Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Slum Cat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2012)

Издание:

Ърнест Томпсън Ситън. Уинипегският вълк

 

Рецензенти: Петър Съмналиев, Рита Ханджиева

Редактор: Юлия Илиева

Художник на корицата: Петър Кръстев

Художник-редактор: Михаил Макариев

Технически редактор: Катя Шокова

Коректор: Юлиана Трендафилова

ИК „Земиздат“

История

  1. — Добавяне

Живот трети

IX

Котките умеят да се катерят много бързо по дървета и стени, но наложи ли се да пробягат няколко мили[1], за преодоляването на които са необходими часове, тогава трябва да бягат по кучешки, а не с подскоци по котешки. Макар че се движеше добре и че пътят беше прав, измина цял час преди да успее да се отдалечи с още две мили от дяволските рози. Умори се, а ходилата й се набиха. Тъкмо намисли да си почине, когато иззад оградата към нея се спусна куче и се разлая така страшно досами ухото й, че тя подскочи ужасена. Котката се хвърли с всички сили надолу по пътеката, като от време на време поглеждаше дали кучето няма да изскочи иззад оградата. Не, все още не! Кучето бягаше близо до нея и лаеше страшно, докато тя напрягаше сили откъм свободната страна. Лаят се превърна в ниско ръмжене, в рев, в ужасен гръм. Проблесна светлина. Котката се обърна и видя не куче, а огромен черен звяр с пламтящо кърваво око, устремен напред, заревал и засвистял като двор, претъпкан с котки. Тя напрегна всички сили и се понесе с такава скорост, с каквато не беше тичала никога през живота си, но въпреки това не се решаваше да прескочи оградата. Побягна като същинско куче, полетя… напразно, чудовището я настигна, задмина я в тъмнината и след малко се изгуби в катранената нощ, а тя клекна задъхана, приближила с още половин миля своя дом от момента, когато залая чудовищният звяр.

За пръв път срещаше това странно чудовище, странно само за погледа, защото обонянието й го позна и й довери, че това е нов сигурен белег по пътя за дома. До голяма степен страхът й премина. Тя разбра, че тези животни са много глупави и че не са в състояние да я открият, стига да се пъхне тихичко под някоя ограда и да се сгуши неподвижно под нея. Преди зазоряване срещна още няколко такива чудовища и се отърва невредима.

Около изгрев-слънце котката стигна чудесна малка област, пълна с разни вехтории. Щастието й се усмихна, защото в купчината отпадъци намери няколко изгнили остатъка от храна. Прекара деня около една конюшня; там се навъртаха две кучета и сюрия момченца, които едва не сложиха край на бъдещата й кариера. Всичко наоколо й напомняше за родния дом, но тя нямаше намерение да остава. Неудържимо я теглеше старият копнеж и на другата вечер отново тръгна. Срещаше всеки ден еднооките чудовища, свикна с тях и сега пътуваше смело напред по цели нощи. Следващия ден прекара в един хамбар, където хвана мишка, а следващата нощ не се различаваше от предишната, ако се изключи това, че кучето, което срещна, я върна доста назад по пътя й. Неведнъж се заблуждаваше на кръстопътищата, които я отклоняваха, но винаги се връщаше навреме към своята главна южна посока. Дните минаваха в дебнене по хамбарите и в криене от кучетата и момченцата, а нощите — в накуцукване по пътя, защото ходилата й много се набиха. Независимо от това тя продължаваща да се движи напред, миля след миля, на юг, все на юг — кучета, момчета, гръмогласни чудовища, глад… И пак кучета, момчета, гръмогласни чудовища, глад… Въпреки това котката вървеше напред и все напред, а обонянието й от време на време я ободряваше: „Ето край тази миризма минахме миналата пролет!“

X

Така изтече цяла седмица. Мръсна, без панделка, с набити ходила и пребита от умора, котката пристигна на Харлемския мост. Макар и обвит във възхитителна миризма, той не й хареса. Половината нощ тя броди напред-назад по брега да открие какъвто и да било начин за придвижване на юг, освен други мостове. Волю-неволю наложи се да се върне при Харлемския мост. Не само миризмите му се оказаха познати, от време на време, когато по него профучаваше някое от еднооките чудовища, се появяваше и онзи чудат глух грохот, който беше предизвикал такива силни усещания у нея по време на пролетното пътешествие. Когато котката скочи върху дървената греда и се плъзна леко над водата, наоколо цареше вечна тишина. Не беше успяла да премине и една трета от пътя, когато от противоположната страна към нея с грохот се втурна гърмящо еднооко чудовище. Тя се уплаши много, но тъй като познаваше неговата глупост и слепота, скочи на една по-ниска греда и се сгуши. Глупавото чудовище, разбира се, не я забеляза и профуча напред и всичко щеше да е много добре, но то сякаш се върна обратно или друго, подобно на него чудовище неочаквано засвистя зад нея. Котката скочи и се спусна към желания бряг. И сигурно щеше да го достигне, ако и от тази страна към нея не се хвърли с пронизителен писък трети звяр с кърваво червено око. Тя бягаше със сетни сили, но се оказа между двама неприятеля. Друг изход нямаше, отчаян скок от парапета в… и тя самата не знаеше къде. Надолу, надолу, надолу… Цап, плис, и котката потъна в дълбоката вода, доста хладна, понеже беше август, но, уф, колко неприятна! Когато изскочи на повърхността, тя започна да плюва и да кашля, но първо се огледа да не би чудовищата да плуват след нея и после се насочи към брега. Никога не се беше учила да плува и въпреки това сега плуваше поради простата причина, че положението и движенията на котката при плуване са абсолютно еднакви с положението и движенията й при ходене. Беше попаднала в неприятно място и, естествено, направи опит да се измъкне тичешком, в резултат на което заплува към брега. Към кой бряг обаче? Любовта към родния дом никога не мами: единственият бряг за нея беше южният, най-близкият до дома. Котката се покатери по калния бряг — от цялото й тяло се стичаше вода, и се запромъква между купищата въглища и камари отпадъци черна, мръсна и лишена от царственост, както може да изглежда само една котка.

След като се съвзе от неочакваното сътресение и направената баня, чистокръвната кралска бездомница се почувствува по-добре. По тялото й се разля топлинка, примесена е истинска гордост: мигар не надхитри три грамадни чудовища?

Обонянието, паметта и чувството за посока я накараха да се върне отново на стария път, но мястото гъмжеше от онези гърмящи чудовища и благоразумието я принуди да свърне встрани и да тръгне по брега на реката, който й напомняше за дома със своите миризми. По този начин си спести невъобразимия ужас на тунела.

Повече от три дни котката изучава опасностите и хаоса на доковете по Ист Ривър. Веднъж по погрешка попадна на един ферибот, който я откара до Лонг Айлънд, и оттам се върна с първия обратен параход. Най-сетне на третата нощ стигна познати места, край които беше минала през нощта на своето първо бягство. Оттук нататък тръгна сигурно и бързо. Знаеше точно къде отива и как да стигне дотам. Знаеше даже най-удобните скривалища от преследващите я кучета. Непрекъснато усилваше крачка, чувствуваше се по-щастлива. Още мъничко и ще се сгуши в своя „роден Ориент“ — стария двор с отпадъците. Още един завой и ще зърне родното място!

Но какво е това! Нима е изчезнал! Котката не вярваше на очите си, но се наложи да им повярва, макар и слънцето да не беше още изгряло. Там, където по-рано се издигаха разкривени, порутени и разпръснати тук-там къщи, сега се ширеше огромен пущинак от камънаци, дървен материал и дълбоки ями.

Котката обиколи навсякъде. По обстановката и местната окраска разбираше, че се намира в своя дом, че тук живее птицепродавецът, че тук е дворът с отпадъци; но всички бяха изчезнали, напълно изчезнали, а с тях и специфичната им миризма. Котката дълбоко се натъжи от своята пълна безпомощност. Любовта към родното място беше главната й движеща сила. Беше се отказала от всичко, само и само да може да се завърне, а домът й вече не съществуваше и за пръв път упоритото й сърчице се изпълни с отчаяние. Тя започна да блуждае из безмълвните купища отпадъци, но не откри нито утеха, нито храна. Разрушението обхващаше няколко карета с жилища и се простираше до самата вода. Не беше пожар: веднъж беше виждала пожар. Приличаше повече да е дело на онези червенооки чудовища. Котката не знаеше нищо за големия мост, който щеше да се издигне на това място.

При изгрев-слънце тя потърси убежище. Едно от съседните карета все още си беше там, почти в стария си вид, и Кралската Аналостанка се оттегли там. Тя познаваше някои от пътеките, но когато пристигна, неприятно беше изненадана от гъмжилото котки, които като нея бяха изгонени от старите им квартири, а когато извадиха кофите с боклук, във всяка една се оказаха по няколко бездомнички. Това предвещаваше глад и след като издържа няколко дни без храна, котката се принуди да потърси другото си жилище на Пето авеню. Добра се дотам, но установи, че е затворено и запустяло. Почака един ден, сдърпа се с някакъв висок човек със синьо палто и през нощта се завърна отново в претъпкания коптор.

Отминаха септември и октомври. Много котки измряха от глад, а други поради немощ не успяваха да се спасят от своите естествени неприятели. Но нашата котка, все още млада и силна, продължаваше да живее.

Разрушеният квартал се беше променил много. През нощта той тънеше в тишина, но денем гъмжеше от шумни работници. Високото здание, което бяха издигнали, беше завършено към края на октомври. Гонена от глада, бездомната котка се прокрадна до едно ведро, което някакъв негър беше поставил пред себе си. За нещастие ведрото не беше предназначено за отпадъци. За тези места ведрото беше новост — предназначено беше за миене на подове. Печално разочарование, в което все пак имаше нещо утешително — върху дръжката личаха следи от позната миризма. Докато котката проучваше ведрото, негърът, който обслужваше асансьора, излезе отново навън. Независимо от сините му дрехи излъчващата се от него миризма потвърди напълно впечатлението й от дръжката. Котката се оттегли на другата страна на улицата. Човекът се взря в нея.

— Брей, та това е Кралската Аналостанка! Слушай, пи-си, писи, писи, пи-и-и-си! Ела, писи, ела! Сигурно е гладна.

Гладна! Та тя не се беше хранила като хората от няколко месеца. Негърът влезе в сградата и след малко се върза с част от своя собствен обяд.

— Ела, писи, пис, пис, пис.

Всичко беше много примамливо, но котката имаше основание да не вярва на този човек. Най-после той постави месото върху паважа и отново влезе. Бездомната котка пристъпи много внимателно напред, подуши месото, сграбчи го и побягна като тигрица, за да погълне плячката си на спокойствие.

Бележки

[1] Една сухопътна миля е равна на 1609 м. — Б.ред.