Джули Гарууд
Венчило с варварина (5)

Глава четвърта

Нищо, никога не беше лесно с тази жена. Вече бяха женени, но Господ му бе свидетел, имаше чувството, че измина цяла вечност от началото, до края на церемонията.

И разбира се, булката му бе виновна за това. Докато траеше невероятно дългата реч на свещеника относно същността на светото тайнство на брака, тя изглеждаше толкова объркана, че буквално не можеше да си намери място. Конър се застави да прояви търпение и изобщо не се ядоса. Дори не прояви раздразнение.

Само че се чувстваше замаян. Както и всички останали. Двама от мъжете му трябваше да затворят очите си, за да успеят да запазят равновесие. Синклер изглеждаше в същото положение, и то само защото направи грешката да опита да върви в крак с булката.

Всичко започна от нещо незначително. Когато свещеникът каза на двойката да застане един до друг и да се обърнат с лице към него, Брена побърза да се подчини. Изглеждаше готова да съдейства, и Конър естествено предположи, че и тя няма търпение да свършат с церемонията.

А трябваше да се досети, че нещо не е наред.

— Леърд, нека хората ти застанат в полукръг, за да бъдат свидетели на това радостно събитие.

— Така, сега — продължи отчето щом мъжете заеха местата си, — лейди Брена, готова ли сте да започваме?

— Да, отче.

Синклер се усмихна.

— Сияеш, момиче — прошепна той. Просто не успя да се въздържи да я похвали, но бързо забеляза неодобрението на мъжете. И си спомни, че планинците ставаха доста докачливи, щом някой друг мъж оказваше внимание на жените им. Твърде късно осъзна, че и хората на Конър притежаваха тази особеност и, че това правило се отнасяше с пълна сила за тези от частта, която населяваха хората на Конър.

Затова побърза да поправи грешката, която, без да иска, може би бе направил.

— Булката ви осъзнава, колко е благословена с този съюз, господарю, и поради тази причина сияе. Просто исках да отбележа този факт.

Конър не можеше да си обясни, защо свещеникът изведнъж стана толкова нервен. Кимна му, само за да го успокои и да продължи с церемонията, с която да благослови брака им.

Синклер прочисти гърлото си, направи с ръка кръст във въздуха и започна церемонията с това, какви отговорности щеше да има всеки от тях встъпвайки в този брак.

Брена изглеждаше свежа и някак спокойна с ръце отпуснати от двете й страни. Конър бързо се отегчи от речта на свещеника. Брена, точно обратното, попиваше всяка негова дума. Когато започна да пристъпва от крак на крак, Конър реши, че е също толкова отегчена колкото и той. И тогава Брена започна да кърши ръце, сигнал, който трябваше да подскаже на Конър, че се задават неприятности.

— Лейди Брена, обърнете се сега към годеника си, за да можете да му дадете своя обет.

Тя не се поколеба да изпълни нарежданията му, но Конър съзря паниката в очите й веднага щом го погледна. Лицето й бе пребледняло, и той се помоли на Господ, да не припадне, преди церемонията да е свършила.

Той зачака да проговори, но след една дълга минута мълчание, реши да се намеси. Набързо изрецитира няколко изречения за своите задължения, и обеща да я защитава и почита.

Няколко от мъжете се провикнаха одобрително.

Въобще не му отне много време. На нея и отне остатъка от вечерта.

— Твой ред е момиче — припомни й свещеникът — Трябва да кажеш обета си. Колебанието ти ме кара да си мисля, че може да си променила мнението си. Така ли е?

Тя бързо вдигна глава и го погледна.

— Смятам да се омъжа, отче. Просто търся точните думи — обясни тя. — Важно е да го направя както трябва.

Това бе последното смислено нещо, излязло през устата й, от доста време насам. Тя заобиколи няколко пъти свещеника, а после уголеми кръгът си, за да включи всички присъстващи. Никой обаче не се чудеше много, какво се върти в главата й, защото тя изговаряше всяка объркана мисъл, мярнала се през съзнанието й. Конър знаеше, че тя не осъзнава какво прави, и щом спря да я гледа, замайването изчезна.

Брена обикаляше отново и отново и на отец Синклер очевидно му се зави свят от усилието да я следи с поглед, докато се опитваше да й посвети цялото си внимание. Тя обясни, че има намерение да защитава и почита Конър, точно както и той й бе обещал, но за разлика от него, тя смяташе за важно да обясни подробно, защо има намерение да спазва обета си. Така и не довърши никое от обясненията.

Очевидно бе, че няма намерение да спре, преди да доведе до край започнатото и Конър дори не опита да се намеси. Той се отпусна, скръстил ръце на гърдите си и затвори очи.

Свещеникът си помисли, че леърдът му изглежда отегчен, но от време на време на лицето му цъфваше усмивка, и Синклер знаеше, че Конър се забавлява от речта на булката си.

Най-накрая тя млъкна. Тогава Конър отвори очи и в интерес на истината, едва не се засмя. Неговата нежна невеста вече стоеше до свещеника и изглеждаше доста доволна от себе си.

Синклер се възползва от възможността. Той се хвана за ръката й, за да се задържи да не падне, но дори когато замайването му премина не я пусна. Искаше да я накара да спре с речите.

— Свърши ли, момиче? — попита той.

— Да, отче.

Синклер хвърли към Конър изпълнен с надежда поглед.

— Това значи ли, че каза целият си обет?

— Искате ли да го повторя, отче? — попита тя.

Всички, освен Конър, изстенаха в мига, в който чуха думите й. Тя бе толкова изумена от буйния им отклик, че очите й се разшириха и направи крачка назад.

Свещеникът бе единственият, който изпита нужда да се извини.

— Простете ми, че повиших глас, скъпа лейди. Не мога да си представя, какво стана с мен. Сигурен съм, че вашият леърд, ще отговори на въпроса ми.

Конър не й даде време да размисли. Той задържа погледа й, като междувременно сбито повтори обета й.

— Тя ще ме уважава, ще ме пази, ще ми се подчинява само тогава, когато е сигурна, че съм прав, но аз не съм сигурен, че такъв ден ще настъпи, ще се опита да ме заобича, преди да е остаряла, и най-добре да започвам да се примирявам с мисълта, че тя ще ме уважава, само дотогава, докато не направя нещо, с което да докажа, че не може да ми се вярва и тогава Господ да ми е на помощ. Пропуснах ли нещо, Брена?

— Не, Конър — отговори тя. — Много по-добре от мен изрази това, което исках да кажа.

Свещеникът направи пауза и изтри потта от челото си. Да ожени тези двамата се бе оказало съвсем нелека работа. После се зачуди как точно да ги благослови, при положение, че булката стоеше на една крачка зад него, а младоженеца на голямо разстояние пред него. Накрая реши дилемата си като вдигна високо ръце и благослови всички.

— Вече сте мъж и жена — обяви той.

Той изчака поздравленията да заглъхнат и тогава каза на Конър, че може да целуне булката. После се зачуди, кой от двамата ще отиде при другия. Редно бе, булката да се върне и да застане до съпруга си, но тя все още изглеждаше доста замаяна, и Синклер се съмняваше, че е способна да осъзнае какво изисква дългът й.

Въпреки това, тя го изненада. Изглежда се осъзна и побърза да застане до Конър.

Свещеникът беше толкова облекчен, че това изпитание най-накрая бе свършило и леърдът не се бе ядосал достатъчно, за да нарани чувствата на сладката си лейди, че изпрати няколко молитви за двама им.

Конър сведе поглед за целомъдрената целувка, която се очакваше от младоженците и обви с ръка кръста й, за да й попречи да се отдръпне от него.

Брена не му се противопостави. В интерес на истината, тя обви ръце около врата му и го посрещна с готовност. Изражението на лицето й го накара да си помисли, че ангелите сигурно се усмихват, защото бе преизпълнено с щастие. Защо беше толкова щастлива? Конър погледна в очите й и опита да разгадае драматичният обрат в отношенията им.

Тя тъкмо се канеше да му напомни за дълга му, когато той я целуна. Почувства топлината на устните му върху своите само за секунда преди той да вдигне глава и да каже на мъжете си, че вече могат да вечерят.

Целувката му я изпълни с желание за още целувки и тъй като Конър все още я държеше близо до себе си, тя си помисли, че може би и той се чувства по същия начин.

Но, както обикновено, грешеше. Той й отдели пълното си внимание, поради съвсем различна причина.

— Сега всичко ще е много по-просто. Нали така, Брена?

Въпреки, че не бе напълно сигурна за какво говори той, тя се съгласи, само за да го направи щастлив.

— Да, ще бъде. Ще съм ти много добра съпруга, Конър.

Той не изглеждаше така, сякаш й вярва, но въпреки това, тя не се раздразни от отношението му. След време щеше да осъзнае какъв щастливец е затова, че се е оженил за нея.

— Няма да има повече усложнения, нали?

— Никакви усложнения — съгласи се тя — Ти ще се постараеш ли да бъде добър съпруг?

Той не й отговори. Тя реши, че с мълчанието си той й показва, че е съгласен и се зачуди дали да не му благодари, и да му каже, че го е разбрала.

— Какво следва сега? — попита вместо това тя.

— Гладна ли си?

— Да.

— Тогава ще ядем.

Най-после я пусна. Тя благодари на свещеника и го покани да вечеря с тях. Синклер отхвърли предложението, като обясни, че луната осигурява достатъчно светлина, и той смята за свой дълг да язди до дома на баща си и да прекара нощта там.

Тя се опита да не се чувства така, сякаш току-що бе изоставена от стар приятел. Продължи да се усмихва, благодари му отново и го изчака докато той не си тръгна.

Конър не се отдели от нея. Тя се обърна към него, и чак тогава осъзна, че държи ръката му. Пусна го веднага и го последва през поляната.

Хората му не ги бяха изчакали. Толкова по въпроса за подобаващото отпразнуване на сватбата, помисли си. Та планинците дори не бяха седнали докато се хранеха. Стояха изправени в кръг около един назъбен камък, смееха се и разговаряха, докато ядяха. Един от тях бе сложил храната върху грубо парче плат, постлано върху камъка.

Но в мига, в който тя се присъедини към тях с Конър обстановката стана мрачна и се възцари тягостна тишина. Никой от мъжете не смееше да я погледне в очите и тя се почувства още по-неловко.

Почувства се като прокажена. Как й се искаше да се прибере в къщи за вечеря. Представи си семейството си, седнало на голямата дълга маса, как се усмихват и шегуват един с друг, докато споделят вечерята си. Щеше да има печен гълъб и риба, а може би и задушено овнешко, и неизменният плодов пай. Брена знаеше, че скоро ще изпадне в самосъжаление, ако веднага не спре да мисли за хората, които обичаше и ценеше, и не се съсредоточи в настоящето. Беше гладна, напомни си тя, и ако не се нахранеше сега, едва ли щеше да има друга възможност, до утре. За нещастие, нямаше, кой знае какъв избор. Имаше жълто сирене, черен хляб и овесен кейк. Планинците не й бяха оставили много място, затова тя се мушна между Конър и Куинлан. Съпругът й все още не беше сметнал за нужно да я запознае с останалите мъже. И тъй като тя не знаеше, дали е редно от нейна страна да попита как се казват просто последва примера им и не обели дума с никой от тях. Съсредоточи цялото си внимание върху храната и се опита да не мисли колко нещастна се чувства. Овесеният кейк бе горчив. Тя сбърчи нос и отпи голяма глътка вода, за да отмие вкуса от устата си, и тогава, тъй като щеше да е невъзпитано да го изплюе обратно, се насили да го преглътне.

Беше нервна и взе още едно парче, преди да осъзнае какво прави. Трябваше да изяде нещото, разбира се, и за голяма изненада, вкуса му се бе подобрил значително, особено, като го подслади с малко хляб.

Брена не забеляза, кога всички приключиха с вечерята. Тя изяде четири големи порции, преди глада й да бъде заситен. Когато вдигна поглед, за да разбере, какво щяха да правят сега, видя, че има публика, която я наблюдава много внимателно.

Беше привлякла вниманието… и усмивките им.

— Нещо нередно ли има?

Куинлан поклати глава и попита:

— Искате ли остатъка от хляба? Има и един цял кейк. Ако желаете, може да ги изядете, милейди.

Брена кимна.

— Ако никой друг не ги иска — съгласи се тя. Взе хляба и кейка, който й подадоха, разчупи ги на половина и предложи първо на Конър, но след като той отказа, предложи поотделно на всеки от воините.

Всички те отхвърлиха предложението й. Но продължиха да я гледат докато се хранеше, и тя реши, че вече не й харесва да бъде център на вниманието, затова просто ги игнорира.

— На кого трябва да благодаря, за тази храна? — попита тя, след като приключи.

Никой не й отговори, но няколко от мъжете вдигнаха безразлично рамене. Ухилените им физиономии започваха да я притесняват. Чувстваше се така, сякаш само тя не бе разбрала разказаната шега.

Помисли си дали да не каже на мъжете, че е невероятно грубо, да се хилят така насреща й, но бързо промени мнението си. Въобще не биваше да говори, напомни си тя, иначе трябваше да завърши деня с молитва за изкупуване на греховете си. Не можеше да се сети за нещо по-жестоко от това.

— Моля ви, кажете ми защо се смеете? — помоли тя.

— Ти впечатли мъжете ми — отговори й Конър.

— И с какво ги впечатлих? — попита тя, като се молеше Конър най-после да й каже нещо.

Тя погледна към воините и зачака да й поднесат комплиментите си. Явно бяха забелязали, как се присъедини към тях и бяха впечатлени от нея, защото се опитваше да стане една от тях. Също така, може би бяха забелязали, колко учтива бе тя. Да, със сигурност бяха забелязали доброто й поведение.

— Ти изяде повече храна от Куинлан. Всъщност, изяде повече от всички мъже.

Това не бе отговорът, който бе очаквала. Да кажеш на една дама, че е изяла повече храна от един воин не бе комплимент, бе обида. Дали той го разбираше?

— Куинлан и останалите сигурно не са били много гладни — започна да спори тя. — Освен това, колко съм изяла не трябва да впечатлява… или да се забелязва от когото и да е било.

Той се усмихна. Боже, беше наистина невероятно привлекателен, когато не й бе ядосан.

— Ние смятаме, че трябва.

Тя усети, че се изчервява. Затова реши да излъже, за да не си помисли някой, че е лакомница или прасе, но след това промени мнението си и каза истината. Щеше да й се налага да яде с грубите варвари отново и отново все пак, и те със сигурност щяха да забележат, че сега е излъгала, веднага щом започнеше да яде на следващата вечер.

— Не ядох толкова, колкото обикновено — призна накрая тя.

— Понякога ядете и повече, така ли, милейди? — попита един воин.

Изглеждаше така, сякаш въобще не й вярва. Тя му хвърли укорителен поглед, за да му покаже, какво мисли за поведението му.

— В интерес на истината, да.

Куинлан се засмя първи. Останалите също се присъединиха към неприличното му поведение. Неудобството й растеше, разбира се, и тя отчаяно се мъчеше да отвлече вниманието им от хранителните си навици.

Никой от тях обаче не искаше да се откаже от темата.

— Прекрасна пролетна вечер е, не мислите ли? — попита тя.

— Ядете ли повече, когато сте нервна? — попита Куинлан.

Какъв странен въпрос.

— Не — отвърна тя.

Грубияните отново се разсмяха. Тя ги изчака да се успокоят и пак опита да смени темата.

— Конър, ще ме представиш ли на воините си.

— Те сами ще ти се представят.

Тя вече познаваше Оуен и Куинлан по имена, затова погледна към останалите трима воина и те й казаха имената си.

Ейдън бе най-дребният в групата, въпреки, че едва ли би изглеждал така сред англичаните, а името на воина с големите кафяви очи, напомнящи на очи на кученце, бе Доналд. Гарик бе срамежливецът в групата. Той дори не можа да я погледне, докато й казваше името си.

— Удоволствие е за мен да се запозная с всички вас — каза тя, след като й се представиха.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — попита Оуен.

— Да — отговори му тя.

— Когато за пръв път ни видяхте, вие се уплашихте. Някой от нас се чудят, защо?

— Да не би да си мислихте, че ще ви нараним? — попита Ейдън. Той й се усмихна, показвайки, че подобно предположение беше нелепо. — Вие се молехте.

— Да, молих се, и да, наистина смятах, че ще ме нараните.

— Но, след това, милейди — каза Оуен. — След като ви казахме, че не ви мислим злото, вие пак продължихте да се страхувате? Чудя се, защо.

Никой от тях, ли не се бе поглеждал в огледало? Или там, където живееха нямаха подобен лукс.

Тя реши, че няма да е учтиво, ако им каже, колко застрашително изглеждат, затова просто подмина въпроса и не отговори нищо.

Но те не се отказваха.

— Или беше заради боядисаните ни лица? Това ли ви уплаши? — попита Оуен.

— Не смятам да ви отговарям, за да не нараня чувствата ви.

По някаква причина, честността й ги накара да се разсмеят. Затова реши да бъде пряма.

— Ще призная, че лицата ви ме уплашиха, но не беше само това. И ръстът ви, и дрехите ви, и маниерите ви. Да не говорим за надмощието, което демонстрирахте над дванадесетте воини на баща ми… Трябва ли да продължавам?

Можеше да се каже, че те приеха коментара й като комплимент. Трябваше да изясни нещата, реши тя, и да им обясни, че въобще не е била впечатлена от тях, и нито една възпитана английска лейди, която е поне малко с всичкия си, не би се впечатлила, но тогава нова, тревожна мисъл изскочи в съзнанието й и тя веднага погледна към Конър.

— Аз няма да нося цветовете на войната. Искам още от сега да си наясно с това. Варварско е, Конър, и ти не можеш да очакваш от мен да…

Смехът на мъжете я прекъсна. Конър не се разсмя, разбира се, той никога не се смееше, поне доколкото знаеше тя, но се усмихна. Сърцето й забърза ритъма си. Той имаше красиви бели зъби, и всичките си бяха на мястото, и тя се зачуди как може да слагат толкова грозна синя боя на лицата си и в същото време да се грижат толкова добре за зъбите си. Въобще нямаше смисъл. Запита се дали някога ще успее да ги разбере и ще бъде ли щастлива.

— Жените не получават тази чест.

Тя нямаше идея за какво й говори той.

— Каква чест?

— Боята — обясни той. — Традицията принадлежи само на воините.

Конър изглежда не се шегуваше, затова и Брена не посмя да се засмее. Тя се напрегна. Трябваха й доста усилия, за да остане вежлива.

— Виждали ли сте някога планинец, милейди? Знаете ли въобще нещо за нас? — Попита я тихо Гарик. Целият се беше изчервил и докато й задаваше въпроса лицето му бе наведено към земята.

— Когато бях малка, мислех, че знам всичко за вас. Дори знаех къде живеете.

— Къде си мислихте, че живеем? — попита Доналд и се усмихна щом забеляза искрите в очите на господарката си.

— Под леглото ми. Идвахте само нощем, когато спях. Винаги се събуждах пищейки, разбира се, и тичах с всичка сила към стаята на родителите си.

Тя очакваше някои от мъжете да се засмеят, или поне да се усмихнат. Очевидно никой не долови шегата. Трима от тях изглеждаха объркани, а двама направо ужасени.

— Да не би току-що да ни обидихте? — попита Оуен. Звучеше така, сякаш не можеше да повярва, че такова зверство въобще е възможно.

— Не, просто се шегувах. За Бога, не можете ли да разберете разликата?

Те всички кимнаха. Куинлан обаче едва скриваше усмивката си.

— Изглежда, булката ти е мечтаела за теб дълги години, господарю — провлече той.

— Така изглежда — съгласи се Конър.

Тя дори не направи опит да скрие раздразнението си. Усилието да води приличен разговор с тях й докара главоболие, и да бъде вежлива се оказа загуба на време. Затова тя престана да се опитва.

— Конър, може ли да бъда извинена?

Тя кимна на мъжете, стана и се отдалечи. Вече беше на езерото с четка за коса, чисти дрехи и кърпа преметната през ръката си, преди Конър да стигне до нея, за да й даде позволението си. Тя стигна до мястото, където се виждаха остатъци от боята и хвърли поглед през рамо.

— Куинлан?

— Да, милейди.

— Не бяха сънища. Бяха кошмари.

Те не се разсмяха, докато тя не се отдалечи достатъчно, но силните им гласове достигнаха до нея и от другата страна на езерото. Тя не можеше да повярва, че воините най-накрая са разбрали шегата й, явно им беше нужно доста време преди да разберат нещо. Реши, че сигурно Конър е разказал за някаква случка на мъжете, която те са сметнали за забавна, сигурно за някое убийство или осакатяване. Всички те явно имаха изкривено чувство за хумор. Разбра го, още когато ги видя да се усмихват като езичници, щом Конър им нареди да убият английските воини. И нали точно те се цупеха, като малки деца, щом им бе забранено да ги убиват? В същия момент Брена бе обзета от вина. Знаеше, че не бива да продължава да съди Конър толкова тежко. Не той беше виновен, че е варварин и, че е бил отгледан като диво животно. Не, не, разбира се, не можеше да го вини за това. Освен това, сега бе неин съпруг. Щеше да бъде с него до края на дните си, за това не трябваше ли поне да се опита да го харесва?

Дали той очакваше да я отведе в леглото тази нощ? Тя опита да прогони тази мисъл в мига, в който се настани в ума й. Но това беше много по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Както и да е, Господ да й е на помощ, не можеше дори да си помисли как Конър я докосва, без да се паникьоса. Знаеше, че реакцията й не е много разумна. Сега беше голяма жена, а не дете, и ужасено осъзнаваше какво се очаква от нея. Майка й, търпеливо й бе обяснила, че всички мъже нямат търпение да вкарат в леглото съпругите си веднага след като брачните клетви са произнесени. Не беше обяснила на Брена, какво точно се очаква от нея, но тя схващаше основното, или поне така вярваше, но все още гадаеше за същината на онова, което се случваше, след като мъжът заведе жена си в леглото. Всичко й се виждаше невероятно объркващо.

Но Брена нямаше да се притеснява за това сега. Ако Конър решеше да я отведе в леглото си, тази нощ, сигурно Господ щеше да се смили над нея и тя щеше да проспи това мъчение.

Тя се усмихна на тази странна представа, докато събличаше дрехите си. След това изтича във водата, преди да е променила мнението си, стисна зъби срещу студа и побърза да се измие.

Точно преди да излезе чу, че някой приближава. Тя се върна назад, докато водата не я покри до брадичката, и зачака.

Минута по-късно, се появи Конър. Кариран плейд висеше на едното му рамо.

— Време е да излизаш.

— Ще имам нужда от усамотение, за да го направя.

— Защо?

Направо не повярва на ушите си.

— Защото така искам.

— Ще замръзнеш от студ. Излизай. Веднага! — заповедта му не подлежеше на възражения.

— Гола съм и наистина се нуждая от малко усамотение. Сега!

Той се направи, че не е забелязал, как му крещи.

— Тук няма никой — каза той.

— Ти си тук, и стоиш точно под лунната светлина. Не мога да изляза, докато не си тръгнеш.

Булката му, отново си позволяваше да му крещи. Той поклати глава удивен от този факт.

— Не ми повишавай тон.

Той звучеше така, сякаш всеки момент щеше да изгуби търпение. Тя си спомни, че настояваше да остане сама и явно това го бе ядосало, затова си помисли, че ако направи това, което иска, той би трябвало да се държи по-мило с нея. Устните й започваха да посиняват от студ, а зъбите й тракаха, затова едва успя да проговори.

— Добре тогава. Ще бъда тиха. Моля те, ще се махнеш ли сега?

— Не.

Очевидно съпругът й не знаеше как се отговаря прилично. Щеше да се наложи да му обясни, но по-късно. Кожата й се сбръчка като на сушена слива, и ако не излезеше веднага наистина щеше да замръзне до смърт.

Гордостта й я убиваше.

— Не мога да изляза.

— Защо? Да не би да се срамуваш?

Звучеше изненадан от тази възможност. Тя затвори очи, помоли се за търпение и отговори.

— Разбира се, че се срамувам.

— Между нас няма място за стеснителност. Искаш ли да дойда да те взема?

— Ще те удавя, ако го направиш.

Абсурдната заплаха го накара да се усмихне.

— Ще ти бъде ли по-лесно, ако и аз си сваля дрехите?

— Не — изпищя тя.

Тя не съзнаваше, че само я подкача, и, Господ му бе свидетел, ако още веднъж му изкрещеше, щеше да отиде и да я измъкне от там.

— Конър, поне ще се обърнеш ли с гръб към мен, докато се обличам?

Въздишката му беше толкова силна, че ако бе по-близо до нея сигурно щеше да я потопи под водата.

— Държиш се страшно глупаво.

Тя не обърна внимание на забележката му. Все пак постигна това, което искаше. Той най-после се обърна. Тя побърза да излезе и да грабне кърпата, а след това се подсуши за рекордно кратко време. Притеснена, че няма да има достатъчно време, преди нетърпеливия й съпруг да се обърне, тя не си сложи долната риза, а направо нахлузи бялата си памучна рокля.

Под гърдите й бе завързана розова панделка, която се спускаше надолу до талията й. Пръстите й бяха изтръпнали и тя се чувстваше така сякаш някой ги пробожда с десетки остри иглички, което ги правеше ужасно непохватни, и колкото и да се опитваше, не можеше да завърже здраво панделката. Накрая се отказа. Тежката туника, която смяташе да облече щеше да скрие разголените й гърди. Проблемът бе, как да облече туниката. Беше я закачила на един клон, за да не се изцапа, но за да стигне до нея, трябваше да мине покрай Конър. Не можеше да му позволи да я види в този неприличен вид и бе принудена да го помоли да й я подаде.

Той веднага се обърна. Тя започна да отстъпва назад, като си мислеше как да остави повече място помежду им, но в следващия момент се подхлъзна на мократа земя. Щеше или да падне по лице, или да цопне по гръб във водата, ако Конър не я бе спасил от унижението да се изложи, и не я бе издърпал на сигурно място до себе си.

И ако не изглеждаше толкова кисел, тя щеше да му благодари, че я е спасил.

Той уви стегнато роклята около гърдите й и се намръщи неодобрително.

— Искам да разбереш, че няма защо да се страхуваш от мен. Мой дълг е да се грижа за теб, не да те наранявам.

— Не се страхувам от теб.

— Преди малко опита да избягаш мен — припомни й студено той. — Очевидно се страхуваше, и то само преди минута.

Тя поклати глава. Панделката, която придържаше косата й високо на главата й се изплъзна и цопна в езерото, и разбира се, гъстата й дълга коса, се посипа по раменете й.

Като я видя толкова разрошена, сладка и объркана, той изведнъж бе обзет от силна възбуда. Тя бе най-предизвикателното същество, което някога бе срещал. Един мъж можеше да се загуби в магията на тези нейни големи сини очи, и да забрави за дълга и задълженията си, докато се любува на грациозните й движения.

Какво, по дяволите, му ставаше? Брена не го бе омагьосала, въпреки че се държеше така, сякаш бе под влиянието на силна магия. Бе се възбудил за секунди. Но не можеше да й позволи да го отдалечи от дълга му и, по дяволите, тя бе доста голяма пречка.

И изкушение. Всичко, за което можеше да мисли бе как да я целува, докато спре да му се мръщи, а после да я люби, докато забрави дори името си.

Тя сигурно щеше да умре от ужас, ако разбереше, какви мисли кръжат из главата му. Тя нямаше ни най-малка представа, колко е привлекателна, и как силно реагира тялото му на голотата й, притисната до него. И нямаше да го гледа толкова намръщено и с такова възмущение, ако знаеше, колко близо е до това, да я просне на най-близкото одеяло.

— Престани да клатиш глава — заповяда той грубо.

— Само исках да ти кажа, че определено, не се страхувам от теб. Просто не очаквах да се обърнеш и бях изненадана. Маниерите ти започват сериозно да ме притесняват.

Той се усмихна. Очите й се разшириха от недоверие.

— Маниерите не са ли важни за теб?

— Не.

— Не? Но би трябвало да смяташ, че са важни.

— Защо?

— Защо? — повтори тя. Сякаш мозъкът й се изпразни. Господ да й е на помощ, не можеше да се сети за нито една причина. Начинът, по който я гледаше Конър, с толкова нежност и топлота струящи от очите му, я накара да забрави за какво си говореха, допреди миг.

Тя направи стъпка към него.

— Ти си много объркващ мъж — прошепна тя. — Но ако държа да спазя обета си, предполагам, че трябва да се опитам да те разбера. По-добре усилията да си заслужават, Конър.

И само след секунда добави.

— Сега вече можеш да ме пуснеш.

Той не я пусна, въпреки че първият му импулс бе да изпълни желанието й, както досега бе правил, но той го игнорира. Меката й кожа, гладка, като на ангел и с бледия цвят на злато огряно от лунна светлина, бе толкова прекрасна под допира на грубите му мазолести ръце. Как това съкровище бе успяло да се спаси от останалите мъже?

— Никога ли не си била ухажвана от други мъже.

— Бях сгодена за един барон, но той умря, преди да стана достатъчно възрастна, за да се омъжа за него. Всъщност никога не съм го срещала, както и други мъже, в интерес на истината. Татко не позволяваше на много мъже да се навъртат около дъщерите му. Особено около Рейчъл — обясни тя. — Тя е най-красивата от нас.

— Баронът, на който си била обещана, в битка ли е умрял?

— В легло.

— Умрял е в легло?

— Беше трагедия — защити го тя. — Не е забавно.

— Само англичанин може да умре в леглото си.

Вече го познаваше достатъчно, за да знае, че няма смисъл да започва да спори с него.

— Ще спреш ли вече да стискаш ръката ми?

Той охлаби хватката си.

— Още ли се срамуваш?

— Малко.

— Не искам да се срамуваш въобще. Веднага ще спреш, ясен ли съм?

Тя започна да се смее, преди да осъзнае, че той е напълно сериозен.

— Имаш ли някаква представа, колко арогантно звучиш? — не го изчака да отговори, а продължи. — Вече ми става студено. Ако ме пуснеш, ще мога да се дооблека.

— Няма нужда да се обличаш. Лягаме си.

Не това, което каза, а начина, по който го направи, я паникьоса.

Говореше с авторитет и гледаше лошо, като воин, който отива да убива.

Тя се направи, че не разбира.

— Заедно?

— Разбира се.

— Сега? Искаш да си лягаме, сега?

Наистина започна да мрази тази дума.

— Да, сега.

— Предпочитам да не го правим.

— Аз предпочитам да го направим.

— Както вече си забелязал, това доста ме притеснява, Конър. Не искам да нараня чувствата ти, но трябва да бъда откровена. Със сигурност няма да искаш да ми се натрапиш ако… Какво правим сега?

— Увиваме плейдът на МакАлистър около теб. Ще спреш ли да се отдръпваш от мен, всеки път, щом посегна към теб? Дяволски нервиращо е. Махни си косата.

— Предпочитам да ме оставиш сама.

— Играеш си с търпението ми.

Защо не можеше да я разбере? Тя опита още веднъж.

— Конър, аз нямам абсолютно никакъв опит.

Беше сигурна, че той не се нуждае от повече информация, за да я разбере. Със сигурност можеше да чуе страха в гласа й, да го види в очите й, да го почувства в начина, по който потръпваше срещу него. Всеки разумен, грижовен мъж, щеше да се опита да я успокои.

— Аз имам.

— Значи така? — проплака тя. — Очакваш да съм спокойна само защото ти имаш опит?

— Искаш да те успокоявам? — звучеше ужасен от самата идея.

Реакцията му, не й се отрази добре. Беше толкова разстроена, че й се искаше да крещи. Вместо това, си пое бавно и дълбоко дъх, за да се успокои.

Не помогна.

— Да, определено искам да ме успокоиш.

Точно от това се страхуваше. За пръв път, от много дълго време, не знаеше, какво да каже. Никоя друга жена, не бе искала нещо толкова странно от него. В миналото, жените винаги бяха идвали при него и охотно му предлагаха телата си, и, ако той бе в настроение, което трябваше да си признае, се случваше през повечето време, той ги приемаше. Разбира се, никога не забравяше да бъде нежен с тях, и винаги се грижеше първо за тяхното удоволствие. Помисли си, че никоя от тях, обаче не е била девствена, и че не би ги взел в леглото си, ако бяха такива. Сега като се замисли, всяка от тях, бе много добре запозната с изкуството да доставя удоволствие на мъжа. В интерес на истината, повечето от тях имаха много по-голям опит от него.

Но всички те си тръгваха от леглото му с усмивка на лицето.

Тази деликатна жена пред него, въобще не беше като другите жени. Тя беше неговата булка, жената, която щеше да носи името му и да отглежда децата му. Трябваше да я уважава и да направи всичко по силите си, за да успокои страховете й. Естествено, той нямаше абсолютно никакъв опит, що се отнасяше до емоционалните нужди на жените, но беше сигурен, че ако напъне мозъка си, ще може да извлече полза от минали случки.

Не, не, явно грешеше, осъзна Конър, след като обмисли за кратко проблема. Беше сигурен, че не бе обръщал внимание на това как другите мъже се държат с жените си. Не бе наблюдавал дори брат си Алек.

И сега какво? Не смяташе да й каже, че тя няма късмет и той не може да й предложи това, което иска. Защото тогава сигурно щеше да започне да плаче и той нямаше да има ни най-малка представа, как да я накара да спре. Брат му винаги напускаше залата, когато жена му се разплачеше, и се връщаше едва когато тя се бе успокоила, и можеше да го изслуша. Сега той нямаше да последва примера на Алек. Никога нямаше да я вкара в леглото си, ако странеше от нея. Проклет да е, ако й дадеше възможност да се измъква.

На този етап, изглежда, имаше само един начин. Щеше да й помогне да превъзмогне глупавите си страхове, без значение, колко много време щеше да му отнеме.

Помоли се за немислимото, да бъде малко по-състрадателен.

— Реших да те успокоя.

— Наистина ли? — погледна го тя трепетно.

— Наистина. Както и да е, ще трябва да ми обясниш, в какво се състои дългът ми, за да знам, какво да правя. Може да започваш.

— Не е време за шеги.

— Не се шегувам.

— Наистина ли ми казваш истината?

Изразът на лицето му й подсказа, че не обича да се съмняват в думите му. Побърза да го успокои.

— Разбира се, че ми казваш истината. Ти си леърд, за бога. Никога не би излъгал.

— Ще започваш ли?

Тя кимна, но не каза и дума.

— Брена…

— Обмислям го — каза тя. — Нетърпението ти ме изнервя. Трудно ми е да ти обясня как да ме успокоиш. Не искам да те объркам.

Тя отново потъна в мълчание. На Конър му се стори, че е изтекъл цял час. Не можеше да си обясни, защо й отнемаше толкова време. Не бе искал от нея да реши нерешима задача, за Бога. Просто не го проумяваше. Не знаеше колко дълго ще издържи да стои така до нея, без да я докосва. Не виждаше ли какво му причинява? Не, разбира се, че не виждаше. Беше прекалено вглъбена в това да измисли как да бъде успокоена. Изглеждаше така сякаш бе забравила как да говори. Беше забравила и, че е полугола, но той не бе. В секундата, в която бе спряла да стиска роклята до гърдите си, влажният плат очерта нежната заобленост на гърдите й, пред жадния му поглед.

Усилието да гледа настрани, почти го убиваше. Разбра, че ако не я покрие с нещо веднага, ще загуби и малкото дисциплина, която му бе останала. Щеше да плъзне пръсти по гладката й, съблазнителна кожа, и да разкъса роклята й.

По дяволите, тогава със сигурност нямаше да мисли за успокояване, нали така?

Конър бързо уви плейда около нея. Придърпа единият му край около раменете й, нагласяйки плата така, че да закрие гърдите й, и го завърза с колана, който бе донесъл. Външната част на ръката му неволно, докосна голата й кожа неведнъж, а два пъти, докато я обличаше, и, проклет да бъде, тези мимолетни докосвания го накараха да се почувства така, сякаш го бе ударил гръм. Това, че я покри, не потисна примитивните му инстинкти. Сега мислеше само колко му се искаше да разкъса плейда и да го смъкне от нея.

Опита да се отърве от тези мисли.

— Радвам се, че мислиш така.

Тя напълно привлече вниманието му с тези думи.

— Наистина ли?

— Да.

Той я погледна подозрително.

— За какво всъщност си мислиш, че мисля?

— Приласкаване.

Той не се засмя. Тя нямаше да разбере, смешното в ситуацията и Господ да му е на помощ, но той вероятно, щеше да й обясни.

— Все още не си ми обяснила, какво очакваш от мен.

— Когато си бил малък, майка ти не те ли е…

— Тя е мъртва.

— Съжалявам.

— Защо?

— Защото е умряла. Ами баща ти? Не си ли получавал ласки от него?

— Не.

— Защо не?

— Той е мъртъв. Затова.

— Конър, не е ли имало някой, който да се погрижи за теб, докато си бил малко момче?

Той сви рамене.

— Брат ми, Алек.

— Той приласкавал ли те е?

— По дяволите, не — беше потресен дори от самата идея.

— Нямаше ли някой, който да се погрижи за теб?

Отново сви рамене.

— Мащехата ми, Еухемия, но тя никога не е била в настроение да ме ласкае, или дори собственият й син, Раян, в интерес на истината. Неочакваната смърт на баща ми я съсипа. И досега е в траур. Не може дори да се насили да стъпи в земите ми. Болката й все още е прекалено силна.

— Сигурно е обичала баща ти, с цялото си сърце.

— Разбира се — отговори й той веднага — Това приласкаване, много време ли ще отнеме?

Как за бога си мислеше, че тя ще знае отговора на този въпрос.

— Не мисля, че ще отнеме много време — реши тя. — Някои съпрузи потупват жените си по рамото и вървят зад тях, за да им покажат, че се интересуват от чувствата им. Баща ми постъпва така много често, но сега като се замисля, трябва да призная, че не съм сигурна, дали по този начин е приласкавал майка ми, или й е показвал своята привързаност.

Тя изтънчено сви рамене, докато се опитваше да му обясни, че е много трудно да се изрази с думи, това, което искаше от него. Реши да му даде друг пример.

— Предполагам, че други съпрузи, слагат ръцете си около кръста на жена си и…

— Какво предпочиташ?

— Моля?

Той бързо повтори въпроса си, а тонът му бе от типа „Ще побързаш ли?“

— Какво предпочиташ да правя, да те галя или да те обгръщам с ръцете си?

Беше безнадежден случай. Ласкаенето трябваше да дойде от сърцето, и Конър трябваше да го почувства, преди да го направи. Тя си помисли, че до някаква степен това можеше да се нарече и изкуство, научено след години прекарани с любящо и грижовно семейство. И ако не се притесняваше, какво ще се случи тази нощ, сигурно щеше да му го обясни, много по-добре.

Сега дори не можеше да си спомни как се казва.

— Това не ти е урок за бой с меч. Трябва да си искрен, спонтанен… и… — не продължи, защото не можа да измисли какво друго да каже.

— Наистина нямаш идея за какво говориш, нали?

Тя въздъхна.

— Не, всъщност, нямам.

Той бе изумен.

— Тогава защо, в името на Бога, стоим тук?

— Досега не осъзнавах, колко нетърпелив си и аз… Сега пък какво правиш?

— Изваждам косата ти изпод плейда.

— Защо?

— Защото така искам.

— Винаги ли правиш това, което искаш? Правиш го, нали?

— Вече щеше да лежиш по гръб, ако винаги правех това, което искам.

Тя се опита да избута ръката му. Така или иначе, изглежда нямаше причина да продължава да спори с него. Призна си, че не може да го спре, ако реши да я докосва, все пак бе поне два пъти по-висок от нея, но тя се опита да запази и малкото й останала гордост, като се престори, че контролира ситуацията.

Той бързо свърши това, с което се бе заел, а ръцете му бяха изненадващо нежни, докато докосваше тила й. Тръпка от удоволствие се спусна по гърба й, и тя си помисли, че усещането е много приятно, дори повече, бе приятно и спонтанно, че сам поправя, това, което го притеснява, вместо да я критикува. Докато растеше, постоянно й казваха какво не биваше да прави, Господ й бе свидетел, винаги нещо не й бе наред, и тогава започваха да й нареждат да се поправи. Знаеше, че с Конър, няма да е по-различно. Беше въпрос на време да му втръсне от нея и да започне да се държи по същия начин, както родителите, братята и сестрите й.

Конър нямаше да чака още дълго. Той хвана Брена за ръката и я поведе към леглото, което бе подготвил. Беше малко изненадан, че тя не се възпротиви.

— Трябва да те предупредя, че много се въртя на сън.

— Въобще не ме интересува.

— Наистина ли?

— Разбира се, че не.

Трябваха й секунда или две, за да осъзнае, че вървят към лагера.

— Къде отиваме?

Той усети паниката в гласа й. Боже, мразеше да бъде търпелив. Всички ли девственици бяха толкова невъзможни?

— Какво трябва да направя, за да премахна този твой нелеп страх?

— За начало, можеш да спреш да си толкова рязък с мен. И не е нелеп.

— Отговори ми.

— Можеш да ми кажеш нещо, което да ме накара да се почувствам… приятно, да ме поуспокоиш за…

— Любенето?

Можеше да й даде хиляди отговори, но всички те бяха съсредоточени върху това, как ще се почувства той, а не тя.

— Това ме притеснява — прошепна тя.

— Няма да те убие.

— Няма да ме убие? Това ли е?

Той се засмя щом чу възмущението в гласа й.

— Ще ти хареса. Евентуално.

Тя му хвърли поглед, в който личеше, че въобще не му вярва. Помисли си, че продължаваше да върви, и за момента това й стигаше.

— Много е объркано, нали?

— Не, не е.

— Съмнявам се, че ще ми хареса — прошепна тя, докато се приближаваха до мястото, където воините му бяха легнали за през нощта, и тя се постара да не вдига много шум — Въпреки това, искам деца.

— И точно как смяташ да ги получиш?

Тя игнорира сарказма в гласа му.

— Ти искаш ли деца?

— Разбира се. Защо мислиш, че се ожених за теб?

— Не знам защо. Обеща да ми обясниш след сватбата.

— По-късно — обеща той.

— Всяка жена може да ти даде деца. Защо избра мен?

Те спряха да говорят и сега се гледаха очи в очи в центъра на поляната. Тя се огледа наоколо и забеляза, че воините, заспали под своите одеяла образуваха кръг, по средата на който имаше празна постеля, покрита с друг плейд.

Беше ужасена. Той наистина ли очакваше от нея да спи там, по средата обградена от толкова мъже? Да, разбира се, че го очакваше, осъзна тя. За Бога, той наистина ли нямаше представа какви са нуждите на една жена?

Не можеше да направи сцена. Мъжете щяха да чуят ако започне да се кара с леърдът им, а това само щеше да я ядоса и засрами.

Какво щеше да прави? Нямаше да му позволи да я докосва, докато мъжете му се преструват на заспали, само на пет крачки от тях. Но как би могла да го спре? Конър изглеждаше така, сякаш вече губи търпение. Стоеше срещу нея и й се мръщеше и сега, след като се замисли над това, осъзна, че й бе дал достатъчно време да успокои тревогите си. Той искаше да я приласкае, или поне се опита да й даде това, от което имаше нужда, и тя дори не можеше да си представи, че някой друг би преминал през всичко това, за да й помогне да се приспособи.

Истината я накара да се усмихне. Господи, та той я беше приласкал, а тя дори не го бе осъзнала. Тя въздъхна. Все пак съпругът й не беше толкова лош, колкото си мислеше в началото.

Нямаше да е честно от нейна страна, точно сега да започне да спори с него. Не, вместо това, щеше да бъде дипломатична. Ако беше достатъчно умна, той дори нямаше да осъзнае, че тя прави каквото си пожелае. Тя посегна и хвана ръката му, точно когато той се канеше да свали ботушите си, наведе се, вдигна одеялото от земята и прошепна.

— Моля те, ела с мен.

— Сега пък, какво не е наред? — измърмори той зад нея.

— Булките винаги приготвят сватбеното легло. Това е традиция в Англия.

Беше сигурна, че той не повярва на лъжата й. Тя се отдалечи, преди той да се опита да я спре, поспря за миг на края на поляната, за да му хвърли усмивка, която според нея казваше „Приближи се“ и продължи напред.

Конър не помръдна. Той стоеше там, с разкрачени крака и ръце на кръста и гледаше след нея, проследявайки нежните движения на ханша й, докато се движеше. Тогава започна да брои до десет. Когато свърши, желанието да отиде след нея и да я люби цяла нощ, бе понамаляло.

— Никога не съм чувал за такава традиция — отбеляза провлачено Куинлан. Воинът седеше на земята, с гръб към дърветата и ръце скръстени на гърдите.

Конър мигновено се обърна към него.

— Ако кажеш още една дума, ще те убия.

Куинлан игнорира заплахата.

— Не смяташ ли, че е време да отиваш в леглото, преди да е станало време да ставаме?

Конър заплашително пристъпи към приятеля си. Куинлан веднага се изправи.

— Тя просто иска малко уединение, Конър. Затова премести одеялата ви.

— Разбрах го — каза той. Естествено, не го беше разбрал, преди Куинлан да му го каже, но нямаше никакво намерение да го признае.

Той тръгна, без да каже нито една дума повече и настигна Брена близо до езерото. Бе изумен, че бяха направили пълен кръг, за да се озоват до мястото, на което се намираха преди няколко минути.

— И къде смяташе да приготвиш леглото ни, ако бяхме в Англия?