й домашен любимец не бе вдигнал врява до небесата.

Брена не осъзнаваше, че е изпаднала в беда, докато не излезе от кочината и не чу, ужасният звук, на тичащото към нея животно. Прасетата не би трябвало да летят, но ядосаната майка на прасенцата сякаш правеше точно това. Тя наведе глава, щом стигна до двора, където стоеше Брена и се понесе към нея.

Брена започна да пищи. В следващия момент, прекалено изплашена, за да мисли разумно, тя се затича в кръг около кочината, като притискаше прасенцето в обятията си и ревеше с пълно гърло баща й да дойде и да я спаси.

Но не баща й я спаси, направи го великанът, който й се бе усмихнал. И то точно в последния момент. Муцуната на свинята я бе спънала и тъкмо преди да падне на земята, усети, че някой я хваща във въздуха. Все още бе в ръцете му, но вече от другата страна на оградата и далеч от кочината. Как въобще бе успял да прескочи оградата?

Изведнъж около нея настана хаос. Всички се затичаха към тях. Последен до оградата стигна баща й.

Тя дори не искаше да си мисли, какво ще е наказанието й, ако разберяха какво крие в полата си. Искрено се надяваше никой да не разбере.

Знаеше, че спасителят й, може да почувства, как новият й домашен любимец мърда помежду им. След доста колебания събра кураж да го погледне в лицето, за да разбере как смята да постъпи.

Той изглеждаше изненадан, но щом прасенцето изквича, гигантът се усмихна.

Тя бе толкова щастлива, че не й е сърди, че се усмихна в отговор, преди да се сети, че трябва да изглежда срамежлива.

Един от приятелите му, спря близо до оградата.

— Конър, всичко наред ли е?

Той се обърна да отговори, но Брена го спря, като хвана лицето му с две ръце и отново го завъртя към себе си.

Тя му зашепна нещо. Но явно той не я бе чул, защото се наведе по-близо до нея и лицата им едва не се докоснаха.

— Не казвай на никого.

Внезапно гигантът се поизправи, отметна глава и се засмя гръмогласно. Тя му каза да мълчи, но това го накара да се разсмее още по-силно.

Той не й каза нищо, и веднага щом я остави да стъпи на земята, тя изтича покрай баща си, преди той да успее да я спре.

— Върни се, Брена.

Тя се престори, че не го е чула и продължи да тича.

Не спря, докато не се озова под кухненската маса с новото си бебе, спящо в скута й, а след това се сети, че не бе попитала мъжа дали ще се ожени за нея. Това я натъжи. Но реши, че ще го попита утре, и ако той й откаже, ще измисли нов план. По един или друг начин, тя щеше да го хване за свой съпруг и щеше да спести грижите на баща й да й търси мъж.