Ърнест Томпсън Сетън
Котката от копторите

I

— Месо-о-о! Месо-о-о! — носеше се пронизително из уличка „Скримпър“.

Всички котки от квартала се отзоваваха моментално на този зов, докато кучетата, трябва да се признае, оставаха пренебрежително равнодушни.

— Месо-о-о! Месо-о-о! — чуваше се все по-силно и по-силно.

След малко се появи и самият привлекателен обект — рошав и мърляв дребен човечец, тикащ пред себе си количка. От всички страни към него се устремяваха десетки котки, които мяукаха, наподобявайки неговия глас. На всеки 50 ярда^[1], когато се събереше голяма тълпа котки, количката спираше и човекът с чародейния глас изваждаше от един сандък шиш с ароматни късове варен дроб на него. Той измъкваше късовете от шиша с дълъг прът. Всяка котка грабваше своя пай, обръщаше се, присвиваше леко уши, поглеждаше свирепо, издаваше сърдит гърлен звук и се втурваше надалеч, за да погълне плячката си на някое сигурно място.

— Месо-о-о! Месо-о-о!

Все нови и нови котки прииждаха за дажбата си. Продавачът на дроб познаваше всички до една. Ето тигрицата на Кастилион, това пък е Черньо на Джонс, а онази е „костенурката“ на Пралитци. Тук е и Белка на мадам Дантон, там се промъква ангорската котка на Бленкинсхоф, а другата, която тъкмо се катери по количката, е старият жълто-червеникав Били на Сойер. Били беше безочлив измамник, за който никой не беше плащал досега. Всички трябваше да се помнят, за всяка трябваше да се държи сметка. Собственикът на тази котка е сигурен платец, дава по 10 цента на седмица, но на онази е съвсем съмнителен. Ето и котката на Джон Уоши, на нея се полага само едно малко парченце, понеже Джон има неизплатени дългове. Котката на кръчмаря — с каишката и панделката, обаче получава допълнителна порция поради щедростта на своя стопанин. Котката на началника на патрула не носи пари, но се ползува с необикновеното внимание на месопродавеца. Имаше и други. Една черна котка с бял нос се втурна доверчиво с останалите, но уви, отблъснаха я безпощадно. Котката не разбра нищо. Дълги месеци тя се числеше на пансион при продавача на дроб. На какво се дължеше тази жестока промяна? Продавачът на дроб обаче знаеше много добре, че господарката й беше престанала да му плаща. Той не водеше никакви сметки, записваше всичко в ума си, но никога не грешеше.

Котките, които не влизаха в списъка на аристократите, стояха встрани, наслаждаваха се на упоителния аромат и се надяваха на някоя щастлива случайност. Сред тях беше и една слаба сива обитателка на копторите — мършава, висока и не особено чиста бездомна котка, която преживяваше чрез разни хитрини. Не беше трудно да се разбере, че в някое тъмно ъгълче я чака семейството й. С едното око тя наблюдаваше кръга котки около количката, а с другото следеше, да не би да се появят кучета. Тя гледаше как десетки щастливи котки се прокрадват наежени встрани със своето „ежедневно меню“, и не откриваше никаква възможност за себе си, когато един голям котарак, бездомен като нея самата, се нахвърли върху дребен пансионер с намерение да го ограби. Жертвата изтърва месото си, за да се защити от неприятеля, и в същия момент сивата обитателка на копторите разбра, че е настъпил дългоочакваният случай, грабна парчето и офейка.

Тя се промъкна през дупката на страничната врата на Мензи, прехвърли се над задната стена и едва след това седна и погълна парчето дроб. После се облиза, почувствувала се напълно доволна, и по околни пътища се отправи към двора с отпадъци, където на дъното на един стар кашон от бисквити я очакваха рожбите й. До ушите й долетя жалко мяукане. Тя се втурна напред и завари при кашона огромен черен котарак, който най-спокойно изтребваше домочадието й. Беше два пъти по-голям от нея, но тя се хвърли отгоре му с всички сили и той постъпи както повечето животни, хванати на местопрестъплението — обърна се и избяга. Оцеля само едно малко котенце: то приличаше на майка си, но беше с по-ярки цветове — сиво, с черни точки, напръскано с бяло по носа, ушите и връхчето на опашката. В първите няколко дни майчината мъка нямаше граници, но после поутихна и котката насочи всичките си грижи към останалото живо котенце. Въпреки че доброжелателството беше далеч от намеренията на стария убиец, неговото пъклено дело се оказа истинско щастие в голямата беда, защото майката и котенцето видимо се подобриха за много кратко време. Ежедневното търсене на храна продължаваше. Невинаги на сивата котка се усмихваше щастието с продавача на дроб, но в кофите с отпадъци се намираха ако не парчета месо поне люспи от картофи, с които можеше да се залъже гладът до следващия ден.

Една нощ котката подуши възхитителна миризма. Тя се носеше откъм дъното на уличката от Ист Ривър. Новата миризма винаги се нуждае от изследване, а когато е и привлекателна, не остава нищо друго, освен да се отиде до нея. Тя доведе котката до малкия кей, а оттам до пристана. Тъмнината на нощта я обгръщаше отвсякъде. Изведнъж се чуха неочакван шум и ръмжене и някой се втурна към нея. Котката разбра, че пътят назад е пресечен от стария й неприятел — кучето от кея. Оставаше само един изход. Тя скочи от пристана върху малкото корабче, откъдето идваше миризмата. Кучето остана на брега, а когато на сутринта рибарското корабче отплува, котката по неволя замина с него и повече ни се чу, ни се видя.

II

Малкото котенце от коптора напразно чакаше своята майка. Утрото настъпи и отмина. Котенцето страшно изгладня. Привечер един дълбоко залегнал в него инстинкт го принуди да тръгне да търси храна. То се измъкна от стария кашон и като опипваше тихо пътя си всред вехториите, започна да души всичко, което му се струваше за ядене, но въпреки това не намери никаква храна. Най-сетне стигна дървените стъпала, които водеха надолу към сутеренния дюкян на Японеца Мали, продавача на птици. Вратата беше леко открехната. Котенцето потъна в истински нов свят на силни и странни миризми и се озова сред 20 живи същества, затворени в клетки. Върху един сандъка в ъгъла, лениво отпуснат, седеше негър. Той забеляза малкия непознат и започна да го наблюдава с любопитство. Котенцето се завъртя край клетките на зайците. Те не му обърнаха никакво внимание. После наближи една решетка с по-широки прегради, в която беше затворена лисица. „Знатната дама“ с пухкавата опашка се гушеше в най-отдалечения ъгъл. Тя се сниши, очите й блеснаха. Котенцето приближи решетката, като душеше непрестанно, после провря глава между железата, подуши отново и се отправи към съдинката с храна — лисицата го сграбчи светкавично. Прозвуча уплашено „мяу“, но с едно-единствено разтърсване лисицата го накара да млъкне и щеше начаса да му види сметката, ако негърът не се беше притекъл на помощ. Той нямаше оръжие и не можеше да влезе в клетката, затова се изплю така силно в муцуната на лисицата, че тя изпусна котето и се върна в своя ъгъл, където седна и замига уплашено.

Негърът измъкна котенцето навън. Ужасното разтърсване на хищника беше взело ума на жертвата, като че искаше да й спести по-нататъшните мъки. Котенцето изглеждаше невредимо, но беше замаяно. Известно време то се въртя в кръг, след това постепенно започна да идва на себе си. След няколко минути вече мъркаше върху коленете на негъра. Тогава в магазина се завърна продавачът на птици — Японеца Мали.

Японецът изобщо не беше раждан в Япония. Беше си чистокръвен кокни^[2], но очите му бяха като тесни процепи върху кръгловатото му и плоско лице. Истинското му име беше забравено и всички го наричаха със сполучливия прякор Японеца. Той не се отнасяше жестоко с животните, от чиято продажба се препитаваше, а търсеше само лична изгода и знаеше какво му е нужно. Бездомното котенце не му трябваше.

Негърът нахрани котенцето до насита, после го отнесе няколко пресечки по-нагоре и го пусна в един склад за желязо.

III

Един богат обяд е напълно достатъчен за два-три дни и под впечатление на така натрупаната топлина и енергия котенцето се развесели много. То се триеше о натрупаните боклуци, хвърляше любопитни погледи към недостижимите клетки с канарчета пред високите прозорци, после надзърна над оградата, видя едно голямо куче, слезе отново тихичко долу и като намери закътано местенце на припек, легна и спа цял час. Събуди го леко подушване. Пред него стоеше голяма черна котка с блестящи зелени очи. Дебелият врат и четвъртитите челюсти сочеха, че е котарак. Белег раздираше едната му буза, а лявото му ухо беше разкъсано. Погледът му излъчваше недружелюбност. Ушите му полегнаха назад, опашката му трепна и от гърлото му се разнесе леко, дълбоко ръмжене. Котенцето пристъпи доверчиво към него, но установи, че не го познава. Котаракът потри муцуната си о една греда, после тихо и бавно се обърна и изчезна. Последното, което котенцето видя от него, беше мятащата се насам-натам опашка. Малкото бездомно котенце изобщо не разбра, че се беше намирало така близо до смъртта, както в оня миг, в който дръзна да влезе в клетката на лисицата.

С настъпването на нощта котенцето започна да чувствува глад. То изучи внимателно дългия невидим и излъчващ разни миризми поток на вятъра. Като си избра най-интересната, вирна нос и тръгна по нея. В ъгъла на двора имаше кофа с отпадъци. Там намери малко храна, а едно ведро под чешмата му даде възможност да утоли жаждата си.

Цялата нощ обикаля и изучава двора. Следващия ден прекара както предишния в дрямка на слънце. Така минаваше времето. Понякога откриваше в кофата с боклук обилна храна, а друг път в нея нямаше нищо. Един път завари там големия черен котарак, но благоразумно се измъкна, преди той да го беше забелязал. Ведрото за вода стоеше на мястото си, но когато го нямаше, върху камъка под него оставаха малки кални локвички. Невинаги обаче можеше да се разчита на кофата с боклук. Веднъж тя остави котето без храна цели три дни. То започна да търси нещо за ядене покрай високата ограда, съгледа малка дупка, пъхна се през нея и се озова на улицата. Там попадна в нов свят, но преди да се осмели да продължи по-нататък, нещо изведнъж изшумя и се втурна към него — голямо куче приближаваше с подскоци. Котенцето едва успя да се мушне обратно през дупката на оградата. Изпитваше ужасен глад и се зарадва много, като намери няколко стари картофени люспи. На сутринта не легна отново, а тръгна да броди за храна. В двора цвъркаха няколко врабчета. Те често се навъртаха насам, но сега то ги погледна с други очи. Силният глад събуди у него дивия хищник. Тези врабчета бяха дивеч, храна. Котенцето се сниши инстинктивно до земята и започна да се промъква дебнешком към тях, но врабчетата го видяха и отлетяха навреме. То направи много безуспешни опити и накрая причисли врабчетата към онази храна, която може да се вкусва само когато я има.

На петия ден след като щастието му беше изневерило, котенцето се престраши и излезе отново на улицата, решено на всяка цена да намери храна. Когато се отдалечи доста от дупката, няколко момченца откриха по него огън с тухли. То побягна уплашено. В преследването се включи също едно куче и положението на бездомното котенце стана твърде опасно, когато отпред му се изпречи старомодната желязна ограда на някаква къща. То се мушна между преградите малко преди кучето да го беше настигнало. Някаква жена от един прозорец горе сгълча кучето. Тогава момченцата подхвърлиха парче месо на нещастното котенце и то се нахрани както никога досега. Под малката веранда то откри сигурно убежище и остана там до падането на нощта, когато всичко се успокои. Тогава подобно на сянка пропълзя обратно в своя стар двор с железата.

Така се изнизаха цели два месеца. Котенцето порасна, закрепна и изучи добре всички места наоколо. То опозна Дауни стрийт, където всяка сутрин се появяваха дълга редици кофи за боклук. У него се зароди някаква идея за техните собственици. За него голямата постройка не беше католическа църква, а мястото, където кофите за боклук изобилстваха с най-вкусни отпадъци от риба. Скоро котенцето се запозна с продавача на дроб — и се включи към свенливата група котки, които образуваха външния кръг. Срещна и кучето от кея, а също така и две-три други страшилища. То разбра какво може да се очаква от тях, и се научи как да ги избягва.

Котенцето се зарадва много на изобретения от него нов начин. Без съмнение хиляди котки обикалят напразно около изкушаващите бидони, пълни с мляко, които ранобудният млекар оставяше по стъпалата и первазите на прозорците, но котенцето съвсем случайно откри, че на един е счупен капакът. То се научи да повдига целия капак и да лочи до насита. С бутилките, разбира се, не можеше да се справя, но имаше много бидони с развалени капаци и котенцето полагаше големи усилия да ги открива. Накрая разшири обсега на своите изследвания: първо стигна до средата на следващото каре от къщи, после още по-нататък и най-сетне отново се озова сред варелите и сандъците в двора зад мазето на птицепродавеца.

Все пак старият двор с железата си оставаше чужд, там котето винаги се чувствуваше като на друго място, но тук, в двора зад мазето на птицепродавеца, у него се появи чувството за собственост и веднага го възмути присъствието на едно друго малко котенце, затова пристъпи към новодошлото. Двете котета започнаха да съскат и да фучат, но едно ведро вода, лисната от един прозорец, ги окъпа здравата и охлади моментално гнева им. И двете избягаха: новодошлото през оградата, а котенцето от копторите под кашона, в който беше родено. Целият този заден двор му беше необикновено мил и то се установи тук за постоянно. Храната не беше повече, отколкото в предишния двор, а вода изобщо нямаше, но се срещаха случайно плъхове и няколко чудно вкусни мишки. Те представляваха доста апетитна храна, а освен това станаха причина котето да си намери приятел.

IV

Котенцето порасна и се превърна в красива женска котка с тигрова кожа. Бледосивата й козина беше изпъстрена с черни петна, а четирите бели точки на носа, на ушите и на върха на опашката й придаваха изящен вид. Тя умееше отлично да си търси храна, но въпреки това имаше дни, в които просто гладуваше, и тогава отново се заемаше безуспешно с ловене на врабчета. Котката беше сам-самичка, но скоро щеше да намери подкрепа.

Един августовски ден тя се излежаваше на слънце, когато към нея се приближи голям черен котарак. Тя веднага го позна по раздраното ухо, пъхна се в своя кашон и се скри. Котаракът се придвижваше внимателно напред: той скочи леко от стената върху навеса на края на двора и тъкмо тръгна да пресича покрива, когато пред него изскочи риж котарак. Черния погледна заплашително и засъска. Рижия отвърна по същия начин. Опашките им гневно се замятаха. Мощните гърла засъскаха и завиха. Котараците пристъпиха един към друг с прилепнали назад уши и напрегнати мускули.

— Мяу-мяу-у-у! — обади се Черния.

— У-а-у-у-у! — прозвуча в отговор малко по-басов глас.

— Я-уау-уау-уау! — обади се отново Черния и пристъпи половин инч^[3] напред.

— Яу-у-у! — отговори пак Рижия, изправи се в цял ръст и пристъпи с голямо достойнство цяла крачка напред. — Я-у-у! — и отново пристъпи малко напред, като мяташе опашка.

— Я-уау-яау-у! — извиси глас Черния и едва-едва отстъпи пред изпречилите му се широки и непреклонни гърди.

Наоколо се разтвориха прозорци, разнесоха се човешки гласове, но спорът между котките не преставаше.

— Яу-яу-у! — забоботи Рижия, като понижаваше глас тогава, когато другият го извисяваше нагоре. — Яу! — и той пристъпи още една крачка напред.

Сега носовете им се намираха на три инча един от друг. Котараците бяха готови да се вкопчат, всеки чакаше другия да започне. Цели три минути се наблюдаваха втренчено и мълчаливо като изваяни; помръдваха само връхчетата на опашките им.

Рижия започна отново с басов глас:

— Яу-у!

— Я-а-а-а-а! — зави Черния с намерение да всее ужас със своя вой, но в същото време отново отстъпи малко назад.

Рижия пристъпи половин фут^[4]. Мустачките им се докоснаха. Още крачка напред и носовете им щяха да се допрат.

— Яу-у-у! — като че изстена дълбоко Рижия.

— Я-а-а-а-а-а-а! — изписка Черния, но отстъпи с една тридесет и втора част от инча. Рижия го последва и се вкопчи в него като демон.

О, как се търкаляха, хапеха и деряха, особено Рижия! Как се вкопчиха и притиснаха един в друг, особено Рижия!

Котараците се търкулнаха; отгоре беше ту единият, ту другият, но повечето пъти Рижия; те продължиха така, докато се изтърколиха от покрива сред аплодисментите на струпалите се по прозорците зрители. Дори когато падаха, продължаваха да се хапят и да се дращят, особено Рижия. Когато тупнаха на земята, без да прекратят дори за миг борбата, отгоре остана Рижия. Най-сетне се разделиха; и двамата си бяха изпатили здравата, особено Черния. Той се метна на стената с окървавено тяло и изчезна, мяукайки, докато в това време по прозорците се носеше новината, че Рижия опухал добре Кейлиовия Ниг.

Или Рижия беше много изкусен търсач, или бездомната котка не се криеше достатъчно добре, но той я откри между сандъците, пък и тя не направи опит да избяга вероятно защото беше наблюдавала битката. Нищо друго не покорява така женското сърце, както победата в боя. Оттогава Рижия и котката станаха много добри приятели. Не че деляха живота и храната си, котките нямат обичай да вършат това, те само признаваха един другиму особени приятелски права.

V

Септември отмина. Настъпиха кратките октомврийски дни, когато в стария кашон от бисквити се случи важно събитие. Ако Рижия можеше да дойде, той щеше да види пет малки котенца, сгушени в прегръдките на своята майка — малкото коте от коптора. Котката се чувствуваше великолепно: тя изпитваше целия възторг и очарование, който е в състояние да изпита една майка; тя обичаше котенцата и ги облизваше с нежност, която наистина би я удивила, ако имаше способността да разсъждава по тези въпроси.

В нейния тежък живот нахлу радостта, но тя донесе също така грижата и една нова голяма тежест върху легналото на плещите й бреме. Всичките й сили сега отиваха в търсенето на храна. Бремето нарасна, тъй като малките растяха твърде бързо, а като станаха на шест месеца, те започнаха да лазят всеки ден между сандъците по време на нейното отсъствие. От живота на копторите е добре известно, че бедите идват на вълни, а щастието на капчици. Котката срещна три пъти кучета, а веднъж, когато цели два дни не беше туряла нищо в уста, слугата негър на Мали я замери с камъни. След това всичко се промени. На следващото утро тя откри един бидон с мляко без капак, успешно ограби един от пансионерите на продавача на дроб и намери голяма рибешка глава; и всичко това само за някакви си два часа. Току-що се беше прибрала в къщи с онова чувство на прекрасен покой, което идва само при пълен стомах, когато забеляза в двора за вехтории някакво малко създание. Ловните й спомени отново оживяха. Котката не знаеше какво е животното, но вече беше убила и изяла няколко мишки; очевидно това беше голяма мишка с малка опашка и с големи уши. Тя приближи дебнешком, внимателно и с ненужна предпазливост. Малкото зайче приседна, като че всичко това много го забавляваше. То не направи и опит да избяга. Котката скочи върху него и го хвана. Тъй като не беше гладна, тя го отнесе в кашона от бисквити и го пусна при котенцата. Зайчето не пострада много от това нападение. То скоро преодоля страха и тъй като не можеше да излезе от кашона, се сгуши при котенцата; когато те започнаха да вечерят, то много скоро реши да се присъедини към тях. Майката се озадачи. Ловният инстинкт у нея беше най-силен от всичко, но ситостта й спаси малкото зайче и даде възможност да се прояви майчиното й чувство. Зайчето стана член на семейството и оттогава тя го пазеше и хранеше наравно с котенцата.

Изминаха две седмици. Котенцата лудуваха весело сред сандъците, докато майка им я нямаше. Зайчето не можеше още да излиза от кашона. Японеца Мали видя котенцата в задния двор и нареди на негъра да ги застреля. Той изпълни нареждането с една двадесет и две калибрена пушка. Той ги прострелваше едно след друго и виждаше как изчезват от погледа му в пролуките между вехториите, когато майка им се появи тичешком върху стената откъм кея с малък плъх в уста. Той се приготви да застреля и нея, но видът на плъха го накара да промени намерението си; котка, която изтребва плъхове, заслужава да живее. В същност това беше първият плъх, който тя беше хванала, но той спаси живота й. Тя се прокрадна между вехториите до кашона от бисквити и вероятно много се учуди, че котенцата не отвръщат на нейния зов, а зайчето не желае да вкуси от плъха. Котката полегна, за да нахрани зайчето, но продължаваше от време на време да подвиква и котенцата. Негърът се промъкна по гласа й тихо до мястото, надникна в кашона и за своя най-голяма изненада видя в него котка, живо зайче и мъртъв плъх.

Котката присви назад уши и засъска. Негърът се отдръпна, но само след минутка отворът на кашона беше затулен с дъска и беше пренесен в мазето с птиците заедно с неговите живи и мъртви обитатели.

— Слушай, шефе, гледай къде е малкото изгубено зайче. А ти казваше, че съм го откраднал!

Поставиха котката и зайчето внимателно в една голяма желязна клетка и няколко дни ги показваха като образец на щастливо семейство, когато зайчето изведнъж заболя и умря.

Котката не се почувствува щастлива нито за минутка в клетката. Ядене и пиене имаше много, но тя копнееше за свободата и вероятно щеше да направи опит да си я възвърне или да умре, ако по време на това четиридневно заточение не изчисти и не приглади козината си така, че пролича необикновената й окраска, и Японеца не реши да я задържи при себе си.

VI

Японеца Мали не се ползуваше с по-лоша слава, отколкото който и да е кокни, продавал някога евтини канарчета в сутеренен магазин. Той беше изключително беден и негърът живееше с него само защото „Ингилизина“ се съгласяваше да дели с него храна и квартира и въобще го считаше като равен — нещо, което малцина американци допущаха. Според собствените си разбирания Японецът беше порядъчен човек, но той нямаше никакви разбирания, а всички знаеха добре, че осигурява главните си доходи от продажба и препродажба на крадени кучета и котки. Половината дузина канарчета служеха само да „замазват очите“ на посетителите. Въпреки всичко Японеца вярваше в собствените си сили: „Слушай, Сами, слушай момче, ще ме видиш да се разхождам със собствени коне“ — обичаше да казва той, когато постигнеше някой дребен успех, който го караше да се перчи от гордост. Не му липсваше самолюбие, макар и в някаква слаба, вяла и неопределена форма и често му се искаше да го смятат за компетентен човек. Веднъж се престраши да предложи една котка за аристократичната изложба „Любими котки“, организирана от дружеството Никърбокър; ръководеха го три не съвсем чисти цели: първо, да задоволи самолюбието си, второ, да си осигури безплатен вход за изложбата и, трето, „трябва, знаете ли, да познавате скъпите котки, след като се занимавате изобщо с тях“. Но изложбата беше светска и всеки изложител трябваше да бъде представен, затова отхвърлиха с презрение неговата жалка нечистокръвна ангорска котка. Колоната за изгубени и намерени вещи представляваше единственото интересно нещо от вестниците за Японеца, но той беше запазил и една изрезка за отглеждане на животни заради техните кожи. Беше я заковал върху стената на бърлогата си и под нейно влияние Японецът се зае да извърши жесток експеримент с бездомната котка. Най-напред намаза мръсната й козина с някакъв препарат против паразити и после я изкъпа със сапун и топла вода, въпреки че през цялото време котката хапеше, дращеше и виеше. Тя беснееше от възмущение, но когато поставиха клетката й близо до печката, по цялото й тяло се разля блажена топлина, а козината й бухна, чудно мека и чиста. Японеца и неговият помощник, а вероятно и котката останаха много доволни от промяната. Това обаче беше само началото — сега предстоеше да проведат и самия опит. „Няма по-добро средство за израстване на хубава козина от изобилна, тлъста храна и продължителен престой на студено“ — се казваше в изрезката. Зимата вече беше настъпила и Японеца Мали изнесе клетката с котката на двора, защитена само от дъжда и вятъра, и започна да я тъпче с толкова кюспе и рибешки глави, колкото можеше да погълне. След седмица настъпи видима промяна. Котката пълнееше и се заглаждаше с всеки изминат ден; нямаше и какво друго да прави, освен да дебелее и да чисти козината си. Поддържаха клетката й много чиста, а природата й реагира на студеното време и на тлъстото меню: всеки ден козината й ставаше все по-гъста и по-лъскава, така че към средата на зимата котката стана необикновено красива, с пухкава и превъзходна козина и с изключително рядка окраска. Японецът беше много доволен от резултата на експеримента и тъй като и най-дребният успех имаше удивително въздействие върху него, той започна да мечтае за необикновена слава. А защо да не представи бездомната котка на предстоящата изложба? Неуспехът от миналата година го накара сега да се отнесе по-внимателно към всички подробности.

— Слушай, Сами — каза той на негъра, — не върви да я представяме като бездомна котка. Трябва така да я нагласим, та да подхожда за Никърбокърови. Знаеш ли, първото нещо е да има хубаво име. Разбираш ли, тук трябва да има нещо кралско. Нищо не минава по-добре при Никърбокърови от кралското. Какво ще кажеш за Кралски Дик или Кралски Сам? Чакай, чакай, това са все мъжки имена. Слушай бе, Сами, как се казва островът, където си роден?

— Остров Аналостан, сър. Това е моето родно място.

— Слушай бе, точно това ми трябва. Кралска Аналостанка, дявол да го вземе! Единствената чистокръвна Кралска Аналостанка на цялата изложба! Екстра, нали?

И двамата се закискаха с цяло гърло.

— Трябва на всяка цена да имаме и родословното й дърво.

Ето как беше изготвено голямо родословно дърво по общоприетия начин.

Един ден привечер с цилиндър на главата, взет под наем, Сам застана с котката и съставеното й родословно дърво пред входа на изложбата. Негърът изпълни отлично замисленото от край до край. По-рано беше работил като бръснар на Шесто авеню и само за пет минути беше в състояние да придаде такова великолепие и благородство на своите маниери, каквито Японеца Мали не можеше да научи за цял живот. Без съмнение това беше една от причините, поради която оказаха почтителен прием на Кралската Аналостанка на котешката изложба.

Японецът се гордееше много с това, че е изложител, но той изпитваше цялото благоговение на хората от своята класа към висшето общество и когато в деня на откриването застана пред входа на изложбата, безбройните карети и цилиндри му взеха ума. Портиерът го изгледа остро, но го пусна, вероятно вземайки го за прислужник на някой от изложителите. Пред дългите редица клетки в хола бяха застлани кадифени килими. Японецът се промъкваше лукаво край страничните редици, поглеждаше различните котки и забелязваше сините и червените панделки, взираше се наоколо, но не смееше да попита за своята котка, като трепереше при мисълта, какво щеше да каже това блестящо сборище, ако разкриеше номера, който му играеше. Той премина през всички странични места, видя много от наградените котки, но от бездомната котка нямаше и следа. Централните места гъмжаха от хора. Той си проправи път сред тях, но все още не виждаше своята котка. После реши, че е станала някаква грешка; вероятно в края на краищата съдиите я бяха отхвърлили. Няма значение, нали получи входен билет и сега знаеше къде може да се намерят няколко ценни персийски и ангорски котки.

В средата на централната зала се намираха първокласните котки. Около тях се блъскаше огромна тълпа. Напреки на оставения проход беше опънато въженце, а двама полицаи следяха зрителите да не се задържат на едно място. Японецът се промъкна, но ниският ръст му попречи да надникне над множеството и макар че богато облечените хора се отдръпваха от окъсаните му стари дрехи, той не успя да приближи. От забележките все пак успя да разбере, че тук се намира перлата на изложбата.

— Не е ли истинска красавица? — възкликна една висока жена.

— Какво изящество! — последва отговор.

— Човек не може да не забележи израза й, придобит само след толкова дълъг живот в най-изтънчено общество.

— Как ми се иска да притежавам това превъзходно създание!

— Какво достойнство, каква самоувереност!

— Чувам да говорят, че родословието й било доказано и че се простирало едва ли не до самите фараони.

И бедният, изпоцапан дребен Японец се чудеше как е проявил такава дързост да изпрати бездомната котка в подобно изискано общество.

— Извинете, госпожо! — През тълпата си пробиваше път директорът на изложбата. — Художникът на „Спорт“ е получил нареждане да скицира перлата на изложбата, за да я публикуват незабавно. Много ви моля, отдръпнете се мъничко. Да, благодаря ви.

— О, господин директоре, не бихте ли могли да убедите собственика да продаде това великолепно същество?

— Хм, не зная — последва отговор. — Доколкото разбирам, той е човек с предостатъчно средства и мъчно може да се установи контакт с него, но ще опитам, госпожо, ще опитам. Както узнах от неговия иконом, никак не е искал да излага своето съкровище. Ей, вие, махнете се от пътя — изръмжа директорът, когато раздърпаният дребен човечец нетърпеливо пъхна глава между художника и котката с аристократична кръв.

Но невзрачният човек искаше да узнае къде могат да се намерят ценни котки. Той се приближи достатъчно до клетката и успя да прочете надписа:

Синята лента и златният медал на дружеството „Никърбокър“ за изложбата „Любими котки“ се присъждат на чистокръвната и породиста Кралска Аналостанка, донесена и изложена от известния специалист господин Я. Мали.

Не се продава!

Японеца пое дъх и впи отново поглед. Да, наистина, там високо върху кадифени възглавници, в позлатена клетка, охранявана от четирима полицаи, с бледосива, изпъстрена с катраненочерни петна козина и с леко присвити сини очи лежеше неговата бездомна котка. Тя изглеждаше отегчена до смърт и не обръщаше ни най-малко внимание на цялата суетня около себе си.

VII

Японеца Мали се въртеше с часове около клетката, вслушваше се в похвалите и се опиваше от славата, която никога не му се беше усмихвала в живота и за която даже и не беше сънувал. Той обаче разбра, че най-разумното беше да не се появява на бял свят. С всички работи трябваше да се заеме неговият „иконом“.

Изложбата дължеше целия си успех на бездомната котка, чиято цена растеше ежедневно в очите на нейния собственик. Японецът нямаше понятие как вървят такива котки, и смяташе, че е поискал огромна сума, когато неговият „иконом“ даде право на директора на изложбата да продаде Кралската Аналостанка за сто долара.

Ето по какъв начин бездомната котка се пресели от изложбата в голяма богаташка къща на Пето авеню. В началото тя прояви с нищо необяснима диващина. Нежеланието й да бъде милвана все пак се обясняваше с аристократичното й отвращение от фамилиарностите. Бягството й от домашното кученце чак до средата на масата в столовата се схващаше като израз на дълбоко вкоренено, макар и неоправдано схващане да отбягва оскверняващите докосвания. Покушението срещу домашното канарче й опростиха, като сметнаха, че в родния Ориент тя е навикнала на деспотични гледки. Аристократичният начин, по който повдигаше капаците на бидоните с мляко, предизвикваше особено одобрение. Отвращението й от подплатената с коприна кошница и честите й набези върху стъклата на прозорците бяха лесно обясними: кошницата беше твърде обикновена, а в палата, в който е живяла, не са използувани стъкла. А това, че често цапаше килима, говореше за нейния ориенталски начин на мислене. Неуспехът от няколкото й опита да хване врабчета в оградения с високи стени заден двор беше ново доказателство за непрактичността на нейното кралско възпитание, а честите й посещения в кофата за боклук се приемаха като малка изява на знатна екстравагантност и се прощаваха. Хранеха я и я глезеха, показваха я и й се възхищаваха, но котката не беше щастлива. Тъгуваше за своето родно място. Тя впиваше нокти в завързаната за врата й синя панделка, докато най-сетне се отърва от нея. Хвърляше се връз остъклените прозорци, защото й се струваше, че това е единственият път към свободата; избягваше както хората, така и кучетата, понеже винаги биваха жестоки и враждебно настроени. Седеше и дълго се взираше през стъклото към покривите и задните дворове. Как й се искаше отново да е там!

Следяха я обаче внимателно и никога не я пускаха навън, така че щастливите моменти да се вмъкне в кофите за боклук й се удаваха само когато тези източници на радост се намираха вътре в къщата. Една мартенска вечер обаче, когато ги подреждаха отвън, за да ги прибере рано сутринта боклукчията, Кралската Аналостанка не изпусна удалата й се възможност, хързулна се през вратата и търти да бяга.

Вдигна се, разбира се, страшна олелия, но Писаната не се интересуваше от това. Мислеше само как по-скоро да се прибере у дома си. Може би съвсем случайно се насочи към Грамерси Грендж Хил, но в края на краищата пристигна там след няколко незначителни и малки приключения. А сега какво да прави? В къщи не пристигна, а се лиши от редовната храна. Започна да я мъчи глад, но независимо от това изпитваше особено радостно чувство. За известно време се спотайваше в градината на един дом. Надигна се суров източен вятър и й донесе особено приятна вест. Човек би я нарекъл неприятна миризма от пристанището, но за котката това беше желаната вест от нейния дом. Тя се спусна надолу по дългата улица, право на изток, като се придържаше близо до железните огради на домовете, спираше за миг като закована или пресичаше улицата, за да се движи по по-тъмната страна, докато накрая стигна пристанището и водата. Но мястото й изглеждаше непознато. Можеше да се отиде на север или на юг. Нещо я накара да тръгне в южна посока и като се промъкваше между кейове и кучета, каруци и котки, изкривените железа по залива и стройните огради на къщите, след един-два часа тя се добра до позната местност и миризми. Още преди изгрев-слънце се промъкна уморена и с набити ходила през същата стара дупка на същата стара ограда, прехвърли се през стената в двора на птицепродавеца, да, в същия кашон от бисквити, в който беше родена.

О, ако можеше само отнякъде семейството от Пето авеню да я види сред родния й Ориент!

След като отпочина добре, тя скочи долу, заслиза по стълбите към сутерена и също като някога затърси нещо за ядене. Вратата се отвори и на прага се появи негърът. Той подвикна на птицепродавеца:

— Ей, шефе, ела насам! Бас давам, че това е Кралската Аналостанка.

Японецът излезе тъкмо навреме, за да види как котката се прехвърли през стената. Те започнаха да я викат силно и същевременно най-ласкаво и примамливо: „Писи, писи, бедната Писана! Ела, писи, писи!“ Но Писи не беше предразположена към тях и изчезна да тършува из своето по-раншно свърталище.

Кралската Аналостанка донесе вече веднъж неочаквано щастие за Японеца. С получените от нея пари той накупи доста полезни неща за своя зимник, включително и няколко нови пленника за клетките. Ето защо за него беше от изключителна важност да хване „нейно величество“. Поставиха карантия и разни други примамки, докато котката, подтиквана от глада, приближи крадешком до една голяма рибешка глава, пъхната в специална кутия капан. Негърът, който дебнеше наблизо, дръпна въженцето, капакът хлопна и минутка по-късно Аналостанката отново се озова сред затворниците в мазето. Междувременно Японеца следеше колоната за изгубени и намерени вещи. Най-сетне откри това, което търсеше: „двадесет и пет долара награда“ и т.н. Същата вечер „икономът“ на господин Мали се яви пред къщата на Пето авеню с избягалата котка.

— Поздрави от господин Мали, сър. Кралската Аналостанка се завърна при своя предишен собственик, сър. Господин Мали с удоволствие ви връща Кралската Аналостанка, сър.

Господин Мали, разбира се, не би приел и един цент, но „икономът“ нямаше нищо против, каквото и да е предложение и просто показа ясно, че очаква обещаната награда, а и нещичко отгоре.

След този случай надзорът се засили много, но вместо да се разочарова от стария, изпълнен с гладуване живот и да се радва на удобствата, котката стана още по-дива и по-неудовлетворена.

VIII

Пролетта в Ню Йорк беше в разгара си. Мръсни малки врабчета се боричкаха под водосточните тръби, по цяла нощ мяукаха котки и семейството от Пето авеню реши да замине за вилата. Опаковаха багажа и заключиха къщата. Лятната резиденция беше на около 50 мили от града. Поставена в кошница, с тях замина и Кралската Аналостанка.

— Точно от това се нуждае котката: промяна на въздуха и обстановката, за да забрави раздялата с предишните си собственици, да се ощастливи.

Поставиха кошницата в багажника на каретата. В нея нахлуваха и замираха нови звуци и миризми. Каретата зави нанякъде. След това се дочу тропот на много крака и кошницата се заклати още повече; кратка пауза, нова промяна на посоката, удари на камбанка, продължително и рязко изсвирване, звънци, грохот, свистене, неприятна, отвратителна, омразна, задушаваща, убийствена, отровна миризма, придружена от оглушителен грохот, който заглуши воплите на бедната котка. Грохотът се усили, стана непоносим и после заглъхна. До ушите й долетя щракване.

Появи се светлина, нахлу чист въздух. После някакъв човешки глас извика: „Да се извади всичко за 125-а улица“, макар това да си оставаше за котката несвързан човешки говор. Грохотът замря. След малко друсането, звуците и люлеенето се подновиха, но вече без задушливия дим; дочу се продължителен, нисък и нарастващ рев, примесен с миризма на пристанище, но и той замря. Отново последваха друсане, викове, блъсканица, спирки, хлопане, миризми, подскоци, люлеене, пак миризми, пак полюшвания — ту по-силни, ту по-слаби, — газове, пушелаци, пронизителни писъци, звънци, раздрусване, рев, бумтене и пак нови миризми, похлопване, прищракване, подхвърляне и нови миризми, но нищо не показваше, че посоката е променена. Когато накрая спряха, слънчевите лъчи прозираха през капака на кошницата. Отново поставиха кралската котка в багажника на каретата. След един завой колелата пак заскърцаха и задрънчаха. Появи се нов и ужасен звук — лай на кучета, малки и големи, и то досами нея. Вдигнаха кошницата и бездомната котка се озова в извънградската къща.

Всички й досаждаха с любезността си. Те искаха да угодят на кралската особа, но това не се удаваше на никого, с изключение може би на едрата и пълна готвачка, която котката откри при похожденията си до кухнята. От тази тлъста личност се излъчваше миризма, която напомняше на котката повече за старите коптори, отколкото за всичко онова, на което се беше натъквала месеци наред, и Кралската Аналостанка прояви известни симпатии към нея. Когато разбра за бягството на котката, готвачката заяви, че „ако си оближе лапите, котката сигурно ще остане в къщи“. И така тя ловко хвана недостъпната кралска особа в престилката си и извърши ужасно кощунство — намаза лапите й с лой. Котката, разбира се, негодуваше както от всичко на това място, но когато я пуснаха, започна да облизва лапите си. Лойта явно й хареса. За един час тя облиза и четирите си лапи и тогава готвачката победоносно заяви, че сега „сигурно ще склони да остане“. И котката наистина остана, но показа необяснимо и възмутително предпочитание към кухнята, готвачката и кофата за смет.

Макар и наскърбено от тези аристократични чудачества, семейството се радваше да види Кралската Аналостанка по-доволна и по-достъпна. След една-две седмици те й предоставиха по-голяма свобода. Пазеха я обаче от всякакви заплахи. Кучетата се научиха да се държат вежливо с нея. На никого — възрастен или дете, и през ум не минаваше да замерва с камъни прочутата чистокръвна котка. Тя ядеше всичко, което поискаше, но въпреки това не се чувствуваше щастлива. Копнееше за много неща, макар и да не съзнаваше ясно точно за какво. Наистина, имаше всичко, но въпреки това й се искаше и нещо друго. Имаше в изобилие ядене и пиене, но млякото нямаше същия вкус. То трябва да се открадне от някой алуминиев гюм, когато стомахът е слепнал от глад и жажда, защото иначе е безвкусно — чисто и просто не е мляко.

Вярно, зад къщата имаше местенце, където хвърляха боклук, а голям двор я ограждаше отвсякъде, но той целият беше отровен и замърсен от рози. Самите коне и кучета не миришеха, както трябва; цялата околност представляваше отвратителна пустиня от безжизнени и противни градини и ливади, без една-единствена схлупена къщурка или фабричен комин. Как й беше омразно всичко това! В цялото ужасно място имаше само един храст с приятна миризма, който растеше в един изоставен ъгъл. Тя с удоволствие пощипваше листата му и после се търкаляше из тях. Това беше едничкото приятно местенце в градината, защото, откакто пристигна тук, не откри нито една изгнила рибешка глава, нито една истинска кофа със смет. Ето защо това беше най-противното, най-отблъскващо и най-лишено от миризми място, което беше срещала досега. Положително щеше да избяга още първата нощ, стига да я бяха оставили на свобода. Свободата дойде едва след няколко седмици, но привързаността й към готвачката я принуди да остане. Един ден, към края на това неприятно лято, обаче се случиха някои събития, които отново събудиха бедняшките инстинкти у заточената кралска особа.

В къщата докараха голям вързоп от пристанището. Неговото съдържание не беше от особено значение, но от вързопа обилно се разнасяше най-острата и пленителна миризма на пристанище и беднотия, която оживи спомените, и миналото изникна във въображението на котката с властна сила. На другия ден поради някакви неприятности, свързани със същия този вързоп, готвачката напусна. С това се скъса единствената брънка, която свързваше котката с този дом. Същата вечер най-младият син от семейството, ужасно малко американче, лишено от всякакво уважение към кралските потомци, направи опит да завърже тенекиена кутия за опашката на котката с аристократична кръв, като подбудите му без съмнение не бяха никак доброжелателни. Тя отвърна на това своеволие с лапите си, които бяха въоръжени за подобни случаи с пет големи риболовни куки. Воят на оскърбена Америка доведе американската майка. Тя захвърли ловко и по женски книгата си към котката, която избягна по удивителен начин удара и се втурна нагоре по стълбите. Преследваният плъх бяга надолу по стълбите, кучето — направо, а котката — нагоре. Котката се спотаи на тавана, като измами преследвачите си, и остана там до падането на нощта. После се плъзна безшумно надолу по стълбите и опита всички врати, докато накрая намери една открехната, мушна се през нея и потъна в тъмната августовска нощ. Черна като катран за човешките очи, за нея нощта беше просто сива. Котката мина безшумно край отвратителните храсти и цветните лехи, щипна на прощаване любимото храстче в градината и смело пое обратно по изминатия през пролетта път.

Как можеше да се движи по път, който изобщо не беше видяла? Всички животни притежават някакво чувство за посока. У човека то е много слабо, а при конете много силно. Котките обаче са изключително надарени и този тайнствен пътеводител насочи Аналостанката на запад, не ясно и определено, а под влияние на някакъв импулс, на който тя се подчини просто защото и пътят беше удобен за ходене. За един час измина две мили и стигна река Хъдсън. Обонянието на няколко пъти я убеждаваше, че беше избрала правилния път. Котката си припомняше миризма след миризма също както човек, изминал една миля по непозната улица, забравя всички отделни особености, докато не мине отново по нея и не каже: „Я, че аз съм минавал оттук и друг път!“ И така, главният водач на котката беше нейното чувство за посока, но обонянието постоянно й вдъхваше увереност: „Да, на прав път си, през пролетта минахме из тези места“.

Железопътната линия минаваше край реката. По водата не можеше да тръгне, трябваше да избира — на север или на юг. Този път чувството за посока подсказа категорично: „Тръгни на юг!“ И котката побягна по пътеката между релсите и издигнатата край тях ограда.

IX

Котките умеят да се катерят много бързо по дървета и стени, но наложи ли се да пробягат няколко мили^[5], за преодоляването на които са необходими часове, тогава трябва да бягат по кучешки, а не с подскоци по котешки. Макар че се движеше добре и че пътят беше прав, измина цял час преди да успее да се отдалечи с още две мили от дяволските рози. Умори се, а ходилата й се набиха. Тъкмо намисли да си почине, когато иззад оградата към нея се спусна куче и се разлая така страшно досами ухото й, че тя подскочи ужасена. Котката се хвърли с всички сили надолу по пътеката, като от време на време поглеждаше дали кучето няма да изскочи иззад оградата. Не, все още не! Кучето бягаше близо до нея и лаеше страшно, докато тя напрягаше сили откъм свободната страна. Лаят се превърна в ниско ръмжене, в рев, в ужасен гръм. Проблесна светлина. Котката се обърна и видя не куче, а огромен черен звяр с пламтящо кърваво око, устремен напред, заревал и засвистял като двор, претъпкан с котки. Тя напрегна всички сили и се понесе с такава скорост, с каквато не беше тичала никога през живота си, но въпреки това не се решаваше да прескочи оградата. Побягна като същинско куче, полетя… напразно, чудовището я настигна, задмина я в тъмнината и след малко се изгуби в катранената нощ, а тя клекна задъхана, приближила с още половин миля своя дом от момента, когато залая чудовищният звяр.

За пръв път срещаше това странно чудовище, странно само за погледа, защото обонянието й го позна и й довери, че това е нов сигурен белег по пътя за дома. До голяма степен страхът й премина. Тя разбра, че тези животни са много глупави и че не са в състояние да я открият, стига да се пъхне тихичко под някоя ограда и да се сгуши неподвижно под нея. Преди зазоряване срещна още няколко такива чудовища и се отърва невредима.

Около изгрев-слънце котката стигна чудесна малка област, пълна с разни вехтории. Щастието й се усмихна, защото в купчината отпадъци намери няколко изгнили остатъка от храна. Прекара деня около една конюшня; там се навъртаха две кучета и сюрия момченца, които едва не сложиха край на бъдещата й кариера. Всичко наоколо й напомняше за родния дом, но тя нямаше намерение да остава. Неудържимо я теглеше старият копнеж и на другата вечер отново тръгна. Срещаше всеки ден еднооките чудовища, свикна с тях и сега пътуваше смело напред по цели нощи. Следващия ден прекара в един хамбар, където хвана мишка, а следващата нощ не се различаваше от предишната, ако се изключи това, че кучето, което срещна, я върна доста назад по пътя й. Неведнъж се заблуждаваше на кръстопътищата, които я отклоняваха, но винаги се връщаше навреме към своята главна южна посока. Дните минаваха в дебнене по хамбарите и в криене от кучетата и момченцата, а нощите — в накуцукване по пътя, защото ходилата й много се набиха. Независимо от това тя продължаваща да се движи напред, миля след миля, на юг, все на юг — кучета, момчета, гръмогласни чудовища, глад… И пак кучета, момчета, гръмогласни чудовища, глад… Въпреки това котката вървеше напред и все напред, а обонянието й от време на време я ободряваше: „Ето край тази миризма минахме миналата пролет!“

X

Така изтече цяла седмица. Мръсна, без панделка, с набити ходила и пребита от умора, котката пристигна на Харлемския мост. Макар и обвит във възхитителна миризма, той не й хареса. Половината нощ тя броди напред-назад по брега да открие какъвто и да било начин за придвижване на юг, освен други мостове. Волю-неволю наложи се да се върне при Харлемския мост. Не само миризмите му се оказаха познати, от време на време, когато по него профучаваше някое от еднооките чудовища, се появяваше и онзи чудат глух грохот, който беше предизвикал такива силни усещания у нея по време на пролетното пътешествие. Когато котката скочи върху дървената греда и се плъзна леко над водата, наоколо цареше вечна тишина. Не беше успяла да премине и една трета от пътя, когато от противоположната страна към нея с грохот се втурна гърмящо еднооко чудовище. Тя се уплаши много, но тъй като познаваше неговата глупост и слепота, скочи на една по-ниска греда и се сгуши. Глупавото чудовище, разбира се, не я забеляза и профуча напред и всичко щеше да е много добре, но то сякаш се върна обратно или друго, подобно на него чудовище неочаквано засвистя зад нея. Котката скочи и се спусна към желания бряг. И сигурно щеше да го достигне, ако и от тази страна към нея не се хвърли с пронизителен писък трети звяр с кърваво червено око. Тя бягаше със сетни сили, но се оказа между двама неприятеля. Друг изход нямаше, отчаян скок от парапета в… и тя самата не знаеше къде. Надолу, надолу, надолу… Цап, плис, и котката потъна в дълбоката вода, доста хладна, понеже беше август, но, уф, колко неприятна! Когато изскочи на повърхността, тя започна да плюва и да кашля, но първо се огледа да не би чудовищата да плуват след нея и после се насочи към брега. Никога не се беше учила да плува и въпреки това сега плуваше поради простата причина, че положението и движенията на котката при плуване са абсолютно еднакви с положението и движенията й при ходене. Беше попаднала в неприятно място и, естествено, направи опит да се измъкне тичешком, в резултат на което заплува към брега. Към кой бряг обаче? Любовта към родния дом никога не мами: единственият бряг за нея беше южният, най-близкият до дома. Котката се покатери по калния бряг — от цялото й тяло се стичаше вода, и се запромъква между купищата въглища и камари отпадъци черна, мръсна и лишена от царственост, както може да изглежда само една котка.

След като се съвзе от неочакваното сътресение и направената баня, чистокръвната кралска бездомница се почувствува по-добре. По тялото й се разля топлинка, примесена е истинска гордост: мигар не надхитри три грамадни чудовища?

Обонянието, паметта и чувството за посока я накараха да се върне отново на стария път, но мястото гъмжеше от онези гърмящи чудовища и благоразумието я принуди да свърне встрани и да тръгне по брега на реката, който й напомняше за дома със своите миризми. По този начин си спести невъобразимия ужас на тунела.

Повече от три дни котката изучава опасностите и хаоса на доковете по Ист Ривър. Веднъж по погрешка попадна на един ферибот, който я откара до Лонг Айлънд, и оттам се върна с първия обратен параход. Най-сетне на третата нощ стигна познати места, край които беше минала през нощта на своето първо бягство. Оттук нататък тръгна сигурно и бързо. Знаеше точно къде отива и как да стигне дотам. Знаеше даже най-удобните скривалища от преследващите я кучета. Непрекъснато усилваше крачка, чувствуваше се по-щастлива. Още мъничко и ще се сгуши в своя „роден Ориент“ — стария двор с отпадъците. Още един завой и ще зърне родното място!

Но какво е това! Нима е изчезнал! Котката не вярваше на очите си, но се наложи да им повярва, макар и слънцето да не беше още изгряло. Там, където по-рано се издигаха разкривени, порутени и разпръснати тук-там къщи, сега се ширеше огромен пущинак от камънаци, дървен материал и дълбоки ями.

Котката обиколи навсякъде. По обстановката и местната окраска разбираше, че се намира в своя дом, че тук живее птицепродавецът, че тук е дворът с отпадъци; но всички бяха изчезнали, напълно изчезнали, а с тях и специфичната им миризма. Котката дълбоко се натъжи от своята пълна безпомощност. Любовта към родното място беше главната й движеща сила. Беше се отказала от всичко, само и само да може да се завърне, а домът й вече не съществуваше и за пръв път упоритото й сърчице се изпълни с отчаяние. Тя започна да блуждае из безмълвните купища отпадъци, но не откри нито утеха, нито храна. Разрушението обхващаше няколко карета с жилища и се простираше до самата вода. Не беше пожар: веднъж беше виждала пожар. Приличаше повече да е дело на онези червенооки чудовища. Котката не знаеше нищо за големия мост, който щеше да се издигне на това място.

При изгрев-слънце тя потърси убежище. Едно от съседните карета все още си беше там, почти в стария си вид, и Кралската Аналостанка се оттегли там. Тя познаваше някои от пътеките, но когато пристигна, неприятно беше изненадана от гъмжилото котки, които като нея бяха изгонени от старите им квартири, а когато извадиха кофите с боклук, във всяка една се оказаха по няколко бездомнички. Това предвещаваше глад и след като издържа няколко дни без храна, котката се принуди да потърси другото си жилище на Пето авеню. Добра се дотам, но установи, че е затворено и запустяло. Почака един ден, сдърпа се с някакъв висок човек със синьо палто и през нощта се завърна отново в претъпкания коптор.

Отминаха септември и октомври. Много котки измряха от глад, а други поради немощ не успяваха да се спасят от своите естествени неприятели. Но нашата котка, все още млада и силна, продължаваше да живее.

Разрушеният квартал се беше променил много. През нощта той тънеше в тишина, но денем гъмжеше от шумни работници. Високото здание, което бяха издигнали, беше завършено към края на октомври. Гонена от глада, бездомната котка се прокрадна до едно ведро, което някакъв негър беше поставил пред себе си. За нещастие ведрото не беше предназначено за отпадъци. За тези места ведрото беше новост — предназначено беше за миене на подове. Печално разочарование, в което все пак имаше нещо утешително — върху дръжката личаха следи от позната миризма. Докато котката проучваше ведрото, негърът, който обслужваше асансьора, излезе отново навън. Независимо от сините му дрехи излъчващата се от него миризма потвърди напълно впечатлението й от дръжката. Котката се оттегли на другата страна на улицата. Човекът се взря в нея.

— Брей, та това е Кралската Аналостанка! Слушай, пи-си, писи, писи, пи-и-и-си! Ела, писи, ела! Сигурно е гладна.

Гладна! Та тя не се беше хранила като хората от няколко месеца. Негърът влезе в сградата и след малко се върза с част от своя собствен обяд.

— Ела, писи, пис, пис, пис.

Всичко беше много примамливо, но котката имаше основание да не вярва на този човек. Най-после той постави месото върху паважа и отново влезе. Бездомната котка пристъпи много внимателно напред, подуши месото, сграбчи го и побягна като тигрица, за да погълне плячката си на спокойствие.

XI

Това беше началото на нова ера. Когато я налегнеше гладът, котката идваше до вратата на сградата и топлото й чувство към негъра растеше. Никога преди това не беше разбирала този човек. Винаги й беше изглеждал някак враждебно настроен. Сега й стана приятел, единственият приятел, когото имаше.

Веднъж прекара много щастлива седмица. Седем последователни дни се наслаждаваше на чудесни обеди, а през последния намери сочен умрял плъх, истински плъх, същинско паднало от небето щастие. През целия си живот не беше убивала възрастен плъх, но грабна плячката и побягна да го скрие, та да има какво да яде занапред. Тъкмо пресичаше улицата пред новата сграда и отпред изскочи един стар неин неприятел — кучето от кея. Естествено, котката побягна към вратата на своя приятел. Тъкмо наближи, когато негърът отвори на един добре облечен човек и двамата зърнаха котката с нейната плячка.

— Я, това се казва котка!

— Да, сър — отвърна негърът. — Това е моята котка, сър. Страшилище за плъховете, сър. По цял ден ги гони, сър, затова е толкова слаба.

— Не я оставяй да гладува — отвърна мъжът, по чието държане можеше да се разбере, че е собственикът на сградата. — Можеш ли да я храниш?

— Продавачът на дроб минава редовно, сър. Четвърт долар на седмица, сър — отвърна негърът, разбрал напълно, че има право на допълнителните 15 цента заради „идеята“.

— Добре. Ще плащам аз!

XII

— Ме-со-о-о! Ме-со-о-о! — раздава се привлекателният приканващ котките зов на стария продавач на дроб, затикал количката си по прославената уличка „Скримпър“, и както преди котките се юрват на тълпи за своите дажби.

Трябва да се помнят черни, бели, рижави и сиви котки и прели всичко трябва да се помнят техните собственици. Количката завива край ъгъла, близо до новата сграда, и спира на новооткритата спирка.

— Ей, ти, безделник, махни се от пътя — крещи продавачът на дроб и размахва палка, та да направи път на малката сива котка със сините очи и белия нос. Тя получава необичайно голяма порция, защото негърът разумно дели наполовина доходите си с продавача на дроб. Бездомната котка се оттегля с „ежедневното меню“ в голямото здание, към което е прикрепена. Тя навлезе в своя четвърти живот с такива възможности за щастие, за каквито не беше и мечтала преди. В началото всичко беше против нея, а сега работите й вървяха по мед и масло. Едва ли след всичките си странствувания разшири своя кръгозор, но знаеше какво иска и как да го постигне. Тя осъществи и своята отколешна мечта — успя да хване не едно, а две врабчета, вкопчили се в борба на живот и смърт в канавката.

Няма основание да се предполага, че е хванала друг плъх, но когато успява, негърът осигурява по някой мъртъв плъх, за да го показва, инак ще изгуби допълнителния доход. Мъртвият плъх се оставя в хола, докато мине собственикът, а после с извинение се изхвърля навън.

— Каква котка, сър. Това е кралска аналостанска кръв, сър, страшилище за плъховете.

Котката отгледа няколко поколения котета. Негърът смяташе, че баща на някои от тях беше Рижия, и без съмнение имаше право.

Той я продава не знам колко пъти с напълно чиста съвест, понеже знаеше много добре, че Кралската Аналостанка ще се върне само след няколко дни. Без съмнение пестеше пари за постигане на някаква почтена амбиция. Котката свикна с асансьора и даже можеше да се качва и да слиза с него. Негърът твърдеше, че веднъж се намирала на най-горния етаж, но като чула гласа на продавача на дроб, успяла да натисне бутона на асансьор и слязла долу.

Котката отново е пригладена и красива. Тя не само че е член на най-тесния аристократичен кръг около количката с дроб, но е призната и за най-високопоставена в него. Продавачът на дроб е необикновено почтителен към нея. Даже хранената с крем и пилета котка на жената на съдържателя на заложната къща не се радваше на такова внимание както Кралската Аналостанка. Независимо от благополучието, общественото положение, кралското звание и фалшифицираното родословие, най-голямото удоволствие в живота на котката беше да се измъкне в полумрак и да се зарови из боклуците, защото в дълбочината на душата си тя си остана и винаги щеше бъде една мръсна малка котка от копторите.