Ърнест Томпсън Сетън
Котката от копторите (2)

VI

Японеца Мали не се ползуваше с по-лоша слава, отколкото който и да е кокни, продавал някога евтини канарчета в сутеренен магазин. Той беше изключително беден и негърът живееше с него само защото „Ингилизина“ се съгласяваше да дели с него храна и квартира и въобще го считаше като равен — нещо, което малцина американци допущаха. Според собствените си разбирания Японецът беше порядъчен човек, но той нямаше никакви разбирания, а всички знаеха добре, че осигурява главните си доходи от продажба и препродажба на крадени кучета и котки. Половината дузина канарчета служеха само да „замазват очите“ на посетителите. Въпреки всичко Японеца вярваше в собствените си сили: „Слушай, Сами, слушай момче, ще ме видиш да се разхождам със собствени коне“ — обичаше да казва той, когато постигнеше някой дребен успех, който го караше да се перчи от гордост. Не му липсваше самолюбие, макар и в някаква слаба, вяла и неопределена форма и често му се искаше да го смятат за компетентен човек. Веднъж се престраши да предложи една котка за аристократичната изложба „Любими котки“, организирана от дружеството Никърбокър; ръководеха го три не съвсем чисти цели: първо, да задоволи самолюбието си, второ, да си осигури безплатен вход за изложбата и, трето, „трябва, знаете ли, да познавате скъпите котки, след като се занимавате изобщо с тях“. Но изложбата беше светска и всеки изложител трябваше да бъде представен, затова отхвърлиха с презрение неговата жалка нечистокръвна ангорска котка. Колоната за изгубени и намерени вещи представляваше единственото интересно нещо от вестниците за Японеца, но той беше запазил и една изрезка за отглеждане на животни заради техните кожи. Беше я заковал върху стената на бърлогата си и под нейно влияние Японецът се зае да извърши жесток експеримент с бездомната котка. Най-напред намаза мръсната й козина с някакъв препарат против паразити и после я изкъпа със сапун и топла вода, въпреки че през цялото време котката хапеше, дращеше и виеше. Тя беснееше от възмущение, но когато поставиха клетката й близо до печката, по цялото й тяло се разля блажена топлина, а козината й бухна, чудно мека и чиста. Японеца и неговият помощник, а вероятно и котката останаха много доволни от промяната. Това обаче беше само началото — сега предстоеше да проведат и самия опит. „Няма по-добро средство за израстване на хубава козина от изобилна, тлъста храна и продължителен престой на студено“ — се казваше в изрезката. Зимата вече беше настъпила и Японеца Мали изнесе клетката с котката на двора, защитена само от дъжда и вятъра, и започна да я тъпче с толкова кюспе и рибешки глави, колкото можеше да погълне. След седмица настъпи видима промяна. Котката пълнееше и се заглаждаше с всеки изминат ден; нямаше и какво друго да прави, освен да дебелее и да чисти козината си. Поддържаха клетката й много чиста, а природата й реагира на студеното време и на тлъстото меню: всеки ден козината й ставаше все по-гъста и по-лъскава, така че към средата на зимата котката стана необикновено красива, с пухкава и превъзходна козина и с изключително рядка окраска. Японецът беше много доволен от резултата на експеримента и тъй като и най-дребният успех имаше удивително въздействие върху него, той започна да мечтае за необикновена слава. А защо да не представи бездомната котка на предстоящата изложба? Неуспехът от миналата година го накара сега да се отнесе по-внимателно към всички подробности.

— Слушай, Сами — каза той на негъра, — не върви да я представяме като бездомна котка. Трябва така да я нагласим, та да подхожда за Никърбокърови. Знаеш ли, първото нещо е да има хубаво име. Разбираш ли, тук трябва да има нещо кралско. Нищо не минава по-добре при Никърбокърови от кралското. Какво ще кажеш за Кралски Дик или Кралски Сам? Чакай, чакай, това са все мъжки имена. Слушай бе, Сами, как се казва островът, където си роден?

— Остров Аналостан, сър. Това е моето родно място.

— Слушай бе, точно това ми трябва. Кралска Аналостанка, дявол да го вземе! Единствената чистокръвна Кралска Аналостанка на цялата изложба! Екстра, нали?

И двамата се закискаха с цяло гърло.

— Трябва на всяка цена да имаме и родословното й дърво.

Ето как беше изготвено голямо родословно дърво по общоприетия начин.

Един ден привечер с цилиндър на главата, взет под наем, Сам застана с котката и съставеното й родословно дърво пред входа на изложбата. Негърът изпълни отлично замисленото от край до край. По-рано беше работил като бръснар на Шесто авеню и само за пет минути беше в състояние да придаде такова великолепие и благородство на своите маниери, каквито Японеца Мали не можеше да научи за цял живот. Без съмнение това беше една от причините, поради която оказаха почтителен прием на Кралската Аналостанка на котешката изложба.

Японецът се гордееше много с това, че е изложител, но той изпитваше цялото благоговение на хората от своята класа към висшето общество и когато в деня на откриването застана пред входа на изложбата, безбройните карети и цилиндри му взеха ума. Портиерът го изгледа остро, но го пусна, вероятно вземайки го за прислужник на някой от изложителите. Пред дългите редица клетки в хола бяха застлани кадифени килими. Японецът се промъкваше лукаво край страничните редици, поглеждаше различните котки и забелязваше сините и червените панделки, взираше се наоколо, но не смееше да попита за своята котка, като трепереше при мисълта, какво щеше да каже това блестящо сборище, ако разкриеше номера, който му играеше. Той премина през всички странични места, видя много от наградените котки, но от бездомната котка нямаше и следа. Централните места гъмжаха от хора. Той си проправи път сред тях, но все още не виждаше своята котка. После реши, че е станала някаква грешка; вероятно в края на краищата съдиите я бяха отхвърлили. Няма значение, нали получи входен билет и сега знаеше къде може да се намерят няколко ценни персийски и ангорски котки.

В средата на централната зала се намираха първокласните котки. Около тях се блъскаше огромна тълпа. Напреки на оставения проход беше опънато въженце, а двама полицаи следяха зрителите да не се задържат на едно място. Японецът се промъкна, но ниският ръст му попречи да надникне над множеството и макар че богато облечените хора се отдръпваха от окъсаните му стари дрехи, той не успя да приближи. От забележките все пак успя да разбере, че тук се намира перлата на изложбата.

— Не е ли истинска красавица? — възкликна една висока жена.

— Какво изящество! — последва отговор.

— Човек не може да не забележи израза й, придобит само след толкова дълъг живот в най-изтънчено общество.

— Как ми се иска да притежавам това превъзходно създание!

— Какво достойнство, каква самоувереност!

— Чувам да говорят, че родословието й било доказано и че се простирало едва ли не до самите фараони.

И бедният, изпоцапан дребен Японец се чудеше как е проявил такава дързост да изпрати бездомната котка в подобно изискано общество.

— Извинете, госпожо! — През тълпата си пробиваше път директорът на изложбата. — Художникът на „Спорт“ е получил нареждане да скицира перлата на изложбата, за да я публикуват незабавно. Много ви моля, отдръпнете се мъничко. Да, благодаря ви.

— О, господин директоре, не бихте ли могли да убедите собственика да продаде това великолепно същество?

— Хм, не зная — последва отговор. — Доколкото разбирам, той е човек с предостатъчно средства и мъчно може да се установи контакт с него, но ще опитам, госпожо, ще опитам. Както узнах от неговия иконом, никак не е искал да излага своето съкровище. Ей, вие, махнете се от пътя — изръмжа директорът, когато раздърпаният дребен човечец нетърпеливо пъхна глава между художника и котката с аристократична кръв.

Но невзрачният човек искаше да узнае къде могат да се намерят ценни котки. Той се приближи достатъчно до клетката и успя да прочете надписа:

Синята лента и златният медал на дружеството „Никърбокър“ за изложбата „Любими котки“ се присъждат на чистокръвната и породиста Кралска Аналостанка, донесена и изложена от известния специалист господин Я. Мали.

Не се продава!

Японеца пое дъх и впи отново поглед. Да, наистина, там високо върху кадифени възглавници, в позлатена клетка, охранявана от четирима полицаи, с бледосива, изпъстрена с катраненочерни петна козина и с леко присвити сини очи лежеше неговата бездомна котка. Тя изглеждаше отегчена до смърт и не обръщаше ни най-малко внимание на цялата суетня около себе си.

VII

Японеца Мали се въртеше с часове около клетката, вслушваше се в похвалите и се опиваше от славата, която никога не му се беше усмихвала в живота и за която даже и не беше сънувал. Той обаче разбра, че най-разумното беше да не се появява на бял свят. С всички работи трябваше да се заеме неговият „иконом“.

Изложбата дължеше целия си успех на бездомната котка, чиято цена растеше ежедневно в очите на нейния собственик. Японецът нямаше понятие как вървят такива котки, и смяташе, че е поискал огромна сума, когато неговият „иконом“ даде право на директора на изложбата да продаде Кралската Аналостанка за сто долара.

Ето по какъв начин бездомната котка се пресели от изложбата в голяма богаташка къща на Пето авеню. В началото тя прояви с нищо необяснима диващина. Нежеланието й да бъде милвана все пак се обясняваше с аристократичното й отвращение от фамилиарностите. Бягството й от домашното кученце чак до средата на масата в столовата се схващаше като израз на дълбоко вкоренено, макар и неоправдано схващане да отбягва оскверняващите докосвания. Покушението срещу домашното канарче й опростиха, като сметнаха, че в родния Ориент тя е навикнала на деспотични гледки. Аристократичният начин, по който повдигаше капаците на бидоните с мляко, предизвикваше особено одобрение. Отвращението й от подплатената с коприна кошница и честите й набези върху стъклата на прозорците бяха лесно обясними: кошницата беше твърде обикновена, а в палата, в който е живяла, не са използувани стъкла. А това, че често цапаше килима, говореше за нейния ориенталски начин на мислене. Неуспехът от няколкото й опита да хване врабчета в оградения с високи стени заден двор беше ново доказателство за непрактичността на нейното кралско възпитание, а честите й посещения в кофата за боклук се приемаха като малка изява на знатна екстравагантност и се прощаваха. Хранеха я и я глезеха, показваха я и й се възхищаваха, но котката не беше щастлива. Тъгуваше за своето родно място. Тя впиваше нокти в завързаната за врата й синя панделка, докато най-сетне се отърва от нея. Хвърляше се връз остъклените прозорци, защото й се струваше, че това е единственият път към свободата; избягваше както хората, така и кучетата, понеже винаги биваха жестоки и враждебно настроени. Седеше и дълго се взираше през стъклото към покривите и задните дворове. Как й се искаше отново да е там!

Следяха я обаче внимателно и никога не я пускаха навън, така че щастливите моменти да се вмъкне в кофите за боклук й се удаваха само когато тези източници на радост се намираха вътре в къщата. Една мартенска вечер обаче, когато ги подреждаха отвън, за да ги прибере рано сутринта боклукчията, Кралската Аналостанка не изпусна удалата й се възможност, хързулна се през вратата и търти да бяга.

Вдигна се, разбира се, страшна олелия, но Писаната не се интересуваше от това. Мислеше само как по-скоро да се прибере у дома си. Може би съвсем случайно се насочи към Грамерси Грендж Хил, но в края на краищата пристигна там след няколко незначителни и малки приключения. А сега какво да прави? В къщи не пристигна, а се лиши от редовната храна. Започна да я мъчи глад, но независимо от това изпитваше особено радостно чувство. За известно време се спотайваше в градината на един дом. Надигна се суров източен вятър и й донесе особено приятна вест. Човек би я нарекъл неприятна миризма от пристанището, но за котката това беше желаната вест от нейния дом. Тя се спусна надолу по дългата улица, право на изток, като се придържаше близо до железните огради на домовете, спираше за миг като закована или пресичаше улицата, за да се движи по по-тъмната страна, докато накрая стигна пристанището и водата. Но мястото й изглеждаше непознато. Можеше да се отиде на север или на юг. Нещо я накара да тръгне в южна посока и като се промъкваше между кейове и кучета, каруци и котки, изкривените железа по залива и стройните огради на къщите, след един-два часа тя се добра до позната местност и миризми. Още преди изгрев-слънце се промъкна уморена и с набити ходила през същата стара дупка на същата стара ограда, прехвърли се през стената в двора на птицепродавеца, да, в същия кашон от бисквити, в който беше родена.

О, ако можеше само отнякъде семейството от Пето авеню да я види сред родния й Ориент!

След като отпочина добре, тя скочи долу, заслиза по стълбите към сутерена и също като някога затърси нещо за ядене. Вратата се отвори и на прага се появи негърът. Той подвикна на птицепродавеца:

— Ей, шефе, ела насам! Бас давам, че това е Кралската Аналостанка.

Японецът излезе тъкмо навреме, за да види как котката се прехвърли през стената. Те започнаха да я викат силно и същевременно най-ласкаво и примамливо: „Писи, писи, бедната Писана! Ела, писи, писи!“ Но Писи не беше предразположена към тях и изчезна да тършува из своето по-раншно свърталище.

Кралската Аналостанка донесе вече веднъж неочаквано щастие за Японеца. С получените от нея пари той накупи доста полезни неща за своя зимник, включително и няколко нови пленника за клетките. Ето защо за него беше от изключителна важност да хване „нейно величество“. Поставиха карантия и разни други примамки, докато котката, подтиквана от глада, приближи крадешком до една голяма рибешка глава, пъхната в специална кутия капан. Негърът, който дебнеше наблизо, дръпна въженцето, капакът хлопна и минутка по-късно Аналостанката отново се озова сред затворниците в мазето. Междувременно Японеца следеше колоната за изгубени и намерени вещи. Най-сетне откри това, което търсеше: „двадесет и пет долара награда“ и т.н. Същата вечер „икономът“ на господин Мали се яви пред къщата на Пето авеню с избягалата котка.

— Поздрави от господин Мали, сър. Кралската Аналостанка се завърна при своя предишен собственик, сър. Господин Мали с удоволствие ви връща Кралската Аналостанка, сър.

Господин Мали, разбира се, не би приел и един цент, но „икономът“ нямаше нищо против, каквото и да е предложение и просто показа ясно, че очаква обещаната награда, а и нещичко отгоре.

След този случай надзорът се засили много, но вместо да се разочарова от стария, изпълнен с гладуване живот и да се радва на удобствата, котката стана още по-дива и по-неудовлетворена.

VIII

Пролетта в Ню Йорк беше в разгара си. Мръсни малки врабчета се боричкаха под водосточните тръби, по цяла нощ мяукаха котки и семейството от Пето авеню реши да замине за вилата. Опаковаха багажа и заключиха къщата. Лятната резиденция беше на около 50 мили от града. Поставена в кошница, с тях замина и Кралската Аналостанка.

— Точно от това се нуждае котката: промяна на въздуха и обстановката, за да забрави раздялата с предишните си собственици, да се ощастливи.

Поставиха кошницата в багажника на каретата. В нея нахлуваха и замираха нови звуци и миризми. Каретата зави нанякъде. След това се дочу тропот на много крака и кошницата се заклати още повече; кратка пауза, нова промяна на посоката, удари на камбанка, продължително и рязко изсвирване, звънци, грохот, свистене, неприятна, отвратителна, омразна, задушаваща, убийствена, отровна миризма, придружена от оглушителен грохот, който заглуши воплите на бедната котка. Грохотът се усили, стана непоносим и после заглъхна. До ушите й долетя щракване.

Появи се светлина, нахлу чист въздух. После някакъв човешки глас извика: „Да се извади всичко за 125-а улица“, макар това да си оставаше за котката несвързан човешки говор. Грохотът замря. След малко друсането, звуците и люлеенето се подновиха, но вече без задушливия дим; дочу се продължителен, нисък и нарастващ рев, примесен с миризма на пристанище, но и той замря. Отново последваха друсане, викове, блъсканица, спирки, хлопане, миризми, подскоци, люлеене, пак миризми, пак полюшвания — ту по-силни, ту по-слаби, — газове, пушелаци, пронизителни писъци, звънци, раздрусване, рев, бумтене и пак нови миризми, похлопване, прищракване, подхвърляне и нови миризми, но нищо не показваше, че посоката е променена. Когато накрая спряха, слънчевите лъчи прозираха през капака на кошницата. Отново поставиха кралската котка в багажника на каретата. След един завой колелата пак заскърцаха и задрънчаха. Появи се нов и ужасен звук — лай на кучета, малки и големи, и то досами нея. Вдигнаха кошницата и бездомната котка се озова в извънградската къща.

Всички й досаждаха с любезността си. Те искаха да угодят на кралската особа, но това не се удаваше на никого, с изключение може би на едрата и пълна готвачка, която котката откри при похожденията си до кухнята. От тази тлъста личност се излъчваше миризма, която напомняше на котката повече за старите коптори, отколкото за всичко онова, на което се беше натъквала месеци наред, и Кралската Аналостанка прояви известни симпатии към нея. Когато разбра за бягството на котката, готвачката заяви, че „ако си оближе лапите, котката сигурно ще остане в къщи“. И така тя ловко хвана недостъпната кралска особа в престилката си и извърши ужасно кощунство — намаза лапите й с лой. Котката, разбира се, негодуваше както от всичко на това място, но когато я пуснаха, започна да облизва лапите си. Лойта явно й хареса. За един час тя облиза и четирите си лапи и тогава готвачката победоносно заяви, че сега „сигурно ще склони да остане“. И котката наистина остана, но показа необяснимо и възмутително предпочитание към кухнята, готвачката и кофата за смет.

Макар и наскърбено от тези аристократични чудачества, семейството се радваше да види Кралската Аналостанка по-доволна и по-достъпна. След една-две седмици те й предоставиха по-голяма свобода. Пазеха я обаче от всякакви заплахи. Кучетата се научиха да се държат вежливо с нея. На никого — възрастен или дете, и през ум не минаваше да замерва с камъни прочутата чистокръвна котка. Тя ядеше всичко, което поискаше, но въпреки това не се чувствуваше щастлива. Копнееше за много неща, макар и да не съзнаваше ясно точно за какво. Наистина, имаше всичко, но въпреки това й се искаше и нещо друго. Имаше в изобилие ядене и пиене, но млякото нямаше същия вкус. То трябва да се открадне от някой алуминиев гюм, когато стомахът е слепнал от глад и жажда, защото иначе е безвкусно — чисто и просто не е мляко.

Вярно, зад къщата имаше местенце, където хвърляха боклук, а голям двор я ограждаше отвсякъде, но той целият беше отровен и замърсен от рози. Самите коне и кучета не миришеха, както трябва; цялата околност представляваше отвратителна пустиня от безжизнени и противни градини и ливади, без една-единствена схлупена къщурка или фабричен комин. Как й беше омразно всичко това! В цялото ужасно място имаше само един храст с приятна миризма, който растеше в един изоставен ъгъл. Тя с удоволствие пощипваше листата му и после се търкаляше из тях. Това беше едничкото приятно местенце в градината, защото, откакто пристигна тук, не откри нито една изгнила рибешка глава, нито една истинска кофа със смет. Ето защо това беше най-противното, най-отблъскващо и най-лишено от миризми място, което беше срещала досега. Положително щеше да избяга още първата нощ, стига да я бяха оставили на свобода. Свободата дойде едва след няколко седмици, но привързаността й към готвачката я принуди да остане. Един ден, към края на това неприятно лято, обаче се случиха някои събития, които отново събудиха бедняшките инстинкти у заточената кралска особа.

В къщата докараха голям вързоп от пристанището. Неговото съдържание не беше от особено значение, но от вързопа обилно се разнасяше най-острата и пленителна миризма на пристанище и беднотия, която оживи спомените, и миналото изникна във въображението на котката с властна сила. На другия ден поради някакви неприятности, свързани със същия този вързоп, готвачката напусна. С това се скъса единствената брънка, която свързваше котката с този дом. Същата вечер най-младият син от семейството, ужасно малко американче, лишено от всякакво уважение към кралските потомци, направи опит да завърже тенекиена кутия за опашката на котката с аристократична кръв, като подбудите му без съмнение не бяха никак доброжелателни. Тя отвърна на това своеволие с лапите си, които бяха въоръжени за подобни случаи с пет големи риболовни куки. Воят на оскърбена Америка доведе американската майка. Тя захвърли ловко и по женски книгата си към котката, която избягна по удивителен начин удара и се втурна нагоре по стълбите. Преследваният плъх бяга надолу по стълбите, кучето — направо, а котката — нагоре. Котката се спотаи на тавана, като измами преследвачите си, и остана там до падането на нощта. После се плъзна безшумно надолу по стълбите и опита всички врати, докато накрая намери една открехната, мушна се през нея и потъна в тъмната августовска нощ. Черна като катран за човешките очи, за нея нощта беше просто сива. Котката мина безшумно край отвратителните храсти и цветните лехи, щипна на прощаване любимото храстче в градината и смело пое обратно по изминатия през пролетта път.

Как можеше да се движи по път, който изобщо не беше видяла? Всички животни притежават някакво чувство за посока. У човека то е много слабо, а при конете много силно. Котките обаче са изключително надарени и този тайнствен пътеводител насочи Аналостанката на запад, не ясно и определено, а под влияние на някакъв импулс, на който тя се подчини просто защото и пътят беше удобен за ходене. За един час измина две мили и стигна река Хъдсън. Обонянието на няколко пъти я убеждаваше, че беше избрала правилния път. Котката си припомняше миризма след миризма също както човек, изминал една миля по непозната улица, забравя всички отделни особености, докато не мине отново по нея и не каже: „Я, че аз съм минавал оттук и друг път!“ И така, главният водач на котката беше нейното чувство за посока, но обонянието постоянно й вдъхваше увереност: „Да, на прав път си, през пролетта минахме из тези места“.

Железопътната линия минаваше край реката. По водата не можеше да тръгне, трябваше да избира — на север или на юг. Този път чувството за посока подсказа категорично: „Тръгни на юг!“ И котката побягна по пътеката между релсите и издигнатата край тях ограда.