Метаданни
Данни
- Серия
- Годениците на Леърд (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wedding, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Fantastique, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 338 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава седемнадесета
Куинлан се върна от Англия с празни ръце. Напълно разочарован и смутен, той даде отчет на леърда си.
— МакНеър вече е отпратил воините си от Англия. Проследихме следите им от низините, знаем колко са били, и точно колко от тях са се върнали от крепостта на барон Хейнсуърд.
— Колко са?
— Двадесет и шест воина, всички в пълно снаряжение.
— Но не са взели Фейт с тях.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Проследихме ги, Конър. Сигурен съм.
— И какво направи с тях?
— Ти как мислиш, какво съм направил?
Конър кимна доволен.
— Колко от нашите хора участваха в битката.
— Единадесет.
— Значи сте се били честно. Има ли някой ранен от хората ми?
— Бедрото на Доналд бе дълбоко срязано и това бе най-сериозната рана. Останалите имат само дребни наранявания. Честно казано, мисля, че Донован, нямаше да оживее, ако…
— Ако какво?
— Тук вече става малко странно — каза той. — Воините на барона наблюдаваха битката от кулата, и тъкмо бях решил да отида вътре, за да открия Фейт, когато спуснаха подвижния мост и през него мина една група. Майката на съпругата ти, водеше воините.
Куинлан спря да се усмихне, преди да продължи.
— Келтският й е много по-лош от този на лейди Брена — каза той — Воините й, разбира се, бяха въоръжени, но не ми отне много дълго да разбера, че смятат само да защитават господарката си. Разбирам откъде жена ти е наследила смелостта си, но преди да й кажа каквото и да е било, тя видя Донован и отиде при него. Няма нужда да ти казвам, че воина не желаеше да го докосва. Но нея хич не я интересуваше. Беше донесла лекарства и превръзки със себе си и почисти и заши раната му.
— А ти какво направи.
— Отговарях на въпросите, които ми задаваше за жена ти. Сигурно си мислиш, че се притеснява за нея, но тя ме увери, че не е така. Каза, че ако Брена имала сериозни проблеми, щяла да изпрати медальона си на някой от сестрите или братята си. И тъй като не го е направила, майка й знаела, че е добре. Притесняваше се за теб и ти изпрати съобщение.
— Какво е то?
— Да се държиш добре с нея, или ще отговаряш пред семейството й. Разбира се, бяха чули какво е сполетяло ескорта на лейди Брена и ме увери, че барона не е подозирал какво чудовище е МакНеър. И, о, ще харесаш това. Имаш вечната им благодарност, задето си спасил дъщеря им.
Конър поклати глава. Благодарността на англичани? За какво, по дяволите, му бе дотрябвала?
— Ами Фейт?
— Изчезнала е. Майка й се е притеснявала, докато не се появили воините на МакНеър. Обясни ни, че са дошли без предупреждение и, че претърсили цялата крепост, за да я намерят. Майката вярва, че някой й е помогнал да се скрие. И мислеше, че знае кой е нейния спасител.
— Кой?
— Ти.
— Тогава не се ли учуди, защо си там вместо мен?
— Изглежда, че не.
— Какво ще кажа на жена си, Куинлан? Не мога да крия повече какво се е случило със сестра й. Ако не й кажа аз, ще разбере от някой друг. Клюките се разпространяват по-бързо и от вятъра.
— За това си прав. Всъщност, изглежда ми така, сякаш някой е научил за случилото се и е стигнал до Фейт, преди нас. Съмнявам се, че е бил някой от братята й. Ако беше така, нямаше да остави майка си в неведение. Щеше да й каже, нали?
— Предполагам, че да. Мога да се сетя само за още един човек, който ще си създаде толкова грижи, заради спокойствието на Брена.
— Кой?
— Брат ми. Това е нещо, което би направил, нали?
— Той мрази Англия.
— Да, но уважава жена ми — каза Конър. — Ще говоря с него, преди да кажа каквото и да е било на Брена. С Божията воля, Алек ще е отвел сестра й на някое безопасно място. Имаш ли нещо друго да ми докладваш?
Той повдигна рамене.
— Майката на милейди изпрати по мен подарък за дъщеря си и…
— И какво? — попита Конър, учуден от колебанието му.
— Тя ме целуна по бузата. Не исках да я отблъсквам. Тя е майката на господарката ми все пак и аз… Не е смешно, Конър. Беше неудобно. Тя ми каза, че целувката е за дъщеря й, и очаква от мен да й я… предам.
— Казала ти е да целунеш жена ми? — Конър вече не се смееше.
— Да.
— Няма да го направиш.
— Разбира се, че не.
Разговорът им приключи до тук.
Двамата воини се изкачиха на върха на хълма, за да наблюдават поредната атака на противника.
Ейдън пристигна час по-късно. Извика към леърда си, слезе от коня и се затича.
— Жена ви е добре, леърд — бяха първите му думи. — Но стана нещастие.
Конър стоеше неподвижно и не обели нито дума, докато Ейдън му разказваше подробно всичко, което се бе случило. Воинът повтори дословно всяка дума, казана от Брена и когато привърши с разказа си, Конър вече целият се тресеше от ярост.
— Къде е сега жена ми?
— В дома на Кинкейд. Криспин е с нея. Назначи Доналд да отговаря за крепостта.
— Брена добре ли е?
— Да, добре е.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Конър се опита да потисне страха си, за да може да се концентрира.
— А Еухемия? — попита той, вече много по-спокоен. Изглеждаше така, сякаш вече напълно може да се контролира.
— Криспин смята, че тя ще вземе останките на сина си и ще го погребе на север.
— Брена…
— Добре е — отново му каза Ейдън. — Не бих ви излъгал. Трябваше да се зашият някои от раните й и беше жестоко пребита, но ще оцелее. Жените искаха да отидат с нея. Доналд с всички сили успя да ги задържи в крепостта.
Конър трябваше да събере цялата си сила, дори да я удвои, за да се въздържи да не изкрещи от гняв. Трябваше да е до нея. Трябваше да предвиди, че това ще се случи. Негодник. Беше посмял да я докосне.
— Леърд, какво искате да направя? — попита Ейдън.
Конър не му отговори, потънал в мислите си. Ейдън трябваше отново да зададе въпроса си, преди господарят му, да му отговори.
Той извика Дъглас, старшият воин, който отговаряше за защитата на границата и му каза, че той поема командването.
— Преместете останалите от хората на Хю още тази нощ. Веднага щом свършите, искам всички МакАлистър да се приберат у дома. Ейдън ще ти помага.
— А вие, леърд? — попита воина.
— Аз отивам при жена си. Куинлан ти отговаряш за дома ни, докато ме няма.
Куинлан остана до Конър, докато другите воини хукнаха да изпълняват заповедите му.
Конър извика към Ейдън.
— Казала е на жена ми, да му се отдаде? — попита той. Но не изчака второ потвърждение, а хвана юздите на коня си, метна се на гърба му и препусна към дома на брат си.
Куинлан бе плътно зад него. Смяташе да пази гърба на приятеля си, докато стигнат до мястото, където трябваше да завие на север, за да отиде в крепостта, докато Конър щеше да продължи напред към дома на Кинкейд. Конър пое по краткия път, преминавайки границата и когато бе достатъчно далеч от останалите воини, изкрещя толкова силно, че звука прозвуча като рев на ранено животно.
Еухемия. Вече дори не можеше да каже името й, без да посегне, за да извади меча си. Никога повече нямаше да се нарича МакАлистър, никога нямаше да носи плейда на клана му и никога нямаше да се приближи до него.
Куинлан очакваше леърда му да завие на изток, защото сега яздеха от страни на крепостта им, и беше изключително изненадан, когато вместо това, той спря.
— Конър? — попита той и се спря до него. — Ще трябва да се отърсиш от гнева си, преди да видиш жена си. Знам, че се чувстваш така, сякаш си я изоставил, но тя ще разбере, че не си имал друг избор. Тя те обича — добави той — Престани да гледаш в земята и ме погледни.
— Погледни надолу — сряза го Конър.
Той последва заповедта на господаря си. И изруга тихо.
— Има пресни следи.
— От четири, не, пет коня — съгласи се Конър. Движат се бавно, един зад друг. Кой…
— Ейдън, с колко воина каза, че се е върнал Райън?
— Трима — отговори Конър. Рязко се изправи. — Майката на копелето е тръгнала да се прибира. Много жалко, щеше ми се да си поговоря с нея.
— Смяташе да я убиеш — каза Куинлан.
Конър поклати глава.
— Не, смъртта, щеше да бъде много милостиво решение. Искам да страда до края на дните си.
— Ако ще ходят да погребват Райън, защо са поели по другия път? Със сигурност знаят, че са поели по грешен път.
— Нямам идея какво правят.
— Следите са достатъчно пресни. Ще ги настигнем много. Трябва да знаем на къде са се насочили нали?
Конър кимна.
— Ще проследим следите, но само за известно време? Имам нужда да стигна до Брена час по-скоро.
— Знам. И започвай да репетираш — каза той и отново пришпориха конете си.
— Какво да репетирам? — попита Конър.
— Как й казваш, че я обичаш.
Конър яздеше напред, премина на пряко през дърветата, после по хребета на наклонения път, за да може да види на къде се бе отправила Еухемия. Когато излезе пред дърветата, той слезе от коня и изтича напред, за да огледа процесията.
Пред него се простираше дълга равнина. Явно наистина щеше да има погребение, защото Райън висеше напречно на гърба на последния кон.
Вниманието на Конър бе съсредоточено към дърветата отсреща. Нещо помръдна, беше сигурен. Изчака няколко минути и когато петимата достигнаха края на равнината, един мъж излезе навън от прикритието си.
И Конър и Куинлан веднага разпознаха МакНеър. Изумени и ядосани, те наблюдаваха как Еухемия слиза от коня и се затичва право в прегръдката на врага им.
Вече знаеха, кой е бил предателят.
Обезумял, Конър пришпори коня си към дома на Кинкейд. Щом влезе във вътрешния двор той слезе от коня и побеснял влезе в крепостта.
Знаеше, че се държи като луд, но не можеше да направи нищо по въпроса. Искаше да й каже колко съжалява, че не е бил там, за да я защити. И ако тя не му простеше, не знаеше дали ще може да продължи да живее без нея.
Той стигна до средата на стаята, преди да забележи, че тя стои до прозореца с Джейми. И тогава се закова на място.
Никой не би могъл да го подготви за гледката. Неговата нежна, малка съпруга бе пребита толкова жестоко, че той не разбираше как е оцеляла. Изглеждаше така, сякаш се е борила с див звяр. Лицето й бе покрито със синини, едната й ръка бе превързана от рамото до пръстите й, цялата бе изподрана.
Но все пак бе оцеляла. Конър си повтори това няколко пъти на ум, за да се успокои достатъчно, преди да й проговори.
Не беше мъртва. Нямаше да стои пред него, ако беше умряла.
— Не, не съм мъртва — каза Брена и чак тогава той осъзна, че е говорил на глас през цялото време.
Джейми тръгна да излиза, но се спря, за да му прошепне.
— Няма да остане будна дълго време. Дадох й една отвара, която ще я приспи, но тя се бори с нея. Мисли, че трябва да ти се извини, преди да заспи. Опитай се да я сложиш в леглото.
Конър се приближи до Брена, за да я хване, ако припадне. Не искаше да я уплаши. А знаеше, че изглежда ужасно. Знаеше, че лицето и ръцете му са покрити с боята на войната, а в очите му гори такъв гняв, че едва успяваше да го потисне.
— Искаш ли да отида да измия боята от лицето си? Знам, че не я харесваш — каза той, а гласа му бе дрезгав от емоциите бушуващи в него.
— Не ми пречи.
— Наистина ли?
— Имам да ти казвам нещо, Конър.
— Първо си легни в леглото.
— Джейми сложи нещо в питието ми, което ме приспива. Каза ми, че няма да се събудя до утре.
— Знам — отговори той.
— И ако отида в леглото…
— Добре, няма да лягаш.
Тя не се помръдна.
— Райън падна през прозореца.
— Знам, любов.
— Не съм го бутнала. Не исках и да го намушкам. Той сам се намуши на острието и ако не държеше китката ми до земята, нямаше да се случи. Исках да порежа ръката му, за да си махне устата от моята и да мога да изкрещя за помощ. Моля те, повярвай ми. Не исках да умре. Просто исках да се махне от мен.
— Съжалявам, че не бях там, за да те защитя.
— Какво щеше да направиш?
— Заради теб, щях да го хвърля през прозореца.
Объркана от думите му, тя поклати глава. Движението я замая.
— Имам още много неща да ти кажа, преди да заспя. Опитах се да почитам и уважавам майка ти, но вече не мога. Знам, че е нередно да заставам между теб и семейството ти. Тя е част от миналото ти и знам, че е важна за теб. Тя никога няма да се върне да те види, докато аз съм в дома ти. Конър, тя ще ме намрази, когато разбере, че сина й е мъртъв. Криспин щеше да го скрие, заради мен. Майка ти ми каза да правя всичко, което ми нареди Райън, но аз не го направих и не съжалявам. Беше грешно да мисли, че някога бих му се отдала.
— Да, грешно е било. Нека те отнеса до леглото.
Тя се държеше така, сякаш не го е чула.
— Никога няма да ми прости. Но не ме интересува. Не я харесвам. Трябва да решиш, коя от нас ти е по-скъпа. Знам, че е грешно да те карам да избираш, но аз…
— Брена…
— Не, трябва да ти обясня — изплака тя. — Виждам колко си ми ядосан и аз…
Бореше се да остане будна, въпреки че отварата на Джейми я караше да се прозява дори и сега, и тя не можеше да се концентрира върху това, което искаше да му каже.
В секундата, в която се предаде, той я вдигна нежно и я притисна в прегръдката си. Беше заспала. Той се наведе и я целуна по челото. Стоя така без дори да помръдне повече от час, щастлив да я чувства в ръцете си и топлината й да го обгръща.
Джейми влезе стаята, за да постои при Брена. Бурята, която видя да бушува в очите му, почти я разплака.
— Тя има нужда от почивка, Конър. Остави я вече на леглото.
Той не помръдна. Отне й доста време да го убеди, че жена му ще се оправи.
Въпреки това отказваше да я пусне.
— Не искам отново да бъде сама.
— Няма да е сама — обеща Джейми. — Току-що получихме вест от дома ти, че отец Синклер идва насам. О, Конър, той не идва, за да й даде последно причастие. Брена няма да умре. Той й е приятел. Иска да постои при нея.
— Искам да ми дадеш думата си, че ще ми съобщиш, ако тя има нужда от мен или ако състоянието й се промени.
— Разбира се, че ще те уведомя.
Огънят, тлеещ в него, сега бурно се разгоря и знаеше, че ако не напусне стаята веднага, напълно ще изгуби контрол.
Джейми го последва навън.
— Къде отиваш.
— Да сложа край на всичко това.
— Какво да кажа на Брена?
Той поклати глава. Не искаше да тревожи жена си и знаеше, че ако й каже, че отива при МакНеър, тя щеше да се изплаши за безопасността му, въпреки това не желаеше и да я лъже.
Затова каза малка част от истината.
— Отивам при мащехата си.
Маската на хладнокръвие, която си бе сложил изчезна, щом влезе в залата. Любящият съпруг вече бе изчезнал и на негово място застана дивия воин. Той махна меча от колана си, подаде го на Криспин, и слезе по стълбите. Крачките му бяха широки и мощни, държанието му бе студено, а той бе готов да убива.
Алек наблюдаваше как брат му прекосява залата и се напрегна в очакване.
Конър не каза и дума. Погълнат от гнева, той влетя в залата, посегна и смъкна меча на баща си от стената.
Нямаше нужда да даде някаква команда. Куинлан и Криспин пристъпиха напред и застанаха от двете страни на своя леърд.
Алек също не се поколеба. Той взе собствения си меч и с убийствено изражение последва брат си.
Най-после Доналд МакАлистър щеше да бъде отмъстен.
Нямаха капка милост в сърцата си. Битката за завладяването на крепостта на МакНеър, бе жестока, час след час, мечовете им разсичаха въздуха и покосяваха враговете им, докато се защитаваха един друг. Алек и хората му се биеха на юг, докато Конър и съюзниците му помитаха враговете им от север и напредваха към Алек, за да затворят вражеската армия в капан.
Беше невъзможно за воините на МакНеър да избягат от отмъщението им, защото бяха обградени от всички страни. Елементът на изненадата бе на страната на Конър.
Докато не нападнаха, МакНеър бе в пълно неведение, че плана му е бил разкрит. Бе казал на северните кланове да нападнат крепостта на Конър след два дни, но щом Еухемия пристигна по-рано от планираното, всичките му планове пропаднаха.
МакНеър не беше излязъл да се бие, а предпочете да остане на сигурно място в крепостта си. Сега, обграден от всички страни, страхливецът бързаше да събере всичкото си злато, и да избяга с него през тайния проход. Като плъх, с остри като бръснач, изпъкнали напред зъби, малките му очички шареха докато обикаляше из залата в търсене на торба, в която да скрие богатството си, а Еухемия крещеше срещу него.
— Излез вън и се бий — притискаше го тя. — Само трябва да убиеш Конър и Алек, и хората им ще се разпръснат.
— Млъкни, дърта вещице — изпищя той. — Или ще забия меча си в корема ти. Похотта на сина ти, доведе Конър на прага ми.
— Той не знае, че съм донесла тялото на сина си. Мисли си, че съм заминала на север.
— Тогава защо ни нападнаха?
— Нападението ти срещу границите на Хю сигурно го е провокирало — предположи тя. — Остани и се бий.
— Защо се интересуваш, какво ще стане? Скъпоценният ти син е мъртъв — подигра й се той. — А един мъртвец не може да стане леърд МакАлистър. Вече загуби всичко.
Останалите врати на крепостта бяха избити с таран. Шумът, който се чуваше пред вратата на залата ужаси МакНеър. А после дойдоха и пламъците. Гъстият сив дим, който се промъкваше под вратата, вече бе достигнал до краката му.
— Помогни ми да напълня торбите — изкрещя той. — Побързай, скоро ще влязат.
Чу се силен, кънтящ звук, и той разбра, че са пробили барикадата му. Идваха за него. Чу звука от стъпките им по каменния под от другата страна на вратата да се приближава все по-близо и по-близо…
Ръцете му трепереха, затова той изпусна последната торба и погледна със съжаление към разпиляното злато, което нямаше време да събере. Стисна меча си и побягна към подземния тунел.
Еухемия застана пред входа.
— Не бъди глупак — изпищя тя. — Нито Алек, нито Конър знаят, че Бюканън, се е присъединил към клана ми. След два дни ще пристигнат през планинските пътеки и ще атакуват крепостта на МакАлистър. Все още можеш да вземеш своя дял, ако останеш и се биеш. Убий Конър заради мен, или кълна се, лично ще го доведа при теб.
Четирима воина стояха от другата страна на входа и слушаха отчаяните молби на Еухемия. Докато не чу плана им, Алек нямаше идея, че неговия съюзник, копелето Бюканън се е съюзил с тях.
Конър посегна към вратата. Алек го избута назад и блъсна с рамо препятствието. Резето, разхлабило се при първия удар, се строши на втория.
— Бъди толкова милостив, колкото той и останалите бяха към баща ти.
Куинлан и Криспин, и двамата с меч в ръка, щяха да пазят своят леърд, когато влезеше в залата. Алек щеше да пази техните гърбове, докато неговия щеше да защитава армията му.
— Махни се от пътя ми — пищеше МакНеър към Еухемия.
Тя отказваше да се отмести. МакНеър все още мислеше, че има време да избяга. Той отстъпи, вдигна меча си и го заби в корема й точно когато Конър влезе в стаята.
Не показа никаква реакция, чувайки предсмъртния писък на мащехата си и с безразличие наблюдаваше как МакНеър издърпа меча от тялото й, и я бутна назад. Еухемия направи две крачки напред, преди да се срине на земята.
МакНеър не разбра, че Конър е зад него. Той изрита Еухемия от пътя си, докато обезумяло търсеше панела отварящ скрития тунел.
— Да не би да отиваш някъде? — попита го Конър.
МакНеър се завъртя към него.
— Нямаш право да ме нападаш, МакАлистър. Нямаш никакво право. Кинкейд ще научи за това.
— И аз участвам, глупако — гневно избухна Алек.
Лицето на МакНеър пребледня. Изглеждаше така сякаш самата смърт се бе изправила пред него.
— Не бях там. Не участвах в убийството на баща ти, МакАлистър. Бях просто момче, също като теб. Само едно малко момче.
— Беше двадесетгодишен — изкрещя Алек. — Беше там, знаем го, носейки плейда на Кеърнс, копеле. Доналд МакАлистър бе мой приятел.
Той кимна към Конър.
— Според това, което виждам, той е виновен. Довърши започнатото.
— Първо аз ще те убия — изкрещя МакНеър. Той тръгна напред, наведе се и запрати меча си към Конър. Щеше да постигне целта си, ако Конър не бе избил оръжието с меча на баща си.
— Помогни ми, Конър — изплака Еухемия, превивайки се в агония.
Конър дори не я погледна.
МакНеър скочи и хукна към тайния проход. Той се завъртя и чу как меча разцепва въздуха, летейки право към него. Конър бе предвидил реакцията му. Острието на меча на Доналд МакАлистър се заби в гърлото на МакНеър с такава сила, че продължи напред и се вряза в стената зад него. МакНеър бе повдигнат от удара, завъртян от силата му и захвърлен към тайната врата. Тежестта на тялото му я отвори, но само след миг, вратата се затвори. Единствените звуци, които се чуха бяха скърцането на врата и предсмъртното хъркане на МакНеър.
— Моля те, помогни ми, сине — извика отново Еухемия. — Имай милост към майка си.
Никой от воините не й отговори. Криспин попита Конър, дали иска да вземе меча на баща му, но леърда поклати глава.
— Точно там е, където би искал баща ми. Остави го.
— Конър — изпищя Еухемия. — Моля те… моля те…
Без да поглежда назад, Конър излезе от залата, а писъците на мащехата му бавно отшумяха.